По-добре късно, отколкото никога

10

В петък следобед, когато Трейси я откри, Джена беше пред шкафчето си.

— Готова ли си да си тръгваме? — попита тя приятелката си.

Джена извади якето си и й напомни:

— Няма да се прибирам с теб, не си ли спомняш? Имам среща с баща ми.

— О, да бе. — Трейси се усмихна. — Чу ли се какво каза току-що? Баща ми.

Джена грейна.

— Да. И ми се струва толкова естествено.

— Вече не те ли мъчат съмнения?

Джена поклати глава.

— Нали ти казах, не мога да прочета мислите му, също както не мога да прочета мислите на майка ми. Ние сме семейство.

Трейси като че се замисли.

— Но ти не можеш да четеш съзнанието и на мадам, и на Емили, а те не са ти семейство.

— Различно е. Емили прави нещо със собствената си дарба, за да не използвам моята срещу нея. А мадам… Тя си има някакво странно шесто чувство. Забеляза ли как гледаше Аманда днес в час?

— Да. Това пък за какво беше?

— Може би онова не беше истинската Аманда.

— На мен ми се струваше истинска — заяви Трейси.

Джена тресна вратата на шкафчето си.

— Да, истинска изглеждаше и миналия месец, когато населяваше твоето тяло. Обзалагам се, че в момента е в някого другиго.

— В кого?

— Кой знае. — Момичетата се отправиха заедно към изхода. — На кого му пука? Но ако не е в себе си, на бас, че мадам може да познае.

— А ти можеш ли да кажеш? Ако прочетеш съзнанието й?

Джена сви рамене.

— Може би. Но както казах, на кого му пука? — Двете вече бяха навън. — Имам среща е баща ми в мола. Ще се видим довечера.

Когато пресече улицата и стигна мола, вече усещаше как въодушевлението я залива. Имаше среща с баща си! Беше почти прекалено силно, за да го понесе. А и не бе просто въодушевена, беше неспокойна. За пръв път щяха да останат сами, е, разбира се, в мола имаше и много други хора. Но щяха да са само двамата и да си приказват само един с друг. Ами ако не успееше да измисли за какво да си говорят? Ами ако му доскучаеше с нея? За два часа насаме с нея той можеше да реши, че тази връзка не си струва усилията.

Ами ако не дойдеше? Ами ако първоначалните й съмнения се окажеха истина? Ами ако…?

Ами ако той се окажеше точно там, пред музикалния магазин, където й бе казал, че ще я чака?

Безмълвно упреквайки се, че се бе усъмнила, Джена му махна и той й отвърна.

— Как мина денят ти? — попита я.

— Добре — механично отвърна тя.

Последва тишина.

— Не е лесно, нали? — рече той. — Човек ще си каже, че след всички тези години, които трябва да наваксваме, няма да имаме проблем и ще знаем за какво да си говорим.

Тя се усмихна накриво. Не беше съвсем готова да сподели всичките си чувства и усещания, не още. Имаше нужда от нещо не така лично, че да потръгне приятелството им.

Озърна се към изложеното на витрината на магазина.

— Каква музика харесваш?

— По малко от всичко — отвърна й той. — Класическа, джаз, рок. Не ми допада много-много кънтрито.

Джена грейна.

— Аз мразя кънтри! Харесваш ли техно?

— Всъщност не съм много запознат с него — призна си той. — Искаш ли да ми пуснеш нещо?

Двамата влязоха в магазина и Джена му показа компактдискове на групите, които особено много харесваше. По стените имаше оставени слушалки, за да се прослушват песните, и тя му обясни как да ги ползва.

Той беше готин. Не се престори като останалите възрастни, че харесва всичката музика, която му пускаше, само за да докаже, че е в час с по-младото поколение. Някои групи му харесаха, други — не, и той открито изразяваше мнението си.

— Мисля, че ми харесва — каза й. — Ще си запиша някои от имената, за да си ги сваля от интернет за айпода ми.

Джена му завидя:

— Имаш айпод?

— Разбира се. Когато се местиш от едно място на друго, така както аз живея през последните години, това е единственият начин да носиш музиката със себе си. Ти нямаш ли си? — Джена поклати глава. — Мислех, че всички деца имат айпод.

Тя взе някакъв случаен диск и се престори, че чете списъка с песните.

— Много са скъпи — най-сетне му отговори.

Той остана безмълвен и Джена вдигна поглед към него.

