Плячката

41

Втурваме се нагоре по спираловидното стълбище с крака, тропащи по стъпалата и ръце, плъзгащи се по парапета. Зловещо празно и тихо е. По средата на пътя Клеър ме сграбчва за ръката и ни кара да спрем. Отгоре се носи тихо пеене.

Споглеждаме се и после продължаваме да се изкачваме. Стъпките ни са по-бавни и по-тихи. Спираме; гласът на Бен трепери от уплаха.

Достигали до върха на стълбището, ние следваме напева на Бен. Движим се по коридора към офиса на Кругман. Вратата му е открехната и през тясната пролука успяваме да видим Бен, който държи лист с написания текст на песента в треперещите си ръце.

Офисът е осветен от матовия отблясък на лампите. Приглушено жужене — от електрическия кабел — изпълва въздуха. Офисът има по-меко излъчване, контурите са по-плавни от предишния път, когато ярката дневна светлина придаваше строгост на интериора. Кругман седи с гръб към нас и се взира през високите от пода до тавана прозорци заемащи отсрещната стена на помещението. Изглежда спокоен, държи празна чаша от уиски, като че вдига тост към нощта и очевидно не обръща никакво внимание на воя и писъците, които са толкова силни, че заплашват да строшат стъклата.

Бен стои пред библиотеката, намираща се до близката стена. Лицето му е пребледняло и изпито, когато му правя знак да приближи и притискам пръст към устните си. Той хвърля поглед към Кругман, а после пристъпва на пръсти към нас. Плъзва ръка в тази на Сиси.

— Къде си мислиш, че отиваш? — казва Кругман с мек тон. В говора му не се долавя и следа от заплаха или настойчивост. Като че има цялото време на света, като че селото му не е залято от вълна здрачници. — Защо не влезете? Всички.

Ние започваме да се оттегляме по коридора.

— Защото определено се надявам, че не се опитвате да се спасите като се качите на влака — добавя Кругман.

Спирам. Сиси ме дърпа за ръката, но има нещо в тона на Кругман…

— Тъй като това би означавало да скочите от тигана в огъня — отбелязва. — Всъщност… — продължава, като някак знае, че е спечелил пълното ми внимание — във вулканичен ров, пълен с кипяща лава, би било по-точно казано. — Подсмихва се сам на себе си.

— Какво имаш предвид? — питам.

— Джийн! — произнася Сиси.

— Не, почакай — казвам. После заявявам с повишен тон: — Тръгваме незабавно.

— Изборът е ваш — отвръща Кругман отегчен, както винаги. — Само ще отложите неизбежното.

Сиси отново дръпва ръката ми. И за пореден път аз я отблъсквам. Обръщам се към Кругман.

— Прекалено стар и дебел си, че да се добереш до влака; не искаш и ние да се измъкнем. Просто се опитваш да ни забавиш.

— А вие продължавате да стоите ли стоите тук. — Той се завърта на креслото си, а очите му са насълзени и кървясали. Усмихва се тъжно и потърква издутия си тумбак.

— Невинаги съм бил толкова дебел — обяснява летаргично, като че твърде уморен да изтласква думите от устата си.

Смирението му и капитулацията пред предстоящото са онова, което ме стряска. Защото определено няма вид, че залага капан. Ако ни бави, то е защото желае да признае нещо.

Тази мисъл ме смразява.

— Мислиш, че влакът ще ни донесе сигурна смърт — заявявам. — Кажи ми защо.

— Джийн! Да вървим! — прозвучава настоятелно гласът на Сиси.

— Кажи ми защо влакът означава сигурна смърт — повтарям.

Кругман потропва с длани по подлакътниците, като че потупва гальовно главите на дечица.

— Наистина ли се налага да крещиш? Навън не се ли чуват достатъчно крясъци?

— Добре, тръгваме — обявявам и се завъртам.

