По-добре късно, отколкото никога

11

Аманда-Кен лежеше на леглото на Кен, зяпаше тавана и слушаше.

„Прекарвахме много време на плажа. Слънцето в златистата й коса… блестеше като напръскана със злато. Беше като момичето, боядисано в злато. Ти всъщност гледал ли си «Голдфингър»?“

„Не, но съм чувал за него. Това е стар филм за Джеймс Бонд, нали?“

Стори й се, че Рик се смее.

„Все забравям, че живееш в друг век! Бях на четиринайсет, когато гледах «Голдфингър». Ти нали си на толкова сега? Трябва да го гледаш, страхотен е.“

„Ще си го взема под наем.“

„Леле, иска ми се и по мое време да беше имало дивиди. Сигурно е готско да гледаш филми, когато си искаш.“

„Да, наистина е… готско.“

„С Нанси ходехме на кино всяка събота вечер. Тя обичаше романтичните филми, а аз — екшъните. Всяка събота се карахме какво да гледаме. Е, не бяха истински караници, просто спорехме.“

„Кой надделяваше?“

„Редувахме се кой от нас да избира филма. Но можеше да ме убеждава всеки път. Винаги щях да й угодя.“

Сега вече Аманда се беше научила как да запазва някои мисли само за себе си. И ето че се замечта колко хубаво щеше да бъде да има приятел като Рик, който да я цени и да й дава каквото иска. Нямаше нужда да се тревожи, че Рик ще чуе тези й мисли, защото той все още смяташе, че си говори с друго момче.

Момичето зададе следващия си въпрос:

„Какво друго правихте заедно?“

„Нали знаеш парка край кметството?“

„Разбира се.“

„Това беше едно от любимите й места, особено когато цъфтяха розите. Обичаше рози. Когато си продадох мотоциклета, изхарчих всичко, за да й подарявам по една червена роза всеки ден, докато не свършиха парите.“

Червени рози и мотоциклети. Еха! Какво момче.

„Моля?“

Аманда осъзна, че не бе запазила последното хрумване за себе си.

„Ъм, просто се чудех защо си продал мотора си?“

„Брат ми постъпи в армията и ми остави да ползвам неговия.“ — Последва пауза. — „Не искам да говоря за това, става ли?“

Зачуди се дали брат му е бил убит. Война ли беше имало по времето на Рик? Все още не знаеше по кое време бе живял той.

На вратата на стаята се почука.

— Влез — викна Аманда.

Майката на Кен открехна и подаде глава.

— Добре ли си?

— Да. Защо?

— Събота следобед е, навън е слънчево, а ти цял ден лежиш на леглото! — Жената се намръщи. — Ще се обадя на доктора. Напоследък и не се храниш добре. Мисля, че трябва да те прегледа.

Аманда-Кен скочи от леглото.

— Добре съм. Просто си мислех за разни неща. Сега излизам.

А на Рик рече:

„До после.“

За онова, което искаше да направи сега, щеше да й е нужен компютър, но първо трябваше да излезе от къщата, преди майката на Кен да стане още по-подозрителна. Един учител някога беше обяснил на класа й, че в градската библиотека има безплатен интернет. Преди никога не беше стъпвала в градската библиотека, но знаеше къде се намира.

Изненада се, когато библиотекарката зад бюрото я поздрави, не — когато всъщност поздрави Кен:

— Радвам се да те видя, Кен — рече тя с усмивка.

Аманда прочете табелката на бюрото.

— Здравейте, госпожо Флечър.

Жената като че се стресна. Сетне забеляза къде гледа момчето и обърна табелката. Засмя се тихичко.

— Много смешно, Кен. Току-що дойдох и нямах време да сменя имената. — После прибра табелката в едно чекмедже и извади друга, на която пишеше: „Госпожа Грийнуд“.

Аманда се усмихна на библиотекарката и мислено въздъхна с облекчение. За малко.

Намери компютрите, седна пред един и го включи. Екранът светна и показа съобщение: „Въведете парола“.

Момичето стана и се върна при бюрото на библиотекарката.

