По-добре късно, отколкото никога

7

Джена излезе и в тоалетната влязоха половин дузина други момичета, някои от които поздравиха Аманда. Ала тя едва осъзна присъствието им. Излезе от там замаяна, а думите на Джена все още кънтяха в ушите й. Не тези, че е надута. Не й пукаше ни най-малко какво мисли за нея Джена. Онова, което се загнезди в мислите й, бе идеята на съученичката й.

Дали щеше да проработи? Наистина ли можеше да завземе тялото на Кен и да го принуди да се влюби в нея? Разбира се, обаче, ако тя станеше Кен, тогава истинската Аманда щеше да се превърне в роботизираната Друга-Аманда, която заемаше мястото й, щом откраднеше нечие тяло. Но какво от това? Онази Аманда-Робот се държеше по съвсем същия начин като нея самата. И след като Аманда-Кен поканеше Другата-Аманда на среща, тя щеше да се върне в себе си и да омае момчето. Трябваше само да остане насаме с него и да прикове изцяло вниманието му.

Имаше само един проблем, но затова пък огромен. Как да открадне тялото на Кен? Това ставаше само когато я обземаше необорима жалост към някого. А как въобще да съжали Кен? Той беше хубав, харесван, и Аманда бе почти сигурна, че той няма проблем с ученето. Не знаеше много за семейството му, но неотдавна ги зърна всички заедно в един ресторант. Замисли се и си спомни, че тогава видя двама родители и малка сестричка. Изглеждаха добре — като нормално обикновено семейство.

Но може би родителите му не се разбираха, може би дори щяха да се развеждат. Не беше забелязала никакви признаци за подобно нещо, когато ги зърна в ресторанта, но човек никога не знае какво става зад сцената. Трябваше да пита майка си, понеже тя беше в час с клюките в обществото. Аманда съзнаваше, че не е много хубаво от нейна страна да се надява, че родителите на Кен ще се разделят, ала поне това щеше да й даде възможност да съжали момчето.

Или пък цялото хрумване бе съвсем глупаво. Първо на първо, тя нямаше чак такъв контрол над дарбата си. Умееше да избягва краденето на тела, като не изпитва жалост към никого, но дали можеше нарочно да се превъплъти в друг човек? Никога не беше опитвала, защото и никога не го бе искала, затова нямаше и причина да мисли, че притежава подобна способност.

От друга страна обаче, тъй като никога не бе опитвала, нямаше как да знае дали може, или не може.

И какво щеше да стане, ако успее да го направи? Какво щеше да стане, ако вземе тялото на Кен, покани Аманда-Робота и после се върне в себе си точно навреме за голямата среща? Дали Кен щеше да си спомня, че я е поканил да излязат?

Замисли се за преживяването си в тялото на Трейси. Всъщност Аманда никога не бе говорила със съученичката си за случилото се и заради това не знаеше колко и какво си спомня Трейси, когато си получи тялото обратно. Но след като известно време беше живяла в съученичката си, Аманда беше_ усетила_ някакъв вид близост, сякаш Трейси знаеше какво става.

Така че какво щеше да се случи, ако Кен си спомни и не остане доволен от онова, което го е принудила да направи? Така можеше да влоши нещата дори още повече.

Пък за странното преживяване да бъде в тялото на Кен изобщо не искаше и да мисли. Едно бе да се преструва на Трейси Девън, но как да се държи като момче? Не, това беше лудост, никога нямаше да успее да се справи. Трябваше да измисли нещо друго.

Но какво? Всичко това бе така вбесяващо, че направо я побъркваше.

— Ехо, ехо, има ли някой у дома? Земята до Аманда! Обади се, Аманда!

Тя се обърна и видя Нина, Софи и Бритни, вървящи редом с нея. Нямаше представа откога са тук, но и трите се кискаха.

— Какво е толкова смешно? — попита ги.

— Ти — отвърна Нина. — Изглеждаш толкова отнесена! Да не си взимала уроци от Емили Сандърс?

— Не ставай смешна — тросна се Аманда. — Просто си мисля нещо, това е. И, честно, не може ли човек да си мисли нещо? И не ме питайте за какво мисля, защото не е ваша работа!

