Плячката

32

Чакаме изгрева. Скупчили сме се около пълните ни раници и сме готови да се измъкнем при появата на първите слънчеви лъчи. Със Сиси и Епап сме съставили план: ще следваме релсите. Пеша. Пътуване, което може да отнеме няколко седмици, ако не и месеци, но поне ще сме на свобода, а не заключени във вагон. Можем да събираме храна и да ловуваме. И веднъж щом се доберем близо до дестинацията си, би трябвало да сме способни да огледаме ситуацията от разстояние и да решим дали да продължим или не. Възможността сами да определим съдбата си е онова, което ни привлича към този план.

Сиси настоява да тръгнем незабавно, но аз я разубеждавам. Тъмнината в гората ще е така наситена, че ще озовем в ситуацията да разчитаме единствено на милостта на скритите опасности. А и бездруго няма да сме способни да минем по моста, докато той не се спусне утре. Засега е по-добре да седим на топло и да съхраняваме енергията си. Да поспим, ако е възможно.

Събрани пред камината, наблюдаваме пламъците. Бен се оплаква, че е жаден. Сиси и Епап вземат една кана и се промъкват до реката. Донасят достатъчно вода за всички. Казват, че наоколо няма жива душа и всичко е притихнало. Таящата опасности нощ напредва все повече. В селото не блести нито една светлина. Не се вижда дори точица от зелена светлина или мъждукащото пламъче на свещ. Нощният въздух тежи от надвиснала заплаха.

Умората най-накрая ни преборва и ни тласка към съня. Спираме се на смени от по един час. При първия знак за беда всички заедно ще се втурнем навън. Още съм свръхнапрегнат заради боя на гарата и предлагам да поема да пазя първи. Струва ми се, че ще минат часове, преди да съм способен да заспя.

Оставам сам, в къщата цари тишина. Минутите текат; струва ми се, че чувам звука от приглушено похъркване. Дъхът ми замъглява стъклото на прозореца, после петното постепенно изчезва само за да се появи отново след миг като ефимерна илюзия.

До слуха ми достига нежна постепенно усилваща се песен. Първо си мисля, че някое от момчетата горе пее. Но с усилването на гласа започвам да различавам думите и осъзнавам, че не идва отгоре, а отвън.

Навеждам се напред и се вглеждам през замъгленото стъкло. Тъмнината е непрогледна — нищо не се вижда. Открехвам леко прозореца и гласът зазвучава по-ясно. Това е Мисията, в пеенето няма нищо необичайно, но нещо в тази песен е смайващо различно.

На първо място е изпълнявана от един човек. Самотен, някак оголен глас в сравнение с обичайното хорово пеене. И има още нещо. Гласът е пропит с ужасяваща печал, липса типичната оживена жизнерадост, а на текста не е присъщ характерният захаросан оптимизъм.

Моят замъгляващ стъклото дъх се учестява. Знам тази песен.

Това е приспивната песен, която ми пееше майка ми.

Гласът е съвсем различен, разбира се. Гласът на майка ми — единственото, което помня от нея — беше нежен и мелодичен, докато този дрънчи, като че някой тегли след себе си метална верига. Но мелодията е съвсем същата. Дори думите, макар и да не ги знам наизуст, пасват на място като изгубен ключ в отдавна забравена ключалка.

След секунди изхвърчам през вратата и се озовавам в хладния нощен въздух. Пеенето спира. Но не преди да успея да зърна отстъплението на неясен сив силует. Тръгвам след него.

Той е бърз. Трябва да е той; момичетата от селото с техните крака лотоси не биха могли да развият такава скорост.

— Хей, ти! Почакай! — крещя.

Той не поглежда назад, нито забавя крачка. Вместо това забързва още повече. Скрива се зад една къща. По времето, когато достигам до нея вече не се вижда никъде. Обгърнат съм от притихнали сгради и тъмнина. И после — ето го. Призрачната му слаба фигура цепи през полето и се придвижва към крепостната стена. Русата до бяло коса искри в мрака. Вече знам кой е.

— Клеър! — крещя.

Тя продължава да се движи напред. Вече съм сред избуялата трева и се старая да поддържам темпо. Няколко минути по-късно тя достига до крепостната стена. Изчезва сред сенките като камък, хвърлен в черно езеро. В един миг е там, а в следващия вече я няма.

Когато достигам стената, опипвам студената черна стомана. Гладка е. Няма прорези, които да посочват място за вход. После зървам следите от стъпките й, малки сребристи петна в нощната роса, лежащи успоредно на стената по посока на ъгловата кула. Втурвам се натам и откривам врата. Отварям я и в следващия миг съм във вътрешността на кулата. Чувам потропването от краката й върху стъпалата на спираловидното стълбище.

— Клеър, почакай! — крещя, а гласът ми ехти и се връща към мен на затихващи вълни, с което ме стряска. Тръгвам нагоре по стълбите, а стъпките ми отекват шумно по металните стъпала.

Няма я в помещението на кулата. Една врата, която води към върха на крепостната стена, зее отворена. Когато излизам навън, зървам я да стои на средата от дължината на стената, устремила поглед към окъпаната от лунна светлина планина. Чака ме.

Не се обръща към мен, докато не спирам на няколко метра от нея. Но все пак ме чака. Дишането й е равномерно и спокойно.

Най-накрая се завърта към мен. Очите й блестят от влага.

— Знаех, че си ти — заговаря. — Същият си, какъвто те описа баща ти.