По-добре късно, отколкото никога

6

Джена си блъскаше главата в опит да отгатне защо я привикват в канцеларията, понеже искаше да скалъпи обяснение или извинение, за да й се размине. По време на престоя си в „Медоубрук“ беше правила доста лоши неща, ала напоследък не бе нарушавала никое важно училищно правило. Не бягаше от училище — не и напоследък, не преписваше на тестовете. Като се замисли сега, беше се държала необичайно прилично през изминалите две седмици, дори не беше ходила в мола със Скънк и Слъг — хулиганите, с които се сприятели на улицата. Всъщност дори не ги беше виждала, откакто ги арестуваха за кражба.

Какво бе толкова страшно, че да я викат да излезе от час? Да не би да са проверили шкафчето й и да са намерили нещо лошо? Добре де, беше разхвърляно, но в него нямаше скрити цигари или пък наркотици и алкохол. Едва ли щяха да я нарочат заради две шоколадчета „КитКат“.

Тогава й хрумна нещо друго и й прилоша. Майка й… Да не би да се бе случило нещо с майка й? Краката й омекнаха и момичето внезапно спря. Това определено бе нещо, заради което можеха да те викнат от час, нещо като семеен проблем. Нещо наистина ужасно, като инцидент или… или по-лошо.

Майка й. Тя бе слаба, беше алкохоличка, никога ме бе печелила награди от типа „Майка на деня“, но Джена я обичаше. И мисълта да я изгуби…

— Джена? Добре ли си?

Разтревоженият глас бе на господин Гонзалес — училищния наставник. След престоя си в изправителното училище Джена беше принудена да провежда редовно срещи с него. Той беше горе-долу мил, но тя бе вложила толкова усилия да го лъже по време на разговорите им, че сега не можа да му разкрие истината.

— Да. Добре съм. Просто отивам към, ъм…

— Кабинета на директора? — Той се усмихна. — Всичко е наред, знам за това. Ако по-късно искаш да поговорим, знаеш къде е кабинетът ми — рече той и отмина нататък.

Момичето го зяпна. Той знаеше, че я викат в канцеларията, и се усмихна. Значи нямаше начин да е в беда или да се е случило нещо лошо, като например майка й да е пострадала. Явно бе нещо друго.

Тогава й се прииска да се цапардоса. Защо не прочете мислите му? Така вече щеше да знае!

Тръгна бързо нататък по коридора, зави зад ъгъла и се качи по стълбите, за да стигне в крилото на администрацията. Когато влезе в канцеларията, секретарката я позна, ала поне този път на лицето й не се появи укорително изражение. Жената грейна в усмивка срещу нея и вдигна телефона.

— Джена Кели е тук, господин Джаксън. — Сетне затвори телефона и й каза: — Направо влизай, Джена.

Все още поразтревожена, тя се приближи към вратата и почука. Познат силен глас викна:

— Влизай, Джена.

Отвори вратата. Едрият директор седеше зад бюрото си и за пръв път, изглежда, се зарадва да я види. Пред бюрото му имаше две кресла и в едно от тях се бе настанил някакъв мъж.

Докато тя приближаваше, непознатият се обърна й се стори бегло познат.

— Здравей, Джена — поздрави я той.

Гласът му събуди спомена й. Това бе мъжът, който вчера почука на входната врата, за да търси майка й.

— Здравейте — несигурно рече тя.

— Седни — каза й директорът и, докато изпълняваше заръката, Джена отново се разтревожи.

Нима този непознат мъж бе дошъл, за да й донесе лоши новини за майка й? Не, не можеше да е това. Той също се усмихваше. А и Емили се оказа права за още нещо — той определено беше красив.

Директорът заговори:

— Бих искал да те запозная с господин Стюарт Кели.

Погледът на Джена зашари между директора и непознатия мъж. Кели бе доста разпространена фамилия, ала тя не устоя и попита:

— Роднина ли си ми?

Мъжът кимна и заговори нежно:

— Аз съм твоят баща, Джена.

Гласът му бе тих и момичето бе уверено, че не е чуло правило.

— Моля?

Директорът повтори:

— Това е баща ти, Джена. Търсил те е в продължение на… колко дълго, господин Кели?

— Тринайсет години — отвърна мъжът и се усмихна. — През целия ти живот, Джена.

Джена присви очи. Нямаше представа каква измама крои този, но тя нямаше да се хване. Обърна се към директора:

— Това е някаква грешка, господин Джаксън. Аз нямам баща.