Сега вече и трите я зяпаха и на Аманда й се прииска да се ритне, задето избухна по този начин. Защо беше толкова раздразнена? Хич не беше готино да се разстройва така.

— Е, не ни откъсвай главите де! — възкликна Нина. — Направо не знам какво ти става напоследък, Аманда.

Софи кимна и додаде:

— Откакто влезе в онзи откачен клас, си се променила.

— Не съм! — възмути се Аманда.

Трите й приятелки се спогледаха и тя веднага се досети, че вече говорят зад гърба й. Това беше лошо.

Мислите й препуснаха. Не смяташе, че се държи различно, но явно тяхното мнение бе такова и затова трябваше да направи нещо, за да оправдае поведението си. Трябваше й проблем, но готин проблем, нещо, което да я издигне в очите им.

— Заради Кен е — внезапно заяви.

Момичетата изглеждаха озадачени.

— Кен Престън ли? — попита Бритни.

Аманда кимна:

— Той ме харесва, личи си. Много ме харесва, в училище флиртува с мен, обажда ми се вкъщи, праща ми съобщения в чата…

Сега вече приятелките й изглеждаха объркани.

— И какво лошо има в това? — поиска да узнае Софи. — Кен е готин.

— О, разбира се, знам това — нехайно заяви Аманда. — Просто не съм сигурна какво чувствам към него. И не искам да го нараня.

Уф — грешен отговор. Страховитата зла царица Аманда Бийсън не се интересуваше дали ще нарани нечии чувства. Въобразяваше ли си, или и трите момичета отстъпиха назад и още повече разшириха пропастта помежду им? И, о, Боже, Трейси Девън ли се приближаваше към тях? Предишната Трейси никога нямаше да има куража да се приближи до Аманда Бийсън. Беше създала чудовище!

— Здравей, Аманда. Просто исках да ти кажа, че съжалявам, задето днес те засрамих в час. Но наистина исках да разбереш колко съм ти благодарна…

Аманда я стисна за ръката и я дръпна настрана от групичката.

— Млъквай! — изсъска в ухото й. — Приятелите ми не знаят за мен!

Веждите на Трейси литнаха нагоре.

— Наистина? Ама аз си помислих…

— Трябва да вървя в час — панически рече Аманда и й обърна гръб.

Ала приятелките й вече се отдалечаваха нататък по коридора. Затича се да ги настигне.

— Чакайте — настоя.

— Извинявай — подметна Нина. — Искахме да ти дадем малко време насаме с новата ти най-добра приятелка — Трейси.

Бритни се изкиска и припряно сложи ръка пред устата си. Бритни Телър, която преди боготвореше Аманда! Нима бе възможно животът й да стане още по-гаден?

Възможно бе. Защото Кен Престън бавно и спокойно се приближаваше към тях по коридора.

— Здрасти, Кен! — викна Нина и отстъпи, за да направи място на Аманда, като на практика му я посочи.

Кен погледна към нея.

— Здрасти, Нина.

Това бе то. Нито дума, за да поздрави Аманда.

— Не мисля, че е нужно да се тревожиш да не разбиеш сърцето му, Аманда — рече Нина. — Дори не те погледна. Опа! Звънецът ще бие.

Всички се пръснаха в различни посоки.

Това не беше добре. Аманда вече не висеше на косъм, тя падаше. Това просто не беше възможно да й се случи.

Ала през целия ден се натъкваше на признаците за изчезването на своята популярност. Вече не получаваше комплименти, дори и за обувките си. Когато влезе в часа по алгебра, зърна приятелките си Ема и Кейти със сведени близо една до друга глави. А когато и те я забелязаха, веднага се разделиха. Аманда осъзна какво значи това. И те говореха зад гърба й.

Но най-лошото предстоеше. За този ден беше насрочено събрание, което щеше да се състои в следващия час — беше поредната скучна програма за околната среда. Всяка седмица имаха такава и все ставаше дума за глобалното затопляне, за рециклирането и за всякакви такива отегчителни работи. Аманда и идея си нямаше каква е темата за днешното събиране и не я интересуваше — имаше по-належащи неща, за които да се тревожи вместо за бъдещето на тъпата планета.

