Плячката

20

Макар да стоях буден почти цялата нощ, ставам още щом се пропуква зората. В собствената си стая съм, но не в леглото си. Сиси лежи там, унесена в дрямка, лицето й е притиснато към възглавницата ми. Но тялото й изглежда напрегнато дори в съня, като че споменът за изминалите няколко часа — а за нея вероятно последните няколко дни — се е просмукал в непокорното й съзнание.

Искала да остане с мен, както ми обясни предишната нощ при влаковите релси. Попитах я дали това би ни донесло неприятности. Дали няма да забележат отсъствието й във фермата, не е ли против местните правила…

— Забрави за местните правила — беше отвърнала тя.

Истината е, че аз също не исках да оставам сам. Озовахме се обратно в моята къща и докато успея да запаля огъня — бяхме премръзнали до кости, — тя вече беше заспала. Бързо, сякаш й се случваше за първи път от дни.

Нямам желание да я събудя и затова седя тихо на дивана, загледан в мъртвата жар в камината. Прозорците вляво от мен са обърнати на изток и завесите са обточени с искрящо оранжево. В съзнанието и тялото ми няма никаква мудност, а само адреналин. След минута нахлузвам якето си и излизам навън.

Струящата надолу слънчева светлина набира все повече сила, докато бродя из все още празните улици. По планинския връх, издигащ се зад селото, не е останал почти никакъв сняг, само най-горната му част е покрита с бяло. Вдишвам чист въздух с пълни гърди.

Пътеката обикаля селото, наподобявайки формата на подкова, без да прави пълен кръг. Докато приближавам края й, вниманието ми е привлечено от ромолящ вляво от мен ручей. До брега му се спуска добре отъпкана пътека, водеща към дървена платформа с простори за пране. Под една пейка спретнато са подредени дъски за търкане и кофи. Глътка вода би ми дошла добре. Насочвам се надолу.

Водата е приятна, чиста и студена. След като изпивам достатъчно, че да утоля жаждата си, наплисквам лицето и косата си. По гърба ми се стичат струи вода, които ме карат да настръхвам и ме изпълват с енергия. Чувствам как мислите ми се проясняват, а вниманието ми се изостря.

Някой стои от другата страна на потока. Наблюдава ме.

— Здравей, Клеър — поздравявам изненадано. — Клеър като въздух, ефир.

Тя не отговаря, а само продължава да се взира в мен.

— Не бива да си тук навън — заговаря най-накрая. Гласът й кънти в неподвижния въздух. — Против местните правила е.

— Нито пък ти — отговарям. — Ела насам — приканвам я с ръка.

За миг тя се поколебава. После склонява. Подскача от камък на камък през реката, като почти не измокря обувките си.

— Хей — казвам, осъзнал нещо. — Как направи това?

Тя е объркана.

— Използвах камъните. Видя ме…

— Не. Искам да кажа, че не си като другите момичета. Не накуцваш и не се поклащаш. Ти си… нормална.

— Искаш да кажеш грозна.

— Какво?

— Краката ми са грозни като на мъж. Просто го кажи.

Втренчвам се в обувките й, които са по-тъмно кафяви на места заради водата.

— Не виждам как…

— Да, да, знам. Огромни са. Като на мъж. Ясно ми е. Още не са обработени, за да се превърнат в лотосови стъпала. Не е нужно да зяпаш. — Ъгълчетата на устата й потъват надолу. — Но и моето време ще дойде. Процедурата трябваше да ми бъде извършена миналата година. Но после получих назначение.

— Какво назначение? За какво говориш?

— Аз събирам дърва. Трябва да имам мъжки крака, за да бродя из гората и да събирам дърва. Такова е назначението ми.

— Затова беше толкова далече от селото. При онази хижа.

Тя разтваря притеснено очи и се озърта бързо.

— Защо не го обявиш пред целия свят? — Пристъпва по-близо до мен. Моля те, не казвай на никого. Става ли? Не ми е позволено да се отдалечавам толкова. Вече не.

