Плячката

2

Седим в каютата, сгушени един до друг. Подгизналите ни дрехи полепват по мършавите ни тела и хлътналите кореми като изпъстрена кадифена кожа. От време на време някой от нас — воден от нелогичност, налагана от глада — отваря торбата за храна и установява (за пореден път), че е празна. Всичките диви плодове и печеното месо от прерийно куче отдавна са свършили.

Нивото на реката се е покачило заради проливния дъжд. Трудим се на кратки смени, за да направляваме лодката, тъй като силите ни се изчерпват бързо. В ранния следобед работим заедно със Сиси. Два часа по-късно сме напълно изтощени. Сгромолясваме се в каютата, а Епап и Джейкъб поемат след нас.

Много съм уморен, но не мога да спя. Над реката задухва вятър и образува леки вълнички по бездруго вече набраздената от плющящия дъжд водна повърхност. Потърквам лицето си, като се опитвам да стопля поне малко бузите си. В другия край на каютата Сиси лежи свита на една страна със затворени очи, положила глава върху сключените си длани. Лицето й, отпуснато заради съня, е меко и очертанията му са изгубили форма заради позата.

— Взираш се в мен от няколко минути — прошепва тя с все още затворени очи.

Аз се сепвам. Устните й се извиват във вяла усмивка.

— Следващия път просто ме събуди. Можеш да пробиеш дупка в стоманена стена с този твой поглед.

Аз почесвам китката си.

Тя отваря рязко очи; сяда. Гъстата й кестенява коса надвисва пред лицето, разбъркана като одеялото, което сега лежи на топка върху спящия до нея Бен. Прозява се, протяга ръце над главата си и извива гръб. Изправя се, заобикаля, като стъпва между купчините съчки, които сме струпали на борда и сяда до мен.

— Течението е силно — отбелязвам. — Може би прекалено силно. Тревожа се.

— Не, така е добре. Означава по-голямо разстояние между нас и тях.

Изминали са само няколко дни, откакто напуснахме Института за хепъри. Преследвани сме от тълпа, лакома за плътта и кръвта ни. От стотиците, изсипали се от сградата гости на тържеството, жадни за кръв. Срещу такова множество ние шестимата имаме буквално нулеви шансове за оцеляване. Единствената ни надежда се крие само и единствено в дневника на Учения, загадъчна тетрадка, която ни посочи бягството с лодка по тази река. Река, която за щастие ние успяхме да открием; в лодка, която беше още по-голямо чудо, че също успяхме да открием. Но причината, поради която бяхме изпратени при тази река, още не сме успели да научим.

— Също така означава по-малко разстояние между нас и него — казва тя сякаш прочела мислите ми. Поглежда ме сериозно с меко и показващо разбиране изражение на лицето. Аз отклонявам поглед.

Вчера, когато се натъкнах на нарисувания от Епап портрет на баща ми, беше първият случай от години, в който виждах лицето му: дълбоко разположените очи, изсечената линия на челюстта, тънките устни, каменното изражение, което дори от рисунката подсказваше вътрешно благородство и тъга.

Сега си мисля за тайните, пазени зад тези очи, за думите, които никога не се бяха откъснали от тези устни. В онзи последен ден баща ми се втурна у дома, облян в пот и с мъртвешки бледо лице. Видях двете пробождания на шията му. Ето до какви крайности беше стигнал, за да симулира преобразяването си. Когато изтича навън от къщата мигове преди изгрева, аз помислих, че се е устремил към смъртта си, за да спаси мен.

А той е бързал към свободата и моята смърт.

Вземам два тънки клона от купа и започвам да ги трия един в друг, сякаш точа ножове.

— Мислиш, че е оставил лодката за вас, нали? — питам. — Че е планирал цялото това сложно бягство за вас? Искаш ли да знаеш на какво ще заложа аз? Била е предназначена за него и само за него. Това е било неговото превозно средство за бягство. Но не е бил достатъчно умен, че да го открие. Или може би я е построил сам, но са го подгонили и не е успял да я използва.