— Не влакът е онова, което ще ви донесе сигурна смърт — произнася Кругман и думите му прозвучават с такава мразовита яснота, че за момент сякаш си е възвърнал уравновесеността. — А посоката. — После говорът му се свежда до мънкане. — Още смърт и писъци. Повече. Много повече.

— Кажи ни какво има в Цивилизацията?

Той се изкикотва.

— Ще отнеме време да обясня. Много време.

— Джийн, не се хващай на приказките му! Той просто иска да…

— Да ви спра да се качите на влака ли? — пита Кругман. — Тогава вървете. Хайде, вървете. Отправете се натам незабавно, драги мои. Не ме оставяйте да ви задържам. Не изпускайте училищния си автобус заради мен.

Приближавам до Кругман и первам чашата в ръката му. Тя прелита през стаята и се блъска в стената. Звукът го разтърсва; в очите му проблясва прояснено съзнание, преди отново да ги забули мъгла. Той отива до прозореца, а мракът отвън го обрамчва. Някъде под нас се разнася вик. Силата и близостта му са ужасяващи.

— Джийн! — казва Сиси.

Аз не й обръщам внимание. Имам нужда да науча.

— Там е дворецът на Владетеля, нали? — крясвам. — Влакът не води към нищо повече от затвор за хепъри. Прав съм, нали?

Кругман се изкикотва.

— Дайте на момчето курабийка, моля. Наградете малкия детектив с усмихнато личице. — Той бърше вадичка сълзи.

— Това е само върхът на айсберга — добавя. — Смяташ се за толкова умен, че си способен да разкриеш всичко. Искаш ли истината?

Клеър писва. Един здрачник, блед и искрящ като луната, се плъзва по прозореца като пиявица. Не може да ни види през огледалното стъкло; поспира на място, а лицето му е точно пред стоящия неподвижно Кругман. Отвън черна вълна от здрачници се изсипва върху крепостната стена.

Кругман бърше носа си с опакото на ръката.

— А сега истината — заявява с треперещ глас. — Специално за вас, напълно неподправена. Подгответе се, малки дечица. — Обръща се с лице към нас. — Съвсем сами сме. Човешкият вид е бил унищожен още преди поколения. Здрачниците завладели света. И ние никога не сме си го отвоювали обратно. Така и не сме открили антидот, лек или отрова. Не сме намерили нищо, освен смърт. Цивилизацията никога не е съществувала.

Сиси спира да ме дърпа. Бавно и неохотно се обръща с лице към Кругман.

— След като нещата се уталожили, станало ясно, че са оцелели няколко хиляди души. Водели ужасяващо съществуване. Затворени и охранявани в подземията на двореца на Владетеля. Единствената цел на живота им била да умрат и да задоволят апетита на Владетеля. А той бил ненаситен. Опитал се да забави темпото, но не можел да издържи на изкушението. Намирали сме се в прекалено голяма близост. И това важало за всеки от владетелите, дошъл на власт. Държаното в плен човешко население започнало да намалява на брой плашещо бързо. Една нощ преди много, много поколения на Владетеля по онова време му хрумнала идея. Гениален план. Дошъл при нас и предложил сделка.

— С кого?

— С нас. С хората. Владетелят се съгласил да освободи няколкостотин души, които да сформират комуна тук, в планината. На стотици километри разстояние, прекалено дълго пътуване, че да бъде предприето от здрачници, тъй като изисква — дори направено с влак — излагане на слънчева светлина. Хората се съгласили — като че са имали избор — и потеглили.

Планът бил свръхсекретен, разбира се, за него знаели само най-високопоставените. И в продължение на десетилетия поредица от различни владетели задоволявали всичките ни нужди и желания. Тайната се запазила по-дълго, отколкото някой очаквал, при владетел след владетел. Но предполагам, че всички тайни, особено такива като тази, накрая излизат наяве.

Той се почесва по главата.

