По-добре късно, отколкото никога

15

— Е, това е — заяви госпожа Престън. — Ще се обадя на доктора.

Аманда вдигна поглед и попита:

— Защо?

— Защото и дума не си обелил, откакто седнахме да вечеряме. Да не споменавам, че ястието ти е любимото, лазаня, а ти дори не си го опитал.

Жената се изправи и отиде при телефона.

Аманда припряно набоде лазанята с вилицата си.

— Ето, ям! — викна.

— Прекалено късно — отвърна майката на Кен. — Нещо с теб не е наред и аз ще разбера какво ти е. — След миг се върна в кухнята. — Кабинетът на доктора не работи днес. Но утре сутринта това ще е първото нещо, което ще направя — да се обадя отново.

Аманда не можеше сега да се притеснява и за това. Имаше по-важни неща на главата. Като възкресяване на мъртви например.

Не като във филмите, когато зомбитата стават от гроба, а от ковчезите изскачат вампири. А просто като възкресяване на някой мъртъв, докато отново стане жив като преди.

Не беше глупава и не вярваше в магии или в прераждането, или пък в други такива неща. Но вижте нея… та тя можеше да обладава тела. За това нямаше научно обяснение и никой не можеше да го разгадае. Същото важеше за всеки един от съучениците й от класа за деца с дарба. Всички те можеха да вършат необясними неща. Четяха мисли, виждаха бъдещето, караха предметите да се движат сами и нито едно от тези умения не можеше да бъде обяснено в света на логиката. Така че някой от тях навярно имаше и силата да върне мъртвец към живота, без още да е узнал, че умее това. Защо не? Нямаше да е по-откачено от другите неща, които вършат. Въпросът бе кой е щастливият кандидат. Чия дарба можеше да постигне подобно нещо?

По време на „срещата“ си с Рик тази вечер Аманда не му разкри плана си. Остави разговорът сам да се развива по обичайния си прекрасен начин. Рик й разказа за мечтите си, за целите и амбициите си — все неща, които не можеха да се случат, защото вече беше покойник. Въпреки това обаче не звучеше потиснат и Аманда скоро откри защо.

Зададе му въпроса, който я глождеше, откакто се срещнаха за пръв път:

„Какво е там, където си ти?“

„Прекрасно.“

„Можеш ли да ми опишеш?“

„Трудно е. Просто това е невероятно щастливо място, изпълнено с любов.“

„Иска ми се да го видя.“

„Някой ден и това ще стане. Но мисля, че ще е след много години. Ти не си от типа, който претърпява глупава катастрофа с мотор. И трябва да изчакаш да дойде твоето време, иначе няма да се озовеш тук.“

Аманда разбра. Не че възнамеряваше доброволно да се отправи натам, за да бъде с него. Не, искаше той да дойде тук при нея, в нейния свят. Колкото и красив да бе неговият свят, тя предпочиташе поне за момента да си остане жива.

Затова заговориха за други неща. Тя му призна, че не се е замисляла особено за собственото си бъдеще. Той й говори за колежа. Така и не беше постъпил в колеж, разбира се, но на по-големия му брат много му беше харесало там. Рик й каза, че според него тя се изразява много добре и че от нея ще излезе чудесен учител. До ден-днешен никой не й бе казвал подобно нещо, основно защото досега то не бе истина.

Аманда му разказа за семейството си, за това, че е единствено дете, че е разглезена защото е център на внимание в истинския си дом. Описа му другите си преживявания като крадец на тела.

Но и премълча доста неща. Не му разказа за групичката си, за това как винаги сядат заедно на обяд и критикуват другите момичета. Не му каза колко често ходи да си купува дрехи и козметика, обувки и продукти за коса.

Рик й разказа за книгите, които бе чел приживе. Оказа се запален читател. Две от споменатите заглавия й се сториха познати, но само защото бяха сред задължителните четива за училище, но въпреки това тя беше прочела само съкратените им варианти, за да не пилее ценно време да чете, вместо да седи пред телевизора. Не беше чувала повечето книги, които той назова, но запомни заглавията им, за да ги прочете в бъдеще. Това мъртво момче щеше да промени начина й на живот. И може би, само може би, нямаше да му се наложи да остане мъртво.

