По-добре късно, отколкото никога

12

В неделя по обед Джена отиде да се види с баща си в истински ресторант — от онези с платнените салфетки.

— Как е пилето? — попита я Стюарт.

— Вкусно — отвърна тя.

И преди много пъти беше яла пилешко, това беше ясно, но никога като това — залято със сос и мънички гъбки.

Баща й си бе поръчал някакъв вид риба. В рибата имаше дребни костици, които той непрестанно трябваше да изважда, което можеше да побърка Джена, ако бе на негово място, но той явно нямаше нищо против. Мъж като Стюарт Кели, който веднъж бе живял на плажа цял месец и сам си бе ловил рибата, за да се храни, нямаше как да се притесни от някакви си костици. Животът му бе така поразителен!

— Наистина ли си работил на африканско сафари? — попита го тя.

— Едва за няколко седмици — отвърна той. — И го не на едно от онези големи ловни сафарита.

Ето това бе още нещо, което Джена харесваше у него — Стюарт не се хвалеше с нещата, които бе правил. Беше много умерен, когато разказваше за приключенията си.

— Добре — облекчено каза момичето. — Не одобрявам убиването на животни. — Погледна към чинията си. — Обаче ги ям. Това май ме превръща в лицемерка.

— И аз така се чувствам — призна й той и Джена отново усети онова топло чувство, което напоследък често я заливаше.

Имаха толкова много общи неща помежду си!

Ала въпреки това нещо я тревожеше. Как мъж, който бе живял такъв вълнуващ живот, щеше да пожелае да се премести тук и да се установи, да си намери работа и да има семейство? Тъкмо това бе мечтата на Джена сега, и колкото и упорито да опитваше да съживи обичайните си песимизъм и недоверие, тези фантазии продължаваха да се въртят в главата й. Къща е градина. Майка, баща, може би куче, навярно дори малко братче или сестриче…

— Стю? Стю Кели?

Червендалест мъж, облечен в риза с ярки хавайски мотиви, спря край масата им. Баща й се изправи.

— Арни! Радвам се да те видя! — Двамата мъже се здрависаха.

— Колко време мина, десет години? Или повече? — попита го непознатият. — Колко ще останеш в града?

— Не съм сигурен — отговори Стюарт. После се извърна и намигна на Джена. — Зависи от това как ще се развият нещата.

— Как я караш напоследък?

— Горе-долу. Нямам работа в момента. Парите обаче свършват, така че трябва да започна да се оглеждам.

Джена отново се възхити. Той нямаше много пари, но бе намерил достатъчно, че да заведе дъщеря си на обяд в ресторант, където не се налага човек да се реди на опашка пред касата. Напомни си да не си поръчва десерт.

Червендалестият мъж кимна към отсрещната страна на заведението.

— Е, ако все още имаш някоя и друга пара и се чувстваш късметлия, може би ще ти бъде интересно в задната стаичка.

— Задна стаичка ли?

— Всеки неделен следобед там се играе покер. Момчетата са добри и залозите не са високи. Аз сега натам съм тръгнал. Искаш ли да се присъединиш към нас?

— Не, благодаря — отвърна Стюарт. — Прекарвам деня с дъщеря си.

Той ги представи един на друг. После двамата мъже си обещаха да държат връзка и Арни се запъти към задната стаичка и към играта си.

— Покерът трудна игра ли е? — попита Джена.

— Не много. Трудно е да спечелиш обаче. Много зависи от картите, които ти се паднат, така че късметът е основен фактор. И четенето на мисли.

Очите на момичето се ококориха.

— Четенето на мисли?

Стюарт се разсмя.

— Не буквално, Джена. Някога чувала ли си израза покер физиономия?

— Не.

— Това е, когато изражението на другия човек не издава мислите му. Фразата се е появила, защото в покера на играчите често им се налага да блъфират и да се преструват, че картите им са по-добри, отколкото са в действителност, за да принудят по този начин останалите участници да залагат, да вдигат залога или да пасуват.

Джена не разбираше какво точно значи да вдигнеш залога или да пасуваш, но общо взето й стана ясно.

— Трябва да се отгатне какви са картите на другите играчи, нали?

