По-добре късно, отколкото никога

4

Джена напусна Бруксайд Тауърс едва преди два дни, ала блоковете вече й се струваха още по-мрачни и неприветливи и нямаха нищо общо с дом. Много се радваше, че Трейси и Емили предложиха да я придружат след училище. Е, тя, естествено не им каза, че им е благодарна.

— Знаете ли, мога и сама да се справя — заяви им. — Не знам защо и вие идвате.

Трейси се обърна към Емили и й обясни:

— По такъв начин Джена казва „Благодаря!“.

Джена не й обърна внимание и додаде:

— И ако асансьорът не работи, ще съжалявате. Живея на петия етаж.

— Не можеш сама да пренесеш всичко — отвърна й Трейси и сетне се обърна към Емили. — Забравила си е дъждобрана, халата, въобще много неща. Дори нещата за училище.

— Грешка на подсъзнанието — коментира Емили.

— Това пък какво е? — попита Джена, като се съмняваше, че е нещо, което човек носи под дрехите си.

— Това е, когато си мислиш, че правиш нещо несъзнателно, но в действителност за постъпката ти има подсъзнателна причина. Ето, ти например си забравила нещата си за училище, защото не обичаш училището.

Това бе една от интересните страни на Емили, замисли се Джена. Момичето може и да се държеше отвеяно и блуждаещо, ала изведнъж казваше нещо наистина умно, като това сега.

— И не се тревожи за асансьора — добави Емили. — Работи.

А това бе друго странно, но интересно нещо в съученичката им.

— Не мога да повярвам, че хвърляш на вятъра дарбата си с предсказания за такива глупави неща — впечатли се Джена.

— Знам — унило рече Емили. — Но те просто ми се явяват. А когато се опитам да предскажа нещо, то пък излиза неточно. Но ставам все по-добра. Миналата седмица познах четири от седем прогнози за времето.

Оказа се права и за асансьора. Когато се качиха на петия етаж, Джена се поколеба.

— Какво става? — попита я Трейси.

Не можеше да им каже истината, а тя бе, че се опасява да не би майка й да се е отказала, да е напуснала рехабилитационния център и сега да е припаднала на пода в дневната.

— Нищо — отвърна. Слава Богу, че те не можеха да прочетат нейните мисли. — Апартаментът е в дъното на коридора.

Скърцайки със зъби, тя тръгна напред, а приятелките й я последваха. За нейно облекчение жилището се оказа празно.

— Чувала ли си се с майка си? — попита я Емили.

Момичето поклати глава и ги въведе в стаята си.

— На хората в центъра не им е позволено да контактуват с никого отвън. Предполагам, че е добре. — Джена като че ли долови нещо в мислите на Трейси, затова й каза: — Добре де, може и просто да си мечтая, но имам право да се надявам, нали?

— Ей, ти ми обеща! — ядно възкликна Трейси.

— Съжалявам, забравих — излъга Джена, после отвори едно чекмедже и започна да хвърля неща върху леглото.

— За какво говорите? — пожела да узнае Емили.

— Джена обеща да не ми чете мислите, докато живее у нас — обясни Трейси.

— Просто прави като мен — предложи Емили.

— Какво правиш ти? — попита Девън.

— Не знам, но Джена никога не чете моите мисли.

Джена се усмихна.

— Това е, защото не смятам, че някога мислиш нещо, което си заслужава вниманието.

— Ха-ха, много смешно — рече Емили и взе чехлите на приятелката си. — Къде ще приберем всичко това?

Трейси извади от раницата си няколко празни чанти и момичетата започнаха да ги пълнят. Емили вдигна някаква тетрадка и внезапно спря.

— Това записките ти от часовете в специалния клас ли са?

Джена погледна тетрадката и отвърна:

— Да. Защо?

— Защото току-що получих видение за следващото ни домашно.

Трейси я погледна заинтригувана.

— Значи, ако докоснеш нещо, това ти помага да получаваш видения?

— Не знам, никога не ми се беше случвало досега. — Момичето въздъхна. — Има толкова много неща, свързани с дарбата ми, които не разбирам.

— И при мен е същото — успокои я Трейси. — Сега, когато не се чувствам пренебрегвана, не знам как да се накарам да изчезна.

— А аз защо не мога да чета мислите на всички хора? — зачуди се и Джена. После се обърна към Емили: — Какво ще бъде домашното? Не че ме интересува — бързо добави. — Най-вероятно няма да го направя.

— Мадам ще ни накара да помислим как бихме могли да използваме способностите си в някоя професия.

— Супер — изръмжа Джена, докато ровеше из бельото си, търсейки нещо без дупки. — Тогава предполагам, че мога да стана фокусник. Нещо от сорта на „Намислете си едно число и аз ще позная какво е то.“

— Можеш да станеш психолог — предложи й Трейси. — Определено дарбата ти ще ти помогне да разбираш какво мислят хората.

— Или пък полицай — намеси се Емили. — Винаги ще знаеш кога някой те лъже и ще успяваш да разкриваш престъпленията.

— Ако имах способността да ставам невидима, когато си поискам, можех да стана детектив — рече Трейси. — Или шпионин! Това щеше да е страхотно!

— Аз искам да работя нещо, което помага на хората — каза Емили. — Ако можех да предричам природни бедствия, като земетресенията, щях да предупреждавам хората да се евакуират, преди бедата да се случи.

