Плячката

8

Тази нощ оставаме да лежим проснати върху твърдата скала. Нямаме представа колко голяма или малка е, нито изпитваме желание да проверим. Докато се прегръщаме, а телата ни се тресат от ридания на облекчение, можем единствено да се радваме, че сме оживели.

— Ще изчакаме до утре — казва Сиси. — Ще почакаме, докато стане светло.

Никой не казва нищо. Не и в този момент, нито в продължение на няколко часа. Но знам какво си мислят всички: ами ако Сиси е сгрешила? Какво ще стане, ако сутринта не донесе светлина? Ами ако в тези тъмни недра утрото не предлага почивка от неумолимата чернота?

— Иха! — виква Дейвид, който се е събудил първи.

Оказва се, че не се намираме на изолирана скала, а на скалната основа, заобикаляща събирателния басейн на водопада. Безброй снопове светлина проникват през скрити отвори над нас. Толкова са отчетливи, че наподобяват материални колони, носещи покрива на огромна пещера. И огромна е твърде меко казано: пещерата е гигантска. Още фигури, образувани от слънчеви лъчи, се спускат надолу на стотици метри във всяка посока, разкривайки пред погледите ни пещерния интериор.

Самият водопад не е изобщо толкова висок, колкото го почувствахме, докато летяхме надолу предишната вечер. Разплисква голяма струя, която навлажнява дебелия пласт мъх, покриващ долната част на надвисналите над него скали. Макар да няма следа от лодката, няколко от торбите ни са изплували и са притиснати към стената на басейна.

— Вижте само! — възкликва Бен и сочи нагоре.

На стотици метри над главите ни се спускат сталактити, които наподобяват зъби, а слънчевата светлина ги озарява в червеникаво оранжево. Между сталактитите виси растителност, сякаш е храна, заклещила се между зъби. От пода на пещерата се издигат огромни кули от калцит, наклонени под различни ъгли, а около основата им са се преплели папрати и палми. По-тънки сталагмити се издигат на около петдесет метра височина, но онова, което ни смайва най-много, са гигантските размери на пещерата.

— Тук може да се побере цял град — крещя, за да надвикам грохота на водопада. — Включително небостъргачи с по двайсет или трийсет етажа. Цели квартали с километри дължина. — Никой не отговаря; никой не ме чува. Дърпам се настрана от водопада, където е малко по-тихо.

Другите ме следват и се събираме под една огромна колона от светлина. Топлината е божествена. Слънчевите лъчи избелват кожата ни и ни придават неземно сияние.

— А сега какво? — пита Епап. Всички глави се завъртат към Сиси.

— Ще проучим наоколо — заявява тя.

— Това ли е? — пита Бен. — Тук ли е земята на меда и млякото, на плодовете и слънчевата светлина?

— Надявам се, че не — отговаря Епап и клати глава. — Това място е потискащо. Всъщност бих предпочел купола пред него. Все още не съм забелязал мляко, мед или плодове. Изобилства от слънчева светлина, но в купола имахме много повече.

— Ето какво ще предприемем — започва Сиси. — Ще се разделим на две групи и ще търсим насока, знак, каквото и да е. Тя се озърта, а после поема навътре към пещерата с Бен и Джейкъб зад гърба си.

— Добре, ние с вас двамата — обръща се Епап към мен и Дейвид — ще тръгнем в тази посока. Отваряйте си очите, момчета. — Избираме перпендикулярна посока спрямо тази на Сиси, движим се по брега, успоредно на реката.

Часове по-късно усилията ни все още са напълно безплодни. Теренът затруднява ходенето. Пълно е със случайно разпръснати камъни, чиято цел очевидно е да нараняват глезените ни. Дейвид, Епап и аз напредваме бавно в старанието си да не пропуснем нищо, но повечето време очите ни са забити в тясно пространство на земята, докато заобикаляме камъни и хлъзгави участъци мъх. И въпреки че вървим към мястото, където се надявам да се намира изходът, след два часа в края на тунела все още не се вижда светлина в буквалния смисъл. Ако изобщо има край. Реката се спуска надолу и образува поредица от три големи езера на различни нива, а наклонът е стръмен и опасен. На няколко пъти се налага да се отклоним на значително разстояние, за да заобиколим огромни речни камъни. Често се подхлъзваме на покритите с мъх скали и размахваме бясно ръце, да се вкопчим в стълбове от калцит или в хлъзгави камъни. В крайна сметка пътеката ни е препречена от покрита с водорасли релефна стена от варовик с височината на десететажна сграда. Реката се промъква през сравнително малък отвор и прераства в нова група от терасирани водопади. Тръгваме обратно, прегърбени от изтощение, глад и отчаяние.

Когато се връщаме, другите трима седят под колона от слънчева светлина в близост до водопада. По немощно отпуснатите рамене и намусените физиономии отгатвам, че не са се справили много по-добре. Подават ни нашия дял от обяда: няколкото намерени плода, на които ние се нахвърляме лакомо.