— Точно така. И ако играчите имат добри покер физиономии, играта не е лесна. Искаш ли десерт?

— Не, благодаря — възпитано отвърна тя.

Той също не пожела десерт, затова помоли за сметката и сервитьорът я донесе.

— Какво искаш да правим следобеда? Какво ще кажеш да идем на кино?

Стюарт отвори портфейла си и извади няколко банкноти. Джена успя да зърне, че вътре остават още съвсем малко. Опита се да измисли какво могат да правят, без да плащат нищо.

— Знаеш ли какво много искам да правя? Искам да видя истинска игра на покер.

Стюарт се изненада.

— Защо?

— Харесвам игрите с карти и искам да видя как се играе.

Той се усмихна с думите:

— Опасявам се, че не е атрактивен спорт. Онези момчета в задната стаичка няма да искат да ги наблюдаваме.

— Ами ако и ти играеш? — попита го тя. — Ще ми дадат ли да поседя до теб?

Той я погледна развеселен.

— Наистина ли искаш да го направим?

Момичето неистово закима.

Стюарт сви рамене.

— Може да ги попитаме.

В задната стаичка имаше маса за билярд, маса за мини футбол и две други маси, на които хората играеха карти. Когато Арни вдигна поглед и видя Стюарт и Джена, им махна.

— Ей, точно ще започваме ново раздаване. Искаш ли да се включиш?

— Нещо против детето ми да седне при мен? — попита ги Стюарт.

Един от мъжете се усмихна.

— Нищо, стига да гледа само твоите карти.

Стюарт дръпна два стола и седнаха. Момичето примигна, когато той прибави и малкото останали в портфейла му пари към онези на масата, после картите бяха раздадени.

Джена не бе съвсем сигурна какво се случва, защото цялото това плащане и вдигане нищо не й говореше. Но след малко прозря някои неща. Картите, които държаха играчите, се наричаха ръка и най-добрата ръка печелеше играта. Понякога обаче хората се преструваха, че имат по-добра ръка, отколкото имат в действителност, за да принудят останалите играчи да се откажат. Това бе частта с блъфирането.

Само че точно в тази игра никой не блъфираше и беше доста скучно. Джена осъзна, че е направила грешка, защото игрите на карти бяха интересни, само ако самият ти участваш в тях. Както каза и баща й, това не бе атрактивен за гледане спорт.

В ъгъла намери някакво списание и го взе да чете при масата. То обаче се оказа за коли и не беше по-интересно от играта, затова отново се отнесе в мечти за бъдещето. Зачуди се как ли ще се чувства майка й, като узнае за завръщането на бившия си съпруг. Дали щеше да е щастлива? Тя никога не говореше за Стюарт, нито пък изразяваше някакъв интерес или любопитство по отношение на това къде е той и какво прави. Навярно бе така, защото си мислеше, че повече никога няма да го види. Очакваше я огромна изненада…

— Джена? Какво мислиш?

Тя прогони мечтанията и погледна баща си.

— Моля?

— Всички пасуваха, останахме само аз и господин Клифорд. Само че аз не знам дали господин Клифорд има по-добра ръка от моята.

Момичето погледна към картите на баща си. Сториха й се добри — три аса и два попа. Но ако господин Клифорд имаше нещо като четири аса и един поп, Стюарт щеше да загуби, а съперникът му — да спечели онзи куп с парите в средата на масата.

— Погледни го — помоли я баща й. — Как мислиш, дали блъфира?

Джена се вгледа в мъжа, седнал от другата страна на масата. Стори й се приветлив, с рошави вежди и широка усмивка. Нямаше ни най-малка представа какви са картите му, понеже ги държеше надолу с лицето като останалите играчи и тя можеше да види само гърба им. Жалко, че нямаше рентгеново зрение.

Но всъщност имаше нещо подобно. Въпреки че Джена не можеше да види самите карти, господин Клифорд навярно си мислеше за тях.

Беше сигурна, че това не е добра постъпка, но не устоя. Щеше да е толкова ужасно, ако Стюарт загуби всичките си останали пари. Затова направи каквото можа.

