Плячката

26

Обратно в стаята действам бързо. Полагам Сиси на дивана. Тя се свива на него с треперещи ръце, а посинелите й устни се движат в бълнуване. Вдигам юргана от пода и я увивам плътно като в пашкул, като оставям жигосаната й ръка отгоре. Изобщо не е достатъчно; тялото й се тресе, пропито от студа.

Отивам бързо до камината. Някои от въглените още тлеят и само след минути огънят се разгаря. Тя продължава да трепери, филм от жълтеникава слуз покрива изгорената плът, а кожата наоколо е зловещо червена.

— О, Сиси — шепна със стиснати зъби. Отмятам влажната й коса от слепоочието. Само преди миг не бях имал представа, че яростта и нежността могат да си съжителстват в един и същи удар на сърцето.

Момчетата се появяват само минути по-късно, стъпките им отекват в коридора. Влетяват през вратата с пребледнели лица и мокри коси, разрошени от вятъра.

— Как е тя? — пита Джейкъб. Скупчват се около дивана и я галят по косата, без да са сигурни какво точно да сторят. Дейвид ахва, когато зърва белязаната й кожа. Бен се разплаква.

— Донеси влажна кърпа от банята — нарежда Епап на Бен, за да го ангажира с нещо. — Трябва да поддържаме раната хладна. — Бен хуква към банята. Епап вдига юргана и се втренчва в мен. — Ти нормален ли си? Дрехите й са подгизнали. Нищо чудно, че още й е толкова студено.

— Е, какво се очаква да сторя? Да я съблека ли?

Епап не отговоря. Насочва вниманието си към напътстване на по-малките момчета. Сочи към чекмеджетата и Джейкъб отива да извади комплект сухи дрехи. Дейвид се втурва към банята за нова влажна кърпа.

— Обуйте й и чорапи — нарежда им, когато те започват да я разкопчават и да събличат мокрите дрехи.

С Епап излизаме в коридора и затваряме вратата след нас.

— Сложиха опиат в храната — обяснявам му. — Приспаха и двама ни със Сиси. Именно тогава са я отнесли.

Той кима. Очаквам да срещна ненавист и може би обвинения, но тонът му е изненадващо мек.

— Ти добре ли си? — пита.

— Напълно — отвръщам след няколко секунди.

Епап кима, прекосява коридора и се обляга на стената. Отпуска глава назад и затваря очи.

— Искаха да я претърсят — казвам. — А тя отказа. Претърсване на голо, Епап.

Епап отваря рязко очи.

— Какво?

— Искаха да съблекат всичките й дрехи. Да прегледат кожата й.

Той примигва.

— Какво?

— Мислят, че Ориджин може да е надпис или нещо, татуирано върху нас. Уравнение или формула може би. Някакви букви.

Той произнася безгласно:

— Какво? — Обръща се към мен. — Но защо само нея? Защо не теб, мен или момчетата?

— Нас вече са ни прегледали. Мен, докато бях болен. А вас, момчета, може би докато сте се къпали в общата баня.

Епап се замисля и после разширява очи, когато осъзнава.

— Накараха момичетата да ни измият. И после да ни подсушат. Всеки сантиметър от телата ни.

— Вие не възразихте ли? Не се ли опълчихте?

Лицето му почервенява и той забива поглед в земята.

— Не… Искам да кажа… За какво толкова да протестираме? Решихме, че е просто гостоприемство.

Присмивам се на отговора му, но вътре в себе си. Дърпам завесите на прозореца в коридора. Отвън не помръдва нищо, освен тъмната пелена на дъжда.

— Наистина сте заслепени, нали? — заговарям. — Нямате никаква представа, прав ли съм? За това място.

Той скръства ръце пред гърдите си.

— Знам за жигосването. Не е каквото си мислиш. Просто се иска известно време да свикнем. Както и с другите им… чудатости. Тези странности… Те са като пяната на бирата. Трябва да минеш през нея, за да се добереш до хубавата част.

— Те белязаха Сиси, Епап. Това не е чудатост, с която някога бих могъл да свикна.

