Плячката

37

Върнат съм обратно в съзнание от груби и настоятелни тласъци, от болезнени и ритмични удари в гръдния кош. Последвани са от празнота; потъвам обратно в сивотата.

После нечии кадифени устни върху моите, така сладостни и влажни. Мекота, притисната към мекота, така живи и всеобхватни. Изведнъж стават по-свирепи, държат ме в желязна хватка.

В устата ми прониква въздух и се плъзва в трахеята. Притокът на кислород е изгарящ, главата ми е изпълнена с ослепителна белота. В следващия момент започвам да кашлям, от устата ми бликва воняща вода, отвратителна е, сякаш е отлежавала в мен с години. Вдишвам въздух, невероятната чистота на кислорода ми носи неописуема яснота.

— Обърни се на една страна — казва Сиси и ми помага. — Изкашляй я.

Започвам да бълвам вода, повече е, отколкото си мислех, че е възможно. Правя го с такава засилка, че имам усещането, че изхвърлям части от черния си дроб, стомаха и бъбреците. Оставам да лежа на една страна, около минута съм твърде уморен да помръдна. Сиси ме вдига до седнало положение. Пръстите й дърпат тениската ми нагоре, ръцете й обхождат тялото ми, плъзват се по гърдите ми, опипват стомаха…

— Сиси? — произнасям името й, а от устата ми продължава да се стича вода.

— Одраскан ли си? Ухапан? Наранен?

— Не знам.

— Докопа ли те, Джийн? Кажи ми! — Очите й са като водовъртежи от тревога.

И изведнъж отново ме изпълва страх, нов вид безпокойство завладява разсъдъка ми. Сиси е права: ако някой от нас е дори леко одраскан от здрачницата, ще започнем да се преобразяваме. Симптомите на тази ужасяваща дезинтеграция винаги се проявяват незабавно, макар че завършването на целия процес може да отнеме няколко часа. Тя ме оглежда ужасено, косата й е полепнала по бялото като порцелан лице, а водните капки се стичат по него, като че са пот.

Изправяме се едновременно, ръцете й се вкопчват в тениската ми, а моите пръсти трескаво разкопчават блузата й, която е залепнала плътно към кожата й. На фона чезнещата зелена светлина очите ни обхождат кожата на другия. Пръстите ми се плъзват по нежните извивки на тялото й в издирване на пробождане, драскотина или порязване.

Нейните ръце слизат надолу по десния ми крак и достигат до глезена. Тя потръпва.

— Какво има? — питам.

— Джийн — заговаря, а гласът й е дрезгав от страха.

В продължение на най-дългите две секунди в живота ми тя отстранява разкъсания плат. Зяпва ужасено. Заради дългите предимно бели линии отбелязани по кожата ми от ноктите на здрачницата. Но има и една кървава рана. Където е успяла да пробие кожата и да даде път на слюнката си да проникне в мен.

Очите ни се срещат. И в следващия миг аз отскачам от нея.

— Махай се от мен — крещя. — Бягай, Сиси!

Но тя не помръдва, само ме наблюдава настоятелно, като че се опитва да ми инжектира лекарство със силата на взора си.

— Сиси! Трябва да се махнеш. Преди да съм се преобразил.

— Джийн! Правиш ли го?

— Какво?

— Преобразяваш ли се? Не ми се струва така.

И въпросът й ме зашеметява. Притискам ръце към гърдите си, сякаш отговорът лежи там. Но тя е права. Не показвам нито един от симптомите на преобразяването, които баща ми беше ми втълпявал преди всички тези години. Няма треперене. Нямам усещането, че вътрешните ми органи се разпадат. Кожата ми не гори от треска.

— Обясни ни, че симптомите винаги се проявяват най-много до минута. Но мина доста повече от минута, а ти изглеждаш напълно добре. — Погледът й се придвижва внимателно по тялото ми. Тя се изправя и отива до първия ред, където бях зърнал старейшините да ни наблюдават. Сега редът е празен. Оставили са след себе си само няколко Светила, докато са напускали забързано. Тя взима едно Светило и го задейства.

Разнася се зелена светлина.

Не потрепвам и не присвивам очи. Дори не примигвам. Светлината не ме дразни ни най-малко. В действителност е точно обратното: това е най-сияйният и красив цвят, от който някога не съм потрепвал. Светлината се замъглява и аз осъзнавам, че очите ми са пълни със сълзи.

Чувам звука от пречупването на пластмаса, а после по лицето ми потича течност.

— Хей — възмущавам се. — Я престани. — По лицето и дрехите ми са разпръснати ярки зелени петна.

— Съжалявам — казва Сиси, като едва потиска усмивката си на задоволство. — Просто трябваше да се уверя. — Протяга се и бърше няколко искрящи капки от лицето ми. Потърква с пръст скулата ми, като го задържа там за една дълга секунда.

— Джийн — шепне — ти наистина си Ориджин. — Беше ранен, би трябвало да се преобразиш. Но погледни се само. — В очите й блести възхищение.