— В хижата от трупи. Там се е оттеглил Учения, нали? Живял е там.

Тя кима и свежда поглед.

— Защо е живял там? Толкова далече от Мисията?

— Трябва да вървя.

— Не, моля те. Ти си единственият човек тук, с когото мога да говоря. Какво се е случило с Учения?

Тя присвива подозрително очи.

— Умря. Самоуби се чрез обесване. — Изучава ме внимателно. — Не ти ли казаха?

— Не е било самоубийство. Не е било, нали?

Лицето й помръква, а очите й потъват.

— Трябва да вървя — повтаря. — Нарушаваме първия местен закон. „Стойте на групи от по трима или четирима. Усамотението не е позволено…“

— Знам какво гласят законите. Забрави ги за секунда. — Пристъпвам към нея, а тонът ми омеква. — От това място ме побиват тръпки. Можеш да ми кажеш, Клеър. Какво се е случило с Учения?

За миг в очите й проблясва нещо.

— Причината за смъртта му не е била самоубийство, нали? — казвам настоятелно.

Нещо я прави по-отстъпчива. Позата й престава да бъде така напрегната и тя отваря уста да заговори…

Зад гърба ми се разнася песен, прославяща слънчевата светлина и прекрасния нов ден. Група момичета от селото се задават от завоя, натоварени с кошове пране. Спират изненадани, когато ме зърват на платформата.

Обръщам се обратно. Клеър я няма. Оглеждам гората в опит да доловя движение.

— Клеър?

Но тя е изчезнала.

Ядосан отминавам редицата перачки. Те се покланят ниско със сведени глави, а устните им са се отдръпнали, за да разкрият зъбите им в нещо, за което се предполага, че е усмивка. Толкова изкуствена, че дори моята измамна усмивка е по-откровена.

— Добро утро — припяват. — Добро утро. Добро утро.

Няколко от тях вече са навили ръкави, готови да натопят дрехите в потока. Зървам кожата, а после грозен сбръчкан белег върху вътрешната страна на ръката на една от тях. Дебели изпъкнали резки във формата на „Х“, плътни бледорозови ивици, наподобяващи кръстосани пиявици. Готов съм да го пренебрегна и да продължа. Но после забелязвам същия белег на друго момиче, само че тя има два такива белега на ръката си.

Спирам. Взирам се в белезите. Осъзнавам какво представляват те. Осъзнавам какво е било причинено на момичетата.

Белязани са.

Момичето вижда накъде е насочен погледът ми и бързо спуска ръкава си, за да покрие белезите. Но само левия ръкав; не докосва навития си десен ръкав, който все е още е вдигнат над лакътя й. Кожата на дясната предмишница също е маркирана, но не с жигосване, а с интересна татуировка.

— Как се казваш? — заговарям я.

Тя трепва при прозвучаването на гласа ми. За миг замръзва на място; всички го правят.

— Добро утро, господине — заговаря с широко усмихната уста, а в гласа й личи страх.

— Как се казваш? — питам кротко, колкото ми е възможно.

— Не бива да разговаряме с вас — отвръща. Свива се притеснено.

— Защо не? — питам, като се старая да поддържам гласа си спокоен. — Само името ти. Това е всичко. Как се казваш?

— Деби — промърморва тя след кратка пауза.

— Деби — повтарям и тя подскача при прозвучаването на името й от моята уста. — Какво е това? — питам и соча.

Тя вдига поглед и забелязва, че имам предвид татуировката на ръката й.

— Това е Знакът ми за заслуги — обяснява и отново насочва очи към земята.

— Какво означава този Знак за заслуги? — задавам нов въпрос на момичето на име Деби.

Но тя не отговаря. Вятърът развява кичури от разпуснатата й коса.

— Какво има? — продължавам. — Защо не…

— Оставете я на мира.