Господин Джаксън й се усмихна приветливо.

— Всеки има баща, Джена, дори и да не го познава. За това са нужни двама, нали знаеш. — Директорът се разсмя дрезгаво на глупавата си забележка.

Джена никога не беше харесвала особено господин Джаксън, но сега той наистина й стана неприятен. Момичето се изправи.

— Сега вече мога ли да се връщам в час?

Еха, ето това бяха думи, които никога не си бе представяла, че ще каже някога. Разбира се, тя никога не си бе представяла и това, че някакъв измамник ще се появи с твърдението, че е неин баща.

— Седни, Джена!

Тонът на господин Джаксън вече бе друг, директорът бе приел обичайния си властен образ. Тя седна, но не погледна другия мъж. Задържа разтревожения си поглед върху директора.

— Този мъж е твой баща — заяви господин Джаксън. — Проверих документите му и доказателствата, които видях, ми бяха достатъчни.

„Какви доказателства?“ — зачуди се Джена, но не попита.

Опита се набързо да прочете мислите на директора, ала само получи потвърждение, че господин Джаксън не я харесва, също както тя не харесваше него.

— Погледни ме, Джена — тихо помоли непознатият мъж.

Против волята си тя го направи. Имаше хубави очи — тъмно и наситено сини, като нейните. Но много хора имаха сини очи.

— Представям си как се чувстваш — продължи Стюарт Кели. — Онова, което сторих на теб и майка ти, беше ужасно. Но тогава не бях много добър човек. Бях млад и неспокоен и не исках отговорности. Обичах майка ти, ала когато ми съобщи, че е бременна, не можах да се съвзема. Не бях достатъчно зрял. Затова ви напуснах.

Джена се принуди да се взре право в сините му очи.

— Къде отиде?

— В Калифорния. — Той се усмихна смутено. — Бях хубаво хлапе и си въобразявах, че ще успея да стана актьор.

Джена го погледна скептично.

— И успя ли? Да не би да си някоя известна филмова звезда, за която никога не съм чувала?

Той се разсмя.

— Ни най-малко. Гледала ли си „Нашествието на гигантските марсиански зомбита“?

Джена поклати глава.

— Не мисля, че го пуснаха по кината. Почти съм сигурен, че веднага излезе на дивиди. Бях едно от тристате марсиански зомбита на кокили. Няма да ме разпознаеш, защото всичките носихме еднакви маски. Дори името ми не включиха в надписите накрая. Така че — не, не съм известна филмова звезда. Аз съм безизвестен дивиди бонус.

Е, поне има смелостта да се надсмива над себе си, помисли си Джена. Ала бе гледала достатъчно криминални филми по телевизията, за да знае, че измамниците обикновено са чаровни.

— Как разбра, че имаш дъщеря? — предизвика го тя.

— Майка ти имаше една приятелка — Силвия Тинзли. Няма как да я помниш, защото тя почина преди десет години. Но с нея поддържахме връзка и тя ми писа, че Барбара е родила момиченце.

— Но ти не се върна — заяви Джена.

— Не.

Той сведе глава. Ако действително бе актьор, Джена не можа да проумее защо не е пробил в Холивуд. Изглеждаше наистина тъжен.

— Как ме откри?

— Търсих. Из интернет. — Стюарт се усмихна накриво. — Малкото ти счепкване с полицията имаше и положителни последствия. Името ти се появи в една-две бази с данни.

— Никога не съм взимала наркотици, ако искаш да знаеш, без значение какво си прочел — обяви момичето. — Просто бях в компанията на хора, които притежаваха дрога.

Това пък защо му го каза? Какво й пукаше, че този напълно непознат можеше да я вземе за наркоманка?

— Навярно е добре да ви оставя да си поговорите насаме — предложи им господин Джаксън и понечи да стане от мястото си.

— Не! — викна тя. — Тоест, искам да кажа, че не е необходимо. Радвам се, че се запознахме, господин Кели. Сега, моля ви, мога ли да си вървя, господин Джаксън?

Погледът на директора се помрачи, ала Стюарт Кели явно прояви много по-голямо разбиране.

— Знам, че това е шок за теб, Джена. И че сега ти е трудно, докато майка ти е в рехабилитационния център.

Леле! Той знаеше страшно много неща за нея, помисли си тя, но не каза нищо.

— Ще те разбера, ако не искаш дори да ме познаваш — продължи Стюарт, — но ще имаш ли нещо против да се свържа със семейството, при което си отседнала? Може би ще мога да те навестя при тях, ако нямаш нищо против.

