По-добре късно, отколкото никога

8

— Притеснена ли си? — попита Трейси.

Джена седна на леглото и прегърна колена пред гърдите си.

— Не.

Трейси се засмя.

— Лъжкиня.

Джена отстъпи:

— Добре де, но не може да не се съгласиш, че е доста необичайно. След малко ще седна на масата за вечеря с някакъв напълно непознат, който твърди, че ми е баща. Ти нямаше ли да се притесняваш?

— Щях направо да бъда разбита — отвърна приятелката й. — Нещо такова може отново да ме накара да изчезна.

— Де да можех аз да изчезна — каза Джена.

Но това не бе възможно и момичето избра тъкмо противоположен подход. Скочи от леглото, отиде до тоалетката на Трейси, седна пред нея и повтори грима на очите си. Добави още черен цвят по клепачите и плътен слой лилаво червило на устните си.

— Как изглеждам? — попита.

— Като човек, на когото не бих искала да се натъкна в тъмна уличка — отвърна съученичката й.

— Добре.

Точно такъв образ искаше да си създаде. Който и да беше този мъж, Джена искаше да бъде уверена, че ще си проличи, че е кораво момиче, а не някоя малка ревла, тъгуваща за баща си.

— Защо днес не дойде в часа? — попита я Трейси.

— Защото не исках мадам да ме пита как се чувствам заради появата на Стюарт Кели. Сигурна съм, че господин Джаксън й е разказал всичко.

— Е, как се чувстваш?

— Трейси!

— Добре де! Извинявай.

— Изпуснах ли нещо интересно?

Трейси поклати глава.

— Мартин разказа какво иска да работи. Заяви, че иска да стане наемник със своята специална дарба.

— Иска да бъде войник ли?

— Не точно. Мисли, че хората ще му плащат, за да бие враговете им.

— Ами Кен? Той може да прави сеанси и да свързва живите хора с покойните им роднини. Емили ще остане много доволна.

— Кен също не дойде. Емили обаче каза, че би могла да работи като синоптичка по телевизията, а Чарлс заяви, че можело да се наеме да помага на мързеливците никога да не стават от удобните си кресла, за да си вземат още чипс. Мадам предложи, че той би могъл да помага на хора като него самия, които не са лесно подвижни, но той отвърна, че според него мързеливците ще плащат повече.

Джена се засмя. Типично в стила на Чарлс. Харесваше й този разговор, защото отклоняваше мислите й от предстоящата вечеря.

— Ами Аманда? Тя какво мисли, че ще може да върши с таланта си?

— Мадам не я разпитва днес, което навярно е добре. Аманда беше дори по-безучастна от обикновено.

Дрънченето на звънеца на входната врата накара Джена да се напрегне.

— Ох! Това е той. Който и да е.

— Винаги можеш да прочетеш мислите му и да разбереш.

Джена кимна. Не знаеше защо не опита да прочете съзнанието му, когато се срещнаха. Може би защото бе потресена. Пое дълбоко дъх.

— Добре. Да вървим.

Седморката на Девън, нахранени и изкъпани, бяха отпратени в спалнята им заедно с бавачката, за да може възрастните да вечерят нормално. Когато Трейси и Джена влязоха в гостната, завариха господин Девън да прави коктейли, а госпожа Девън да държи огромен букет от рози.

— Джена, виж какво ни донесе баща ти!

Отказвайки да се усмихне, момичето кимна.

— Красиви са.

— Трейси, би ли донесла ваза?

Джена изгледа яростно приятелката си, сякаш й каза: „Не ме оставяй!“, но Трейси взе цветята от майка си и отиде в кухнята.

— Здравей, Джена. — Непознатият й се усмихна.

— Здрасти — изломоти тя.

Сега вече се бе възстановила от шока, претърпян в кабинета на господин Джаксън, и успя да огледа добре мъжа. Определено беше такъв, какъвто предсказа и Емили — висок, тъмен и хубав. Беше спретнато облечен в костюм с вратовръзка и изглеждаше съвсем спокоен, сякаш вечерята с отдавна изгубена дъщеря е напълно нормално и обичайно събитие.

Трейси се върна с вазата с розите, която майка й сложи в средата на масата. Сетне госпожа Девън им поднесе да си вземат от една табла някакви хапки със завъртулки отгоре.

— Какво ще кажете за дъщеря си, господин Кели? — весело попита тя.

— Моля ви, наричайте ме Стюарт. — Той погледна към Джена. — Красива е — простичко отвърна.

Завъртулката върху хапките се оказа сирене, но Джена не се задави заради него. Зяпна невярващо мъжа.

— Какво?

Господин Девън приветливо се усмихна.

— Уверен съм, че всички бащи мислят дъщерите си за хубави. Съдя по себе си — това е мнението ми за осемте ми дъщери.

Стюарт Кели кимна, но очите му останаха приковани върху Джена.

— И е много специална.

— Е, тези двете, определено са такива — намеси се и госпожа Девън. — Знаете за специалните им дарби, нали?