И се оказа права за мислите на господин Клифорд. И ето ги — появиха се в съзнанието й — две аса, две валета и една десетка. Не беше убедена точно каква е силата им, но нещо й подсказа, че ръката на баща й е по-добра.

— Не мисля, че трябва да пасуваш.

Той я послуша, увеличи залога, което Джена сметна за лудост, защото той не разполагаше с повече пари. Тогава на господин Клифорд му се наложи да си покаже картите и Стюарт спечели.

Господин Клифорд не се ядоса. Той поздрави баща й и каза:

— Дъщеря ти има добри инстинкти.

Стюарт кимна.

— Да, мисля да я задържа — рече весело.

Момичето видя колко много пари спечели баща й и остана доволно.

— Радвам се, че се оказах права — сподели тя с него.

— Но ти знаеше, че си права, нали? Прочете мислите му.

Джена си призна.

— Но това е измама. Май не трябваше да го правя.

Той се засмя.

— И така може да се каже.

Не бе напълно уверена какво има предвид, но той не й се ядоса и това бе най-важното.

Стюарт настоя да й вземе малък подарък с част от печалбата и тя му позволи да й купи тениска черна, разбира се, с бляскави сребристи звездички навсякъде.

— Благодаря — рече тя. — Сложи ли си някоя от онези временни татуировки?

— Още не съм. А ти?

Тя се поколеба. После, със засрамена усмивка, свали жилетката си и показа дясната си ръка, където в червено се виждаше думата „Татко“.

Стюарт я прегърна през раменете и лекичко я стисна.

— Това е моето момиче.

Сякаш цял живот бе очаквала този момент. Не че бе потисната от липсата на баща, защото също като майка си не се замисляше много-много за него. Но сега вече си имаше баща, а както казваха — по-добре късно, отколкото никога.

Когато се върнаха в дома на съученичката й, госпожа Девън настоя Стюарт да остане за вечеря. Докато възрастните пиеха коктейлите си, Джена изтича горе в стаята на Трейси да й покаже новата си блузка.

— Познай! — каза на приятелката си. — Щастлива съм!

— Така и трябва — отвърна й Трейси. — Това е страхотна тениска.

Джена грабна възглавницата си и закачливо я метна към съученичката си.

— Не само заради това. Трейси, наистина ми се струва, че той ще остане! Ще говори с майка ми веднага щом я изпишат. И може да се съберат отново!

— Не се увличай — предупреди я момичето. — Майка ти дори не знае, че той се е върнал в града. Може да не го иска.

— Да не полудя? — писна Джена. После се пльосна на леглото и се втренчи в тавана. — Той е красив, забавен, добър… Кой не би искал такъв мъж?

— Но няма работа, нали?

— Може да си намери. Направо няма да повярваш какви интересни неща е работил. Бил е на кораб, на сафари, имал е работа и в Аляска…

— Наистина? Така ли ти каза?

Джена седна в леглото.

— Мислиш, че ме лъже ли?

— О, не — бързо се поправи Трейси. — Просто е интересно, че е работил толкова много неща. Какво правихте днес?

— Обядвахме в ресторант и после играхме покер. Е, баща ми игра, аз само гледах. И той спечели!

— Късметлия — рече приятелката й.

— Не бе просто късмет — призна си Джена и разказа как е прочела мислите на другия играч.

Може би обаче не биваше да споделя това, защото Трейси много държеше на честността. Затова и не се изненада, когато приятелката й я сгълча:

— Не е било много умно да го правиш — укорително й рече тя. — Уверена съм, че Стюарт няма да остане доволен, ако узнае, че си го извършила.

— Той вече знае — отвърна Джена. — Казах му.

Трейси я погледна с любопитство и попита:

— И какво направи?

— Засмя се.

Трейси изглеждаше ужасена.

— Шегуваш се!

— Баща ми е много готин — информира я Джена. — Той не ме поучава и не ми нарежда как да се държа.

Другото момиче измърмори нещо, което Джена не чу.

— Какво каза?

— Просто казах, че… не звучи много бащински.

Джена я зяпна.

— Това пък какво значи?

— Нищо.

