Плячката

4

Идва нощта. А с нея спада и градусът на празничното настроение. Сушата е обгърната от сумрак, а реката, преди гладка като тепсия, е изпълнена от подводни течения. По брега танцуват бели вълни като някакви ефимерни призраци. Никой не споменава думата ловец, но страхът, пораждан от нея, присъства непрестанно в тревожно сбръчканите ни чела, в очите, които притеснено оглеждат сушата, в напрегнатите гърбове, които няма да се отпуснат за отмора през тази нощ. Въпреки че не сме яли от дни, телата ни са се настроили към липсата на хранителни вещества и разчитат на запасите си. Но много скоро — най-много до два дни — тези запаси ще се изчерпат и ще започнем да рухваме един по един.

Сиси точи кинжалите си с очи, приковани в речния бряг. Епап крачи напред-назад с дневника на Учения в ръка, като периодически прехвърля страниците. Когато се случва, става мигновено.

— Сиси… — шепне Дейвид с широко ококорени очи.

Трима са. Тичат в стегната група, на километър и половина зад нас са и се движат по протежението на брега. Движат се на четири крака като маймуни с ръце, достигащи до земята, загребват пръст и се оттласкват скок след скок. Онзи отпред изостава, но се присъединява към другите двама отзад. Новият водач заема мястото си начело. Ясно ми е какво правят: използват инерцията един на друг, правят всичко възможно да намалят съпротивлението и да употребят попътната струя на водача. Тичането в колона би означавало, че ще увеличат общата скорост на групата с най-малко десет процента — значително предимство при пътуване, покриващо стотици километри.

Само след секунди вече са се изравнили с нас. Видът им е ужасяващ. С настъпването на нощта кожата им, която частично се е разтопила на дневната светлина, както се случва, ако загреете пластмасов предмет във фурната, се е втвърдила в безформени гънки. Тук-там по телата им има участъци, покрити с коса, която виси на грозни кичури. Не, не е коса; това са останките от слънцезащитните им плащове, които са се примесили с омекналата полуразтопена кожа. Превърнали са се в дрипави подивели животни с пяна по устите, вееща се от костите им разложена кожа и оголели стъпала, набиващи здраво в земята. Въртят очните си ябълки, за да хвърлят поглед — изпълнен с копнеж и решимост — към нас.

Третият ловец ми се струва бегло познат. Някъде зад гънките разтопена плът е лице, което почти разпознавам. На гърба му има голяма чанта — всъщност на гърбовете и на тримата — натъпкана с нещо, приличащо на тежка екипировка и въжета. Трябва да носят поне тон багаж. Невероятната им мощ е ужасяваща и неизмерима.

И в този момент ни отминават.

— Сиси? — заговаря Джейкъб.

Дори не се обърнаха да ни погледнат. Оттласкващите се от земята им бледи тела изчезват зад билото на малък хълм. Появяват се отново на върха на следващия хълм, но вече са много по-далече и по-дребни, а общата им скорост сякаш е дори по-голяма сега.

— Сиси? Какво правят? — Лицето на Дейвид е изкривено от страх. Взира се в далечина в посоката, в която изчезнаха. — Защо ни отминаха?

Сиси се обръща към мен объркана и разтревожена.

— Знаеш ли?

Поклащам глава. Не откривам никаква логика.

— Това не ми харесва — прошепва Сиси и за първи път от дни в очите й се чете неприкрит страх. — Стават все по-находчиви и силни. Намират нови методи, все по-целеустремени са с всеки ден.

Права е. Това е първият път, когато са по петите на плячка с умения и съответна решимост. Станали са по-находчиви по необходимост.

Сиси потупва бедрото си. Погледът й издава чувство на безсилие.

— Трябва да спрем, Сиси — крещи Епап. — Ако са пред нас, не можем просто да продължим да плаваме към тях.

Тя се взира по течението на реката.

— Това може да е капан. Твърде вероятно е зад нас да има друга група ловци, които да ни чакат да спрем. Да не им се даваме.