— Училищният директор спомена, че Джена е много прозорлива по отношение на хората.

— Предполагам, че и така може да се каже — рече господин Девън. — Моята дъщеря може да изчезва.

— Татко! — прекъсна го Трейси. — Не бива да говорим за тези неща.

Баща й не се съгласи:

— Господин Кели, тоест Стюарт, всъщност е един от нас. Родител е на дете с дарба.

Стюарт поклати глава.

— Едва ли чак родител, след като не участвах в живота на Джена. Не знам как въобще ще й се реванширам за това.

Родителите Девън се спогледаха.

— Разбираме те — едновременно заявиха.

Начинът, по който я зяпаше с този възхитен поглед, започваше да лази по нервите на Джена.

— Защо дойде да ме търсиш сега? — попита го тя.

Той въздъхна и отпи от коктейла си. Джена обърна внимание, че Стюарт едва докосна питието. Поне не беше алкохолик — а това бе нещо.

— Държах се като страхливец — отвърна й той. — Винаги съм искал да те видя. Исках да видя и майка ти, но се опасявах, че ще затръшне вратата в лицето ми. Определено има правото да го направи. Отнесох се с нея непростимо.

— Така е — избухна Джена. — Напуснал си я, когато е била бременна. Не е чудно, че се е пропила.

— Джена — смъмри я нежно господин Девън, — хората допускат какви ли не грешки в живота си. Твоят баща поне е готов да се поправи.

Хрумна й, че всички говорят, все едно Стюарт Кели наистина й е баща. Дори и тя самата — та нали току-що обвини този мъж, когото никога не бе виждала, че е изоставил майка й. Навярно сега беше сгоден момент да проучи мислите му и да се опита да разбере кой е в действителност.

Но тъкмо тогава госпожа Девън ги покани на масата и на Джена не й се удаде възможност да се и гледа в него и да се съсредоточи. Последвалите минути бяха заети със сервирането на порции печено говеждо и с добавяне на гарнитура от зелен боб към него.

Макар че за момента нямаше възможност да прочете съзнанието му, Джена не се отказа от задаването на въпроси:

— Защо се появи пред вратата ни в понеделник? Защо първо не се обади?

— Не открих телефонен номер — обясни Стюарт.

Логично. Телефонът им бе спрян много отдавна заради неплатени сметки.

— Пък и — продължи той — предположих, че майка ти просто ще ми затвори, щом разбере кой се обажда.

— И щеше да затръшне вратата в лицето ти, ако си беше у дома — додаде Джена.

— Вярно — призна той. — Определено има причина да постъпи така. Просто ми хрумна, че ще имам по-голям шанс, ако говоря с нея очи в очи.

Вероятно си мислеше, че е толкова красив, че майка й няма да му устои, кисело си помисли Джена. За нещастие може би беше прав. Беше точно типът, който майка й харесва.

— Говорили ли сте с нея? — попита госпожа Девън.

— Не. Не й е позволено да приема обаждания и посетители в болницата. Кога ще я изпишат, Джена?

— Една седмица след събота.

— Нямам търпение да я вида.

— Защо? — безцеремонно попита момичето.

Усмивката му беше омайваща.

— Може и да ти е трудно да повярваш, Джена, но аз бях лудо влюбен в майка ти. Дори когато я изоставих.

Трейси любопитно се взря в него.

— Мислите ли, че още сте? Влюбен в нея?

— Трейси! — Джена я изгледа кръвнишки. — Това не е ли малко личен въпрос?

Стюарт Кели се засмя меко.

— Няма нищо, Джена. А и кой знае? Мога да кажа само, че никога не съм преставал да мисля за нея. Или за теб, Джена.

Тя не отвърна нищо. Осени я нова мисъл. Този мъж явно възнамеряваше да остане и да се срещне с майка й, щом я изпишат от рехабилитационния център. Барбара Кели може и да имаше замъглени спомени след всички тези години на пиянство, но не бе глупава. Със сигурност щеше да познае бившия си съпруг.

Джена го огледа и се опита да си представи, че й е баща. По природа не беше оптимист и нямаше тепърва да започне да гледа от добрата страна на нещата.

Над масата се възцари неловко мълчание. Стюарт Кели явно го усети, защото смени темата:

— Трейси, родителите ти казаха, че можеш да ставаш невидима.

Джена без малко да се усмихне. Хареса й как го каза, някак разговорливо, както някой би казал: „Родителите ти ми казаха, че свириш на пиано.“ Не се държеше, сякаш са чудаци, както щяха да постъпят други хора.

— Преди можех, да — отвърна Трейси.

Приятелката й погледна майка си и баща си, които внезапно се заинтересуваха от съдържанието на чиниите си. Джена не можеше да ги вини, те навярно се чувстваха ужасно заради начина, по който се биха отнасяли с дъщеря си. Трейси обаче бе достатъчно мила, че да не влиза в подробности.

