По-добре късно, отколкото никога

16

Нещо странно се случва с Аманда, помисли си Джена, докато слушаше с половин ухо домашното на Сара. Личеше си дори само по изражението на надутото момиче. Би могла да подслуша мислите й и да разбере какво става.

Но имаше прекалено много други неща, за които да се тревожи. Беше развълнувана, но и уплашена. Баща й се беше обадил на директора, за да я освободят от часовете. Щеше да я вземе веднага след този час, след по-малко от трийсет минути. Щяха да отидат право на летището, където той да върне взетата под наем кола и двамата да се качат на самолет за Лас Вегас. Това бе вълнуващата част.

Не сподели нищо с Трейси и не остави бележка на семейство Девън. Но не това бе плашещата част. Още не бе установила кое е страшното. Да лети със самолет за пръв път? Не вярваше, че е това.

Сара приключи с домашното си и мадам се обърна към Кен. Момчето обаче нямаше желание.

— Мога ли да говоря утре? — попита той. — Не съм съвсем в настроение.

Мадам обикновено не приемаше подобни извинения, но поради някакви необясними причини сега се усмихна на Кен и му кимна.

— Добре, няма проблем. Да видим… Всички ли говориха по домашните си?

Емили вдигна ръка. Мадам се озадачи.

— Ти вече се изказа миналия четвъртък, Емили.

— Просто искам да попитам нещо Кен, мадам. Надявах се, че ще преосмисли молбата ми. За това дали може да се свърже с баща ми.

Мадам се намръщи.

— Емили…

Ала преди учителката да успее да продължи, Аманда я прекъсна:

— Престани, Емили! Остави го на мира!

Джена остана поразена и предположи, че всички в класната стая се чувстват по същия начин. Това не бе в стила на Аманда. Беше прекалено емоционално.

Но момичето не спираше.

— Не знаеш какво му е на Кен, не знаеш какво е да се свързваш с хората по този начин, с хора, които той не вижда и на които не може да помогне. Достатъчно трудно му е да се справя с онези, които го търсят, че да опитва да контактува и е други. Той страда, не разбираш ли?

Нима наоколо се навърташе и друг крадец на тела?, запита се Джена. Нима някой бе откраднал тялото на Аманда? Никога преди не бе чувала съученичката си да говори с такава страст, дори когато говореше за себе си.

Кен също гледаше към Аманда, но той не изглеждаше толкова потресен колкото останалите. А и бе странно как мадам едва ли не се усмихва.

Внезапно Кен стисна главата си. Мадам го изгледа разтревожено.

— Добре ли си, Кен? — попита тя за втори път този ден.

— Получавам съобщение — промълви Кен.

— От баща ми ли? — развълнува се Емили.

— Не. — Кен се обърна към Джена. — От твоя.

Джена го зяпна.

— Моят баща не е мъртъв.

Кен вдигна ръка, а с другата потърка челото си.

— Чакай… да. Добре. Ще й кажа.

Всъщност до момента никой не бе виждал или чувал Кен да разговаря с мъртвите. Всички в стаята се смълчаха и зачакаха.

Лицето на момчето се проясни и Кен се вгледа в Джена.

— Починал е преди осем години, Джена. От огнестрелна рана в някакво сбиване. Иска да ти предам съобщение.

— Това е лудост — разпалено рече Джена. — Не знам кой ти говори, Кен, но не е баща ми. Стюарт Кели е жив и здрав и ще ме вземе след по-малко от трийсет минути.

— Той е измамник — заяви Кен. — Баща ти каза, че този мъж те е проучил. Онзи е професионален комарджия. Иска да използва дарбата ти за четене на мисли, за да печели на покер.

— Не е вярно! Той се е срещал с майка ми в болницата. Тя щеше да разбере, ако е измамник.

— Уверена ли си, че се е срещал с майка ти, Джена? — тихо попита мадам.

Аманда бръкна в чантата си и предложи:

— Ето, използвай телефона ми. Обади се в болницата и попитай дали е приемала посетители.

— Няма — викна Джена.

Кен отново потри челото си.

