По-добре късно, отколкото никога

14

Джена я очакваше изненада, когато в понеделник свърши училище. Двете с Трейси излязоха от сградата и тя забеляза вече познатата жълта кола, паркирана край бордюра.

— Баща ми — викна радостно и изтича при колата.

Стюарт свали прозореца.

— Как е момичето ми?

— Фантастично!

Още докато изговаряше думата, Джена си даде сметка, че това навярно е първият път, когато отговаря по такъв начин на подобен въпрос. Но пък и кой ли някога я бе наричал „момичето ми“?

— Помислих си, че ще ти се понрави идеята за следобедна закуска — рече той.

— Разбира се! — Тя махна на Трейси. — Татко ще ни заведе да хапнем нещо.

Беше много доволна, защото това бе идеална възможност Трейси да опознае Стюарт и сама да се увери какъв прекрасен човек е той.

Обаче Трейси като че пристъпваше необичайно бавно и явно не се радваше на поканата.

— Джена — повика я баща й и й махна да се приближи към прозореца. Тя го послуша и той й заговори тихо: — Виж, предпочитам да сме само двамата, става ли? Искам да говоря с теб.

Беше необичайно сериозен и Джена се обърка. После й хрумна обезпокояваща мисъл и песимизмът, който бе изтласкала назад в главата си, сега се върна на преден план. Той искаше да говори с нея насаме. Защо? Защото беше размислил по отношение на оставането си в града. Защото напускаше и искаше да се сбогува.

Джена погледна към Трейси. Не беше възможно приятелката й да е чула думите му, но момичето въпреки това не се приближи.

— Благодаря, но имам тонове домашна работа — отвърна Трейси. — Трябва да се прибирам право у дома. Приятно изкарване.

Тя се извърна и се отправи в противоположна посока.

Джена се намръщи. Трейси можеше поне да поздрави Стюарт. Не беше обичайно за нея да се държи така невъзпитано. Джена се качи в колата при баща си и двамата потеглиха. Потисната, тя го наблюдаваше и чакаше да й съобщи лошата новина. Трябваше да приеме, че фантазиите й са само това — фантазии. Бившите съпрузи не се събираха след тринайсет години раздяла, не и след като през цялото това време не са общували. Нямаше да има никаква малка къщичка с градинка и заден двор. Всичките й глупави мечти щяха да си останат такива, просто мечти. Баща й щеше да си замине, а преди да го види отново, можеха да изминат още тринайсет години.

Джена стисна силно устни. Нямаше да се разплаче. Поне не пред него. Зачуди се защо след всичко, преживяно в живота й, така и не се научи, че накрая хората винаги я разочароват. Искаше да се ядоса, но чувстваше само и единствено неизмеримо разочарование.

Стюарт спря пред едно заведение за бързо хранене и поръча напитки през прозорчето за шофьорите.

— Искаш ли нещо за хапване? — попита я той. — Картофки? Хамбургер?

— Не, благодаря — сковано отвърна тя.

А само преди пет минути беше гладна. Сега храната бе последното нещо, което я интересуваше. Джена безмълвно пое напитката, която й подаде. Излязоха от паркинга и няколко минути пътуваха в мълчание. Завиха по красива улица със симпатични малки бунгала, Стюарт отби край бордюра и спря. Докато изключваше двигателя, тя попита:

— Какво правим тук?

Той не отговори на въпроса й.

— Има нещо, което искам да ти кажа — рече вместо това.

Джена надзърна през прозореца до себе си, за да не се налага да го гледа в очите, докато казваше:

— Знам. Заминаваш си.

Мълчанието му потвърди подозренията й. И тогава Стюарт рече:

— Искам да ти обясня…

Тя го прекъсна:

— Не е нужно. Може ли просто да ме откараш при Трейси?

— Само ако утре си готова да тръгнеш с мен.

Джена бавно се обърна към него.

— Какво?