Тя се взира в пръчките, а после в мен.

— Грешиш. Учения ни обещаваше — почти всеки ден, — че все някога ще ни изведе от купола. Разказваше ни за прекрасно място, където не съществуват опасности и страх, където ни очаква сигурност и топлина, а също и безброй други човешки същества. Земята на млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина. Така я наричаше. Понякога я определяше като Обетованата земя. И когато споменеше за бягство, винаги говореше за него като за нашето бягство.

— Това е било просто обещание.

Тя стиска устни.

— Така е. Но ние имахме нужда от него. Трябва да разбереш — родени сме в купола, всички до един. И искрено вярвахме, че ще умрем там след дълъг и труден живот в робство. Съществуването ни беше окаяно. Учения… Той се появи изневиделица. И с това свое обещание промени схващанията ни, живота ни. Даде ни надежда. Момчетата — особено Джейкъб — се преобразиха. Така действа надеждата. — Тя се усмихва. — Дори не знаем как изглеждат млякото и медът, нито какъв е вкусът им.

— Възлагаш много надежда на обещанието на един човек.

Тя ме поглежда.

— Не го познаваш по начина, по който го познаваме ние.

Едва се въздържам да не потръпна при думите й, толкова дълбоко ме нараняват. Но аз умея да се контролирам. Ако си се упражнявал цял живот, няма как да не си експерт в прикриването на емоции.

— Не ти ли се иска да го откриеш? — пита тя. — Не си ли поне малко любопитен къде може да е отишъл?

Клечките в ръцете ми спират да се движат. Истината е, че бях мислил за нещо малко по-различно.

Отразяваната от реката лунна светлина осейва лицето й със светли точици.

— Кажи ми, Джийн — шепне и ме гледа в очите.

Мълча известно време, думите й — не го познаваш по начина, по който го познаваме ние — още звучат в ушите ми. Нещата, които бих могъл да споделя с нея. Че човекът, когото познават като Учения, е същият, когото аз бях наричал татко; че съм живял с него, играл съм с него, разговаряли сме, опознавали сме заедно града, слушал съм разказите му. Знам, че когато спи, каменната му физиономия отстъпва място на изражението на малко момче и че хърка съвсем тихо, докато масивните му гърди се надигат и спадат, а ръцете му са отпуснати от двете страни на тялото. Че годините ми, прекарани с него, са били повече на брой от техните и по-стойностни. Че съм бил третиран от него с бащина обич, а тази връзка е по-силна от всяка друга.

Вместо това започвам да търкам клечките една в друга още по-усърдно.

— На раменете ти тежи огромно бреме, Джийн — произнася тя тихо.

Аз кръстосвам крака под себе си и не отговарям.

— Тайните — прошепва. — Те ще те разядат отвътре. — Изправя се и се присъединява към останалите.

По-късно през деня спира да вали. През малка пролука сред облаците се показва слънчева светлина и момчетата крещят тържествуващо. Джейкъб обявява, че вече всичко е съвършено: сега имат слънчева светлина и скорост.

— Ще си го получите, ловци! — извиква дръзко, а другите хепъри се смеят и го подстрекават да продължи. — Ще ми дишате праха!

Смехът им се носи нагоре към синьото небе.

Но аз не се присъединявам към радостта им. Защото всеки спечелен метър преднина спрямо ловците е и още един метър, с който се увеличава бездната между мен и Ашли Джун.

През последните няколко дни ми се явява съвсем неочаквано и чрез напълно случайни неща като формата на облаците или силуета на все по-близките източни планини. С всяка изминала секунда, с всяка вълничка, оставена от лодката ни по водната повърхност, чувствам как примката около шията й се затяга. Вината не спира да ме гнети. Съвсем сама е в Института за хепъри, след като се пожертва заради мен. Задържа ги заради мен, за спасение, което аз не можах да предложа. Сигурно вече знае, че няма да се върна. Че съм я предал.

Момчетата продължават да крещят с някакво замаяно упование. Говорят за Учения и за Обетованата земя.

