Плячката

27

— Така че ето в каква ситуация се намираме — казвам аз в заключение на момчетата. Гласът ми е отслабнал и дрезгав след толкова много говорене. — Трябва да решим какво да предприемем. Да се качим ли на влака или не.

В рамките на последния час споделих с тях всичко, разказано ни от Кругман в офиса му. За света, историята на здрачниците, за Учения. И за Ориджин. От време на време спирах да говоря, за да им дам възможност да осмислят информацията и добавях дърва в огъня или проверявах състоянието на Сиси. На мен също ми беше нужно това време. Покрай това, че едва не се бях сбил в офиса на Кругман, бях упоен и тичах из селото в издирване на Сиси, аз самият също не бях успял да възприема всичко. Когато споделих подозренията си във връзка с Цивилизацията — че е възможно да не е Обетованата земя, а вместо това да е Двореца на Владетеля — гласът ми завибрира и се наложи да забия пръсти в дланите си, за да ги спра да не треперят.

Епап прегръща Бен, който е на ръба на сълзите. Всички са седнали на килима между камината и дивана, на който лежи Сиси и никой не обелва дума. Лицата им са изкривени в умислени гримаси. Полагам нова доза мехлем върху изгарянето на Сиси. Дишането й е по-дълбоко и по-ритмично, а челото й не е така потънало в пот. Ефектът от каквото и да беше онова, с което я упоиха, започва да изчезва и тя е на път да дойде на себе си. Всеки момент.

Отвън здрачът — скрит зад завеса от дъжд — неусетно е прераснал в нощ.

— Но не знаем, нали? — обажда се Джейкъб. — Не със сигурност, нали? Възможно е Цивилизацията да е Обетованата земя. Влакът може наистина да води към рая.

— Не забравяй какво каза момичето с плитките — отговарям аз. — Предупреди ни да внимаваме.

— Но помисли върху казаното от другото момиче — казва Джейкъб. — Да не търсим дявола във всеки храст. Може би това място наистина е входът към рая.

Сиси стене от болка с все още затворени очи.

— Виж какво сториха същите тези хора на Сиси — настоявам аз. — Как можеш да вярваш на нещо, казано от тях?

Джейкъб става от пода и отива до прозореца.

— Чуйте ме. Предишната нощ сънувах нещо. За Цивилизацията. — Той замълчава, колебае се. Но после заговаря отново и по бузите му плъзва руменина. — Беше толкова реално. Видях открити стадиони, пълни с хора, наблюдаващи различни спортове на дневна светлина, също като във всички онези книги, които сме чели. Пазари на открито със стотици различни сергии, летни концерти върху тучни морави, градски квартали, пълни с ресторанти с разпръснати по тротоарите маси, хора седят около тях и ядат… салати. Имаше и увеселителни паркове с магически замъци и влакчета на ужасите. Въртележки, натоварени с усмихнати деца, плаващи лодки, заобиколени от пеещите марионетки, за които ни разказа Учения. Не можем да си позволим да не отидем там.

— Хайде, Джейкъб. Това е само сън. Не можем да вземем решение на базата на нещо толкова несериозно — кара му се Епап.

— Не е по-несериозно от вашите голи предположения. — Той прекарва ръка през косата си. — Само се опитвам да кажа, че не знаем нищо. Поне не със сигурност.

Потъваме в мълчание. Хвърлям нова цепеница в камината и всички устремяваме поглед към пламъците, като че след танцуващите огнени езици се крие отговорът.

— Но едно нещо знаем със сигурност — обажда се Бен с писклив глас. Прегърнал е сгънатите си в коленете крака и е опрял брадичка на капачките. Вдига глава и се усмихва. — Ориджин. Знаем какво е.

Всички се обръщаме към него.

— Всъщност кой е — обяснява. Повдига ръка с протегнат показалец, сочещ право към мен. — Ти си Ориджин — заявява. — Толкова е очевидно.

— Аз ли? Откъде ти хрумна това? — питам аз с желание да му се подиграя, но някак съм неспособен да го сторя. Косъмчетата по цялото ми тяло настръхват. Момчетата се взират в мен със същото изражение на лицата, както преди няколко дни. Когато бяхме на лодката, обърнахме плочата и прочетохме изписаното…

— „Не оставяйте Джийн да умре“ — произнася Бен.