— Не мисля, че това е тактиката им — намесвам се. — Те не действат така. Когато опре до лов на хепъри, стават изключително себични. Алтруизмът в полза на друга група не им е присъщ. Ако зад нас има друга група, тези, които ни отминаха не биха имали никаква облага. — Оглеждам реката пред нас. — Не, струва ми се, че групата е само една. Онези, които ни отминаха.

— И ни подготвят капан? — пита Сиси.

— Така мисля. — Намръщвам се. — Не знам.

— Тогава какво чакаме? — казва Епап. — Да спрем незабавно. — Той се втурва към веслото.

— Почакай! — нарежда му Сиси. — Може би те се надяват именно на това. Може би са ни заобиколили и тихомълком ни преследват иззад онези хълмове. Може би да ни подлъжат да спрем, е именно техният капан; просто ни чакат собственоръчно да премахнем последната бариера помежду ни: реката. Спрем ли на брега, ще са при нас до секунди.

— Какво ще правим, Сиси? — пита Дейвид.

В очите й проблясва твърда решимост.

— Ще останем на реката. Ако са ни заложили капан, ще преминем през него. Каквото и да са ни замислили, ще се съпротивляваме. Но няма да седим и да чакаме. Ще следваме съдбата си, каквато и да е тя. — Поглежда към мен. — Така действам аз.

В продължение почти на час не виждаме нищо. Лодката се движи по бурната река, всяка секунда прелива от напрежение и несигурност, точи се по цяла вечност. Аз съм на кърмата с отворени на четири очи и търся. Вълните се разбиват в пяна около бреговете пред нас, където реката се стеснява. Не спирай, повтарям на себе си, нито за секунда дори…

Внезапно лодката се заковава на място, сякаш сме ударили бетонова стена. Политаме напред и се сгромолясваме по палубата. Аз почти изхвърчам зад борда — това, че сграбчвам бързо ръба, ме спасява да не потъна в реката. Сиси се изправя на крака първа и се върти наоколо в опит да оцени ситуацията.

Виждам какво ни е спряло. През цялата ширина на реката се простира въже, което сега е опънато от лодката. Приспособлението, носено от ловците, явно е било харпун. Използвали са го да изстрелят въжето през тесния участък от реката.

— Струва ми се, че ребрата ми са счупени — обажда се Епап и прави болезнена гримаса. Предпазливо свива ръце пред гърдите си, като че прегръща невидимо бебе. — Не мога да поема въздух. Боли дори когато дишам.

— Сиси! — крещя аз. — Дай ми кинжала си! Трябва да прережем въжето!

Тропане от крака по дъските, после Сиси се плъзва към мен с краката напред и разплисква вода. Взира се в реката и зърва въжето. На лицето й се появява ужасено изражение. Понечва да се наведе и да пререже въжето, но спира.

— Срежи го, Сиси!

— Ами ако се крият във водата?

— Не могат да плуват под вода.

— Тогава къде са?

— Не знам…

Нещо цопва във водата на няколко метра от нас и я разплисква.

— Какво беше това? — крещи Джейкъб.

След нов силен плисък, този път по-близо до лодката.

— Във водата ли са? — пита Джейкъб и се дърпа навътре от борда. — Това те ли са?

— Не! — виквам. — Те не могат да плуват.

— Тогава какво…

Нещо избухва до стъпалото ми и наоколо се разлетяват дървени отломки от палубата. Огромна чугунена абордажна кука — черна като нощта, с четири остри шипа се е забила в средата на палубата. Към нея е прикрепено въже, което достига чак до брега. И именно там ги забелязвам. Ловците. Скрити са частично зад обрасла с трева могила, но въжето е като стрелка, сочеща право към тях.

Сграбчвам абордажната кука. Покрита е с някакво хлъзгаво вещество — слюнката им — и аз дърпам рязко ръце.

— Не докосвайте куката! — крещя с пълно гърло. — Слюнката им е навсякъде!

— Сега не е моментът да се правим на деликатни! — крясва Сиси в отговор. — Трябва да я откачим.

Аз се взирам в нея, втрещен от невежеството й, възможно е просто да не го знае: ако слюнката на ловците попадне в открита рана, а от там в кръвоносната ни система, с нас е свършено. Преобразуването ще започне. Разкъсвам тениската си и я увивам около единия от шиповете.