Разнася се звучна въздишка. Всички глави мигом са сведени още по-ниско. Освен онази на момичето, произнесло думите. Очите й са приковани в моите. В тях личи страх. Но също така там виждам нещо кораво като камък, което не се предава. Но е така само за секунда. После и тя навежда глава и устремява съсредоточено поглед към земята.

Разглеждам това момиче по-внимателно. Тя е най-високата в групата, но също така и най-слабата. Носът и бузите й са обсипани със съзвездия от лунички. Но не това е най-забележителното у нея, а лявата й ръка. Там има белязани четири знака „Х“. Груби и грозни, подобни на метални инструменти, врязани в кожата й.

И после отново вдига поглед, за да срещне моя. Без свян. Или срам.

Вместо това там зървам предпазлива и въздържана… надежда.

— Какво представляват тези? — питам и соча към белезите на ръката й.

— Наричат се Обозначени недостатъци.

Хвърлям поглед към дясната й ръка. Чиста е. Липсват татуировки на усмихнати личица.

— Защо имаш такива… Обозначени недостатъци? Какво значат?

Но всичко, което тя отвръща, е:

— Моля ви. — Тонът й е мек, но решителен.

— Какво? — питам.

— Ако отговоря на въпроса ви — обяснява, — нарушавам местните правила. А ако аз го сторя, значи всички го правим. Така е записано в наставленията. Виновни по асоциация. Всички ще бъдем наказани, а не само аз. — И очите й отново срещат моите. Там има настоятелна молба. — Някои от нас са на път да изгубят много при още един недостатък. — Тя снижава глас. — Така че, моля ви, оставете ни да си вършим работата. Моля ви, оставете ни на спокойствие.

Аз отстъпвам една крачка назад, несигурен какво да предприема по-нататък.

Тя се потътря напред.

— Хайде, момичета — обръща се към другите и те я следват на дървената платформа, а краката им потропват глухо върху дъските.

Поемам по пътеката, напълно объркан. В главата ми частично са се формулирали толкова много въпроси, отговорите на които знам, че няма да получа. Цветовете на селото приветстват взора ми, ярките рокли на цветя на още момичета, прииждащи по пътеката, наситеното червено на комините, искрящото жълто на рамките на прозорците.

Преди да завия, поглеждам назад към платформата. Всички момичета вече са се навели, вадят пране от кошниците си и започват да търкат дрехите в потока. Само момичето с луничките стои право. Главата й е леко обърната настрани, но си личи, че ме наблюдава внимателно с крайчеца на окото си. После и тя коленичи и се заема с прането.

Прекарвам сутринта в бавна разходка, като че просто крача небрежно. Всъщност дебна внимателно за… Не съм сигурен за какво. Нещо. Такова, което изглежда не на място. Но навсякъде едно и също — групи момичета, ангажирани с дневните си задължения, носят чували с брашно в кухнята, следят децата, които играят на площадката, изработват нови мебели в дърводелската работилница, подават бутилки с мляко на редиците бебета в люлки в родилното отделение. Когато краката ми се уморяват, сядам на селския площад и следя дейността им от пейката. Докато се грея под топлите слънчеви лъчи, долавям случайно изпискване на прелетяла ниско птица, бърборенето на деца, потропването на чинии, идващо от кухнята. Лесно е да се поддадеш на провинциалния ритъм, на топлите цветове, на сладостните аромати, носещи се от кухнята. Почти успявам да разбера как на Епап и момчетата им се удаде така лесно да бъдат заслепени.

Мислите ми се насочват към баща ми. Докато пристъпвам върху всеки камък, намиращ се в това село, чудя се колко пъти той е стъпвал на него; чудя се колко пъти пръстите му са докосвали всяка брава, която натисна, всяка вилица, която използвам. Отпечатъците му са навсякъде тук. Но невидими. Присъствието му по улиците е осезаемо, погледът му е устремен към мен, сякаш се мъчи да ми каже нещо.

Когато Сиси ме открива, съм сънлив и въпреки всичко почти доволен. Сяда до мен нервно, а позата й излъчва напрежение.

