Плячката

45

Следобед отваряме контейнерите с провизии. Има много топли дрехи, които вече не са ни нужни, тъй като навлизаме в намираща се по-ниско и по-топла територия. Откриваме хартия, канцеларски материали, лекарства. И за всеобщо облекчение, кашон пълен с консервирани праскови. Тринайсет кутии, ако трябва да съм по-точен, което по съвпадение отговаря на точната бройка пътуващи във вагона. Засега. До падането на нощта може да са с двама по-малко. Момичето с луничките разпределя консервите. След миг на размисъл поставя една до все още намиращата се в безсъзнание Сиси. Предупреждава ни да ядем разумно. Никой не знае със сигурност колко дълго ще продължи пътуването. Може да е няколко дни.

Епап надрасква името на всеки върху отделните кутии.

— Хубав начин да се учат нови имена — обяснява.

Мъчи се да е храбър и силен. Изписва името на Сиси върху нейната кутия. Отказва да приеме неизбежното: след няколко часа ще се наложи да извършим немислимото. Първо с нея, а после и с мен. Надрасква моето име на една кутия, като че изтъква аргумент.

Взирам се в консервите с праскови, строени една до друга. Моето име и името на Сиси, изписани с печатни букви. Като имената на надгробните ни камъни.

Нощ е. Събуждам се от спазъм, чувствам как хладът на нощния пустинен въздух прониква чак до костите ми. Дори светлината на луната се е превърнала в нещо, нетърпимо за очите ми. Преобразяването доближава до своя финал. Хладен вятър просвирва през вагона и носи лек аромат на дим. Изправям се до седнало положение и поглеждам нагоре. От локомотива се издига гъста струя пушек. Явно се е задействал автоматично, след като сме изгубили инерцията от спускането по склона. По всяка вероятност ще продължи да спазва тази скорост по целия път до двореца, без да забавя. Всичко е автоматизирано.

Също като при моето преобразяване.

Потрепервам, цялото ми тяло е разтърсвано. Сърцето ми блъска бясно, ризата ми лепне от пот. Бавният процес на преобразяването също е агония сам по себе си. Клетката е осветявана от лунна светлина; сенките от прътовете на решетките се извиват и кривят според релефа на телата ни. От време на време по някое момиче проплаква, погълнато от свой собствен кошмар. Размърдвам се и чувам изпукването на кости. Дейвид спи неспокойно до мен, а устните му мълвят неясни думи. Придърпвам одеялото върху него. Ръката му е протегната върху празното пространство от другата му страна. Там, където би спял Джейкъб.

Покрай нас пробягват километри и километри празнота. Сиси лежи в краката ми, главата й е наместена в скута на Епап. Кинжалите на колана проблясват на лунната светлина и ме зоват. Пръстите ми докосват твърдата кожа на колана й. Откачам една каишка и измъквам кинжал. Време е.

Епап няма да го стори. Но аз мога. Трябва. Първо ще се справя с нея, а после и със себе си.

Опирам кинжала в шията й. Острието потъва в меката й плът; зървам потрепващия й пулс точно над кинжала.

Пулсира ритмично и стабилно, а не блъска бясно. Намръщен, аз докосвам кожата й.

Суха е. И топла.

Полагам длан върху сърцето й. Ударите му са стабилизирани и бавни.

Вече не се преобразява. Всъщност белезите от преобразяването изчезват.

Впервам поглед в спокойното й отпуснато лице. Порив на вятъра ме кара да потръпна, заради трескавия делириум на преобразяването.

— Сиси?

Миглите й потрепват леко. Връща се в съзнание. Ръцете й се измъкват изпод одеялото и блъскат консервите с праскови до главата й. Моята и нейната, редом една до друга.

Струва ми се, че зървам нещо и по някаква не от пръв път забележима причина сърцето ми заблъсква още по-бясно.

И в този миг дочувам нещо, гласа на баща ми, смайващо ясен е дори след всички тези години: Гледаш, но не виждаш. Понякога отговорът е под самия ти нос.

Сиси бавно се пробужда. Езикът й се показва навън, сух и бял е, навлажнява напуканите й устни. Клепачите й се повдигат леко, не с паническото трепкане от по-рано, а с повече увереност.

След известно време ще се върне в съзнание, ще седне, ще ме погледне.

Но още не. Отново отправям поглед към консервите. Към надрасканите там букви, към имената, изписани върху тях от Епап.

Джийн. Сиси.

Но не съвсем. Защото нейното име е видимо само частично. Четат се само първите три букви. Последната изчезва зад извивката на консервата.

Сис.

Името, дадено й от Учения.

И внезапно се сещам за делтапланера. Винаги е било писано да бъдете вие двамата. Замислям се за Кругман и за упорстването му, че Ориджин представлява нещо изписано графично. И за Епап, който твърди, че баща ми винаги дава имената по конкретна причина. Разсъждавам за моята кръв в нея, свързана с нейната собствена.

Продължавам да се взирам в имената и съм като слепец, който изведнъж е възвърнал зрението си.

Джийн. Сис.

Джин. Сис.

Генезис.

Започва да разтваря леко очи. Очи, които вече никога няма да гледат по същия начин.

Отворени са и са приковани в моите. Не потръпва, не примигва заради лунната светлина, която я озарява. Тя ще реши, че моите се разширяват заради радостта и изненадата да я видя да се съживява.

Но те се разширяват само заради осъзнатото; заради истината, която през цялото това време е била пред мен. Точно под носа ми.

Генезис. Началото.

Ориджин.

Не аз. Не тя. А двамата заедно.

Събрани в едно, ние сме лекът.