Подът проскърцва под Епап, когато той се размърдва. Не казва нищо. През вратата дочуваме как момчетата разговарят с приглушени гласове, докато завършват преобличането на Сиси. Дълъг момент по-късно Епап пита:

— Какво мислиш, че трябва да предприемем оттук нататък? В опасност ли сме? Трябва ли да си тръгнем?

Вдигам рамене.

— Аз трябва да съм този, който задава въпроси. Бях болен и не на себе си в продължение на дни. Би трябвало вие да сте по-наясно с нещата в селото. Но вместо това вие се сдушихте със старейшините и пренебрегнахте „пяната“. Не знаете нищо за това място.

Той изминава късото разстояние до края на коридора и после се връща обратно.

— Това не е честно.

— Ще ти кажа кое е нечестно. Да зарежете Сиси сама във фермата. Именно така сте постъпили ти и другите момчета. Изоставили сте я. Тя ви доведе непокътнати до това село, преведе ви през пустошта, нагоре по планината, бранеше ви от здрачниците в нападение след нападение. А вие какво сторихте в отплата? В мига, щом кракът ви стъпи тук, захвърлихте я като чувал с картофи. Тичате наоколо и се забавлявате с…

— Достатъчно!

— … с местните момичета, без да давате и пет пари за Сиси.

— Тя може да се грижи за себе си! Няма нужда някой да й държи ръката…

— Не става дума за това! Въпросът е да сме заедно, да…

— Казах достатъчно! Не ми е нужна лекция от теб на тема лоялност! — Лицето му излъчва гняв. Но той не е насочен към мен. Стиска дланите си в юмруци. Самоомраза и вина карат раменете му да се напрегнат.

— Оставили сте я сама — казвам с по-мек тон. — Не биваше да правите така. По-малките момчета, добре, за тях разбирам, че са заслепени от всичко тук и главите им са объркани. Но ти. Трябваше да си по-съсредоточен. И не беше редно за нищо на света да оставяш Сиси да се грижи сама за себе си, Епап. Какво си въобразяваше, като се тътреше след всички тези момичета? Направи го, за да я накараш да ревнува, нали? — повишавам глас обвинително.

Той стиска устни. Отново започва да крачи по коридора, като прави малки и резки стъпки. Взира се безутешно в обувките си. Когато тръгва обратно, крачките му са бавни и провлечени. Обляга се на стената и рита заднишком, като забива пета в нея.

— Не го направих, за да я накарам да ревнува — заговаря тихо. — Прекарването на време с местните момичета, общуването с тях, нямаше за цел да предизвика ревност. Не бих сторил нещо толкова… детинско.

— Защо го направи тогава?

Очите му се навлажняват и той свежда поглед.

— Да докажа пред себе си, че мога да живея добре и без нея. Че тя не ми е нужна. Че в компанията на други момичета бих забравил за нея. — Той подсмърча. — И в началото си мислех, че е точно така. Цялото това женско внимание беше опияняващо. Но грешах. — Той вперва поглед в ръцете си и ядосано изпуска въздух през носа. — И ти си напълно прав. Не биваше да я пренебрегвам. Много се изложих.

Вдига поглед към мен, а в очите му се четат уравновесеност, твърдост и решителност.

— Струвам повече, отколкото показах. Ще го докажа.

Кимам бързо, като през цялото време не прекъсваме контакта си с очи. Отне над седмица, но с Епап най-сетне имаме първото си истинско взаимодействие.

— Нещо тук те тревожи — заговаря. По лицето му личи, че кори сам себе си. — Какво съм пропуснал?

— Има неща, които научих току-що. И които определено трябва да узнаете. — Соча с брадичка към стаята. — Но нека влезем вътре. Искам и момчетата да чуят.

Движение. През прозореца зърваме към нас да приближава редица от неясни силуети.

— Почакай — казвам. — Някой идва.

Три местни момичета са. Носят медицински мазила и превръзки. Коленичили пред все още намиращата се в безсъзнание Сиси, те се трудят с отработени движения. Първо върху изгорената плът е положен някакъв крем с остра миризма. После го почистват и на мястото му бива положен друг жълтеникав и не така гъст мехлем. Поставят превръзки около мястото на раната, но не и върху самата нея.

