По-добре късно, отколкото никога

13

— Няма ли да гледаш баскетболния мач с мен? — извика бащата на Кен към момчето, което смяташе за свой син.

Аманда спря на първото стъпало. Това създаваше трудности. Кен сериозно се интересуваше от спорт и навярно заедно с баща му гледаха всички мачове по телевизията. А тя предпочиташе да остане сама в стаята на момчето и да чака Рик да се свърже с нея.

Почти през целия ден си бяха „говорили“, или както и да се наричаше онова. Аманда не можа да си спомни някога да е прекарвала цяла неделя сама в спалнята си, без да прави абсолютно нищо, без дори да разлиства някой брой на списание „Тийн Вог“. Но беше направо невероятно, че има възможността да се съсредоточи изцяло върху общуването си с Рик, без нещо да я разсейва.

Ала ето че сега и майката на момчето я гледаше странно.

— Ти винаги гледаш с баща си баскетболния мач в неделя вечер — рече тя с разтревожен глас.

Явно пак щеше да започне да й говори, че ще я води на лекар.

— Разбира се, че ще гледам мача. Само че първо исках да отида до тоалетната.

— Защо се качваш горе? — попита баща му. — Отиди в онази в коридора.

Аманда дори не бе забелязала, че на първия етаж има още една тоалетна. Сериозно трябваше да се стегне, ако не искаше да поражда съмнения, особено щом желаеше да остане още малко в тялото на Кен. Не бързаше да се маха. Не и сега, когато в живота й се появи Рик. Беше влюбена в него.

Когато излезе от тоалетната, се върна в стаята и се метна в огромното меко и разтегателно кресло.

— Хей, Кен — вбесен викна баща му. — Откога седиш на моето място?

— Просто се шегувам — отвърна Аманда и се засмя.

— Какво става напоследък с теб, момче? — промърмори баща му.

Господин Престън взе дистанционното и включи телевизора. Аманда искрено се надяваше той да не е хората, които обичат да коментират играта. Надяваше се Рик да я потърси и тогава щеше да се наложи, да се преструва, че гледа предаването. Лесно бе да отгатне кой отбор харесват Кен и баща му и всъщност трябваше само да крещи, когато тимът отбелязваше точка, и да ръмжи, когато противниковият отбор вкарваше кош. Смяташе, че може да се справи с това и в същото време да говори с Рик.

Но той не й се обади. Тя опита да държи съзнанието си отворено, празно и готово, но така и не чу нищо. И започна да се тревожи. Дали Рик бе осъзнал, че тя не е Кен? Много старателно се беше опитвала да не звучи момичешки в разговорите, но бе възможно да е пропуснала нещо. Чувствата, които изпитваше, бяха така наситени, че можеше и да се е издала. Ами ако той никога не се върнеше?

Аманда чакаше ли чакаше и се мъчеше обзелото я отчаяние да не си проличи. Явно обаче не се справяше добре. Бащата на Кен продължаваше да я гледа разтревожено. В този момент майката на съученика й се появи с чиния курабийки с парченца шоколад.

— Любимите ти — обяви тя и остави чинията на масичката между креслото и дивана, на който седеше момичето. — Не давай на баща си, той е на диета.

Курабийките с шоколадови парченца бяха последното нещо на света, което я интересуваше сега. Беше толкова обезпокоена, че се опасяваше да не повърне, ако хапне дори една хапка. Затова и когато бащата на Кен протегна ръка към чинията, тя промърмори:

— Няма да те издам.

Така поне няколко курабийки щяха да липсват, когато госпожа Престън се върнеше.

Рик не се появи и когато мачът свърши Аманда вече агонизираше. Непрестанно си преповтаряше последния им разговор, състоял се същия следобед. Беше се разхождала в парка край кметството, там, където се бяха разхождали и Рик и Нанси, и Рик й бе рецитирал някои от своите стихотворения. Нима не бе показала достатъчно въодушевление? Беше харесала поезията и докато той рецитираше, тя си представяше себе си как… ами себе си как слуша чувствителната му душа да изразява любовта си към нея самата. Може би е трябвало по-пламенно да изрази възторга си, защото откакто бе станала Кен, това бе най-дългото прекъсване между разговорите им.

За нейно щастие техният отбор загуби и изглеждаше логично да е умърлушена.