— Дотук със земята на млякото и меда, плодовете и слънчевата светлина — заявява Епап. — Няма храна, няма мляко, няма мед. Дори няма дърва да си запалим огън.

— Трябва да излезем от тук — казва Джейкъб. — Да проследим реката навън.

— Току-що направихме точно това — отговарям. — Или поне опитахме. По-далече е и по-трудно, отколкото предполагате.

— Това е единственият ни възможен ход — настоява Джейкъб и хвърля поглед към водопада. — Не можем да се върнем назад. Това би означавало да се катерим по стените на водопада, а те са прекалено стръмни и хлъзгави. Но също така не можем да останем тук. Нужна ни е храна. Трябва да потеглим веднага.

— Не — казва Сиси, без да поглежда към нас. — Ще останем тук.

— Сиси — започва Джейкъб.

— Чуй! Аз оставам — тросва му се. — Ти върви, ако желаеш. Аз оставам.

Джейкъб не протестира, а по погледа му проличава, че е наранен.

— Аз само имах предвид, че…

— Няма да споря с теб или с когото и да било! Имаме да свършим две неща. Ясно ли е? Да открием знак, оставен ни от Учения, и да запазим Джийн жив. Достатъчно просто ли е да го схванете? В момента животът ни е сведен до това. Намерете знак и го запазете жив. Две неща, хора.

Стоим смаяни от избухването й. Тя се отдалечава, дишайки учестено и се скрива зад една голяма скала.

Следвам я. Взира се във водопада със скръстени пред гърдите ръце.

— Хей — произнасям възможно най-нежно. Промъквам се по една тясна пътека между две скали.

Тя не отговаря, а само хапе долната си устна, само половината от нея; другата половина се е издула накриво.

Спуска леко клепачи и една сълза се изтърколва по бузата й. Не се обръща в другата посока, както очаквах да постъпи. Вдига ръка, за да обърше сълзата, както си мисля аз, тя спира пред устните й. Прикрива частично уста, а пръстите й треперят и устните се изкривяват. Този път се обръща с гръб, но аз зървам как заплаква.

Напрежението й е дошло твърде много. Бремето да закриля живота на всички, е носено единствено от нейните рамене.

Докосвам я. Тя не се отдръпва, както допусках, че ще стори, а се обляга на ръката ми и извивката на рамото й пасва идеално в шепата ми. Плътта й е мека, но в тънката обвивка на мускулите и в ясно очертания релеф на костта се чувства напрежение. Тя се обръща и ме поглежда настойчиво. Това е типът внимание, който баща ми ме беше учил да избягвам. Контактът с очи означава, че се намираш в центъра на внимание на човека срещу теб; отдръпни се, изплъзни му се, бягай.

Но аз не мога да погледна встрани. До този момент не бях осъзнавал колко изразителни и красиви са очите й.

— Имам усещането, че провалям всички, Джийн.

— Това е нелепо. Всички щяхме да сме мъртви досега, ако не беше ти. — Приближавам още по-плътно до нея, докато не започвам да чувствам излъчващата се от тялото й топлина. — С теб съм, Сиси. Искам да го открия, също колкото и ти. Ако не и повече.

За миг в очите й проблясват отстъпчивост и мекота.

Идва ми в повече. Отклонявам поглед.

Мълчим за няколко секунди. После тя клати глава.

— Чувствам се, сякаш пропускам нещо очевидно — заговаря. — Нещо, което ни е оставил. Насока, знак. Нещо, което е под самия ми нос. Като в игрите, които играеше с мен.

У мен се надига странно чувство на ревност. Значи е играл с нея на същата игра. Мислех, че аз съм единственият.

— Всичко наред ли е, Сиси? — обажда се Епап от другия край на тесния пролом. Сиси се отдръпва от мен, докато Епап се промъква между каменните блокове.

— Наред ли е всичко? — повтаря въпроса си, като се взира настоятелно в нея.

Тя бързо обърсва сълзите от бузите си.

— Да — промърморва и се разминава с него. Измъква се през тясната пролука.

Останал насаме с мен, Епап ме поглежда остро. Аз навеждам глава и се отдалечавам. Когато се присъединявам обратно към групата, Сиси вече е седнала до Джейкъб и гали косата му усмихната. Джейкъб се смее.

Прекалено уморени сме да помръднем. Слънчевите лъчи се задържаха досега, но не може да се каже още колко дълго ще продължи така.

Изминава един час; неколцина от нас се унасят в сън.

Внезапно Сиси се надига.

— О, колко глупаво! — изрича и се перва по челото.

— Сиси? — обръща се към нея Епап.

Тя не отговаря, а се запътва към водопада. Пристъпва внимателно на базовата скала по периметъра на водосъбирателния басейн. Едно малко подхлъзване навътре в такава близост с водопада и тя би могла да се озове блокирана под повърхността от подводната тяга.

Другите момчета се събуждат.

— Какво прави тя? — пита Бен.