— Не позволявайте да докосва кожата ви — крещя отново. — Използвайте тениските си. — Но не успявам да освободя куката, забила се е прекалено дълбоко в дървото.

Друга абордажна кука се сгромолясва на палубата вдясно от мен, като пропуска на косъм главата на Дейвид.

Ловците излизат от сенките и теглят въжетата, прикрепени към куките, силата им е груба и брутална. Лодката се насочва към речния бряг със смущаваща скорост.

— Сиси, прережи въжето! — Но тя не може да ме чуе; мъчи се да освободи другата кука. Тази е забита дори по-дълбоко. Не успява да я помръдне. Посягам към колана й, сграбчвам един кинжал и се протягам към водата. Но когато достигам до въжето на харпуна, което задържа лодката, сърцето ми се свива. Изработено е от твърд синтетичен материал, който по инстинкт усещам, че е устойчив на рязане. Ще отнеме петнайсет минути да го прекъснем с нож. Опитвам се да избутам въжето надолу с надеждата да освободя лодката по този начин. Но то е притиснато прекалено плътно към дървото.

До този момент лодката вече е издърпана до средата на разстоянието от брега, достатъчно близо, че да зърнем как един от ловците — съскащ и нагазил до глезените във водата — замахва и хвърля нещо. Към нощното небе полита абордажна кука.

— Пазете се! — крещя.

Бен се е съсредоточил върху освобождаването на първата кука; не забелязва онази, която лети във въздуха право към главата му. Епап, който продължава да притиска ребрата си, скача и дърпа Бен настрана точно преди куката да се забие на мястото, където беше коленичил допреди миг. Строполяват се пред каютата, като тялото на Епап се удря в палубата. Ранен е; забелязвам зловеща рана от едната страна на лицето му, където явно е бил закачен от куката. Блика кръв.

Ловците крещят въодушевено в нощта.

Въжето се носи право към Епап и сега е мой ред да се хвърля към него. Избутвам го рязко настрани, преди то да се е изпънало и да го притисне към палубата или, по-лошо, да пререже някой от крайниците му. Вече ни теглят с три абордажни куки. При това с такава сила, че далечната страна на лодката се отделя от водата. Макар да се намира под ъгъл, тя плава към брега още по-бързо, сякаш задвижвана от страничен мотор.

Сиси се мъчи да среже въжето към една от куките, но се отказва. Изработени са от същия синтетичен материал като въжето на харпуна. В погледа й личи пълна съсредоточеност, за секунди се правят стотици преценки, обмислят се десетки възможности и биват отхвърляни, докато не остава само една възможност. Сграбчва грубо Дейвид и Джейкъб и ги избутва в каютата, където ние двамата с Бен все още лежим проснати. Епап все още е в несвяст, а гърдите му се повдигат и спускат на плитки тласъци.

— Чуйте ме — заговаря тя. От лицето й се стича вода. — Ще плувам към брега. Ще се гмурна от тази страна и ще се придържам под водата, за да не ме видят. През това време вие ги разсейвайте. Продължавайте да дърпате куките.

— Сиси, не! — изплаква Бен.

— Това е единственият ни възможен ход.

— Трябва да има нещо друго…

Тя стиска ръцете на Бен достатъчно силно, че да го накара да се намръщи.

— Няма друг начин, Бен.

— Тогава нека отида аз — настоявам. — Аз съм умел плувец, ще се справя.

— Не — отвръща и прибира кинжала в калъфа на кръста си.

— Тогава да отидем двамата — не се отказвам аз.

— Не — повтаря тя и издърпва другия кинжал от ръката ми. Прибира и него на колана си.

— Сиси…

Тя се взира настойчиво в мен. В погледа й се чете едновременно гняв и изненада. Задържа очите си върху мен една идея по-дълго от необходимото.

— Не оставяйте Джийн да умре — прошепва накрая, а после бързо ме отминава и се гмурва почти без никакъв плясък във водата.

Дейвид започва да плаче. Дърпам го към себе си, също и Джейкъб и Бен с ясното съзнание, че тримата ще се нуждаят един от друг.