— Изслушай плана ми — помоли той. — Уморих се да бягам и искам да се задомя. Освен това желая да поправя онова, което причиних на теб и на майка ти. Но не го правя само заради вината.

Момичето се обърка още повече.

— Кое?

Той отпи от напитката си, преди да отвърне:

— Днес се видях с майка ти.

Тя се слиса.

— Но как? Там не пускат никакви посетители.

Той се усмихна.

— Може и да не си забелязала, но баща ти умее да бъде много чаровен. Поговорих си с една от сестрите и тя наруши правилата.

Джена се учуди. Мислеше си, че болниците са много стриктни по отношение на реда.

— Как е тя? Изненада ли се да те види?

— Много. Но съм щастлив да кажа, че се зарадва. Изглежда прекрасно. Лечението си казва думата.

— Това е чудесно. — Джена не знаеше какво ще последва, затова зачака мълчаливо.

— В събота я изписват — продължи баща й. — И не искам нито една от вас да остава да живее в онзи апартамент. Ще купя къща.

Тя примигна.

— Къща ли? За мен и мама?

— За нас тримата. За да живеем заедно като семейство.

Джена остана без думи. Буцата в гърлото й стана болезнена, но в същото време момичето никога преди не се бе чувствало толкова щастливо.

— Майка ти ще ми даде още един шанс — обясни й той. — Не го заслужавам, но нейното желание е такова. Надявам се, че и ти го искаш.

Джена беше убедена, че изражението на лицето й е достатъчно красноречиво. Но за всеки случай отвърна:

— О, искам го, искам го.

Той се усмихна.

— Добре. Сега трябва да бъдем практични. Не искам дори и една нощ да прекарваме в Бруксайд Тауърс. Сутринта отидох да огледам една къща, която искам да купя. — Баща й се наведе напред и посочи. — Какво ще кажеш за нея?

Беше като къщичката от мечтите й. Бяла, със сини первази. Сандъчетата на прозорците бяха обсипани с червено мушкато. Големи, висящи кошници с цветя се поклащаха от двете страни на входната врата. Моравата беше окосена. Не беше имение, нито беше голяма къща като тази на семейство Девън. Беше уютна и симпатична. Не беше просто къща, беше дом. Идеалният малък дом за тричленно семейство.

— Красива е — въздъхна тя.

— Исках да я видиш и отвътре, но собствениците отсъстват днес.

— Сигурен ли си, че се продава? — попита Джена. — Не виждам никаква табела.

— Те са добри хора — обясни й той. — Макар че не можах да им дам никакво капаро, махнаха табелата. До четвъртък трябва да им платя.

— Четвъртък — ахна момичето. — Този четвъртък ли? Не вдругиден, а на следващия ден?

— Да.

Джена се обърка.

— Но тя сигурно струва хиляди, хиляди долари. Откъде ще намериш толкова пари? Можеш ли да вземеш заем от банката?

Той се усмихна унило.

— Не и с моето кредитно досие. Не, захарче, ще платя в брой. И се надявам ти да ми помогнеш.

— Как?

— Днес ще взема малко пари — рече Стюарт. — Достатъчно ще са за самолетни билети и ще останат още мъничко. Утре двамата с теб можем да отлетим за Лас Вегас. Там казината работят по двайсет и четири часа. Мога да се включа в някоя игра на покер и, ако ти си до мен, до сутринта в четвъртък е възможно да спечеля нужната сума за купуването на къщата. Ще долетим обратно, ще дам парите на собствениците и в петък ще се нанесем. В събота ще вземем майка ти и ще я доведем в новия й дом. Тук.

Стюарт остави Джена напълно бездиханна. Тя дори не бе сигурна, че разбра какво й каза той.

— Мислиш ли, че ще се справиш? — попита я баща й. — Че ще можеш цяла нощ да останеш будна и да четеш мисли?

— Не знам. Предполагам.