Но всички харесваха събранията, дори и най-скучните. Не бяха като часовете и бяха добър повод да се видиш с приятелите си. Можеше да си седиш където си искаш и беше като в столовата, където децата се скупчваха на групички. И най-хубавото бе, че събранията обикновено се провеждаха в салона по физическо и учениците сядаха на скамейките. Най-готините деца владееха най-високата пейка, където можеха да не обръщат внимание на лекторите и да си бъбрят, останали незабелязани от учителите.

Групичката на Аманда винаги се настаняваше на най-горния ред отляво — най-далече от терена. Момичето несъзнателно се отправи към тази част на салона и заизкачва стъпалата. Вече беше преполовила пътя, когато видя нещо, по-ужасяващо от… е, от най-страховития филм на ужасите, който някога беше гледала.

Те бяха там — Нина, Бритни, Софи, Ема и Кейти — и не й пазеха място. Вместо това бяха позволили на Кара Уинтърс и Тери Бойд да седнат при тях. И сега се притискаха една в друга още по-плътно, за да пуснат и Хедър Тод. Хедър Тод! Момичето, което тази сутрин се чувстваше поласкано да даде на Аманда копие от програмата с часовете на Кен съвсем против правилата! Нима беше възможно? Това не можеше да й се случи. Възможно ли бе нечия репутация да се сгромоляса за един-единствен гаден ден?

Ема я видя и заръга останалите с лакти. Сега всички се вторачиха в нея, а тя просто стоеше там, сама, без място, на което да седне. Вероятно за пръв и единствен път през живота си Аманда си пожела да стане Трейси Девън и просто да изчезне.

Но тя бе Аманда Бийсън, владетелка на всички готини в гимназия „Медоубрук“, и ако не можеше да направи нищо друго, то поне щеше да запази достойнството си. Без да среща ничии очи, но знаейки чудесно, че всички погледи са приковани в нея, тя се извърна и слезе по стъпалата. Сега вече имаше представа как се е чувствала Мария Антоанета на път за гилотината или Ан Болейн2, когато е срещнала екзекутора си. Бяха паднали кралици, всички до една.

Когато стигна най-долното стъпало, програмата вече започваше и Аманда трябваше да седне на първото свободно място в края на реда, където седяха множество смотани зубъри, на които вероятно наистина им пукаше за околната среда. Но поне те не й обърнаха никакво внимание. Дори не я забелязаха и за пръв път тя остана доволна от това.

И за разлика от Мария Антоанета или Ан Болейн, Аманда все още носеше глава на раменете си и можеше да я ползва. Нямаше да се разпадне. Щеше да се справи със ситуацията и да преодолее трудностите. Щеше да си възвърне трона.

Но как? Това беше големият въпрос. Затова и се върна към разговора си с Джена в тоалетната и отново се замисли над предложението на съученичката си.

Извади от чантата си програмата на Кен. Според нея след събранието той имаше физическо. Чудесно. Това значеше, че след биенето на последния звънец щяха да са му нужни няколко минути да се преоблече. Това пък щеше да й даде възможност да се върне в тази част на сградата и да застане някъде незабелязана, откъдето щеше да го види да излиза. Планът й бе да го последва до дома му и, преди той да се прибере, да го притисне.

Тогава щеше да има две възможности — да флиртува с Кен, което не беше проработило до момента, или вторият вариант бе да открие нещо за него, което да предизвика съжалението й и което, надяваше се, да й предостави причина за прехвърляне в тялото му. Подозираше, че вторият вариант е по-добър. Ако контролираше Кен, щеше да го накара да прави каквото тя иска — да се движи с Аманда, да се среща с Аманда, да принуди цялото училище да повярва, че е лудо влюбен в нея, което пък щеше да я върне обратно горе на пиедестала, където й бе мястото. И дори всичко това да не бе искрено, дори той да не искаше да е с нея, когато тя се върне в тялото си, то какво от това? Аманда вече щеше да е обратно на върха и щеше да накара всички останали да вярват, че тя е зарязала Кен, а това само щеше да я възкачи още по-нависоко.

Да, втората възможност определено бе тази, с която щеше да се заеме. Вярно беше, че никога до момента не е опитвала съзнателно да превземе нечие тяло, ала Аманда Бийсън винаги получаваше каквото иска. И ако искаше обратно живота си, щеше да намери начин да си го върне.