— Напоследък започнаха да се носят слухове. За разногласия в двореца, за различни фракции, които научили за съществуването на Мисията. Дори слухове на тема конструирането на защитени от слънцето лодки, цяла армада. Не обърнахме никакво внимание. — Той се взира в черното небе. — Това беше грешка. Бяхме приспани с лъжливо усещане за сигурност.

— Разкажи ми за тази сделка. Обясни ми всичко — настоявам аз.

— Развъждахме за тях — шепне Кругман. — Това е предназначението на тази Мисия, ферма за развъждане. Изпращаме хепъри малко по малко към двореца, като капки, подавани на организма чрез системи. Достатъчно далече сме от тях, та да не могат да ни излапат, да ни изтребят в един неконтролируем набег. В замяна те ни осигуряват всичко, от което се нуждаем, за да оцеляваме и да, дори да живеем в охолство. Храна, лекарства, материали. Танто за танто. В много отношения това е една прекрасна симбиоза. Не сме точно приятелчета, които биха седнали дружно около лагерния огън, но схващате картинката.

— Пращате им деца за храна — отговарям.

Той снижава глас.

— Спести си осъдителния тон, момче. Ще ти кажа какво направих. Умножих вида ни. Аз съм единствената причина, по която все още не сме изчезнали. Аз съм причината, по която съществуваш дори самият ти. Така че на твое място бих си прехапал езика.

— Всички момчета, които пращаше там… Всички по-големи момичета… — намесва се Клеър.

Кругман се обръща към Клеър и погледът му е нежен, очите му са влажни от обич.

— Дадох ви щастливи години. Ето какво сторих. Музика, усмивки, слънчева светлина, храна, топлота. Не познавате какво е да сте тормозени от страхове, да бъдете затваряни в студени влажни клетки, заобиколени от смърт и жестокост, да слушате ужасяващия шум от това как някой здрачник поглъща обичани от вас хора. Не ви се е налагало да живеете в страх, че около крайниците ви ще се стегне желязна хватка и ще бъдете замъкнати нанякъде. Вместо това ти и всички други деца на селото живяхте в истински рай тук. И какво, ако се е налагало да измислям разни истории и да ви разказвам приказки за Цивилизацията? Неведението е благословия, именно благословия е онова, което ви дадох.

— Не си им дал нищо, освен смъртни присъди — казвам аз.

— О, нямаме ли всички по една такава! — крясва той и се завърта, за да ме погледне. — Не разполагаме ли всички със смъртна присъда? В мига щом сме се родили не ни ли е било отсъдено да умрем? Но помисли само. Аз единствено направих смъртта по-търпима за тях. Не, повече от това. Направих я щастлива и идилична. Изпълнена със смях, песни и храна. Погледни рисунките по тези рафтове. Не забелязваш ли у тях детинските фантазии и блажената замечтаност. — Гънките тлъстина на лицето му се разтрисат силно. — С твоя осъдителен тон си точно като Учения. Звучиш досущ като него, когато се завърна в Мисията. Върна се прекалено добър за това място.

— Джийн — моли Сиси, нетърпелива да си тръгне.

— Затова тук има толкова много бременни момичета — шепна, когато истината става ужасяващо очевидна. — Така оцелява Мисията. Така… подсигурява двореца. С цел да продължи да получава доставки на храна, лекарства и други провизии, налага се да зарежда с… — Не успявам да завърша изречението.

— Танто за танто — шепне Кругман. — Танто за танто.

— И си отпратил момчетата, когато са били още деца. Защо?

Очите на Кругман потъмняват до черно.

— Отпратил си ги, преди да пораснат и да се превърнат във физическа заплаха — казвам, осъзнавайки. — Така ли е? Защото момчетата нямат място тук.

Кругман е отправил поглед навън.