— Чуйте ме, момчета — заговарям убедително, колкото ми е възможно. — Сиси остави задача и за вас. Измъкнете онези проклети куки от лодката ни. Използвайте тениските си, не допускайте контакт с кожата. Разбирате ли ме? — Джейкъб кима, а аз обгръщам нежно лицето на Дейвид с длани. Кожата му е толкова тънка. Не е роден за свят като този. Гледам го окуражаващо. Той кима.

— Вървете! — нареждам им и ги избутвам навън. Те се разпръскват, всеки избира по една кука.

В следващия миг скачам от лодката и се гмурвам във водата.

Студена, тъмна мокрота. Течението ме повлича. Аз се боря срещу него и се мъча да не се оставя на водовъртежите, които едва не ме поглъщат. Допусна ли такова нещо, ще изгубя ориентация. Размахвам бясно ръце, като изоставям всякакви опити за прецизно плаване с единственото желание да се оттласна напред, преди белите ми дробове да откажат да действат.

Брегът се явява пред мен като жесток шамар. Острите скали се врязват в ръцете ми и жулят пръстите ми. Измъквам се от водата, но мокрите дрехи ме бавят. Налагам си да се изправя на крака. Зървам лодката. По-далече е, отколкото очаквах. Течението ме е отнесло почти петдесет метра надолу. По дланта ми се стича топла течност. Дори преди да съм погледнал, знам какво е. От раните ми тече кръв.

Разнася се вой, достатъчно остър е, че да свали звездите и да разлюлее луната. Надушват кръвта ми.

Внезапно трите въжета на абордажните куки увисват и килнатата страна на лодката отново пада на вода с плясък. Ловците са я пуснали. Идват за мен.

— Сиси! Къде си?

— Тук. Ела бързо.

Тя стои до купчина оборудване, струпано на земята. Още въжета, абордажни куки и готов за изстрелване харпун. Явно ловците са оставили тук допълнително оборудване за в случай на нужда. В случай, че по някакъв начин успеем да се освободим от първия капан, ще се втурнат насам и ще заложат нов.

— Идват, Сиси.

— Знам.

Вземам харпуна. Или поне се опитвам. Тежи цял тон. Няма да мога да го нося, а още по-малко да го използвам. Със сигурност не и сам.

— Сиси, помогни ми. Заедно ще можем да го вдигнем.

Тя не отговаря.

Вдигам поглед. Изчезнала е.

До ушите ми достига още вой, който идва плашещо отблизо. Втурвам се към билото на хълма. И там, на половината път до долу, някак смалена под лунната светлина, стои Сиси. В изключително бледата си стисната длан държи кинжал. Двама ловци се носят към нея. Часовете напрежение са стопили телесната им мазнина. Ребрата им стърчат от измършавелите гръдни кошове, а прилична на ципа кожа се вее от кокалестите им тела като окачено на простор пране. Третият ловец не се вижда никъде.

Сиси не помръдва. Те са на двайсет секунди от нея и тя изразходва времето си в старанието си да открие най-подходящия ъгъл да метне кинжалите. Ала тя не ги разбира по начина, по който аз го умея. Познавам тактиките им.

— Сиси — викам, докато тичам към нея. — Убий ги веднага.

— Не — шепне тя. — Прекалено далече са.

— Скоро ще се разделят. Един ще поеме надясно, а друг наляво. Ще ни нападнат от противоположни посоки. Целта им е да те объркат. Да те дезориентират. Ще се целиш в единия, докато другия те напада в гръб. Сега, Сиси!

Тя приема думите ми сериозно. Мята един кинжал източно от прииждащите ловци. Те продължават да тичат с обърнати глави, за да следят въртящото се острие. Следват с поглед как описва бавно дъга над реката и после се насочва обратно към тях.

И в последния миг, точно когато се насочва към тях, те прескачат кинжала.

Отново насочват лица към нас, а от устите им се разнася победоносен вой. Знаят. Вече са уведомени за кинжалите на Сиси.

Но има нещо, което не знаят.

Това не беше единственият кинжал във въздуха.