— Не мога да открия момчетата — обяснява раздразнено.

— Провери ли в трапезарията? — промърморвам. — Твърде вероятно е Бен да е там.

— Не е там. — Въздъхва. — Така е през цялата седмица. Всеки ден изчезват нанякъде, за да откриват нови занимания в някое кътче или ниша. Не успявам да ги следя. Джийн, имам усещането, че ги губя.

— Добре са.

— Знам. — После продължава с по-тих глас. — Добре ли са? Ние добре ли сме?

Поизправям се и примигвам бързо, за да си възвърна ясното зрение.

— Трябва да попитаме някого къде са.

Сиси изсумтява.

— Успех в това. Момичетата тук не отговарят на въпросите ми. Дори не ме поглеждат. Освен, за да ме стрелнат злобно, когато мислят, че не виждам, вероятно защото нарушавам някой от скъпоценните им местни закони.

В този миг Епап извиква развълнувано. Върлинестото му тяло изниква на пътеката.

— Сиси! Трябва да видиш това, просто се налага да го видиш. — В краката му се вдига облак прах, когато спира пред нас.

— Какво има? — пита Сиси. — Успокой се.

— Не мога да се успокоя при такова нещо. Само като ти разкажа — заявява, докато диша учестено. Пренебрегва ме, хвърляйки ми само бегъл поглед и сграбчва Сиси за китката. — Хайде — казва, обръща се и я потегля след себе си.

Сиси дръпва ръката си.

— Не мисля така.

Епап се обръща към нея, а по лицето му пробягва обида. Стрелва ме с поглед, а после се съсредоточава върху Сиси.

— Наистина трябва да видиш.

— Какво?

— Честна дума, невероятно е. Видях клас от малки деца на разходка из полето. Тръгнах след тях. Няма да повярваш на какво станах свидетел.

— Добре, ще дойда, само не измъквай ръката ми от ставата.

Той вдига рамене и закрачва напред. От време навреме поглежда назад, за да се убеди, че Сиси продължава да го следва. Повежда ни по виещата се пътека и отминаваме училището.

— Къде ни водиш? — питам.

Той пренебрегва въпроса ми и забързва към сградата със странна форма, която разпознавам от предишната вечер. Онази към която възрастният отнесе новороденото.

— Епап, каква е тази сграда? — питам, но той не отговаря.

Около двайсет малки деца стоят на опашка пред затворени двойни врати. Две по-големи момичета — учителките? — разговарят тихо с един старейшина. Всички глави се обръщат към нас, когато пристигаме.

— Няма да повярвате какво има вътре — заговаря Епап и навлажнява устните си.

— Това родилното отделение ли е? — питам старейшината.

— Повтори.

— Не се ли донасят тук новородените?

Лицето му се напряга.

— Нищо подобно. Родилното отделение е там — тросва се и сочи най-общо към селския площад. — Това е Познавариум.

— Познавариум ли? Видях как внесоха вътре едно пеленаче.

Стрелва ме с поглед.

— Не обсъждаме ражданията. Против правилата е. — Обръща ми гръб.

Намръщвам се. Точно се каня да му задам нов въпрос, когато двойните врати се отварят рязко. Навън се изсипва поток от ученици, примигващи на светлината. Лицата им са бледи и там се чете уплаха и тревога, сякаш току-що са гледали филм на ужасите, който не е бил предназначен за тях.

— Епап — обаждам се аз. — Какво е това място?

Но той е твърде развълнуван, твърде зает да се движи успоредно със Сиси, че да ме слуша.

Старейшината разговаря с друг старейшина вътре, като шепнат приглушено и от време на време ни хвърлят поглед. Най-накрая кимат в знак на постигнато съгласие и ние всички сме подкарани навътре в редица по един.

Облицованите с метал врати се затварят зад гърба ни и сме погълнати от мрака. От вратите се носи механично жужене, а после настъпва тишина. Сега сме заключени вътре.