— Никой няма да ти вярва — каза й Джена. — Ще си като Чикън Литъл, който тича и крещи: „Небето пада.“ Можеш ли да предскажеш какво ще ми се случи тази седмица на мен?

— Да видим… — Емили сбърчи чело и затвори очи. След миг рече: — Ще срещнеш висок, тъмен и красив непознат.

Трейси се разсмя.

— Звучиш като някоя от онези лъжливи циганки гледачки на панаира.

— Не, наистина, видях го — настоя Емили и изражението й се промени.

— Какво? — попита я Джена.

— Той ще те разплаче.

— О, моля-я-я те! — изсумтя Джена. — Денят, в който някое тъпо момче ме разплаче… Знаеш ли, Ем, ако имах твоята дарба, щях да я използвам, за да стана професионален комарджия и да спечеля пари. При конни надбягвания например, щях да знам на кой кон да заложа. Или щях да предвидя следващите печеливши числа от тотото.

Емили примигна.

— Като Серена.

— Ох, да бе. — Джена почти бе забравила за ужасната стажантка, която опита да принуди Емили да направи точно това. — Извинявай. — После се обърна към Трейси: — Ако можех да ставам невидима, щях да следвам известни хора и да видя какъв е истинският живот, който водят. Няма ли да е страхотно да се мотаеш с Бритни Спиърс? Или с принц Уилям?

— Това не е точно професия — възрази Трейси, — освен ако не пишеш клюкарски статии.

Ненадейно почукване на входната врата накара трите момичета да се извърнат и да погледнат натам.

— Очакваш ли някого? — попита я Трейси.

— Не — отвърна приятелката й, излезе от стаята и се запъти към вратата.

— Тогава не отваряй! — викна Трейси.

Джена надзърна през шпионката. За нещастие тя не бе почиствана от… ами, навярно никога не бе почиствана. Затова и момичето не успя да види много — само това, че някой доста висок и с тъмна коса стои от другата страна на вратата.

— Кой е? — попита тя.

— Извинете ме — отвърна мъжки глас, — търся Барбара Кели.

— Няма я у дома.

Трейси се появи зад рамото й и изсъска:

— Ако не го познаваш, не го пускай вътре.

Мъжът отвън явно я чу, защото отвърна:

— Който и да каза това, е напълно прав. Никога не отваряй вратата на непознати. Ще дойда друг път.

Фигурата изчезна и Джена се обърна към любопитните си приятелки.

— Може да е някой за сметките — предположи тя. — Или продаваше нещо. Никога преди не съм го виждала.

— Огледа ли го хубаво? — попита Емили.

— Не. Беше висок, имаше тъмна коса… Защо се смееш така?

— Защото бях права с предсказанието си! Току-що срещна висок, тъмен, хубав непознат.

— Не можах да видя дали е хубав — отбеляза Джена.

Емили въздъхна.

— Е, но беше висок и тъмен и беше непознат. Така че уцелих три от четири. Не е зле. — Сетне изражението й отново се промени и момичето потрепери.

— Сега пък какво има? — попита я Джена.

— Просто имам лошо предчувствие за него. Като че ли може да е лош човек.

— В това няма смисъл — заяви Трейси. — Ако беше крадец или нещо такова, нямаше да каже на Джена да не отваря вратата.

— Права си — призна приятелката им. — Виждате ли? На мен не може да се разчита. Получавам видения, ала много пъти не разбирам какво значат.

— Жалко, че не може да смесим дарбите си и да работим заедно — заключи Трейси. — Джена можеше да прочете твоето съзнание и да разгадае какво виждаш в главата си.

— Тя не може да прочете съзнанието ми — напомни й Емили.

— Не съм казала това — този път възрази Джена. — Просто никога не съм опитвала.

— Опитай сега — накара я Емили. — За какво си мисля?

Джена затвори очи и се съсредоточи. После се намръщи.

— За нищо. Празна си като Картър Стрийт.

Емили се засмя.

— Просто си представих, че пред мислите ми се издига стена.

— О-о-о, нека и аз опитам! — развълнувано викна Трейси. — Джена, опитай да прочетеш моето съзнание.

— Нали ме накара да не го правя.

— Добре де, освобождавам те от обещанието ти за минутка. Старт.

Джена се почувства като цирков артист, изръмжа, но как да откаже на човек, който й осигурява дом за цели две седмици? Затова отново затвори очи.

Не й се наложи много-много да се съсредоточава, за да види мислите на Трейси.

— Мислиш си за вечерята днес и се надяваш да има спагети с кайма.

Трейси направи физиономия.

— Но и аз вдигнах стена, точно както Емили. Тухлена стена! Защо при мен не се получи?

— Аз откъде да знам — отвърна Джена. — Защо някои от предсказанията на Емили са верни, а други не са?

— Ние сме загадки — заключи Емили. — Не сме като останалите хора. Имаме странни дарби, които не разбираме, затова и не можем да очакваме да сработват през цялото време, докато не научим повече за тях.

Ето как за пореден път отнесената и разпиляна в мислите си ясновидка направи интелигентно заключение. Те наистина бяха загадки, всички те, хрумна й на Джена.

А ако ставаше дума за нея самата, харесваше й да е загадка. Това означаваше, че животът е пълен с изненади.