На следващия ден Другата-Аманда разказа домашното си за влиянието на дарбата й върху избора на професия. На истинската Аманда й провървя, защото не й се наложи да говори. Естествено обаче рано или късно и на Кен щеше да му дойде редът да разкаже своето домашно.

Другата-Аманда изобщо не я изненада. Аманда познаваше себе си прекалено добре.

— Изобщо не мисля, че дарбата ми е нещо хубаво, и не вярвам, че в бъдеще ще ми бъде от полза. Искам да имам прекрасен живот, а не мога да го постигна, ако само се прехвърлям в тела, които съжалявам. Затова целта ми е да се отърва от дарбата си и така да постигна целите си.

— А какви са те? — попита я мадам.

— Ако порасна с още няколко сантиметра, мога да стана модел. Ако не порасна, предполагам, мога да стана кинозвезда.

— Харесва ли ти да работиш на сцената? — попита отново учителката.

— Не знам, никога не съм опитвала.

— А тук, в училище, не участваш ли в клуба по актьорско майсторство?

Другата-Аманда завъртя очи.

— Не. Онези хора не са мой тип.

Аманда-Кен забеляза нещо, което Другата-Аманда не би забелязала — видя как я наблюдават съучениците й. Емили и Трейси се спогледаха гневно. Сара тъжно поклати глава. Джена изглеждаше разсеяна, сякаш въобще не мислеше за домашното, но Чарлс и Мартин си шепнеха и я гледаха с неприязън.

Кен вероятно изглеждаше така, както се чувстваше тя самата. Отвратена. От себе си.

Докато Другата-Аманда продължаваше да изрежда целите в живота си, които включваха това да бъде богата и красива и да се забавлява през цялото време, Аманда-Кен огледа стаята и се зачуди кой ли е способен да върне Рик. Стори й се, че Сара е най-вероятният кандидат. Тя поне имаше най-могъщата дарба, въпреки че отказваше да я ползва. Трябваше да поговори с нея…

„Какво мислиш, Рик? Тук има едно момиче, което може да принуждава хората да правят разни неща против волята им. Чудя се дали има и друга дарба, за която не подозира.“

„Каква?“

„Да върне някого. От мястото, където се намираш ти. За да бъдем заедно.“

Не последва отговор.

„Рик?“

„Тук съм. Слушам те.“

„Вероятно ще се наложи да й разкажа цялата история за това, че сега съм Кен, за това как съм се влюбила в теб…“

Аманда се слиса. Преди беше ли казвала тези думи, пред него? Не прекаляваше ли?

„Няма да има полза.“

„Защо?“

„Защото е невъзможно. Такава сила не съществува. Не и извън филмите и книгите.“

„Но аз не мога завинаги да остана в Кен! Родителите му мислят, че е болен, майка му утре ще ме води на лекар. Не знам кога или как ще се върна в себе си, но това рано или късно ще се случи.“

„Знам.“

„Тогава какво ще правим? Когато се върна в своето тяло, дори няма да можем да си говорим!“

„Знам.“

„За втори път казваш това! Нямаш ли никакви идеи?“

„Само една. Трябва да спрем да се свързваме. Сега.“

Явно ахна на глас, защото всички в стаята се вторачиха в нея.

— Кен? Добре ли си?

— Ъм, малко ми се гади. Може ли да изляза?

Мадам бързо връчи на Аманда-Кен талонче с разрешение за излизане в коридора и момичето се втурна извън стаята. Изтича надолу по стълбището към тоалетната в мазето, която никой не ползваше, онази, в която отиваше винаги, когато се нуждаеше от пълно спокойствие.

„Добре. Ето ме. Защо да трябва да спрем да се свързваме сега? Нямаш ли чувства към мен?“

„Разбира се, че имам. Затова и трябва да спрем. Защото така само ще стане по-трудно за двама ни.“

„Но това не е честно! Не и ако ти ме обичаш и аз те обичам!“

„Не е честно и да загинеш в катастрофа с мотоциклет, когато си на осемнайсет години. Не е честно, че има гладуващи хора. Не е честно, че лош човек може да постигне успех, а добър — да се провали.“

„Не ме интересува никой друг, мисля само за нас!“

„Не вярваш в това, което казваш. Разбира се, че мислиш и за другите, ти си такъв човек.“

Такава ли беше наистина? Не бе толкова уверена.