Чувам нечий стъпки по дъските на палубата. Бен е.

— Ела при нас, Джийн! — кани ме с широка усмивка на лицето. — На слънце е толкова по-топло, отколкото под навеса.

Обяснявам му, че не бива да се излагам на слънце.

— Хайде — настоява той и дърпа ръцете ми.

Но аз не се давам.

— Не мога. Не съм привикнал към слънчевата светлина. Кожата ми изгаря много лесно. Нямам тен като вас хеп… — Едва успявам да се спра.

Лицето му помръква. После изчезва обратно навън под ярките слънчеви лъчи и ме оставя сам в прохладната сянка на влажната кюта.

През следващия един час слънчевите лъчи продължават да струят от пролуките между облаците. Крайбрежието се разкрива пред нас, подгизналите от влага багри се стичат към терена. Свежата зеленина на тревата, наситеното синьо на реката. Цял следобед слушам гласовете им, които проникват през процепи в стените. Дори в малкото пространство, предоставяно от лодката, имам усещането, че са на километри разстояние.

Слънцето продължава да грее, а зрънцата на омарата му попадат като сол в откритите рани на съвестта ми.

Късен следобед. Другите са се изтегнали по палубата като припичащи се на слънце кучета, поглъщайки слънчевите лъчи, докато подремват. Силите им са напълно изчерпани, а хлътналите им стомаси протестират дори в съня им. Отново е мой ред на кърмата. Заслушан съм в звуците от плискащата се вода, ритмичен глух шум, който е някак странно успокояващ. Полюляването на лодката ме тласка към сънливост.

Епап е буден. Превил се е на две и рисува нещо, напълно погълнат от заниманието си. Любопитството ми надделява и аз пристъпвам бавно, без да бъда забелязан.

Скицира образ на Сиси. На хартията тя стои на ръба на скала на самия ръб на водопад, вдигнала е едната си ръка и се взира напред. Ръката й е слаба, колкото хоризонтът е дълъг. Водопадът блести, като че отрупан с хиляди рубини и диаманти. Тя е облечена в копринена рокля без ръкави, а гръдният й кош и талията са по-тесни, отколкото в действителност. На рисунката някой стои зад гърба й. Отнема ми миг, преди да разбера кой е изобразен там. Епап. Облечен е в прилепнала тениска, ясно очертаните мускули на ръцете му са като въжета, а плоският му стомах отразява лунната светлина. Положил е едната си длан на кръста на Сиси, а другата е далече по-надолу, опряна в дясното й бедро с прекомерна чувственост. Сиси е протегнала другата си ръка назад и е обгърнала тила му любящо с пръсти, преплетени в косата му.

— Иха, бива си го въображението ти — отбелязвам.

— Какво?! — възкликва той и бързо затваря скицника си. — Долен шпионин.

— Какво става? — промърморва Сиси, като все още примигва сънено.

— По-спокойно — казвам аз. — Когато приключиш с рисунките си, ще помогнеш ли малко с управлението на лодката? Течението се засилва.

Запътвам се към носа, завъртам руля, докато лодката не се отклонява бавно вдясно. От вътрешността на каютата се чува как Епап нарежда нещо ядосано. След няколко минути не Епап, а Дейвид пристига да помогне.

Зяпва, като вижда реката.

— Движим се наистина бързо.

Той взема другото весло.

Епап разговаря за нещо със Сиси, застанал на кърмата. Разперил е ръце встрани за равновесие. Тя клати глава в отговор, като сочи към изпъстреното със светли участъци, но все още покрито с облаци небе. Епап приближава още повече към нея и размахва ръце развълнувано. Продължават да говорят разпалено, но аз не чувам и дума заради бученето на реката. Тръгвам към тях.

— … реката — казва й той.

— За какво говорите? — питам, докато приближавам.

Епап ми хвърля неодобрителен поглед.

— За нищо.

Обръщам се към Сиси.

— Какво за реката?

— Реката е мокра! — заявява презрително Епап. — Сега върви да си гледаш твоята работа.