— Трудно ви е било на вас с майка ти, нали? — попита я Стюарт. — С парите имам предвид.

Джена сви рамена.

— Оправяме се.

— Наистина ли?

Момичето извърна поглед и той схвана посланието.

— Мога да кажа, че съжалявам — рече. — Наистина съжалявам. Но и аз нямаше да съм от кой знае каква полза. Не се справях особено добре. И все пак това не е извинение.

Джена обаче реши, че е, и й се прииска да го успокои:

— Щом си нямал пари, значи не си имал възможност да ни пратиш.

Той се усмихна.

— Ти си прагматик. Като майка си.

— Какво е прагматик?

— Някой, който е стъпил здраво на земята, който е разумен.

На Джена никога нямаше да й хрумне да използва тези думи, за да опише майка си. Но може би някога, когато Стюарт я бе познавал, Барбара Кели е била различна.

— Но мога да си позволя да купя айпод на дъщеря си — внезапно рече той. — Тук продават ли такива?

— Не е нужно да го правиш — каза тя.

— Но искам — настоя той.

Джена обаче бе непреклонна. Мисълта, че ще я засипе с подаръци… Притесняваше я.

И за нейно пълно изумление и доволство, той я разбра.

— Мислиш, че се опитвам да те купя, нали?

Тя кимна.

Стюарт тъжно се усмихна.

— Може би си права. Е, поне кока-кола ще ми позволиш да ти купя, нали?

На това беше съгласна. Влязоха в едно кафене и Джена му позволи да й купи не само една кока-кола, но и пържени картофки, които да изядат заедно. Малко се притесняваше, че той може да поиска да му разкаже повече за себе си, че ще очаква от нея да сподели историята на живота си. Но той отново се показа като готин.

Разказа й за своя живот, за приключенията, които бе преживял. През последните тринайсет години едва беше свързвал двата края, но бе живял интересно. Оказа се, че е работил на влак, прекосяващ страната от Ню Йорк до Сан Франсиско. Беше мил чинии на презокеански туристически кораб. Беше служил и като сервитьор в луксозен ресторант в Холивуд и беше виждал много известни хора. Беше се трудил и на тръбопровод в Аляска.

Невероятен беше. Джена знаеше, че бащите на другите деца са адвокати, учители, търговци. Мъже, работещи в офиси, в заводи, в грозни небостъргачи. Бащата на Трейси например въртеше някакъв голям и скучен бизнес. Никой от тях не беше като Стюарт Кели.

А и той изглеждаше много по-добре от всички бащи, които беше виждала. Господин Девън бе на практика плешив. Бащата на Емили имаше шкембе, увиснало над колана му. Стюарт Кели обаче можеше да мине за филмова звезда! Погледите, които жените му хвърляха, докато двамата е Джена се разхождаха из мола, не бяха останали незабелязани за нея.

Същото бе и е касиерката в кафенето. Тя взе банкнотата, която той й подаде, без да я гледа. Не можеше да свали очи от него.

— Надявам се, че сте харесали храната, господине — изломоти жената.

Стюарт й отвърна с напълно безизразно лице:

— Оказа се страхотно вкусна кока-кола.

Забавен беше, доволно си помисли Джена. Касиерката не схвана. Само се усмихна, докато му подаваше няколко монети.

— Извинете — рече й Стюарт, — но мисля, че има грешка. Подадох ви банкнота от двайсет долара.

— О, не, господине, десет долара бяха — отвърна касиерката.

Стюарт я погледна подозрително.

— Уверена ли сте? Сигурен съм, че бяха двайсет.

Джена не устоя. Съсредоточи се и прочете съзнанието на касиерката.

„Това са най-лесно изкараните десет долара в живота ми.“

— Двайсетачка беше — обяви Джена.

Жената силно стисна устни. Един мъж с бяла риза и бадж, на който пишеше: „Управител“, се приближи към тях.

— Проблем ли има? — попита ги той.

— Няма никакъв проблем — отвърна продавачката и извади от касата банкнота от десет долара. — Ето рестото ви, господине.

— Благодаря ви — любезно отвърна той. — Видя ли ме колко пари й дадох? — Стюарт попита Джена, докато се връщаха в мола.

— Не. Но прочетох мислите й и видях, че иска да те измами.

Той се засмя.

— Страхотен талант имаш, Джена. Явно няма да се налага да се тревожа, че някой ще поиска да измами теб. Или мен, докато ти си наоколо! Най-добре е да бъдем заедно. Какво мислиш?