„Не искам да те изгубя!“

„Аз ще бъда в спомените ти. А ти в моите.“

„Не е достатъчно. Искам повече.“

„О, Аманда, не може да имаш всичко. Трябва да разбереш това.“

Но тя не го разбираше. Винаги получаваше онова, което иска, и сега нямаше да се спре. Не и когато откри човек, с когото искаше да бъде повече от всичко на света. Това не можеше да се случва на нея, на Аманда Бийсън! Нямаше да позволи на сърцето си да бъде разбито! Двамата с Рик си принадлежаха. Трябваше да бъдат заедно…

Но от някакво далечно място, от най-дълбоките кътчета на съзнанието й, долетя тих глас.

„Сбогом, любов моя.“

И Аманда вече не бе в тоалетната.

Беше на мястото си в часа за деца с дарба. На обичайното си място — мястото на Аманда. Мадам я наблюдаваше с интерес. И Аманда заключи, че това няма нищо общо с домашното.

Но всичко, което учителката каза, бе:

— Благодаря ти, Аманда. Сара, искаш ли да си следваща?

Аманда не чу и дума от отговора на Сара. Главата й се маеше и момичето опитваше да се овладее.

Как се озова тук? Силата на чувствата й ли я върна обратно в собственото й тяло? На чувствата, които никога преди не бе признавала пред себе си?

Вратата на класната стая се отвори и замаяният на вид Кен влезе вътре.

— По-добре ли си? — попита мадам, гледайки го изпитателно.

Той кимна и седна на стола си. Озърна се към Аманда и после бързо извърна поглед.

„Засрамен е“ — помисли си Аманда. „Знае, че съм го използвала и се чувства неудобно. Да не споменавам факта, че му се е наложило да излезе от женската тоалетна.“

Изчака да бие звънеца и отиде при момчето, преди то дори да успее да стане.

— Здрасти… — каза, без да е сигурна как ще реагира той.

Кен най-сетне я погледна право в очите.

— Какво стана?

Значи знаеше, че не е бил на себе си и че тя има нещо общо е това. Аманда реши, че честността е единственият изход.

— Бях в тялото ти. Видях те да наблюдаваш тренировката по футбол. Беше толкова тъжен и ми стана мъчно за теб и тогава… ами, то просто се случи.

Добре де, не беше напълно откровена. Но не бе нужно да узнава истинските й подбуди. Главно защото те изчезнаха с появата на Рик в живота й.

— Как се чувстваше? — пита тя. — С мен в теб?

— Не знам — отвърна Кен. — Беше като в сън, замъглено и неистинско. Сякаш бях тук и не бях тук… — Момчето я изгледа безпомощно.

Почти усети как се чувства той. Навярно бе много лично да имаш някой в себе си. Странно, но никога не се бе замисляла как се е чувствала Трейси, докато беше в нейното тяло. Ала Аманда Бийсън не се замисляше за чувствата на останалите.

— Какво ме накара да направя? — внезапно попита Кен.

— Да ми подариш стихотворение — призна тя.

Дори докато му казваше истината, знаеше, че допуска грешка. Защото, разбира се, съществуваше само един начин, по който той щеше да реагира.

— Защо?

Аманда си призна:

— Исках да ме харесваш.

Не получи много ласкава реакция. Кен изглеждаше объркан и после отново засрамен. Освен това й се стори любопитен.

— Хубаво стихотворение ли беше? — попита я.

— Да. Но аз не го оцених.

Кен кимна и се изправи.

— Трябва да вървя.

Аманда го изгледа, докато той излизаше, и се запита дали някога ще успее да завърже каквито и да е взаимоотношения с него. Той, естествено, не се изненада, че тя не е харесала поемата. На онази Аманда Бийсън, която Кен познаваше, не й пукаше.

Само да беше знаела тогава това, което знаеше сега — за хората, за чувствата. За себе си. За болката и страданието, за тъгата.

Но сега вече разбираше. И както казваше онзи стар афиш — това можеше да е първият ден от остатъка от живота й. Можеше да стане различен човек, по-добър човек.

Без Рик. И трябваше да мобилизира силата на предишната Аманда, на която не й пукаше, за да се овладее и да не избухне в плач точно там и тогава.

Защото не смяташе, че спомените ще са достатъчни.