— Възнамерявате да спрете, нали? — обръщам се към Сиси. — Да търсите храна.

Сиси не отговаря, а само се взира в реката със стегната челюст.

— Нека ви обясня нещо — казвам аз. — Това не е правилен ход. Ще бъде грешка.

— Никой не е молил за мнението ти — тросва се Епап и застава между мен и Сиси.

— Слизането от тази лодка би било огромна грешка, Сиси — настоявам аз и заобикалям Епап. Гърбът му издава раздразнение. — Миналата нощ на нищо ли не ви научи? Има…

— Коя част от „гледай си работата“ не разбираш? — изръмжава Епап. — Всъщност иди да приготвиш въжетата. Ще се наложи да завържем лодката, като стигнем до брега.

— Ума си ли изгубихте? Те искат да ни изядат…

Епап вирва брадичка, а от погледа му струи неприкривано презрение.

— Наистина ли? Сам ли стигна до този извод?

— Чуйте ме. Може още да са там…

— Не, вече ги няма — отсича Епап. — Нищо ли не знаеш за тях? Изненадан съм колко малко ти е известно, след като си живял в средата им през целия си живот. Слънцето ги изгаря. И ако не си забелязал, в момента грее слънце.

— Слънцето не е достатъчно силно. Ловците са умни, умеят да импровизират, имат оборудване, а също и решимост. Подценявате ги като опасност.

— Единственото, което има там, е храна! — крясва Епап в отговор. — Пълно е с диви животни, като истинска зоологическа градина е. Дотук видях поне три прерийни кучета. Остави решенията на нас двамата със Сиси.

— Епап — намесва се Сиси. Клати глава. — Не знам. Може би е прекалено рисковано.

На лицето му се изписва оскърбление.

— Но Сиси, не разбирам. Току-що се съгласи да отидем да потърсим храна. — Очите му излъчват равни части объркване и недоумение. — Знаещ колко сме гладни. Помисли за горкия Бен.

— Така е. Но нека подходим разумно, става ли?

— Не, Сиси, преди секунди ти се съгласи с мен. Прие, че трябва да спрем и да намерим нещо за ядене.

— Старая се да бъда предпазлива…

— Заради него ли е? — пита Епап и сочи с пръст към мен. — Само защото той каза, че не бива да го правим, изведнъж ти се съгласяваш с него.

— Престани.

— Заради него?

— Епап! Не казвам, че ще останем далече от сушата завинаги. Но нека изчакаме небето да се проясни и слънцето да огрее с пълна сила. Ако се наложи да чакаме до утре, значи ще чакаме. Още един ден глад няма да ни убие. Но ако решим да спрем прибързано и необмислено, тогава може и да се случи.

Епап й обръща гръб, а позата на тесните му рамене издава гняв.

— Защо толкова бързо взимаш неговата страна? Не мога да повярвам, че се съюзяваш с него!

— Не се съюзявам с никого. Единствено на страната на разума съм. Онова, което е най-добро за нас.

— Каквото е най-добро за теб! Искаш той да има положително мнение за теб и по тази причина го подкрепящ.

— Добре, приключих с разправиите — обявява тя и се отдалечава.

Епап вперва гневен поглед в гърба й. Продължава да беснее.

— Видя ли какво направи? — обръща се към мен. — Мислиш се за много умен, нали? Въобразяваш си, че си много корав. О, вижте ме, оцелях с години сред тях. Вижте колко съм наперен. Знаеш ли какво? На мен ми изглеждаш нелепо.

Не се поддавай, отдръпни се, нареждам сам на себе си.

— Искаше ли ти се да си един от тях? — пита тихо Епап. — Срамуваше ли се от това кой си?

Заковавам се на място.

— Защото съм забелязвал начина, по който ни гледаш. Виждал съм самодоволството на лицето ти — произнася, а устните му се изкривяват злобно. — Гледаш на нас отвисоко. Тежи ти, че трябва да имаш нещо общо с нас. Дълбоко в душата си им се възхищаваш, нали? Дълбоко в душата си вероятно желаеш да си един от тях.