— Сега се упражнявам — продължи момичето. — Това, което е нужно, е да се чувствам невидима, а вече не се случва толкова често. Но правя едни упражнения по медитация и те ми помагат. — Трейси се обърна към Джена: — Нали така?

Джена се съгласи.

— Снощи на практика стана прозрачна. Виждах светлината на лампата през теб.

Трейси кимна щастливо.

— Ние сме в един специален клас, аз и Джена — обясни тя на Стюарт. — И се учим как да работим с дарбите си и как да ги контролираме. Да ги използваме мъдро.

Стюарт попита дъщеря си:

— И при теб ли се получава?

Джена сви рамене.

— Май че да.

Господин Девън я наблюдаваше с интерес.

— Колко дълбоко можеш да проникваш в съзнанията, Джена?

Момичето отново повдигна рамене.

— Не знам.

— Имам предвид, можеш ли да влезеш под повърхността? — довърши мисълта си той. — Или просто виждаш какво си мислят хората в момента? — Той се обърна към жена си: — Само се замисли каква полза ще има от това психоанализата. Няма да бъде нужно хората да бъдат анализирани с години, за да стане ясно какво се случва в подсъзнанието им. Джена ще може да им каже!

— Нека опитаме още сега — развълнувано предложи госпожа Девън. После обясни на Стюарт: — От години ходя на психоанализа и едва вчера имахме успех — ставало дума за някакво събитие, което съм погребала в подсъзнанието си. Нека видим дали Джена може да ни каже какво е то!

— Мамо! — простена Трейси. — Не карай Джена да го прави, ще се засрами!

Джена усети как лицето й се изчервява. Настина се засрами, но нима можеше да откаже на човек, който в момента й осигурява покрив над главата?

Трейси обаче не бе приключила:

— Освен това мадам казва, че никога не трябва да се използваме един друг и да използваме дарбите на другите, а това включва и родителите.

— Коя е мадам? — попита Стюарт.

— Учителката в специалния ни клас — обясни Джена. — Тя казва, че трябва много да внимаваме пред кого разкриваме дарбите си. Казва, че има много лоши хора, които може да пожелаят да ни използват за своите подмолни цели.

— И е напълно права — твърдо заяви Стюарт. — Не знам как точно някои хора биха се облагодетелствали от използването на дарбата ти да четеш мисли, Джена, но съм уверен, че могат да измислят нещо. — После се обърна към приятелката й и рече: — А някой може да се опита да те принуди да ограбиш банка вместо него. Мисля, че е най-добре да не казвате на много хора на какво сте способни.

— Съгласен съм — заяви и господин Девън. — Нека това остане в семейството.

— Точно така. — Стюарт погледна Джена и повтори. — Да го запазим в семейството.

Джена внезапно усети как някакво чувство я изпълва. Нима наистина се случваше? Възможно ли бе?

— Напълно сте прави — заяви и госпожа Девън. — Всъщност, срамувам се от молбата си да ми покажеш дарбата си, Джена.

— Няма нищо — смънка момичето.

Майката на Трейси вдигна чашата си с вино и предложи:

— Нека вдигнем тост за дъщерите ни и да се закълнем, че никога няма да се възползваме от дарбите им.

Стюарт вдигна чашата си и господин Девън го последва.

— За нашите дъщери — припяха те.

Джена извърна поглед, когато Трейси се взря в нея. Подозираше, че въпреки че не притежава никакви способности за четене на мисли, приятелката й знае точно какво изпитва в момента.

Което й напомни какво възнамеряваше да направи на Стюарт Кели. Когато госпожа Девън отиде в кухнята, за да донесе десерта, Трейси стана да й помогне, а двамата мъже се заприказваха за някакъв филм, който бяха гледали. Настъпи удобен момент да опита да прочете съзнанието му.

Тъй като си говореха, темата на разговора им навярно щеше да е най-първото нещо в главата на Стюарт. Ала това беше и сгоден момент да опита онова, което госпожа Девън предложи — да види дали може да проникне под повърхността и да стигне по-дълбоко.

Баща й, Джена се поправи — Стюарт — стоеше с гръб към нея и нямаше да има проблем да се втренчи в него. Първо изолира гласовете им, музиката от стереоуредбата и звуците, долитащи от кухнята. Сетне се съсредоточи в проникването в съзнанието на Стюарт.

Но не успя. Опита отново и после отново, но не съумя дори да долови и най-повърхностните мисли за филма, който обсъждаха. Нима умееше да я блокира като Емили? Не, вероятно собствената дарба помагаше на Емили да не бъде прочетена. Това със Стюарт бе по-скоро като онова, което й се случваше, щом опиташе да прочете съзнанието на майка си. Беше нещото, свързано със семейството…

Джена затаи дъх. А после се задави.

Господин Девън й наля малко вода, докато Стюарт я потупваше по гърба.

— Поеми дълбоко дъх — нареди й той.

Тя го послуша и, когато спря да кашля, отпи от водата.

— Добре ли си? — попита я Стюарт.

— Добре съм — увери тя баща си.

А в мислите си добави: „Може би дори повече от добре.“