Но във въздуха увисна неприятна тишина, която в края на краищата бе прекъсната от Джена:

— Не харесваш ли баща ми?

— Не, всичко е наред — каза Трейси, — само че…

— Какво?

— Ами той се появи от нищото, казва, че ти е баща, и сега изведнъж целият ти живот ще се промени. Просто не искам да се разочароваш.

— Защо да се разочаровам? — объркано попита Джена. Тогава думите на приятелката й звъннаха в ушите й. — Какво искаш да кажеш с това „казва, че ти е баща“? Не вярваш ли, че ми е баща?

— Не знам. Може би. Но майка ти още не го е виждала. А ти му се доверяваш, само защото не можеш да прочетеш мислите му. Което не е достатъчно основание.

— Майка ми можеше да си е у дома, когато той дойде в Бруксайд Тауърс — изтъкна Джена.

— Но я нямаше там — рече Трейси. — И може би той го е знаел.

— В това няма смисъл — възрази Джена. — Защо му е да лъже, че ми е баща? За да се среща с мен? Та той не е някакъв си психо!

— О, не, не исках да кажа това — припряно се оправда Трейси. — Казвам само, че не бива да прибързваш. Не си прави заключения.

Джена я изгледа ядно.

— Харесвам заключенията си.

Трейси остана мълчалива. После лекичко се усмихна на съученичката си.

— Съжалявам. Не бива да говоря така за него, и без това не е моя работа. Нека говорим за нещо друго.

— Добре. Ти какво прави днес?

— Упражнявах изчезването си.

— Така ли? И как е?

— Ставам все по-добра — похвали се Трейси. — За една цяла минута станах напълно невидима. Трудно е да кажа със сигурност обаче, защото се налага да се наблюдавам в огледалото. Може и да е имало някакво очертание от мен, което да не съм забелязала.

— Опитай сега и аз ще ти кажа дали си изцяло невидима — предложи приятелката й.

Трейси смръщи вежди и за миг се вторачи немигащо в Джена.

— Добре — рече накрая. Застана близо до съученичката си край вратата. — Ако изчезна, засечи времето, за да знам после за колко дълго мога да оставам в такова състояние.

Тя подаде мобилния си телефон на Джена и й показа как действа хронометърът. После отстъпи няколко крачки.

Джена наблюдаваше. Трейси стоеше напълно неподвижно със затворени очи. Дишаше равномерно и спокойно, заради което Джена стигна до заключението, че приятелката й се съсредоточава.

И ето че започна да избледнява. Първоначално бе на практика недоловимо. На Джена й хрумна, че собственото й въображение или желанието й момичето да сполучи го карат да изглежда не така плътно. Но скоро Джена започна да вижда през Трейси. Съученичката й стана полупрозрачна и след това изчезна напълно. Джена изобщо не я виждаше.

Задейства хронометъра. Все още бе малко ядосана на приятелката си за това, че не е въодушевена за Стюарт. Но Трейси бе водила нелек живот — всички я бяха пренебрегвали у дома, а в училище й се бяха подигравали, навярно това бе причината да й е трудно да приема хората и да им се доверява. Все някога Стюарт щеше да я очарова.

Колко й беше казала, че е останала невидима? Една минута? Вече превишаваше това време. Минута и деветнайсет секунди…

Някакви форми започнаха да се появяват и Джена спря хронометъра.

— Една минута и двайсет и две секунди — обяви тя, когато Трейси стана отново плътна. — Защо си така задъхана?

Момичето едва си поемаше въздух и стискаше юмруци.

— Нали не си мислиш, че изчезването не изисква никакви усилия?

— Не мислех, че е чак като да участваш в маратон — отвърна Джена. — Ей, умирам от глад. Майка ти дали е извадила от онези хрупкави неща, за да ги поднесе с коктейлите?

— Върви и виж. И аз скоро ще сляза.

Трейси все още бе леко задъхана и, преди да се извърне, Джена зърна някакво странно, нещастно изражение на лицето й.

Явно изчезването хабеше много повече енергия, отколкото четенето на мисли, помисли си, докато подтичваше към долния етаж. От друга страна, невидимостта можеше да се окаже голямо предимство в играта на покер…