— Епап, замълчи — нарежда му Сиси. Върнала се е и ни наблюдава внимателно.

— Нямаш никаква представа — заявявам на Епап със скован тон.

— Какво каза? — пита той с глуповата усмивка на лицето.

— Дори нямаш идея какво представляват те. Ако ги познаваше, никога не би изрекъл нещо толкова глупаво.

— Аз ли нямам представа? Наистина ли? Сериозно ли говориш?! Аз да нямам представа? — Гледа ме с неприкрита насмешка. — Ти си този, който няма представа. Но пък защо да имаш? Общувал си отблизо с тях, били сте си приятелчета през целия ти живот. Не си ги виждал да разкъсват родителите ти на парчета. Не си ставал свидетел как изтръгват крайниците на сестра или брат пред очите ти. Не ги познаваш така, както ние.

— Познавам ги по-добре, отколкото си мислиш — отвръщам. — Тонът ми е тих и равен, но съм напрегнат, готов да избухна при още една дума. — Довери ми се по този въпрос. Всъщност какво знаеш в действителност за тях? За теб са били като предани бавачки. Хранили са те, обличали са те, приготвяли са ти торта за рождените дни…

Епап се хвърля към мен, като ме сочи с пръст, наподобяващ нокът на хищна птица.

— Защо…

Сиси дръпва ръката му.

— Достатъчно, Епап!

— Ето пак — проплаква той. — Защо винаги толкова бързаш да вземеш страната му? „Достатъчно, Епап. Престани, Епап.“ Какво е той за теб? Защо… О, забрави. — Той изтръгва ръката си от нейната. — Щом искате да стоите гладни, добре. Но ако се разболеем от недохранване, вината ще е ваша… Не го забравяйте.

— Епап, прекрати мелодрамата. — Дишането й е учестено.

Той отклонява поглед и не казва нищо. После внезапно скача към мен, инерцията му ме поваля и двамата се озоваваме на палубата. Дървените дъски избумтяват глухо при удара.

Чувствам странен трополящ шум под себе си. Все едно, че съм съборил нещо, намиращо се под лодката.

Епап ругае и размахва юмруци над мен и единственото, което успявам да сторя, е да отблъсквам ударите му. След това Сиси го отстранява от мен, а лицето й е червено от ярост.

— Имаме достатъчно грижи на главите си — крясва. Трябва да се съсредоточим да се борим срещу тях, а не да воюваме помежду си.

Епап се обръща и устремява поглед към брега. Прекарва ръка през косата си, а дишането му е накъсано. Но аз не му обръщам внимание. Цялото ми внимание е насочено към палубата под мен. Почуквам. Чува се същия глух тътен. Почуквам отново на един метър разстояние и звукът е различен.

— Какво има? — пита Дейвид. Всички са насочили погледи към мен.

Заблъсквам с юмруци с колкото сила имам. И го долавям отново, шума от преместването на предмет. На нещо тайно под палубата, скрито там от нежелани погледи. В гърлото ми се оформя буца с осъзнаването на нещо.

— Джийн — заговаря Сиси. — Какво става?

Поглеждам към обърканата й физиономия.

— Джийн?

— Мисля, че под тази лодка има нещо — обяснявам. Всички се втренчват в мен. През цялото това време е било точно под носа ни.

Бен оглежда палубата неразбиращо.

— Къде? Не виждам нищо.

— На единственото място, на което никой ловец не би помислил — не би посмял — да провери — отвръщам. — Под водата.

Гмурването във водата е като преминаването на огледало през лицето. Също толкова гостоприемна е, като че в голата ми кожа се забиват ледените му късове. Белите ми дробове се свиват до размера на топчета за игра. Излизам на повърхността, жаден за глътка въздух. Течението е чудовищно. Въпреки че около гръдния ми кош е омотано въже в случай, че — което както сега осъзнавам, не е толкова малко вероятно — водата ме отнесе, това ми дава малко успокоение. Мигом се вкопчвам в борда на лодката. Изчаквам няколко секунди, за да привикна към студа, а после се гмурвам.

