Плячката

24

Когато стигаме до моята къща, вече сме напълно подгизнали. Сиси хваща раницата ми от дивана и изсипва съдържанието й на леглото. Върху завивката изпадат остатъци от храна, скицникът на Епап, дневникът на Учения и разни дреболии.

— Виждаш ли нещо, което би могло да е Ориджин? — пита.

— Сигурен съм, че вече са пребъркали раницата — казвам й. — А и не са ли с впечатлението, че Ориджин е нещо, гравирано върху кожата ни? Някакви букви или нещо подобно?

Тя взима дневника на Учения, прелиства го и го хвърля ядосано на леглото. Започва да зъзне. И двамата замръзваме. Отивам до камината; с треперещи пръсти се опитвам да запаля огъня.

— Виж — казва Сиси с тракащи зъби и сочи към масичката за кафе. Върху нея е поставен поднос с храна и ако се съди по парата, която се вдига от глинените купи, пълни със супа, била е доставена неотдавна. — Имаш своя собствена стая с камина и душ с гореща вода, а освен това и обслужване?

Докосвам хляба на подноса. Още е топъл.

— Защо не хапнеш малко? Може да отнеме известно време да запаля огъня. Супата ще ти помогне да се сгрееш.

Тя се съгласява, сяда на дивана и започва да сърба от супата. Носът й се притиска към купата.

— Струва ли си? — питам.

Тя клати глава.

— Доста е солена. Но е добра. И гореща.

Аз се захващам с огнището. Взимам няколко от струпаните встрани цепеници. Но подпалките са леко влажни и срещам трудност да получа сериозен пламък. Сиси изгълтва цялата супа, но продължава да трепери.

— Сиси, върви и си вземи горещ душ. Ще ти помогне да се стоплиш.

Прекалено й е студено, че да не се съгласи. Изправя се, а аз й давам комплект дрехи от гардероба.

— Прекалено големи са за теб, но по-добре големи и сухи, отколкото мокри и студени.

Тя затваря вратата на банята. Аз се възползвам от възможността самият аз да се преоблека в сухи дрехи и да се отърва от наквасените от дъжда. Няколко минути по-късно успявам да накарам огъня да се разгори буйно. Сядам на дивана и отпускам премръзналото си тяло в меката прегръдка на възглавниците. Пламъците подскачат и светлината им танцува из стаята, като превръща стените в огнена буря, обагрена в червено и оранжево. Чувам от банята приглушения звук от водната струя.

Въпреки огъня и сухите дрехи продължава да ми е студено. Взимам юргана от леглото и го полагам върху краката си. Взирам се в огъня. Къдравите му езици наподобяват обърканите ми и щуращи се мисли. Хапвам малко супа, но вече е хладка и е твърде солена за моя вкус. Оставям купата, след като съм погълнал половината от съдържанието й и се заглеждам през прозореца.

Над селото е паднал мрак, в който чезнат следите от пушека, издигащ се от комините, поглъща целите сламени покриви. Няколко минути по-късно нощта вече е скрила лъкатушещите пътеки пред самата ни врата. От време на време се чува свистенето на вятъра из селото, смекчавано от все по-гъстите облаци, които плават по притъмнялото небе. Първите дъждовни капки опръскват стъклото като малки пукнатини.

Мислите ми са ангажирани с току-що разказаното ни от Кругман. Различен тип студ — по-неприятен и тревожещ — се настанява в тялото ми.

Появява се Сиси, лицето й блести от чистота, а косата й е мокра.

За няколко минути остава пред самата камина, като прекарва пръсти през мократа си коса. Блясъкът от огъня осветява свободно падащите кичури и ги кара да искрят.

— Душът наистина помогна — отбелязва. — Благодаря. — Отблясъците от огъня танцуват върху свежата й измита кожа. — Но ме направи наистина сънлива. Едва не задрямах там вътре. — Тя се настанява до мен. — За няколко минути седим смълчани, докато топлината от огъня ни обгръща. Тя свива крака под себе си и придърпва юргана в скута си.

— Доста налудничави два дни — заговарям.

— Доста налудничав един час. — Тя се отпуска назад и изпуква с кокалчетата на ръцете си. — Точно започвах да свиквам с това село и с всички тези хора наоколо. А сега научих, че там навън има един цял свят, пълен с такива като нас. Съзнанието ми се опитва да го възприеме… но е като да търсиш опора в плаващи пясъци.

Кимам.

— Има много за привикване.

Пламъците пукат и разпръсква облак искри.

— Какво има? — пита тя. — Криеш нещо от мен.

Извъртам тялото си на една страна, за да съм с лице към нея.

— Кругман може и да лъже, Сиси.

Тя не казва нищо, но очите й бродят по лицето ми.

— Кругман твърди, че влакът води до Цивилизацията. И може наистина да е така. Но…

— Ние не знаем нищо за Цивилизацията — довършва тя.

— Само каквото ни казва той. Убеждава ни, че е истински рай, че е невероятно място. Но ако не е така? Ами ако там има…

— Какво?

Поемам ръцете й в моите. Чувствам топлината на кожата й, върховете на пръстите ми долавят ритъма на пулса й. Внезапно изгубвам желание да кажа онова, която се налага да кажа; просто ми се иска този спокоен миг да прерасне в цял час, в ден, в година, в десетилетие, да бъда насаме с нея без намесата на външния свят. Но тя вдига очакващ поглед към мен и аз заговарям.

— Ами ако влакът води право при здрачниците?

По лицето й не проличава почти нищо, но ръката й се напряга в моята.