— Не се бой, не се бой — шепне Епап някъде в тъмнината, а тонът му кипи от вълнение. — Сиси, преживяването ще е невероятно.

Една от учителките заговаря.

— След миг ще се отворят следващите врати. Ще разкрият пред нас малка зала. Движете се внимателно; вътре е още по-тъмно. Седнете на втория ред. На влизане ще ви подам Светило; не го използвайте, докато не ви кажа. — Вратите се отварят с изщракване. Всички пристъпваме навътре. Подават ми нещо и аз го стискам. Меко е и е дълго около трийсет сантиметра, на допир е като пластмасова тръба. Явно това е въпросното Светило.

Препъваме се навътре, минаваме покрай една дъгообразна пейка и сядаме. Тъмен силует приближава към мен.

— Вие тримата елате с мен — обажда се учителката. — За такива уважавани гости като вас имаме ВИП места. Обикновено само на старейшините им е разрешено да сядат там, но за вас ще направим изключение. — Изправяме се със Сиси и Епап и се местим на предния ред. ВИП пейката е по-широка и покрита с кадифени възглавнички.

Гласът на учителката зазвучава в гръб.

— Добре дошли на едно от двете ви месечни посещения в Познавариума. Както винаги целта на посещението е да си припомним колко жесток е светът, да се презаредим с чувство за целеустременост и желание да изпълняваме мисията си. Да направим реално онова, което може да ни се струва абстрактно и само теоретична възможност.

До мен Епап подскача от вълнение.

— Сега — продължава учителката. — Вземете своите Светила. Включете ги и ги хвърлете на двайсет метра пред вас. — Мигом от реда зад нас в тъмнината прозвучава изщракване. Заблестява ореол от зеленикава светлина. По-малко от секунда по-късно над главите ни политат въртящи се зелени светлини и се удрят в стъклена стена отпред. Пръчките се натрошават и от тях заструява искряща зелена течност. Тя се стича надолу и осветява стъклената стена. А зад нея се намира запечатана стъклена камера.

Покрива площ с най-общо казано размерите на класна стая. Вътре стои дребно малко момиче, тялото й е изящно и нежно, а дългата й черна коса е надвиснала над половината лице. Очите и имат форма на котешки и са с невероятно излъчване, а устата й е малка. Повдига бавно глава, като че с голяма неохота. Взира се в редицата ученици с бегъл интерес, но когато забелязва, че ние тримата седим на ВИП пейката отмята рязко глава настрани. Втренчва се настойчиво.

— Какво става? — пита Сиси с настоятелен тон. — Защо това момиче е вътре?

Епап едва се задържа на едно място. Приближава още повече към Сиси, а устата му се разтяга в широка усмивка.

— Какво те кара да мислиш, че е момиче? Какво те кара да мислиш, че изобщо е човек? — Той забързано поема въздух няколко пъти. — Една от тях е. „Здрачница“. Така ги наричат тук. Подходящо име, не мислиш ли? След като излизат само по тъмно. Ще ми се на нас да ни беше хрумнало. През всички онези години, когато идваха да ни зяпат през нощта, би било добре да имаме име, с което да се обръщаме към тях.

Сиси потръпва, а по лицето й се изписва пълен шок. Вкопчва се в предния ръб на пейката. Виждам как кокалчетата й изскачат от напрежението, докато се взира в затвореното момиче. В момичето здрачница. Прошепвам думата:

— Здрачниците.

Какво прави тук? Как се е озовала тук?

Епап задейства своето Светило. Зелената светлина осветява внезапно появилото се на лицето му сериозно изражение. Скача на крака и хвърля пръчката с цялата си сила. Тя се разбива в самия център. Той вдига победоносно ръце, а после забелязва, че моето Светило още е в ръцете ми, които изведнъж са загубили сили. Дръпва го, задейства го и го запраща с вик. Пръчката се разбива в стъклото точно пред момичето. Тя дори не мига. Продължава да се взира в нас. В мен.