Всичко, което мога да сторя, е да се взирам в нея, временно останал без глас. Здрачницата беше цяла обляна в собствената си слюнка, ръцете и ноктите й бяха покрити с лиги, когато се гмурна в шахтата след мен. Но може би, когато ме е одрала, водата вече е била отмила слюнката.

— Не знам, Сиси.

— Самата истина е — шепне тя, все едно, че не чула и дума. — Ти си Ориджин.

Клатя глава със съмнение подозрение.

— Слюнката й може да е била отмита по времето, когато ме одраска. Имам предвид, че в шахтата се съдържа голямо количество вода. Ако е забила в мен нокът, изчистен от всякакви остатъци от слюнката й, тогава не бих се инфектирал. И това е причината да не се преобразя. Може това да е всичко.

Но тя продължава да ме гледа с удивление.

— Трябва да те огледам — заявявам бързо. — Обърни се. — Тя го прави, бавно излага мокрия си гръб на бледата зелена светлина. Пръстите ми бавно проследяват стърчащите й лопатки, спускат се надолу по гръбнака. Гърбът й е извит и гладък като вътрешната страна на мидена черупка. Пръстите ми спират на кръста й. Стоя неподвижно и долавям някаква промяна у нея. Гръдният й кош започва да се издува и свива учестено, диша по-бързо и по-дълбоко. Завърта глава и ме наблюдава с ъгълчето на окото си през рамо.

— Добре си — обявявам тихо. — Няма драскотини. — Вдигам блузата й и тя я облича. — Вкара въздух в дробовете ми. Откъде знаеше какво трябва да правиш?

— Учения ни обучи — обяснява. — Все се боеше, че може да се удавим в езерото под купола. — Тя потъва в мълчание; гледа към вратите. Те са обточени от утринната светлина навън. — Там навън не е безопасно — заговаря. — Вече никъде не е безопасно.

— Те бяха тук вътре — отвръщам. — Група старейшини. За да наблюдават смъртта ни.

Тя кима.

— И аз ги видях. Защо биха ни причинили такова нещо? Защо биха искали да ни убият? Мислех, че заповедта от Цивилизацията ни предпазва от… убийство.

Вдигам тениската и започвам да я нахлузвам.

— На гаровия перон престъпихме границата. Пред цялото село физически нападнахме старейшините, пък било то и при самозащита. Не са могли да го преглътнат. Не и при положение, че момичетата станаха свидетели. Налагало им се е да ни използват като назидание. Заповедта да върви по дяволите.

— Трябва да отидем за момчетата — казва тя, докато бързо закопчава блузата си. — После ще избягаме в гората. Далече от тук, доколкото е възможно. Засега да забравим за спускането на моста. Да вървим.

Полагам длан върху ръката й.

— Налага се да ти кажа нещо. Сериозно е. — Представям й накратко всичко, научено от Клеър. Говоря бързо, защото през цялото време изпитвам спешна потребност да се добера до къщата, където са момчетата.

— На изток от тук ли? — пита смаяно Сиси. — Учения е жив?

— Много е за смилане, знам го. Но онова, което трябва да предприемем, е да се измъкнем от тук. Можем да осъзнаваме и разбираме информацията по-късно. Ще избягаме незабавно, ще се спуснем по планината до мястото, където реката извира от нея и ще я следваме на изток.

Но Сиси вече не ме слуша. Нито гледа към мен. Очите й са приковани към нещо извън камерата. С още по-пребледняло лице сочи към отвора на шахтата.

Здрачницата — с лице надолу и неподвижна — е изплувала на повърхността като безжизнена буца. Черната й коса е разстлана върху водата, подобно на пукнатини в стъкло. Острите й нокти се бяха заплели в панталоните ми и аз я бях извлякъл през извивката на тръбата на дъното и оттам във втора шахта. Където безжизненото й тяло бавно беше изплувало до отвора.

Сиси приближава към нея.

— Мъртва е, Сиси.

— Трябва да се уверя — отвръща тя и посяга надолу. Здрачницата е подгизнала и е твърде тежка. Сиси я просва на ръба на отвора и горната част на тялото й увисва като прогнил черен език.

Подритвам с крак главата й, докато профилът й не става видим. Очите й са затворени, устата е отворена като зейнала паст, а върховете на кучешките й зъби са притиснати към долната устна.

Стене.

Двамата със Сиси отскачаме назад.

От лицето й започват да си издигат тънки сиви струйки дим. Заскимтява, а пръстите й треперят. Заради светлината от Светилото е: не е достатъчно ярка, че да я убие, но е повече от достатъчна да я подложи на бавно и мъчително изгаряне.

— Трябва да я довършим. Да я унищожим. Ще я изнеса отвън на слънчевата светлина.

— Сиси, да не поемаме риск. И да не губим време.

— Никога няма да намеря покой, ако знам, че в планината има здрачница.

— Сиси — произнасям с настойчив и въпросителен тон. — Прекалено опасно е. Ще си възвърне силите.