За опора вклинявам пръстите си между дъските на палубата. Течението завлича краката ми и те се реят успоредно на лодката. Също като развяван от силен вятър флаг. Между дъските прониква слънчева светлина, тънките й лъчи влизат надолу в тъмната бездна. Тук долу е злокобно тихо, случайните звуци от плискането на водата са прекъсвани единствено от глухо буботене. Озъртам се наоколо в опит да открия нещо, каквото и да е то, не на място.

Ето. В самия център на лодката има нещо стърчащо, което наподобява кутия. Внимателно оставям тялото ми да бъде отнесено към нея и я обгръщам с ръце, благодарен за опората. Под кутията виси ръждясало метално резе. Не успявам да го отворя при първия опит. Дърпам силно и цялата долна повърхност се отваря рязко.

Отвътре изпада голяма каменна плоча, която ме удря по тила. Болката е пулсираща и това ме дезориентира. Бързо се опитвам да хвана плочата пипнешком, докато тя се плъзга надолу по тялото ми. Закъснявам. Вече е в краката ми и се оттласква от левия ми прасец, а после потъва в тъмните дълбини.

С парещи дробове аз се завъртам, докато не се озовавам в приклекнало положение с глава, сочеща надолу и крака, опрени в дъното на лодката. Сега или никога. Имам само един шанс да се гмурна за плочата, преди да е потънала прекалено дълбоко, за да бъде спасена. Оттласквам се от дъното на лодката. Тялото ми се изстрелва надолу в мрака и студа.

Част от секундата, преди въжето, в чиято примка се намирам, да се е изпънало докрай, върховете на пръстите ми напипват камък. Сграбчвам го. В следващия миг отскачам нагоре, като че съм на бънджи, силата на изтеглянето ми почти изтръгва плочата от пръстите ми. Притискам я към голите си гърди и чувствам вдлъбнатините на изписаните там думи.

Изплувам над повърхността, обгърнат от бяла струя, а тялото ми се е превърнало в една гигантска уста, жадуваща за въздух. Епап и Дейвид виждат плочата и я издърпват от уморените ми ръце. Изоставят ме във водата, долепен до борда, едва способен да се задържа.

По времето, когато се озовавам обратно в лодката с натежало тяло, от което се стича вода, те всички са се скупчили около плочата. Притиснали са глави един към друг и четат изрязаните в камъка думи.

Отварят леко усти. Разнася се от хор от кикот и смях, който постепенно се усилва. Всички се усмихват широко и изпадат в пълен захлас.

— Казах ви! Казах ви! Казах ви! — крещи Бен и потупва всички по гърбовете. — Планирал е всичко това.

Сиси стои неподвижно с ръце, притиснати към устата, веждите й са извити в почуда, а в очите й блестят сълзи.

— Знаех си, че ще дойде за нас. — Радостно надига глас Джейкъб. — Обетованата земя! Той ни насочва към Обетованата земя. На млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина.

На лицето на Сиси грейва усмивка, която почти създава усещането за физическа топлина. Притваря очи в знак на облекчение.

— Откъде разбра, че плочата е под нас, Джийн? — пита.

Мълча известно време, преди да заговоря. Баща ми често организираше игри с търсене на съкровища, когато бях дете, като ми оставяше насоки из къщата. Помня колко се ядосвах, задето не успявах да открия указанията, за които бях сигурен, че са там. Той настояваше да не бързам, да поема дълбоко въздух и да огледам обстановката с хладнокръвие. Казваше ми: Гледаш, но не виждаш. Отговорът е под самия ти нос. И веднъж щом се успокоях, почти незабавно откривах указанието, вклинено между дъските на пода, или между страниците на книгата, която бях държал в ръце през цялото време, или пък мушнато в моя собствен джоб.

Но не им разказвам нищо от това.

— Просто извадих късмет, предполагам — обяснявам. Започвам да треперя, сякаш вятърът забива ледени шипове в тялото ми. Нося само бельо, защото съм съблякъл всичко останало, преди да се гмурна.