— Не и в репродуктивно отношение. — И след дълга пауза произнася с неестествен шепот. — Старейшините се грижат за това. — Не поглежда към мен, а продължава да се взира навън към мрака, който забулва касапницата, върлуваща по улиците.

— Колко дълго… — започвам нов въпрос.

— Десетилетия. Тук сме от десетилетия — обяснява. — Следва дълга пауза. По лицето му пробягва бегла следа от разкаяние, пробуждането на отдавна заспало съзнание.

— И да, имало е родилни дефекти през годините. Случва се след толкова ограничена общност в дългосрочен план. Тъжно, но неизбежно последствие. За което ние винаги се погрижваме бързо. Далече от очите, далече от ума.

По гърба ме полазват ледени тръпки, фигурата с качулката, която бързаше към Познавариума с новородено в ръце две вечери по-рано.

Кругман си сипва ново питие, а уискито се разплисква извън чашата и мокри пръстите му. Той продължава да сипва, без да го е грижа.

— Защо не махнеш това осъдително изражение от лицето си? Ти би сторил същото. Нямаш представа за напрежението, на което бяхме подложени, когато се случеше да не покрием бройката — заявява той с нацупени устни.

— Отнемаха ни храната. Веднъж по време на слаб период решиха да ни дадат да разберем. Заедно с цялата доставена храна имаше една ябълка. Съвсем обикновена на вид, но в нея тайно беше забит малък бръснач, заразен със слюнка от здрачник. Едно от момичетата се инфектира, когато отхапа от нея. Преобрази се. — Той се изкикотва. — И ние най-накрая осъзнахме защо от двореца ни принудиха да построим Познавариума месеци по-рано.

Погледите ни се срещат в отраженията ни в стъклото.

— Това представляваше предупреждение за нас. Да ни държи на ниво. След този случай затегнахме редиците. Увеличихме… продуктивността. Краката на момичетата бяха обработени, за да ги спрем да се скитат или да напускат. Момчетата бяха отпращани все по-млади и по-млади. Научихме се да мием с маркучи влаковите вагони и да се уверяваме, че всичко е чисто от… зараза.

Две млечно бледи тела се плъзват по стъклото. Изчезват така бързо, както са се появили, като оставят след себе си тънки лепкави следи.

Сиси приближава към мен и завърта лицето ми към своето.

— Джийн — заговаря. Изглежда, сякаш е остаряла с десет години. — Да вървим. Нека просто да вървим.

— Или пък може да останете. — Очите на Кругман имат плашещо млад вид, като че някое малко момче наднича от клетката на тлъстините, бръчките, окосмяването по лицето и тъмните кръгове, причинени от угризения и страх. — Моля ви, останете. Всичко свърши. И аз го приех. Просто не искам да умра сам.

Не изпитвам никакво съчувствие към него. Ръцете му са изцапани с кръвта на безброй деца. Не е направил нищо, за да прекрати кървавия смъртоносен цикъл, а вместо това се е възползвал от тази зловеща размяна. Срещу какво е продавал собствените си хора? Храна, алкохол и възможност да задоволява похотта си в град, пълен с невинни момичета.

— Нека ти обясня как ще завършат нещата за теб — отвръщам и се запътвам към вратата. — Ще си мислиш, че си се подготвил за този момент, но когато се излеят отгоре ти като черна вода от скъсана язовирна стена, ще крещиш. И ще си сам. Разбираш ли? Сред тълпа от пируващи бледи тела. Ще си сам по начин, по който никога не си познал самотата.

Обръщаме се да си тръгнем.

— Моля ви — ридае. — Оставете поне момчето. Само за това моля…

— Да вървим — отсича Сиси.

— Той ми напомня… за мен. Когато бях малък. Когато бях невинен. Моля ви! И без друго всички сме мъртви. Само искам да го слушам да ми пее. Моля ви, оставете момчето…

Излизаме от офиса му, Сиси е прегърнала Бен. Вратата се хлопва и пресича думите, изричани от Кругман.