Всички зад нас мълчат. От групата малки деца не се разнася нито звук.

Най-накрая Епап сяда.

— Само чакайте да видите какво следва — казва, дишайки учестено.

По централната пътека чаткат нечии токове. Учителката върви надолу с ръце, стиснали плътно затворен пластмасов контейнер, който е пълен до ръба с някаква тъмна течност, плискаща се вътре. Момичето здрачница внезапно се напряга, извива гръб, а очите й се заковават в контейнера.

— Никога не бива да забравяме и да спираме да се боим — шепне учителката — от неутолимия глад и жажда, който здрачниците изпитват за нашата плът и кръв. Гледайте и се учете, деца.

Учителката застава пред миниатюрен процеп в стъклото, чиито размери трудно биха поели дори малък юмрук. Стои мирно. Като че по предварителна уговорка здрачницата се придвижва към противоположната страна на камерата, без да отмества очи от контейнера. Учителката изчаква, докато тя не застава на колене и длани, а после поставя контейнера в малкия отвор и затваря вратата. Заключва я и от вътрешната страна се отваря съответстващ отвор. Момичето здрачница мигом се изправя и пробягва малкото разстояние. Не намалява скоростта си, а просто се забива в стената със сила, която би предизвикала мозъчно сътресение в поне десет глави. Здрачницата се вкопчва в отвора, докато пада на земята и размахва крака и ръце, сякаш всичките й крайници са в съревнование един с друг.

Малко момиченце изпищява от реда зад мен. Следва друг ужасен стон, сред учениците се разнасят всеобщи ридания.

Здрачницата отваря капака със зъби, а после изсипва течността в гърлото си. До секунди я е погълнала и показва език да оближе стичащата се от двете страни на устата й кръв. Момичето здрачница отново поглежда към мен. Очите й се изпълват с внезапна тъга, а по лицето й пробягва свян. Обръща се и се насочва към далечния ъгъл. Застава в единствената част от камерата, която е скрита в сянка.

— И това беше само свинска кръв — шепне учителката докато децата ридаят. — При редки случаи, когато е хранена с човешка кръв, обезумява и се разбеснява много повече.

Човешка кръв, казвам си и от мисълта ме полазват тръпки.

Учителката приближава до мястото, където е приклекнала здрачницата.

Задейства друго Светило и го насочва към нея.

— Виждате ли как светлината му я притеснява — продължава, а здрачницата се отдръпва настрани с ръце, прикрили очите й. — Здрачниците проявяват нетърпимост към почти всяка позната ни светлина. Пазят се дори от пълната луна.

— Как се добрахте до тази здрачница? — пита Сиси с напрегнат тон.

— Без въпроси — отвръща учителката. — В Познавариума не допускаме въпроси.

— Защо не?

Пауза.

— Нещата стоят така и толкова. — Този път не отговаря учителката. Гласът е мъжки. На някой старейшина е. Стои до вратите, погълнат от сенките.

— Просто искам да знам…

— Продължавай — нарежда старейшината на учителката, а гласът му е силен и демонстрира пренебрежение.

Епап се накланя към Сиси.

— Това е най-хубавата част — шепне развълнувано.

По пътеката приближава друга учителка, влачеща груб конопен чувал, от който се стича кръв. Насочва се към страничната страна на камерата и към брата, която забелязвам за първи път. Не без причина: почти невидима е, не е нищо повече от очертанията на правоъгълник, издълбан в стъклото, а от външната й страна има тънка метална брава. Под нея се намира електронна ключалка.

Размърдвам се неспокойно на мястото си.

— Не е възможно. Кажете ми, че няма да отворите тази врата.

Учителката спира да влачи чувала за миг.

— Разбира се, че не. Не ставайте глупави. — Продължава да тътри чувала и отминава вратата.

— Тази врата действаща ли е? — питам.

— А? — учудва се учителката, задъхана заради усилието.

— Вратата. С клавиатурата на нея.