— Добре ми звучи — безгрижно отвърна тя, но знаеше, че усмивката й се простира от ухо до ухо.

След това двамата разгледаха витрините и говориха за мода, книги, изкуство. Стюарт трябваше да си купи някакви неща от аптеката и така откриха, че използват една и съща паста за зъби.

По едно време спряха пред студио за татуировки и Джена се възхити на моделите, изложени на витрината.

— Харесваш ли татуировките? — попита я той.

Тя кимна.

— Искам да си направя.

Изгледа го изпитателно, за да установи реакцията му. Повечето родители, които познаваше, щяха направо да се побъркат, ако децата им признаят, че искат да се татуират.

Но не и Стюарт.

— Може би не е зле да изчакаш — меко рече той. — Не забравяй, че това е решение за цял живот. Знам, че вече има начини за премахването им, но все пак решението е важно, пък и са скъпи. И аз преди много време мислех да си направя.

— Каква? — попита момичето.

— Нищо оригинално. Едно име, изписано в сърце. — Той се усмихна. — Барбара.

— Е, вероятно се радваш, че не си го направил — отвърна Джена, — като се има предвид как са се развили нещата.

— М-м-м. — Стюарт се усмихна тъжно. — Е, никога не се знае. Винаги мога да си направя татуировка.

„Просто татуировка ли?“ — замисли се Джена. — „Или името Барбара, изписано в сърчице?“ Но не посмя да го попита. Беше прекалено невероятно, че да се надява да се случи.

— Виж — каза й той, — тук имат и временни. Хайде да ги видим.

Влязоха и разгледаха различните лепенки, които се продаваха. Джена се възхити на едно листче с букви и няколко вида рамки с плетеници.

— Това е готино, можеш сам да си измислиш как да изглежда — рече му тя. — И пише, че издържат поне една седмица. Можеш да опиташ нещо и след седмица, ако все още ти харесва, да си направиш истинска такава.

— Чудесна идея — съгласи се Стюарт. Той взе едно от листчетата и отиде да го плати на касите.

Докато чакаха на опашката, прошепна на Джена:

— Дръж под око парите. Не искам заради мен отново да хабиш дарбата си за четене на мисли!

Момичето се усмихна. По нейно мнение нямаше дарби, които можеха да бъдат напразно похабени по него.

След като плати за временните татуировки, Стюарт остана без пари и, когато стигнаха пред банковия офис, той спря да изтегли пари от банкомата. Пред тях имаше жена, която ненужно дълго се бавеше. Непрекъснато вадеше и пъхаше картата си. Джена я чу да мърмори и проклина тихичко под носа си.

Непознатата се обърна към тях и обясни:

— Извинете, че се бавя толкова много. Не мога да си спомня ПИН-кода.

Джена я слушаше с интерес. Ето я и нея — възможността да се опита да прочете подсъзнателни мисли, за което я беше молила и госпожа Девън. Също като невидима сонда тя проникна в съзнанието на жената.

— Три-осем-седем-две — рече й.

Непознатата се вторачи в момичето и устата й зяпна. Сетне изражението на лицето й се смени с ужасено. Госпожата напъха картата в портмонето си и забързано се отдалечи.

— Това не беше много мило от нейна страна — рече Стюарт.

Джена се разсмя.

— Сигурно си е помислила, че сме крадци.

Той също се засмя.

— Явно изглеждаме като добър отбор, а?

Сърцето й преливаше и Джена си помисли, че то направо ще изхвърчи.

Време беше вече да се връща в дома на Девън. Стюарт си беше взел под наем симпатична малка жълта кола с пет врати, с която я закара до къщата на приятелката й. Паркира отпред и я изпрати до вратата.

— Няма да влизам — рече й. — Скоро ще стане време за вечеря и ще изглежда, сякаш си прося да ме поканят, за да се наям.

На Джена й се искаше той да остане, но го разбра. И той като нея беше горд.

— Добре, ще се видим — каза тя. — Ще останеш в града за малко, нали?

— Разбира се — увери я той.

После постави ръце на раменете й, наведе се и леко я целуна по бузата. След това се отдръпна и като че се засрами.

— Надявам се, че не съм прекалено нахален.

Джена щастливо поклати глава.

— Не. Няма проблем. Предполагам, че бащите това правят, нали?

Стюарт се усмихна.

— Да.