Един от хепърите казва нещо; то е последвано от избухването на всеобщ смях. Сиси се присъединява към тях и пляска с ръце. От тях струят толкова много емоции.

Отивам в каютата, където съм оставил дрехите си на купчина. Свалям бельото си и го изцеждам с треперещи ръце. Продължавам да чувам кикотенето им, изблиците на смях и възгласите. Не разбирам защо трябва да излагат на показ какво чувстват. Не могат ли просто да преживяват емоциите си без потребността да ги демонстрират така очевидно? Може би пленничеството е накарало тази им способност да закърнее, направило ги е неспособни да долавят емоциите на околните, освен ако не са им представени ясно и подробно.

Отново започват да се хилят, докато обсъждат как Учения направил това или онова. Получиха потвърждението, което бяха търсили. Знак, че той никога не ги е изоставял или предавал, че всъщност чака в края на тази пътека. Тях.

А не мен.

Мен ме изостави в град, пълен с чудовища. Момче, което плачеше, докато не заспи от изтощение с месеци след тръгването му. Но за тях беше устроил подробен план за бягство, включващ дневник (очевидно предназначен да бъде открит от тях) и лодка, която да ги отведе в Земята на млякото, меда, плодовете и слънчевата светлина.

Чувам ново кикотене, после още едно, смехът им ми прилича на подигравка. Точно се каня да им кажа да млъкнат, когато осъзнавам, че всъщност са притихнали, което е както внезапно, така и зловещо. Хвърлям поглед през пролуките в стената. Не успявам да схвана много добре какво се случва, просто виждам как Дейвид и Джейкъб вдигат каменната плоча. Бързо навличам сухи дрехи и излизам навън.

Изправили са плочата върху основата й и са се скупчили зад нея. От вдълбаните думи все още се стича вода и пред плочата се образува локва. Прочитам написаното още веднъж.

Но хепърите от купола не гледат лицето на плочата, а гърба й. Очите им виждат нещо, което аз не успявам и са разширени от шок, докато погледите им се плъзват по плочата, после над горния й ръб и се приковават в мен.

— Какво? — питам.

Те бавно завъртат плочата, за да мога да прочета написаното.

Пет думи. Пет думи, който ще останат така незаличимо запечатани в съзнанието ми, както са вдълбани в каменната плоча.

От години насам първите думи от баща ми към мен, за мен. Прошепване от миналото, което прераства в лек бриз и после се превръща в пожар. През тялото ми преминава електричество и аз чувствам как ледът у мен започва да се пропуква. И макар това да е светъл лъч на надежда, нова изпълваща ме сила, всичко, което успявам да сторя, е да падна на колене.

Джейкъб и Дейвид стигат до мен първи и ме вдигат. Чувствам как ме потупват по гърба, гласовете им са силни, но вече не ме дразнят, телата им се притискат към мен, но вече не усещам допира им натрапчив. Ръцете им се плъзгат по гърба ми, докато ме повдигат, а по лицата им се изписва удивление. Появяват се усмивки, от очите им струи топлота и съпричастност. Сиси затваря очи и притиска ръце към устните си, преливаща от вълнение. Когато ги отваря, за да ме погледне, от тях струят плам и нежност.

— Знаех си — заявява. — Неслучайно си тук, Джийн. Било е предопределено да си с нас. Да станеш част от нас.

Не казвам нищо, само чувствам как водата се стича по тялото ми. Задухва вятър и аз потрепервам. Тя ме обгръща с ръце и ме притиска към себе си. Още съм мокър, но на нея явно не й пречи.

— Повече недей да се държиш като чужд човек — шепне в ухото ми съвсем тихо, защото думите са предназначени само за мен. Притиска ме още по-плътно към себе си, преди да се разделим. Лицето и гърдите й са мокри. Тя мята на раменете ми одеялото, донесено от Бен. Слънчевата светлина струи върху лодката, върху реката, върху сушата, върху нас.