Докато следваха с погледи траекторията на първия, тя беше хвърлила втори.

Единият от ловците рязко полита на една страна, сякаш някой е дръпнал здраво невидим каиш. Вторият кинжал го е пронизал в шията: разтопената му подобно на сирене кожа не предоставя кой знае какво съпротивление и острието прониква, докато се забива почти до дръжката. Ловецът лежи по гръб и размахва ръце и крака като преобърнала се наопаки костенурка. Мъчи се да се изправи, но не може. Острието е пробило трахеята му.

Другият ловец пищи пронизително. Не от страх. Не и от мъка по поваления му партньор. Ликува. Сега ще получи по-голям дял от хепърите. Приближава към Сиси с маниакално, изобилстващо от слюнка лекомислие.

Сиси посяга към колана си. Останали са й само три кинжала. Мята първия вдясно от себе си. Очите на всички — включително на ловеца — се извъртат, за да го проследят. Но тя ни е подвела. Оръжието все още е в ръката й. И после вече не е. Хвърля го, сякаш е бумеранг в противоположна на посоката, в която се беше престорила, че го мята.

Не спира, за да се наслаждава на труда си. Мята втория кинжал напред право между очите на ловеца. Вече две остриета разсичат нощния въздух, насочени към главата на ловеца, която е завъртяна в друга посока в опит да проследи траекторията на кинжал, който така и не беше хвърлен. Той няма никаква представа за това. Ще бъде ударен от две страни.

Но този път има нещо, което ние не знаем.

Ловецът е наясно. През цялото време е бил наясно, че първото мятане е било преструвка.

В последния миг се хвърля на земята и се плъзва на една страна. Двете остриета се сблъскват точно над главата му. Следва експлозия от искри. Ловецът вие заради ярката светлина. Но това е единствената болка, която изпитва. И въпреки нея вече е на крака с поглед, впит в нас. Вдига китката си и раздира там дълбоки дълги драскотини. В очите му блести радост и доволство.

Останал е само един кинжал.

Ловецът настъпва към нас. Вече го делят само секунди.

Сиси замахва назад, подготвяйки се да запрати към него последния кинжал. Но прави необичайна за нея грешка, фатална грешка. Докато замахва, кинжалът се изплъзва от хватката й. Лети зад гърбовете ни и се извисява в нощното небе.

Ловецът пищи възторжено. Това е най-близкият звук до смях, който съм чувал да издават. Струва ми се гнусен и извратен.

Сиси се обръща, докато кинжалът й се рее в небето. Движението й е преднамерено и целенасочено, сякаш всяка изминала микросекунда и онези, които предстои да изминат, са част от съгласуван план. Кинжалът е лесен за забелязване. Силуетът му се очертава ясно върху окръжността на ярката пълна луна.

Аз не съм единственият, наблюдаващ кинжала. Ловецът старателно следи пътя му нагоре, като вдига плавно глава. Искрящата лунна светлина го хваща неподготвен и озарява лицето му. Примигва, а после стиска здраво очи със скимтене. Временно е заслепен.

И сега ми става ясно.

Кинжалът достига връхната си точка и внезапно се отклонява диагонално обратно към нас. Право срещу лицето ми.

Сиси скача във въздуха и сграбчва летящото острие.

Като продължение на същото движение, докато все още се намира над земята, тя мята кинжала към ловеца. Острието прелита покрай мен на сантиметри от главата ми. Очите на ловеца все още са здраво стиснати; така и не разбира какво предстои.

Кинжалът го перва отстрани, право в меката пихтия, представлявала някога слепоочието му. Острието прониква с лекота на дълбочина, причинявайки невидимо, но така нужно нараняване в черепа и очните ябълки. Измежду стиснатите клепачи потича слуз. Ловецът пада на земята и се гърчи в спазми. Мъчи се да измъкне кинжала, но предизвиканата от болката паника само го кара да влоши нещата. Размахва неконтролируемо ръце, а краката му разриват чимове с трева.

Сиси се намира в приклекнала позиция, когато се приземява след изтласкването на оръжието. Полагам ръце върху мускулите над лактите й. Деликатните й, но добре оформени трицепси потръпват от напрежение. Имам усещането, че това са най-самотните и смели ръце, които някога съм докосвал.