— Безопасна е. Не се тревожете. Винаги е заключена. Само най-висшите старейшини знаят комбинацията.

— За какво се използва? Не е ли твърде рисковано да…

— Без въпроси! — прокънтява силно като хлопване на врата гласът на старейшината.

Учителката затътря чувала до далечния ъгъл. Следейки я с поглед, здрачницата отмята глава и се втурва към миниатюрен басейн, притиснат до самото стъкло. Преди не бях забелязал този малък басейн. Водната повърхност е гладка като огледало, абсолютен квадрат, чиито страни са не по-дълги от метър. Здрачницата спира точно до него, вдигналият се от пода прах прави вълнички.

— Здрачниците обожават човешка плът — казва учителката — но също така се нахвърлят на всякаква животинска. Днес имаме свинско месо.

И именно тогава забелязвам друг квадратен басейн. Този е от външната страна на стъклената камера в самите крака на учителката и е напълно идентичен на онзи отвътре. Лежи от другата страна на стъклото, сякаш двата басейна са огледален образ един на друг. Учителката вдига чувала над външния квадратен басейн и го пуска. За моя изненада чувалът е погълнат, напълно изчезва, преди да отскочи обратно като тапа.

— В действителност това е шахта във форма на „U“ — обяснява учителката на нас със Сиси. — С един вертикален канал от вътрешната страна и втори тук отвън. Тези две изключително тесни шахти се спускат десет метра надолу, срещат се под земята и оформят „U“. Отворите, както можете да видите, са в моите крака и… — тя хвърля поглед навътре — … в краката на здрачницата. Тази шахта във форма на „U“ е абсолютно запълнена с вода. Тъй като здрачниците не умеят да плуват — глупавите същества биха могли да се удавят в локва — това я прави напълно сигурна. Всъщност здрачниците проявяват такава нетърпимост към водата, че според много хора тази шахта е най-безопасната част от камерата. По мое мнение представлява нещо абсолютно гениално, толкова просто и в същото време съвършено. Дава ни възможност да храним здрачницата с по-големи неща — като например тези парчета свинско — които не преминават през малкия отвор.

Учителката взема прът, намиращ под ред седалки и го потапя в шахтата. Използва го, за да избута чувала надолу. Когато прътът е почти напълно потопен, тя го накланя под ъгъл спрямо стъклото и го разклаща. Удовлетворена изважда пръта навън.

— Избутах чувала в другия канал. Сега се изкачва във вертикалния канал от вътрешната страна. Само трябва да почакаме. Няма да е дълго.

Здрачницата е на колене и длани и се взира настоятелно в пълния с вода отвор, а брадичката й почти докосва повърхността. Тялото й е напрегнато в очакване; във водата се стичат струи слюнка. Светлината започва да гасне и учителката пали още няколко Светила. Здрачницата потръпва заради светлината, но иначе не помръдва. Гарвановочерната й коса е надвиснала над лицето така, че го скрива. Като че изпитва срам. После ханшът й се повдига високо във въздуха, а главата се спуска още по-близо до водата. В рамките на едно мигване потапя ръка във водата чак до подмишницата, а главата й е извъртяна на една страна само на сантиметри от повърхността.

В следващия момент чувалът е извлечен навън и момичето здрачница разкъсва материята му. Във въздуха летят слюнка и капки вода и опръскват стъклото. Здрачницата изръмжава и заравя лице в студеното влажно месо.

Внезапно Сиси се изправя и тръгва навън. Старейшината прави опит да я спре, но тя блъска ръката му. Чувам рязкото отваряне на вратата и виждам как вътре прониква светлина. Докато успея да я настигна, тя вече е вдигнала глава към небето и поема жадно големи глътки въздух с примижали срещу слънцето очи.

Но в следващия миг Епап ме избутва и застава до нея.

— Сиси, какво има? — пита.

Тя му обръща гръб.

— Остави ме на мира.