— Лекарството трябва да се нанася на всеки час — казва главната сред тях. Има остър взор и пухкави бузи, а косата й е сплетена на две плитки. Изправя се и се готви да си тръгне. Другите я следват, а дъските на пода скърцат под тях.

Едно от другите момичета заговаря с тънък и колеблив глас:

— Старейшините биха желали да изразят огромното си недоволство. Отнасянето на това момиче от клиниката представлява изключителна нередност. Великият старейшина Кругман обаче реши, че не са нужни допълнителни дисциплинарни мерки. Тази вечер бяха извършени достатъчно наказания. Справедливостта възтържествува, порядъкът беше възстановен. — Последното изречение е произнесено с интонация, придаваща му звученето на припев.

— Все пак — добавя третото момиче — старейшинството би желало да ви бъде предадено настояването им всеки да се завърне в собствената си стая. Разпорежданията за мястото за спане трябва да бъдат спазвани стриктно. Ще придружим момчетата до тяхната къща и ще отнесем момичето във фермата.

Момчетата се споглеждат.

— Не — заявява Епап. Няма да стане. Всички ще бъдем тук. Отсега нататък сме заедно.

— Старейшинството е категорично.

— Също и аз — отвръща Епап.

Несвикнали с предизвикателството да се изправят лице в лице с мъже, момичетата бързо се предават. Една от тях намества роклята си.

— Знам какво си мислите — заговаря. — Че случилото се тази нощ на приятелката ви Сиси е нещо ужасно.

— А не е ли? — питам аз.

Момичето дърпа ръкава си нагоре. На предмишницата й има три белега.

— Някога бях непокорна и недисциплинирана. Не осъзнавах как неспазването на правилата от моя страна беше като рак за хармонията в Мисията. Но узрях. И сега мога да ви кажа най-откровено, че откакто се научих да поставям Мисията преди себе си, открих покоя и радостта, които бях издирвала все на погрешни места. По-щастлива съм, отколкото някога съм допускала, че би било възможно, особено като знам, че някой ден ще постигна най-голямото щастие, билета към Цивилизацията.

Забелязва скептичността в погледа ми.

— Старейшините ни учат, и аз стигнах до момента, когато вече осъзнавам цялата истинност на твърдението им, че тази Мисия ще процъфти или ще се провали в зависимост от това колко добре се грижим за хармонията в нея. По тази причина трябва бързо да се вземат мерки за всякакви отклонения без значение колко малки са те и в редки случаи се налага мерките да са драстични. Това е мирна и прекрасна общност. Трябва да престанете да търсите дявола във всеки храст. Защото го правите без необходимост.

— Жигосана си три пъти — заговарям аз и соча към ръката й. — Какво ще се случи, когато станат пет?

Тя не отговаря, а само плъзва ръкава върху ръката си.

Лявата й вежда потрепва.

— Време е да си вървим — заявява.

Вдигат медицинските си кошници и се заклатушкват навън от стаята. Чувам ги как куцукат в антрето.

Интересно, но една от тях остава в помещението. Стои неподвижно. Момичето с двете плитки е. Внезапно се завърта и ме поглежда.

— Бъдете много внимателни — шепне, а веждите й се сключват в права линия, изразяваща страх.

— Какво? — пита Епап. Прекалено силно.

Отдалечаващите се стъпки в коридора затихват.

После се чуват отново, но вместо да се отдалечават, се приближават. Връщат се. Като юмруци думкащи по врата. Все по-силно и по-силно.

— Какво става? — шепна към момичето.

Но е прекалено късно. Тя чува приближаването на другите две и бързо се стяга.

— Поне ще приемете ли да ви донесем малко храна? — пита на висок глас. Другите момичета са обратно при вратата и я наблюдават с любопитство.

— Не — отговарям. — Не и след случилото се по-рано със супата.

Момичето се поклаща навън от стаята, а плитките й подскачат нагоре-надолу.

Трите момичета слизат шумно надолу по стълбите. Чуваме как входната врата се отваря и затваря. И вече ги няма.