— Хайде, ще ти помогна — промълвявам.

— Някъде наоколо има още един. — Изправя се, тялото й се опира за кратко в моето и после тя затичва.

— Сиси! Къде отиваш?

Тя изминава петдесет метра и се навежда да вземе два кинжала. Бързо ги прибира в калъфите им и се връща обратно, загледана в повалените стенещи ловци. И в стърчащите от тях оръжия. Иска си ги обратно. Но й е ясно, че не бива да предизвиква съдбата.

От една скала вляво от нас се разнася единичен зловещ крясък. Третият ловец е приклекнал, осветяван от луната. През цялото време ни е следил, изучавал ни е, запознавал се е с тактиките ни.

Сиси се движи заднешком, докато не се изравнява с мен.

Този е различен. По-опасен е.

Слиза надолу бавно и лукаво. Чуваме стъпките му по каменистата неравна земя. Разпознавам го. Нея. Алени устни е. Един от ловците спечелили лотарията. Лицето й е изкривено, сякаш гледано през релефно стъкло, обикновено изчервените й устни са се разлели назад и са се примесили с бузите й. И въпреки че тялото й е с консистенцията на каша и разтопена пластмаса, на движенията й все още е присъща плавност, която е едновременно безпощадна и сексуална.

— Мини зад мен — прошепва Сиси. — Ще я извадя от строя с кинжалите.

— Кинжалите няма да подействат. Не и с тази. Наблюдавала ни е и те е изучавала. Знае всичките ти номера.

Сиси продължа да хваща и да пуска кинжалите.

— Продължавай да вървиш заднешком — шепна. — Имам план.

Алени устни скача от скалата и започва да се придвижва бавно към нас в приклекнала поза. Краката й ръцете й се движат паралелно, лява ръка и ляв крак, дясна ръка и десен крак, като краката стъпват на абсолютно същите места освободени от дланите.

— Какъв е планът? — пита Сиси.

— Харпунът.

Сиси клати глава.

— Прекалено тежък е.

— Не и ако го носим двамата. Сега! — казвам, обръщам се и хуквам към купчината екипировка, която бях забелязал по-рано. Сиси ме следва плътно по петите. Свличаме се от двете страни на натрупаните вещи, мократа трева ни позволява лесно да се изпързаляме. Алени устни се придвижва към нас със скокове.

— Помогни ми! — Сиси хваща своята страна на харпуна. Аз го улавям от другата страна и заедно го повдигаме. Тежи колкото трима едри мъже. Поставям два пръста върху спусъка; пръстите на Сиси вече са там и моите попадат отгоре им.

При вида на харпуна Алени устни се заковава на място.

— Точно така, махай се! — крясва Сиси.

Алени устни отмята глава на една страна. Втурва се странично, а после ни атакува, надавайки оглушителен писък.

Двамата със Сиси натискаме спусъка.

Влагаме всеки грам от съвместните си усилия в четирите си пръста. Харпунът се изопва, после изщраква рязко и се разтриса след изстрелването на копието. Прицелването ни не е идеално, но е достатъчно добро. Алени устни повдига ръка — безцелен рефлекс да се запази — острият връх преминава през пръстите й. Виждам как два от тях — средният и показалеца — политат във въздуха, а копието я пронизва в лявото рамо. Алени устни отхвърча назад и се строполява на земята. Причиненият от болката писък е ужасяващ.

— Хайде, да вървим! — виква Сиси, хваща ме за ръката и ме дръпва след себе си. Описваме широка дъга, за да заобиколим Алени устни, докато тя се гърчи, лежаща на една страна, и се мъчи да измъкне копието. Повалена и слаба, тя се мръщи от болка. Погледите ни се срещат.

— Обозначението ти е Джийн, нали? — пита Алени устни.

Аз замръзвам на място. Звукът от името ми, произнесено от нейната уста, ме смразява до кости.

— Това е думата, която не спираше да повтаря — добавя Алени устни.

— Кой? — питам и отстъпвам назад в нейна посока. И вече знам.