Някак успя да преживее оставащите часове, без много да внимава. В мига, в който звънецът би, се намери извън стаята, а след няколко минути — и в другия край на училището. Точно до салона имаше изход, през който Кен несъмнено щеше да излезе, и Аманда застана зад ъгъла на сградата. Така щеше да го види да излиза, той щеше да я подмине, без да я забележи, и тя щеше да има възможност да го последва от безопасно разстояние. Зад нея, надолу в края на малък наклон, се намираше игрището и, докато момичето чакаше, чуваше как отборът по футбол се събира за извънучилищната си тренировка.

Не й се наложи да чака много. И извади късмет — той беше сам. Долепи се до стената, за да е сигурна, че няма да я види, когато мине оттам.

За съжаление обаче Кен не се отправи в посоката, в която тя очакваше. Той се извърна и мина покрай нея. За щастие обаче се държеше точно като и училище напоследък. Не я забеляза.

Гледаше тренировката по футбол. Стоеше с гръб към момичето на ръба на склона и наблюдаваше момчетата на игрището. Аманда не виждаше лицето му, но нещо в позата му я накара да мисли, че Кен не е в много добро настроение.

Спомни си, че преди той беше капитан на отбора по футбол. Но бе претърпял някакъв инцидент и вече не можеше да играе. Вероятно любимият му спорт му липсваше.

Промъкна се покрай стената към ъгъла, откъдето щеше да го вижда по-добре. Не беше умела в разчитането на изражения и определено не можеше да прочете мислите му, но той може би щеше да я забележи и да се зарадва, че има компания. Когато обаче огледа лицето му, Аманда осъзна, че Кен изпитва нещо много по-силно от съжаление.

Никога преди не беше виждала толкова тъжно момче. Явно много обичаше футбола. Беше почти готова да се закълне, че вижда сълза в окото му, което бе нелепо, разбира се, защото готините типове като Кен не плачеха.

Или пък плачеха? Сега Аманда видя как сълзата се търкулва по бузата му. Потресена, тя замръзна за миг, преди да се скрие от погледа му. Кен щеше много да се засрами, ако някое момиче го види да плаче!

Отказа се от плана си да го преследва и си тръгна към дома. По целия път обаче образът му продължаваше да изскача пред очите й. Какво му ставаше? Чувала бе, че момчетата много сериозно се отдават на любимите си спортове. Собственият й баща обичаше голфа и ако по някаква причина загубеше възможността да играе, той навярно също щеше да бъде донякъде тъжен. Но нямаше да плаче. Явно футболът наистина бе значел много за Кен. Момчето изглеждаше напълно потиснато.

Без значение колко силно опитваше, не можа да пропъди образа му от главата си. Беше някак странно. Да видиш в такова положение някое момче определено не беше привлекателно. Това не превръщаше Кен в много желана партия за гадже. Някои момичета може и да харесваха чувствителните момчета, но не и Аманда. Публичните изяви на чувства, особено от страна на момчетата, не бяха по неин вкус.

Тази нощ тя лежа в леглото си, без да успее да заспи. Ако зачеркнеше Кен като възможност да си спечели обратно короната, какви други варианти й оставаха? Можеше например да вдигне страшен скандал и да настоява родителите й да я освободят от този глупав клас за деца с дарба, но това само щеше да влоши нещата. Щеше да бъде доказателство, че специалният клас е неподходящо място за харесвано момиче, а това щеше единствено да повдигне повече въпроси.

Опита се да измисли какво друго може да предприеме, но поради някаква причина не съумя да се съсредоточи. Това беше истински необичайно, защото досега никога не й бе представлявало трудност да мисли за себе си — та нали сама си беше любим обект на внимание. Ала съзнанието й все се връщаше при Кен и изражението на лицето му, докато наблюдаваше тренировката по футбол.

Нищо не разбираше. Нали вече го зачеркна като гадже, защо не спираше да мисли за него? Когато най-сетне сънят започна да се спуска над нея, тя с отчаяние осъзна, че тази нощ ще сънува Кен Престън.

Ала както се оказа впоследствие, Аманда направи много повече от това.