— Компютърът ми иска парола за достъп.

— Разбира се — отвърна жената с объркано изражение. — Кен, и преди си ползвал компютрите. Знаеш паролата.

Аманда преглътна.

— Аз, ъ-ъ, забравих я.

Бръчките върху озадаченото лице на служителката се умножиха. Но все пак тя отговори:

— Пет нули, Кен. Лесно е за запомняне.

— Да, разбира се. Малко не съм на себе си днес.

Сега вече библиотекарката изглеждаше загрижена. И какъвто беше късметът на Аманда жената щеше да се окаже приятелка на майката на Кен и щеше да й се обади, за да й съобщи, че синът й се държи странно.

Момичето се върна при компютъра, въведе паролата и в полето за търсене написа: „Голдфингър“. Появиха се описание на филма, няколко снимки на актьорите и година — хиляда деветстотин шейсет и четвърта. На колко й каза Рик, че е бил тогава? На четиринайсет?

Не искаше отново да ходи при госпожа Грийнуд, или при госпожа Флечър, или както и да й беше името, и да се излага отново. Затова стана и затърси из библиотеката.

Всъщност беше някак интересно. Аманда не знаеше, че в библиотеките има и компактдискове, и видеоигри. Но нямаше време да ги разглежда. Имаше задача.

Най-сетне откри онова, което търсеше, в малка стаичка встрани от главната пътека. Стаичката изглеждаше, сякаш не е чистена от години. На една лавица Аманда се натъкна на всички гимназиални годишници от всички училища в града, първите бяха може би някъде от Средновековието, или нещо такова. Вероятно Рик се бе дипломирал през хиляда деветстотин шейсет и седма или шейсет и осма година, ако през хиляда деветстотин шейсет и четвърта е бил на четиринайсет.

В града имаше три гимназии. Аманда не знаеше фамилията на момчето. А и Рик и Ричард се оказаха доста често срещани имена. Тя обаче провери списъците и откри няколко момчета е името Рик.

Започна да преглежда снимките, въпреки че нямаше идея какво точно търси. По време на разговорите им той не бе споменал нищо за цвета на косата си или за други характерни черти.

Беше много изнервящо. Няколко от момчетата с името Рик бяха симпатични, други — не чак толкова. Някои имаха доста дълги коси, което явно се оказа, че е било модерно през онези години.

Имаше и снимки на разни училищни мероприятия, отбори и клубове, но Аманда не знаеше какъв е бил Рик в гимназията. Знаеше за Нанси, разбира се. И тъкмо заради това много се развълнува, когато случайно попадна на фотография на момче и момиче в официални дрехи, под която пишеше: „Рик Ласки и Нанси Чизик“.

Естествено, съществуваше възможност да е имало и друга двойка с имената Рик и Нанси. И въпреки това й се стори, че е попаднала на нещо. Спомни си как Рик й разказа за златистата коса на Нанси. Снимката беше черно-бяла, но все пак се виждаше, че дългата права коса на момичето е светлоруса.

Аманда обаче повече се интересуваше от момчето. Рик също имаше права коса, но изглеждаше тъмнокафява. И беше почти толкова дълга, колкото на Нанси, а в днешно време момчетата въобще не носеха такива дълги коси, освен с изключение на някои рок звезди. Той беше слаб, но не изглеждаше болнав. „Как ли е починал?“ — зачуди се тя.

На снимката Рик беше със смокинг, но не обикновен. Реверите и маншетите бяха бляскави. А под сакото момчето не носеше бяла риза и черна вратовръзка, както се очакваше, а тениска. Може би тогава бе отправил някакво модно предизвикателство. Или пък облеклото показваше чувството му за хумор. Момчето имаше страхотна усмивка и, макар че на снимката тя не видя пламъче в очите му, остана убедена, че то е там.

По принцип Аманда нямаше да приеме всичко това за привлекателно, защото предпочиташе по-мъжки момчета с по-атлетичен външен вид, като Кен. Но в Рик Ласки имаше нещо много привлекателно, нещо, което я развълнува.