— Какво стана? — Той е искрено объркан. Мести поглед между Сиси и Познавариум. А после поглежда към мен. — Какво си й направил? Да не си я докоснал? Там в тъмното?

— За какво говориш? — питам.

— Не, сериозно. Докосна ли я?

— Престани, Епап! — Гласът й е силен, но тонът й е кротък. — Никой не ме е докосвал.

— Сиси? — повтаря той.

Тя не отговаря, а се отдалечава с нетипично несигурна походка. Епап се втурва след нея и полага неуверено ръце върху раменете й. Тя прави рязко движение при лекия му допир и избутва слабите му ръце.

Това го кара да избухне.

— Какво има, Сиси?

Тя се завърта с лице към него.

— Как можа да ми причиниш това? Защо ме заведе там вътре?

— Какво?

— Как е възможно да мислиш, че това е нещо, което бих желала да видя?

— Не, не, ти не разбираш. Беше напълно безопасно. Това стъкло е същото като онова на купола. Непробиваемо. А вратата е здраво заключена. Колкото до шахтата, чу учителката, пълна е с вода; здрачниците не могат да преминат през нея. Никога не бих те подложил на риск, Сиси, знаеш го…

На лицето й се изписва гняв.

— Не за това говоря!

— Сиси! Не те разбирам, Сиси! — Той прекарва ръка през косата си. — Мислех, че ще ти хареса. Защо да не ти хареса? След всичко, на което ни подложиха, все едно им казваме: пада ви се, тъпаци, вижте какво е да си в стъклен затвор! Изпитайте какво е да ви зяпат, като че сте животни. — Вече почти крещи. — Защо не би ти харесало такова нещо?

Тя поклаща глава, приближава към мен и ме хваща за лакътя.

— Ще дойдеш ли с мен? — пита тъжно. — Трябва да стигнем до дъното на всичко това.

Епап е напълно озадачен. Не знае къде да дене ръцете си, очевидно е в стрес. Спира поглед върху ръката на Сиси, докоснала мен и когато очите му срещат моите, преливат от болезнено осъзнаване.

— Какво толкова има у него? — пита и извива палец по посока на мен. Тръгва след нас, тъй като не получава отговор. — Какво у него ти въздейства така силно? Само трябва да подсвирне веднъж, и ти мигом го следваш. — Епап я сграбчва за лакътя, завърта я и разделя ръката й от мен. Сиси се дръпва и се кани да го фрасне с юмрук. Да му счупи носа и да го остави в несвяст.

Но се въздържа. Стиснатите й юмруци потрепват встрани от тялото й.

Епап е непоколебим.

— Погледни от кого са очаровани момичетата от Мисията. Обърни внимание кого стрелкат с поглед и заради кого се изчервяват. Това съм аз, Сиси. Аз! Не той! Не си ли ги видяла, Сиси? Не си ли забелязвала как ме следват, как говорят за мен и как ме гледат? Защото може би е редно да го сториш. И тогава ще спреш да ме приемаш за даденост. Ще започнеш наистина да ме виждаш.

Сиси се взира в него със стегната челюст.

— Какво трябва да предприема, Сиси? Всички тези години, целия ни живот заедно, за нищо ли не се броят? Това ново момче просто се появява и ти мигом си падаш по него. С какво разполага той, което да липсва на мен? Готов съм да се изправя на главата си за теб, а в отговор ти ме отблъскваш. Наистина го правиш, Сиси. — Прави една крачка към нея и навлиза в личното й пространство. Но тя не помръдва. Не отстъпва територията си. — Не осъзнаваш ли какво мога да ти предложа? Те всички ме желаят, но аз желая теб. Ти си тази, на която съм склонен да предоставя всичко.

Кратка пауза, изражението й леко омеква. Прави крачка към него — за миг в очите му проблясва надежда — и го отминава.

Лицето му помръква.

— Съжалявам, Епап — отронва тя.

Хваща ме за лакътя и нежно ме дръпва след себе си. Заедно се отдалечаваме. Тя дори не поглежда назад.