— Не го приемай толкова навътре — успокои я бащата на Кен. — Коляното на Бейли ще оздравее до следващата седмица и тогава ще победят.

— Добре — отвърна Аманда, без да има и най-малка представа кой е Бейли. — Отивам да си лягам… Скапан съм.

Бащата на Кен за пореден път й хвърли разтревожен поглед. Беше едва десет часа и Аманда не вярваше, че съученикът й си ляга толкова рано. Но повече не можеше да издържа.

Беше взела решение да опита да повика Рик. Спомни си онзи път, когато Емили попита Кен дали може да се свърже с баща й. Не си спомняше обаче дали тогава той отговори, че не може или че не иска.

Прибра се в стаята на съученика си, загаси лампата и си легна. Затвори очи и си представи момчето от снимките, после изпразни съзнанието си от всичко друго.

„Рик. Там ли си? Чуваш ли ме? Отговори ми, Рик.“

Нищо не чу.

„Моля те, Рик. Трябва да говоря с теб. Трябва да ти кажа нещо. Важно е.“

И точно в този миг Аманда осъзна, че иска той да знае коя е в действителност. Поемаше голям риск. Той можеше да се ужаси, че е изливал сърцето си пред едно момиче. Но как иначе можеше да има истинска връзка с него, при положение че я мисли за момче?

„Как мога да имам истинска връзка с него, при положение, че е мъртъв?“ — запита се тя. Но не й се наложи да си отговаря на този въпрос, защото Рик ненадейно се появи в главата й.

„Здрасти, Кен.“

„Рик, здрасти! Толкова се радвам, че дойде!“

„Така ли? Ами, ето ме. Каза, че имаш да ми казваш нещо важно.“

Въобразяваше ли си, или помежду им се усещаше някаква дистанция? Прииска й се да се ритне. Разбира се, че имаше дистанция, та той беше два метра под земята, или в рая, или в какъвто и задгробен живот да съществуваше там някъде.

Но го чувстваше много, много близък. Не можеше да продължава да го лъже.

„Аз не съм Кен, Рик.“

„Какви ги говориш? Разбира се, че си Кен, никой друг не може да ме чуе.“

„Казвам се Аманда. Намирам се в тялото на Кен.“

Отговор не последва. Момичето се опита да обясни:

„Аз съм онова, което другите наричат крадец на тела. Но заемам телата само на хора, към които съм изпитала съжаление. Съчувствах на Кен, защото той вече не може да тренира футбол заради инцидента, който претърпя. И така станах него. Затова мога да те чувам.“

Дали да му разкаже цялата история, за това как бе искала да принуди Кен да я покани на среща? Все още се двоумеше, когато Рик заговори:

„Леле! Не мога да ти опиша колко много се радвам.“

„Защо?“

„Защото изпитвам чувства към теб. Чувства, които не очаквах да изпитвам към момче.“

Аманда се запита дали Рик може да чуе ахването й.

„Наистина ли? Като чувствата, които изпитваш към Нанси ли?“

„Да. Начинът, по който усети поемите ми… Ти наистина схвана какво съм искал да кажа.“

„Много харесвам стиховете ти. Непрекъснато си представям, че са писани за мен.“

Нима наистина изтърси това? Изобщо не беше в стила на Аманда да показва истинските си чувства пред някое момче! Аманда се правеше на хладнокръвна, правеше се на труднодостъпни, резервирана, беше на пиедестал. Момчетата трябваше да се потрудят, за да привлекат вниманието й, не можеха просто ей така да я спечелят.

Но Рик можеше. Рик успя. Не я интересуваше дали я мисли за лесна, за достъпна.

„Можеше и за теб да са. Стихотворенията ми. Ти си по-добра от Нанси. Тя никога не изпитваше силни чувства като твоите. Ти си невероятна! Ти толкова дълбоко, толкова силно съчувстваш на останалите хора, че можеш да се превърнеш в тях!“

Само ако знаеше колко усилено се бе опитвала през целия си живот да пропъжда съжалението към останалите.

„Знам как изглеждаш. Видях твои снимки в един годишник на гимназията. Хубаво е, че мога да те виждам в съзнанието си, докато си говорим.“

„Де да можех и аз да те видя.“

Тогава я осени идеята, че той въобще не знае как изглежда тя.