Джена преглътна, опитвайки се да преглътне онова, което усещаше като гигантска буца в гърлото си. Реши, че в това май няма нищо лошо. А и семейство Девън бяха умни хора. Те щяха да разгадаят кой е той в действителност и какво е намислил.

Сви рамене.

— Както и да е.

Този път не си направи труда да иска разрешение от директора. Обърна се и излезе.

Секретарката, все още усмихната, й даде бележка с позволение да влезе със закъснение в следващия час. Но Джена не влезе в час. Вместо това мина по смълчания коридор и отиде право в тоалетната. Имаше нужда да остане сама, за да помисли.

Кой беше този мъж? И какво искаше от нея? Явно организираше някаква измама, но защо? Нямаше да има възможност да я отвлече и после да поиска откуп.

Господин Джаксън бе на мнение, че има доказателства, че този Стюарт Кели наистина й е баща. Но защо му бе да идва да я търси? За да поиска родителските права и да взима детските надбавки, които майка й получаваше от държавата за нея? Но това не бяха много пари — дори усилието не си заслужаваха. Във всичко това нямаше никакъв смисъл.

Джена изпита едва ли не облекчение, когато звънецът би. Поне часовете щяха да я разсеят. Излезе от тоалетната и се сблъска с Аманда Бийсън.

— Ето къде си била! — възкликна Аманда. — Навсякъде те търсих!

— Ти пък какво искаш? — попита Джена, знаейки, че грубостта й изобщо няма да впечатли момичето.

Оказа се права. Аманда всъщност я блъсна обратно в тоалетната.

— Искам услуга.

Вратата на една от кабинките се отвори и някакво момиче, което се стори някак познато на Джена, излезе от там. Беше Нина някоя си, приятелка на Аманда.

— Здрасти, Аманда. А ти си Джена Кели, нали?

— Да, и какво от това?

— Нищо. Просто не знаех, че вие двете сте приятелки.

Нина излезе със спокойна крачка.

Цветът се оттегли от лицето на Аманда. И въпреки всичко, което й се случи, Джена избухна в смях. Явно горкичката Аманда бе сломена, че я спипаха да говори със страховитото лошо момиче Джена Кели.

Едва ли не изпита съжаление към съученичката си, но не съвсем.

— Защо ми е да правя услуга на теб?

Аманда се отърси от шока и я погледна право в очите.

— Да не би да искаш да разкажа на всички, че спиш с плюшеното си мече?

— Просто ще те нарека лъжкиня — отвърна Джена.

Другото момиче се ухили злобно.

— Имам снимка.

Джена се усъмни. Не си спомняше, когато Аманда беше Трейси и двете с нея бяха спали в една и съща стая, да е виждала фотоапарат. А и като имаше предвид всичко, което й се струпа, и лошата слава, която й се носеше и без това, не я беше много еня дали хората ще узнаят, че спи с плюшено мече.

Но не можеше да не признае, че е любопитна и иска да разбере каква услуга ще поиска Аманда.

— Каква услуга?

— Искам да прочетеш мислите на Кен. Флиртувам с него ужасно много, а той изобщо не откликва.

Джена наклони глава на една страна.

— Някога хрумвало ли ти е, че може би Кен не иска да бъде с теб?

— Не — отвърна Аманда. — Сигурно има друга причина. И ти трябва да разбереш каква е тя.

Беше ужасно дразнещо, че Аманда си въобразяваше, че всяко момиче иска да й е приятелка и всяко момче е лудо влюбено в нея. Освен това имаше още нещо, което вбеси Джена.

— Слушаше ли въобще, когато мадам ни каза, че не бива да се използваме един друг, както и дарбите си?

— Ти пък откога правиш каквото ти казват учителите? — засече я Аманда.

Права беше. Но Джена поклати глава.

— Виж, Аманда, ако той не се интересува от теб, значи не мисли за теб. Какво ще се промени, ако открия, че мисли само за… не знам, за футбол може би, или за ръгби, или за макарони със сирене? Това как ще ти помогне? — За миг Аманда остана безмълвна. — Имам по-добра идея — заяви Джена. — Ти си крадец на тела. Защо просто не откраднеш тялото му? Тогава ще можеш сама да се влюбиш в себе си. Не може да е толкова трудно, като се има предвид високото ти самомнение.

С тези думи Джена излезе от тоалетната, доволна от факта, че цели две минути не бе принудена да мисли за тайнствения господин Кели.