— Разбира се, че ще успееш, ти си кораво момиче. Ти си моето момиче, нали?

— Да. — Ала не стоенето будна цяла нощ я тревожеше. — Но…

— Но какво?

Джена направи физиономия.

— Това е измама.

Той не възрази.

— Да, права си. И предполагам, че като баща е редно да се засрамя от това, че моля дъщеря си да ми помогне да измамя някого. Но аз гледам по-всеобхватно на нещата, Джена. Искам да спася майка ти, да ни направя щастливи, всички нас. Да станем истинско семейство. Ще ми отнеме много години да спестя парите, нужни за закупуването на тази къща. Не вярвам обаче, че майка ти ще издържи още дълго на онова място, където живеете.

Беше прав и момичето го знаеше. Бруксайд Тауърс не бе подходящо място за възстановяващ се алкохолик. Там имаше прекалено много изкушения.

— Чувала ли си израза „Целта оправдава средствата“? — попита я той. Джена поклати глава. — Означава, че за да постигнеш важна цел, понякога се налага да правиш някои не дотам почтени неща. Сега говорим за здравето на майка ти и за нашето общо бъдеще като семейство. Не мислиш ли, че си заслужава да постъпиш малко нечестно заради това?

На Джена не й харесваше, но той бе прав.

— Заслужава си.

Стюарт се приведе към нея и лекичко я прегърна.

— Чудесно. Ще се обадя на директора и ще му кажа, че утре ще те взема от училище.

— Май трябва да измислиш добра причина, за да направиш това — предупреди го момичето.

Той се засмя.

— Не се притеснявай, Джена. Баща ти умее да разказва небивалици. Ще кажа, че имаш болна баба, която иска да те види. И на семейство Девън можем да кажем същото.

— Добре.

Стюарт запали двигателя на колата.

— Сега трябва да вървя, за да взема парите за билетите ни и за влизането ми в играта. Ще те оставя в дома на Девън.

Не беше далече. Когато се преместеха в новата къща, пак щеше да е в същия училищен район. Докато шофираше, Стюарт й говори за възможностите за работа в града, но съзнанието на Джена бе прекалено замъглено, че да внимава.

Случваше се. Наистина се случваше. Мечтите й, фантазиите й — те наистина щяха да се сбъднат. Като в приказките. Не можеше да си представи, че е възможно нещо подобно да се случи в действителност.

Пред дома на семейство Девън Стюарт я целуна бързо по челото и й каза, че на следващия ден ще й съобщи кога ще отпътуват. Все още замаяна, Джена влезе вътре.

— В кухнята съм — викна Трейси.

— След минутка идвам — отвърна й тя.

Имаше нужда да остане за малко сама. Изтича нагоре по стълбите и влезе в стаята на съученичката си.

Странно нещо бяха чувствата, помисли си. Те никога не бяха абсолютни, поне нейните не бяха. Джена никога не бе напълно щастлива или напълно нещастна. Преди малко бе чула най-добрите новини в живота си. Трябваше да е на седмото небе.

Е, да, наистина се налагаше да извърши нещо, което никак не искаше, но какво от това? Просто трябваше да си повтаря какво й каза баща й за целта и средствата. Пък и тя и без това не бе много почтена в използването на дарбата си. Всъщност четеше мисли по много по-глупави причини от тази! Мадам вечно й правеше забележки за това.

Не знаеше обаче как ще реагират господин и госпожа Девън. Те носеха отговорност за нея като приемно семейство. Възможно бе да не й позволят да отлети за Лас Вегас, дори и да повярваха на измислицата за посещението при болната баба. Възможно бе да поискат разрешение от социалните служби на щата и от мухата щеше да излезе слон — на Стюарт щеше да му се наложи да попълва формуляри и да стане невъзможно да получат разрешение да отлетят на следващия ден. А това, от друга страна, щеше да означава, че няма да се сдобият с парите, за да платят къщата в четвъртък. Което пък значеше, че в събота щяха да изпишат майка й от рехабилитационния център и да я пратят обратно право в Бруксайд Тауърс.