— Той е измамник, Джена. Има и съучастник, който работи заедно с него. Някой на име Арни. Чувала ли си го?

Арни. Мъжът от ресторанта, който познаваше баща й отпреди. Играта на покер в задната стаичка. Стомахът на момичето се сви.

— Това не е истина! — искаше да изкрещи тя, но от устата й излезе само шепот.

— Баща ти, истинският ти баща, иска да ти предам съобщение, Джена — обясни Кен. — Той се опитва да те предпази. Трудно му е било да се свърже с мен, но не се е отказал.

Джена избухна в сълзи.

Не си спомняше откога не е плакала. Джена Кели не плачеше. Това беше казала и на Емили, когато приятелката й направи онова предсказание за висок, тъмен, хубав непознат. Непознат, заради когото имаше лоши предчувствия. Който щеше да разплаче Джена.

Трейси се приближи и я прегърна. Джена не се отдръпна. Усети, че и другите стават от местата си, приближават се и я обграждат. Дори и Чарлс се приближи. Мадам също дойде. Само Картър Стрийт остана на мястото си, както винаги без да съзнава какво се случва.

Всички останали изградиха стена от подкрепа около нея, закриляха я, даваха й сила. Ала тя не можеше да спре да плаче.

Скри лице в ръце.

— Всичко е наред — дочу нежен глас. — Наплачи се.

Звучеше като Аманда, но, разбира се, това бе невъзможно.

Бавно сълзите започнаха да пресъхват и Джена чу гласа на мадам над главите им:

— Ето затова трябва да се закриляме. Има хора, които ще се опитат да ни използват. Кой знае какво иска този мъж всъщност. Възможно е да е част от нещо по-голямо, от някакъв заговор. Ние винаги сме в опасност във външния свят, деца. Онова, което се случва на Джена, трябва да ни бъде за урок. Ние сме заедно в това.

— Защо не успях да прочета мислите му? — шепнешком попита момичето.

— Кой знае — простичко отвърна мадам. — Може и той да има дарба.

— И откъде е разбрал, че майка ми не си е у дома, когато дойде да почука на вратата ни?

Учителката нежно я погали по главата.

— Както казах вече, възможно е да са замесени и други хора.

Чарлс също се обади:

— Какъв гадняр! Ей, Джена, искаш ли да пусна някоя къща на главата му?

— Имам чувството — развълнува се и Мартин, — че мога да ида и да го набия.

Джена свали ръце от мокрото си лице. Трейси мълчаливо й подаде кърпичка.

— Няма проблем — рече с треперещ глас. — Мога и сама да се справя.

— Не, Джена — рече мадам. — Имаме нужда един от друг.

Звънецът би. Джена погледна мадам.

— Той ще дойде да ме вземе след часа.

Учителката кимна. После махна с ръка и всички се отдръпнаха, освобождавайки място на Джена да се изправи. Картър Стрийт излезе от стаята. Всички останали зачакаха Джена. Когато тя запристъпва към вратата, я наобиколиха и тръгнаха редом с нея. Чарлс буташе количката си край групата им.

Пред училището малката жълта кола с пет врати чакаше, спряла край бордюра. Кръгът се разкъса и пропусна Джена да види автомобила. И шофьора.

Погледите им се срещнаха. Момичето все така не успяваше да прочете съзнанието му, но може би той прочете нейното. Или просто всичко бе изписано на лицето й.

Усмивката му изчезна. Джена зърна как ръката му посегна към скоростния лост. После колата потегли рязко.

Със замъглено съзнание момичето чу как мадам казва на Трейси да я отведе у дома. Емили пък каза, че ще изчака с нея, докато Трейси си прибере нещата. Джена усети нечия прегръдка, потупване по рамото, ръка, която за мъничко стисна нейната. Не бе сигурна кой я прегърна, кой я потупа… но те й бяха приятели, помисли си. Може би.

Единственото, за което бе напълно сигурна, бе временната татуировка на ръката й. Татко. Вече избледняваше. Просто ще трябва да поноси дълги ръкави, докато думата изчезне напълно.