Не знаеше колко красива е Аманда Бийсън. Беше се влюбил в личността й, в отношението й, в чувствата й. Остана поразена. Никога не си бе представяла, че някое момче ще хареса у нея тези й качества. Беше красива, беше популярна — това бяха нещата, привличащи момчетата. Заради тях тя получаваше вниманието им.

„Искаш ли да ти опиша как изглеждам?“

„Не, това не е важно. Имам усещането, че те познавам, сякаш си инкрустирана в сърцето ми. Това ми е достатъчно.“

Говориха си така с часове, докато Аманда не започна да се прозява и не усети, че заспива. Определиха си „среща“ след училище на следващия ден. И Аманда отплува в съня, понесена на крилата на любовта.

На следващата сутрин изчака край собственото си шкафче. След минути се появи и Другата-Аманда.

— Здрасти, Кен — поздрави я тя.

Аманда разпозна собствения си кокетничещ глас. Другата-Аманда се заигра с катинарчето на шкафчето си, но не откъсна очи от Кен. Зачуди се какво ли щеше да й каже Кен в подобен момент, ако това се случваше на нея самата.

Не я интересуваше. Искаше само да си подари нещо.

— Написах нещо за теб.

Лъжата беше съвсем мъничка. Все пак тя наистина го бе написала на компютъра.

Другата-Аманда се обърка.

— Какво си написал? Писмо ли?

— Не. Стихотворение. За теб.

Сега вече изглеждаше слисана.

— Защо си ми написал стихотворение?

— За да изразя чувствата си.

Аманда извади плика от раницата на Кен и й го подаде. Другата-Аманда го пое внимателно, сякаш се боеше да не я ухапе.

— Ще се видим в час — рече Аманда и си тръгна.

Но се случи така, че видя Другата-Аманда преди това. Отиде в библиотеката, за да учи, и там я завари да седи край една маса заедно с Кейти и Бритни. Трите гледаха някакъв лист хартия и се смееха.

Аманда се приближи иззад една лавица с книги, за да не я забележат. Надзърна между книгите, за да види по-добре какво правят момичетата.

Не можеше да каже, че се изненада особено, когато осъзна, че листът хартия е нейната поема, поемата на Рик. Другата-Аманда се подиграваше на стихотворението и подтикваше и приятелките си да постъпват по същия начин.

— Направо не е истина, нали? — попита ги тя. — Можете ли да повярвате, че някога съм искала да тръгна с него?

— Мислиш ли, че той преживява нещо, нещо… ами нервен срив или нещо такова? — зачуди се Бритни.

— Не знам и не ми пука — отвърна Другата-Аманда. — Косата ми настръхва. Толкова е, де да знам, прочувствено.

Каза го така, сякаш „прочувствено“ е нещо гнусно.

— Искам да се удавя в сълзите си — погрешно цитира тя с писукащо гласче. — Ужас, толкова е откачено! Кой да помисли, че някой с външността на Кен Престън ще се окаже такъв смотаняк?

Заболя я. Буквално я заболя да чуе тези думи, и то не защото бе Кен Престън. Мъчно й бе, защото знаеше, че тя самата щеше да каже нещо такова, ако някое момче й връчи любовно стихотворение. Или поне това щеше да каже, преди да срещне Рик.

Слава Богу, че той не можеше да види тази Друга-Аманда. Как бе възможно да е толкова повърхността и безчувствена?

Коя бе тя? Това ли бе истинската й същност, тази Друга-Аманда, която наблюдаваше в момента? Или тя бе момичето вътре в Кен, което се влюби в един поет?

Може би бяха едно и също. Може би Аманда, или Другата-Аманда, или която и да бе истинската личност, говореше така, единствено за да впечатли приятелките си. Защото те се държаха по този начин. Не, не беше редно да обвинява приятелките си. Това си беше нейният стил на поведение. Защото беше готина.

Поне Рик никога нямаше да познава това момиче. Той можеше да говори единствено чрез Кен. Ала тя трябваше рано или късно да се върне в себе си. Онова момиче ей там, онова момиче, което се подиграваше на момче, споделило чувствата си, онова момиче беше тя.

За пръв път в живота си Аманда не се хареса особено.