Но тя не ми обръща внимание. Навежда се и сграбчва здрачницата под мишниците. Измъква я от очертанията на отвора и я тегли заднишком, а петите й се тътрят по земята. Но подгизналата здрачница е твърде тежка. След едва няколко стъпки Сиси я изпуска и тя се строполява на земята. Изпъшква глухо.

Аз вдигам здрачницата от земята и я мятам на рамо. Главата й се отпуска до плешката ми, а зъбите й се озовават изнервящо близо. В желанието си да ги държа под око, аз я извъртам, така че вече я държа като бебе. Лицето й излъчва неочаквана ранимост. Черните дълги мигли са в пълен контраст с белотата на лицето й. От кожата й струи още дим, а острият аромат на горяща плът изпълва ноздрите ми.

Стоим пред вратите. През процепите прониква светлина.

— Може да живне. Заради болката. Бъди внимателен, следи устата и зъбите й.

Сиси се настанява до мен с тяло, плътно долепено към моето.

— Държа ръцете й плътно до себе си — казвам. — Ти наблюдавай устата, зъбите…

— Ясно — отвръща тя.

Притискам плътно здрачницата към гърдите си и затичвам към двойните врати.

При стълкновението с тях те се отварят рязко и се блъскат във външната страна на стените. Слънчевата светлина ни заслепява, изпречва се пред нас като преграда. Но ние не спираме; стъпалата ни продължават да пружинират по земята, дори когато здрачницата започва да се разпада в ръцете ми, дори когато кожата й започва да цвърчи под пърлещите слънчеви лъчи. Тичаме възможно най-бързо и най-далече от Познавариума и от неговата затъмнена вътрешност, където здрачницата би могла да потърси спасение.

Окъпана в ранната утринна светлина, здрачницата надава смразяващ писък. Започва да трака с челюсти и звукът е като от трошенето на мрамор.

Препъвам се. Не ми е ясно как, дали причината е в някой камък или заради собствената ми паника, но изведнъж се озовавам във въздуха. Сривам се на земята и повалям Сиси със себе си, а твърдата и неприветлива повърхност ме блъска в стомаха. Свивам се и се боря за глътка въздух, като почти не осъзнавам, че здрачницата се е освободила от хватката ми.

— Джийн!

Покрай мен прелитат скърцащи оголени зъби. Неясните очертания на хлъзгавото й тялото се хвърлят към мен, а после тя отскача назад.

Половин секунда по-късно скачам на крака и я подгонвам. Здрачницата е бърза, но определено не е във форма: вече отслабнала заради близкото до удавяне състояние, тя е съсипвана заради ужасяващия ефект на слънчевата светлина. Скоростта й спада рязко; после се препъва, краката й са омекнали като масло в горещ тиган, а костите й се превръщат в желатин. Тялото й се отпуска все повече, очертанията му се размазват бързо, докато мускулите и скелетът се карбонизират.

Скачам към нея и я бутам на земята. Всичката й съпротива е изчезнала.

Повалена от моята инерция, тя се превръща в купчина кожа и тлъстина. Аз съм възседнал тялото й и блокирам главата й, като бавно тракащите й зъби са далече от мен. Ръката ми потъва в разпадащия се череп, който сега е мек като варено яйце.

И в следващия момент у здрачницата не е останал и грам сили. Вече няма мускули, който да движат крайниците й, нито желание да живее или да се храни. Повдига гърди леко като заешка въздишка. Съсухря се пред самия ми поглед, само гъстата й гарваново черна коса не е пострадала от слънцето. Свършено е.

Въпреки това все още шепне и мълви нещо.

Сиси приближава и коленичи до мен. Здрачницата продължава да се разтапя и около нас се оформя жълтеникава локва. Въздухът е изпълнен от остра и задушлива миризма на горяща плът.

— Пази се от зъбите й! — предупреждава ме Сиси.

— Всичко е наред. Свършена е.

Внезапно устата на здрачницата се отваря широко сякаш се прозява и излага на показ острите й резци. Челюстта й потръпва, вибрира силно заради треперенето й. Носят се неясни звуци.

— С-с-съ… — шепне в опит да оформи думи.

Със Сиси си разменяме озадачени и ужасени погледи.

— Съ… съ… — мънка едва разбираемо.

Аз приближавам ухо към устата й.

— Не, Джийн. Това е уловка.

Аз бутам ръката й.

— Всичко е наред — шепна, но не към Сиси. Към здрачницата. — Всичко е наред. Свърши се. — И се навеждам ниско, докато ухото ми не се озовава до самата й уста.

Тя поема една последна глътка въздух с широко отворени очи, наподобяващи двойка зяпнали усти. И в този миг забелязвам ръката й или по-точно онова, което е останало от нея. Пет белега от жигосване бавно чезнат под слънчевата светлина.

Най-накрая тя успява да произнесе последната си дума. Навеждам се още по-близо.

— Съжалявам — промълвява.

И после затваря очи.

Не казваме нищо. Заравям ръка в черната коса на здрачницата и в началото колебливо започвам нежно да галя копринените кичури. Пръстите ми разресват още влажната коса отново и отново, докато здрачницата не се смълчава напълно, докато вече я няма и от нея не остава нищо, освен косата й.