Отново погледна Нанси. Трябваше да признае, че момичето е много хубаво… Не колкото нея самата, разбира се, но Нанси имаше красиво лице. Роклята беше ужасна — цялата бухнала и с воланчета, но си личеше, че Нанси има хубава фигура. На ръката си момичето имаше гривна от рози, за които Аманда предположи, че са били червени. Естествено, Рик й бе подарил любимите й цветя.

Вероятно снимката беше от годишния бал, хрумна й. По време на този бал ли Нанси беше скъсала с него?

Е, сега вече Аманда разполагаше с фамилия, ако на тази фотография в действителност бе нейният Рик. Доста странно бе, че вече мисли за него като за „своя“ Рик. Прелисти в края на годишника и в списъка потърси: „Ласки, Ричард“. След името бяха изписани номерата на четири страници.

Първият номер я отведе при снимка на група хора с надпис: „Селестиал Търнингс“3. Аманда прочете обяснението под нея и узна, че това е име на литературно списание, в което са поместени творби на ученици.

Винаги си бе мислила, че ученици, членуващи в подобни клубове, са зубъри, умници, които не знаят как да се забавляват, но децата на тази снимка никак не изглеждаха зле. Рик дори бе по-хубав отколкото на фотографията от бала си.

Следващата снимка беше стандартният абитуриентски портрет — момчето бе снимано до раменете, облечено с тъмна роба и нахлупило на главата си една от онези плоски шапки с пискюл, а зад него се виждаше фон, изобразяващ синьо небе с облачета. Рик беше вързал косата си на опашка отзад и Аманда успя по-добре да разгледа лицето му. Малки уши, високи скули, дълбоки очи. Кафяви или навярно много тъмносини очи. В стомаха й запърха пеперуда, всъщност в стомаха на Кен.

Третата снимка бе онази от бала. Четвъртата бе като втората, но уголемена, разположена почти на цялата страница. Беше рамкирана в черно. Под нея Аманда прочете: „В памет на Ричард (Рик) Ласки, 1950–1968 г.“

Явно Рик беше починал през последната си година в училище. Всепоглъщаща тъга налегна Аманда и момичето едва сдържа сълзите си. А това бе нелепо — всички тези събития се бяха случили преди повече от четирийсет години. Пък и тя не го познаваше — та той бе просто един глас, нищо повече.

Върна се при компютъра и въведе името на Рик и името на гимназията в полето за търсене. За щастие се появи статия от местен вестник. Всъщност беше некролог.

Ричард Ласки, осемнайсетгодишен, загинал при инцидент на магистралата. Бил е с мотора на брат си, досети се Аманда. Затова и не обичаше да говори на тази тема.

Момичето остана втренчено в текста ужасно дълго. Сетне се върна в прашната стаичка. На някаква друга полица откри подвързани копия от други училищни публикации — наръчници, вестници, театрални програми. И броеве на „Селестиал Търнингс“.

Прехвърли списанията, издадени в периода между хиляда деветстотин шейсет и пета и шейсет и осма година, и откри два разказа и няколко поеми от Рик. Разказите бяха прекалено многословни за вкуса й, но стиховете бяха хубави. Особено един от тях.

Озаглавен бе „Нанси“ и бе любовно стихотворение.

Ето сега вече наистина й се плачеше. Да бъде така обичана — колко невероятно красиво. Нанси не бе го оценила. Тя не го бе заслужавала.

„Аз го заслужавам“ — помисли си Аманда. После отнесе списанието при копирната машина.

По-късно същата вечер, когато остана сама в стаята на Кен, отново и отново препрочита поемата. И с всяко следващо прочитане се трогваше все повече и повече. И се замечта, че един ден някое момче ще напише такава поема и за нея самата…

Но всъщност защо й бе да мечтае?

Включи компютъра на Кен и отвори текстообработващата програма. Сетне набра текста на стихотворението на Рик и промени една-единствена дума — заглавието. Отпечата го. След това внимателно сгъна листа, пъхна го в плик и върху него написа името, което вече стоеше като заглавие на произведението.

Аманда.