Хрумна й една идея. Вместо да казва на родителите на Трейси, просто щеше да им остави бележка, която да прочетат след нейното отпътуване. Трейси щеше да й е бясна, че не й е казала истината, но когато видеше колко щастлива е в новия си дом с новото си семейство, щеше да й прости. Нужен й бе лист хартия. Трейси държеше канцеларските материали в шкафчето на бюрото си и Джена намери вътре бележник. Отвори чекмеджето, за да извади и нещо за писане.

И тогава погледът й попадна на пощенски плик, запечатан и адресиран, очевидно очакващ да му бъде залепена марка и да бъде изпратен. Странно бе, помисли си тя. Трейси обичаше да пише имейли, не да праща писма по старомодния начин.

Но писмото й се стори някак официално. Знаеше, че любопитства и че не е нейна работа, но какво от това? Щом можеше да чете чужди мисли, можеше да чете написаното и върху чужди пощенски пликове. Взе плика в ръце и прочете адреса. „Държавна медицинска лаборатория. Отделение за ДНК тестове.“

Нима Трейси имаше домашно за ДНК? Не й беше споменала.

Джена чу стъпки и пусна плика върху бюрото. В стаята влезе приятелката й.

— Нося кухнята при теб — обяви Трейси. В ръце държеше чиния с шоколадов кейк. — Току-що го направих. Но ти сигурно не си гладна, ако със Стюарт сте хапнали навън.

— Умирам от глад — призна си Джена и взе парче от кейка.

После седна на леглото си и се замоли Трейси да не забележи, че пликът от чекмеджето й се е оказал върху бюрото.

Трейси обаче забеляза, но навярно си помисли, че сама е оставила плика отгоре, защото само отвори чекмеджето и прибра писмото отново вътре. И тъкмо тогава Джена прочете мислите й. Не успя да устои. Имаше нещо потайно в движенията на съученичката й, нещо, което я накара да заключи, че приятелката й не иска тя да узнае истината за това писмо.

И както се оказа, Трейси имаше добра причина за действията си. Докато прибираше плика, тя мислеше за него и съзнанието й разкри съдържанието му.

Косми. Малко от Джена, които бе взела от четката й за коса. И малко от Стюарт.

Трейси ги бе отскубнала от косата му, докато беше невидима предния ден. Ето затова беше толкова задъхана, когато отново стана видима едва минута и малко след това. През това време Трейси бе изтичала долу, беше отскубнала косми от косата на Стюарт, докато той си пийваше коктейл заедно с родителите й, а после бе изтичала обратно горе.

Джена се зачуди дали баща й бе усетил нещо и какво ли си беше помислил, че се случва. Че го е ухапал комар?

Е, това, естествено, не беше нито важно, нито от някакво значение. Важното в случая бе фактът, че Трейси е дотолкова убедена, че Стюарт не е баща на Джена, че бе готова да предприеме такива крайни мерки, като да изпрати за сравнение ДНК и така да открие дали двамата наистина са роднини.

Джена механично си взе още едно парче от кейка. Трябваше да върши нещо, да се занимава, за да не разкрие на Трейси какво е узнала. Поне докато намислеше какво да прави.

— Вкусен е, нали?

Джена невиждащо се вторачи в приятелката си.

— Ъ?

— Кейкът. Направила съм още един, сега се пече във фурната. Всъщност най-добре е да ида да го нагледам.

Трейси излезе от стаята. Джена веднага отиде при чекмеджето. Отвори го, взе плика и отиде в банята. Там го скъса на съвсем мънички парченца, за да не запуши тръбите. Сетне ги хвърли в тоалетната и пусна водата.

Все някак трябваше да накара баща си да й споделя, когато му се случва нещо необичайно, като ухапване на комар извън сезона, но без да му разкрива защо го моли за това.