— Когато бях в Института за хепъри, Директорът спомена нещо за двореца на Владетеля. Каза, че там тайно се помещавали стотици хепъри. Държали ги в подземни клетки също като скотове. За да могат да бъдат поглъщани според волята му. — Впервам поглед в огъня, а после обратно към пребледнялото лице на Сиси. — Ами ако тези релси водят към двореца на Владетеля?

— Ние сме скотовете? — Тя хвърля поглед към празната купа от супа и към полуизядения хляб. — Затова ли ни угояват?

Проскърцвам със зъби.

— Не знам. Може би се държа параноично. Може би Цивилизацията е именно онова, което описват. Раят, финалната дестинация, към която ни е водел баща ми през цялото това време. — Издишам силно и ядосано. Няма съмнение, че това място е странно. Но какво знам аз по въпроса кое е странно? Или пък нормално, като стана дума? Имам предвид, че съм прекарал живота си да се преструвам на здрачник в света на здрачниците. Какво знам аз за света на хората?

Устремявам взор навън през прозореца. По небето има разпръснати тъмни облаци. Сипе се дъжд и носи със себе си още мрак. Външният свят започва да потъва в черната черупка на нощта и да ни обгръща в тази малка стая с блещукащата светлина на огъня в нея.

— Изживял съм целия си живот в ниша между двата свята. Не принадлежа на никой от тях и не ги познавам.

— Не очаквай помощ от мен, Джийн. — Опитва се да звучи лековато, но в думите й личи униние. — И аз съм като теб — продължава. — През целия си живот съм живяла под стъклен купол. Не знам нищо за нито един от двата свята. Нито за този на здрачниците, нито за онзи на хората.

Стискам ръката й по-силно.

— Разполагаш с инстинктите си, Сиси. Ти си най-интуитивният и уравновесен човек, когото някога съм познавал. Довери се на това, което ти казва вътрешното чувство.

Дълго време тя не казва нищо. С другата си ръка приглажда гънките на юргана с резки и настойчиви движения.

— Трябва да разберем къде ще ни отведе този влак, Джийн. Няма да допусна момчетата да се качат на него, докато не науча. Няма да оставя и ти да го направиш.

Гледа ме в очите. Светлината от огъня блещука в нейните. Изглеждат нетипично безизразни и с натежали клепачи.

— Нямаме много време — отвръщам. — По-малко от два дни.

— Знам. Пропускаме нещо, нали? Очевиден знак, нещо наистина натрапчиво — казва тя, а говорът й е леко завален, като че забавен заради умората.

Дъждовните капки барабанят по покрива и ми действат хипнотизиращо, звукът им подмамва тялото ми в странно състояние на отпуснатост. Прозорецът действа като огледало заради тъмнината навън и аз зървам отраженията в стъклото и огнено червената светлина, която ни обгръща. За първи път от дни виждам лицето си. Изглежда по-старо, изражението ми е по-напрегнато. Все повече започвам да приличам на баща си.

Изпълва ме вцепененост. Някак не пасва на момента: в светлината на новините, сринали всичките ни предишни убеждения и при наличието на дилемата дали да се качим, която тежи на главите ни, би трябвало да крачим напред-назад и да разговаряме с развълнуван и тревожен тон. Вместо това двамата сме се отпуснали на дивана и сме на път да задремем.

— Някак всичко се свежда до баща ми — казвам, като се мъча да разбудя сам себе си чрез разговор. — Ако разберем какво се е случило с него, ще научим къде отива влакът. Той е ключът към всичко това.

Мисля си, че ще каже нещо в отговор. Но когато се обръщам към нея, виждам, че клепачите й са натежали още повече от умора, а главата й е облегната на една страна. Примигва усилено и се старае да потисне прозявка.

— Хей — промърморва и се взира в празната купа. — Какво имаше в тази супа? — В очите й проблясва влага. Потъва още по-дълбоко във възглавниците на дивана и сякаш се слива с кожата му.

Никой от нас не говори. Огънят пука и свисти. Огромна тежест ме притиска нежно, но настоятелно към дивана. Едва устоявам на силното желание да потъна в сън. Помещението притъмнява и започва да плува пред погледа ми, сиви вълни се процеждат в черни локвички. Вглеждам се в нейната празна купа и в моята полуизпразнена, а образите им са неясни. У мен се надига тревога, но е далечна и смътна.

— Джийн? — промърморва тихо Сиси.

— Да?

Тя се намества по-удобно, а тялото й се плъзва по гладката кожа на дивана и се опира в моето. Меката й плът следва моите контури. Усещането е за съвършено съответствие.

— Какво има? — питам.

Тя дълго не казва нищо и аз решавам, че най-накрая е заспала. Но после от устните й се откъсват думи, които звучат нежни и крехки като крилете на пеперуда.

— Не ме оставяй. Обещаваш ли? — След това очите й се затварят и главата й се плъзва по облегалката на дивана, за да се опре на рамото ми. Усещам кожата на челото й върху шията си, гладка и топла е, чувствам пулса й върху ключицата си.

Разтваря леко устни и диша ритмично. Вече е напълно заспала. Докосвам нежно лицето й, върховете на пръстите ми следват скулите й кафявите косъмчета на веждите й. Докосвам бретона й и го отмятам от челото.

Огнените езици танцуват като обезумели змии. Имат цвета на косата на Ашли Джун — яростно, буйно червено. Всичко, което мога да сторя, е да затворя очи заради бликналото чувство на вина. Потърквам ръката на Сиси, която лежи отпусната върху гърдите ми, напред и назад, напред и назад. Всяко движение ми създава усещане за предателство, предателство, предателство.

Сънят ме преборва с бързина, която е истинска милост.