— „Не оставяйте Джийн да умре“ — повтаря бавно и замислено Джейкъб, сякаш изпробва строежа на всяка сричка. Вдига поглед, за да срещне моя, а очите му са широко разтворени. — Бен е прав. Ориджин не е нещо друго, а човек. Това си ти. Ти трябва да си Ориджин.

Зад гърба ми цепениците пукат в камината.

— Има доста логика — заявява Епап и дърпа със зъби долната си устна. — Имам предвид, че търсихме къде ли не. Прегледахме всичките си вещи и дрехи. Прехвърлихме всички страници на дневника на Учения и всеки път оставахме с празни ръце. Ако Ориджин беше нещо сред притежанията ни, досега щяхме да сме го открили. — Хвърля поглед към лежащата на дивана Сиси. — Каза, че според старейшините може да представлява комбинация от букви, може би думи, татуирани върху кожата ни. Но какво ако буквите не са върху кожата ни. Ами…

— В името на някого от нас. В твоето име — допълва Бен и ме гледа настоятелно.

Джийн.

— Ами ако Ориджин е в твоите гени? — пита Бен. — Всички тези неща за ДНК, които ни разправяше Учения…

Всички са се втренчили в мен, като че изведнъж са ми пораснали пет глави.

— Не — отричам и клатя глава. — Не е така просто. — Намръщвам се, долавям отражението си в тъмното стъкло. — Дали?

— Джийн — произнася Епап и бавно се изправя на крака. — Баща ти някога споменавал ли ти е нещо?

— За какво? — питам.

— Някога казвал ли ти е защо са те кръстили Джийн? — пита Епап. Ако ме занася или си прави шеги, определено не личи по тона му или сериозния взор.

— Почакайте — казвам. — Мислите, че аз съм Ориджин, защото… той е в гените ми? Според вас лекът за здрачниците се намира в генетичния ми код?

Широко отворените им очи и зяпналите усти предоставят достатъчен отговор.

— Хайде и вие! — изсумтявам. — Не ставайте смешни. Името е просто име. Комбинация от звуци. Към него няма прикрепено значение. — Поглеждам към Епап. — Нима ще ми кажеш, че Епап притежава някаква специална значимост? Или пък Бен? Или може би Джейкъб?

— Всъщност — отвръща Епап, а лицето му сияе заради осъзнатото — точно така е. Имената на всички ни значат нещо. Учения каза, че кръщаването зависи от някоя уникална наша черта. Бен беше кръстен на Биг Бен една митична часовникова кула заради пухкавите му ръце и крака, когато беше бебе. На Джейкъб даде името на библейски герой, защото леко накуцва. Колкото до Сиси, нея нарече „Сис“ та Бен да помни, че му е наполовина сестра. С течение на времето започнахме да й викаме Сиси, защото се произнася лесно. Мен нарече Епап…

— Добро, добре, схванах — прекъсвам го аз. — Дал ви е хубави имена. Радвам се за вас. Но ще ви кажа едно: никога не ми обясни моето име. Беше просто име. Без да върви заедно със специално значение.

Но те сякаш не ме чуват. Усмихват се, а очите им са широко разтворени и излъчват благоговение.

— През цялото това време — заговаря Джейкъб, а погледът му блести — точно под носовете ни. Ориджин. Лекът за здрачниците, спасението за човешкия вид.

Аз стоя пред тях и се чувствам неловко. Иска ми се да се отърва от цялото това внимание и непотвърдени заключения. Кожата на дивана проскърцва.

— Е, има някаква надежда за вас, тъпаци такива.

Сиси е тази, която го изрича. Обръщаме се към нея.

Очите й са отворени и е облегнала глава на страничната облегалка на дивана. Прави опит да се усмихне.

— Може би трябва да губя съзнание по-често — отбелязва. — Да излизам от картинката. Очевидно това ви подтиква да разсъждавате сами, момчета. И ви хрумват доста добри идеи.

— Аз бях, Сиси! — крещи Бен, усмихва се и се втурва към нея. — Първо на мен хрумна!

Тя го целува по бузата.

— Но разбира се, че си бил ти. Нали си ми брат.

Бен сочи гордо към мен.

— А той е Ориджин.