— По-близо — приканва ме Алени устни с тих и дрезгав глас. — Ела по-близо, Джийн.

Сиси ме дърпа за ръката.

— Не, Джийн! Старае се да ни забави. Може да има и други на път за насам.

Алени устни е заковала очи в моите.

— Момичето, което изостави в Института за хепъри — обяснява и накланя глава на една страна. — Когато най-накрая се свърши, тя не спираше да повтаря „Джийн, Джийн, Джийн“.

Кръвта се изцежда от лицето ми. Когато най-накрая се свърши. Примигвам учестено, светът се завърта около мен…

Сиси ме зашлевява през лицето.

— Трябва да се махаме. Веднага! — Тя ме тегли зад себе си и ме принуждава да тичам редом с нея.

Писъците на Алени устни ни следват по целия път до лодката. Момчетата са изтръгнали и трите куки, но лодката продължава да бъде задържана от въжето на харпуна. Ние го проследяваме и откриваме самия харпун, забит между два големи обли камъка.

— Помогни ми, Джийн — моли тя. — Стегни се. Какво ти става? — Тя се захваща да рита харпуна от едната страна с надеждата да го преобърне косо между двата камъка.

Дейвид крещи към нас от лодката:

— Ловецът се връща!

Това е целият подтик, от който се нуждае. Изритва го с цялата си сила и от хоризонтално харпунът застава във вертикално положение. Изчезва в пукнатината.

Ние скачаме в реката и започваме да плуваме към лодката. Студената вода ме вади от ступора ми и аз плувам усърдно, като замахвам и ритам яростно. Момчетата ни изтеглят и ние се тръсваме на палубата, неспособни да правим нещо повече от това да се взираме в звездите над главите ни; изглеждат така неизменни, че нямаме усещането за движение. Единственото затихващите крясъци на ловеца ми подсказват, че отново сме потеглили.

Епап приближава и пъшка силно. Момчетата се втурват към него, но аз вече съм на крака и ги избутвам настрана.

— Стойте далече от него. Не го докосвайте! — нареждам им.

— Какво има? — пиша Сиси.

— Може да е инфектиран. Възможно е да се преобразява.

По празните им погледи разбирам, че нямат представа за какво говоря.

— Беше ударен по главата от една от абордажните куки. Те бяха покрити със слюнка. — Полагам внимателно Епап на палубата и старателно започвам да проверявам жизнените му функции. Ако в теб попадне само една малка капка от слюнката им, преобразяваш се. Трансформираш се. Превръщаш се в един от тях.

Те извъртат притеснено очи към Епап. Той се взира в мен, а в трескавия му поглед личат страх и объркване.

— Не сте чували нищо по въпроса, защото преобразяването е нещо рядко. В повечето случаи не оживяваме след нападение, а просто биваме поглъщани.

— Колко дълъг е този… процес на преобразяване? — пита Сиси с изписана по лицето тревога.

— Случва се бързо. Варира от две минути до няколко часа. Зависи колко слюнка е проникнала. Но симптомите започват до минути, а ако заразата е причинена от слюнката на повече от един, процесът протича особено бързо. — Оглеждам кожата на Епап в издирване на порязвания и охлузвания. Мисля, че си добре, Епап. Не показваш никакви симптоми. Те винаги се появяват мигновено, до минути от заразата.

— Какви например? — пита той притеснено.

— Студена кожа, треперене, обилно потене, ускорен пулс. Но ти си добре. Извади късмет.

Бен се хвърля към Епап и го прегръща.

— Стой настрана от мен — казва му Епап и се изправя до седнало положение. — Още не знаем със сигурност дали съм в безопасност.

— Добре си — уверявам го, а момчетата се спускат към него и го повалят обратно на палубата. Сред плетеницата от крайници виждам как Епап се усмихва. Нечия ръка замахва от купчината — тази на Джейкъб — и ме сграбчва за дланта. Преди да се усетя, съм въвлечен, тялото ми потъва в море от стонове на облекчение.

Лодката се движи напред, като набира скорост заради бързото течение. Внушителният силует на източните планини пред нас приближава все повече.