Притисната към стената встрани от водопада, Сиси спира. После прави крачка напред и изчезва зад водната завеса.

— Сиси! — крещи Бен и в следващата секунди всички се втурваме към водопада. Бен не е на себе си от тревога и се налага двама от нас да го задържат. Взираме се разтревожено през плътния слой падаща вода.

— Там! — извиква Джейкъб и сочи към страничната част на водопада, където водната завеса е по-тънка и рехава.

Тя е неясно петно зад леещата се водна стена. Първо се подават ръцете й, а после и главата й щръква през сгромолясващите се води. Когато се показва, е напълно подгизнала. Но се усмихва широко и лъчезарно.

— Момчета, идвате ли или не?

— А? — произнася Епап.

— Хайде, не се бойте — закача се тя. — Тук отзад открих ниша.

— Почакай, Сиси — намесвам се аз. — Откъде знаеш, че трябва да влезем там?

— Просто предполагам — отвръща тя и се смее безгрижно. — И може би поради факта, че открих комплекти чисти дрехи и въжена стълба, която да ни изведе.

В нишата е тъмно. Само един неясен сноп слънчева светлина озарява вътрешността й. Дрехите ни са напълно наквасени с вода и вече започваме да треперим.

— Онези сухи дрехи, за които спомена… — заговарям аз с тракащи зъби. Сиси се усмихва и ни води до един скрит в сенките кош. Има достатъчно дрехи в различни размери за десетина човека.

— Как се сети да погледнеш зад водопада? — питам, докато се преобличаме в сухи дрехи.

Тя нахлузва чифт вълнени чорапи.

— Ако се стремиш да държиш ловците настрани от земята на млякото и меда, водопадът би бил най-ефикасната ключалка. Никой ловец — ако изобщо допуснем, че би оцелял след спускането по водопада, — не би се сетил да търси там. Така мъдро разсъждава Учения. — В очите й искрят весели пламъчета. — Опитай се да ме следваш — казва с усмивка.

След като сме се преоблекли, тя ни събира под снопа слънчева светлина и сочи нагоре. В първия миг не забелязвам нищо необичайно. Само един сноп слънчева светлина, сочещ надолу като прожектор от покрития с висяща растителност табан. После я зървам: прикрита от листата и едва забележима въжена стълба.

Вътре в колоната от светлина е. На единственото място, където ловците не биха помислили — или посмели — да хвърлят поглед. Още една ключалка.

Като използва сключените длани на Епап за стъпало, Сиси се повдига нагоре. Успява да хване най-ниския напречник на стълбата, после замахва с крака, превърта се с главата надолу и заклещва глезените си в намиращи се по-нагоре напречници. Тялото й виси надолу и е разперила ръце, хваща Бен, покачил се на раменете на Епап. Не е лесно, но успява да го прехвърли нагоре. По сходен начин всички се озоваваме на стълбата и започваме да се изкачваме без ни най-малка идея колко дълго и трудно ще се окаже катеренето. Ако бяхме знаели, нямаше да го подхванем с такова енергично темпо.

Половин час по-късно ентусиазмът ни започва да се изчерпва, а умората става все по-голяма и оформящите нещо като тунел стени ни притискат. Клаустрофобията ни наляга бързо и безмилостно. Лактите ми се удрят в неравните стени и дори раменете ми са изподрани. Толкова е тясно, че се изкушаваме да се откажем от багажа си. В един особено тесен участък аз се заклещвам, дори с ръце, вдигнати над главата не успявам да се промъкна през тунела. Налага се Епап да бута отдолу с ръце, притиснати в задните ми части, изключително неловък момент.

В този тесен вертикален проход слънчевата светлина присъства за съвсем кратък период и остава само още в продължение на половин час. Светлината се оттегля нагоре от едната страна на тунела в началото бавно и плавно; после с внезапно увеличаване на скоростта се отдръпва рязко нагоре и изчезва. Лишени от видимост, ние потъваме в наситена сивота. С мрака идва и бързо спадане на температурата. Усещането е странно; усилването на тъмнината и студа ни кара да се чувстваме сякаш се спускаме в недрата на земята, а ние се изкачваме нагоре и навън.

— Сиси, успяваш ли да видиш отвор от твоята позиция? — пита намиращият се под мен Епап.

— Всичко, което виждам, е светла точка. Съвсем дребна. Прекалено е малка, за да мога точно да преценя разстоянието. Но изглежда наистина много далече.

След няколко часа катерене си позволяваме дълга почивка. Заплитаме крайниците си във въжетата, за да се задържим. С отекли ръце и протрити от грубото въже длани, ние си предаваме внимателно нагоре и надолу останалите диви плодове. Над мен Бен не може да укроти ръцете си.

— Не спират да треперят — обяснява ми. — Не мога да ги накарам да спрат. — Лактите му са осеяни с кървави рани.

Телата ни са разнебитени, духът смазан.

Десет минути по-късно подновяваме катеренето. След секунди изгарящата болка се завръща. Все едно изобщо не сме почивали.