Плячката

39

Движа се усилено и бързо. Така е по-добре, с бясно препускащо сърце, бели дробове, молещи за глътка въздух и съзнание, устремено към онова, което лежи пред мен, а не към онова, което оставих зад гърба си. Аз съм миниатюрна точка, която се придвижва през необятността, забравена територия, опразнена от спомени, застинал в позиция, която никога няма да се промени.

Когато слънцето започва да залязва, обувките ми вече не газят по твърдия гранит, а по мекия килим на гората. След дърветата е по-студено и по-тъмно, сякаш здрачът се е настанил там преждевременно. Продължавам да спазвам енергичната крачка, нетърпелив да натрупам километри зад гърба си.

Но плътно разположените дървета и сходният им вид ме дезориентират и ме карат да се въртя в кръг. Гледам към небето за насока, но високите секвои растат гъсто една до друга и позволяват да зърна само откъслечни участъци от небето, пречат да установя позицията на слънцето. Дори не знам накъде е изток. Цветът на небето ме тревожи, оттенъкът му вече не е син, а е озарено от огненочервените отблясъци на залеза.

Нощта започва да пада.

Аз съм градско момче, не съм свикнал да се ориентирам в пущинака. Забързвам, в очните си ябълки усещам напрежение от нарастващата паника. Десет минути по-късно съм принуден да приема онова, което отричам от повече от час. Изгубен съм, вътрешният ми компас не става за нищо. Вече не знам дали вървя към Мисията или се отдалечавам от нея. Изразходвах скъпоценно време.

С тревога забелязвам, че няколко звезди вече блещукат по сумрачното небе. Нощта се спуска върху света. В същия този миг някъде под краката ми, в планинската пещера, стотици здрачници чакат чезненето на деня и настъпването на нощта. Тази мисъл ме изнервя до крайност. Не след дълго здрачниците ще започнат да се изкачват по стените на пещерата, да се вкопчват в пълзящата растителност и да изникват през отворите, през които влизат сноповете светлина денем. Ще се изсипят навън в невъобразимо огромна маса, ще покрият планинските склонове като надигаща се черна мазна течност, докато се надпреварват към Мисията.

Надявам се Сиси и момчетата да са се справили добре и да са достигнали невредими до Мисията. Надявам се да успеят да убедят момичетата да се качат на влака и те самите да имат възможност да напуснат преди пристигането на здрачниците. Докато вървя, на плещите ми започва да тежи все по-голямо чувство за вина. Задето ги изоставих. По същия начин, по който зарязах Ашли Джун, предадох и тях. Вървя по-енергично и по-бързо, защото изпитвам потребност умората да заглуши мислите ми.

Половин час по-късно се облягам на ствола на едно дърво, дишам учестено и оглеждам притъмнялата гора. Досега би трябвало да съм от другата страна на планината, на километри далеч, на безопасно разстояние от техния маршрут и с вятър, духащ в гръб. А не изгубен и уплашен в тъмнината и тишината на гората. Преди няколко дни, когато Клеър ни водеше, тук гъмжеше от живи същества. А сега ме обгръща зловеща тишина. Като че всички обитатели са почувствали прииждането на здрачниците и вече са побегнали.

Когато учестеното ми дишане се поуспокоява, долавям далечния ромон на поток. Запрепъвам се към него не защото съм жаден и ми е нужна вода, а защото си спомням, че само на петдесет метра от дървената хижа минава поток. Може би е същият.

Бълбукащ и бързо течащ ручей е. Навеждам се и наплисквам лицето си. Ледената вода ме изтръгва от облака на замаяност, в който се намирам и ме запраща в безоблачните полета на бдителността.

В главата ми се оформя идея. За изход. Не е съвършена; всъщност е далече от такова определение. Но тъй като температурата пада рязко и студът пролазва по гърба ми, аз осъзнавам, че това не само е приложим метод, но е и единственият. Слагам раницата на гърба си, затягам каишите и затичвам успоредно на реката. С широко отворени очи, които следят за хижата.

Защото вътре в хижата е делтапланерът на баща ми.

Почти отминавам хижата само на метри разстояние от нея. Единичен вой е онова, което ми помага. Носи се в нощното небе и идва плашещо отблизо. Кара ме да се закова на място. И точно тогава я виждам, не хижата, не веднага, а само просеката. След секунди вече прекосявам просеката и се озовавам на предната веранда на хижата.

Докато завъртам топката, хор от още викове, мъжки и женски, се извисява в небето, кънтящ от безумен копнеж. Оглеждам гората, ограждаща просеката. Никакво движение. На изток от мен просеката внезапно преминава в стръмен скалист участък. Там духа силен вятър. Това е мястото, от което баща ми е отлетял с делтапланера. От ръба на скалата, нагоре в небето, реещ се над пустошта. И това е мястото, от което аз трябва да полетя.

В хижата е тъмно. Вадя Светило от раницата си и го задействам. Делтапланерът е точно където си спомням, че го видях, окачен на стената на спалнята. Сега, когато се налага да го използвам, ми изглежда не така солиден и в същото време тромав. Оглеждам го, като се старая да схвана идеята зад безумието от каиши и пръчки. Не намирам никаква логика. Трябва да има и нещо друго. И в този миг си припомням. Отварям раклата с дрехи и вадя странния на вид елек, който бях забелязал няколко дни по-рано. Разкопчавам ципа като се опитвам да разгадая предназначението на куките и карабинките, които висят от дрехата. Обличам елека и прекарвам краката през коланите. Сега в делтапланера има повече логика: куките се закачат към противоположни куки, а карабинките съвпадат с други като тях в същия цвят.

Вик отвън кара прозорците да задрънчат.

Стъклото вече представлява гладка черна повърхност. Нощта се е просмукала в небето.

Като че с цел официално да се обяви падането на мрака, планината е огласявам от писъци. Но сега са по-силни, дращят по стъклата като нокти по парче лед. Дочувам приглушен пукащ шум, като че от трошенето на клечки за зъби — отнема ми минута, преди да осъзная, че това са далечни звуци от падането на дървета, стволовете им биват поваляни от ордите здрачници. Миризмата на хепъри, която се носи из планината ги кара да обезумеят.

Оставям делтапланера на леглото и изтичвам навън. От верандата успявам да видя как прогресира масовото им настъпление. В далечина високите дървета се тресат.

Идват. Движат се насам. По грешка или по предварителен план хижата се намира директно на пътя им.

Тичам обратно вътре. Обмислям да спусна капаците и да се укрепя в хижата. Но незабавно отхвърлям тази идея — тази хижа има толкова шансове да издържи на нападение на здрачници, колкото и кутия кибрит на пожар. За секунди ще превърнат постройката в купчина трески.

Взимам делтапланера и се придвижвам странично по коридора, за да го изнеса навън. Около мен вее свиреп студен вятър и усилва ехото от техния вой.

Сега или никога, готов или не. Избирам сега и влагам надежди в готов.

Закачам една кука на съответстваща кука на делтапланера. Тръгвам към ръба на скалата още докато свързвам карабинките една с друга и прекарвам различни въжета през отвори, всичко е плод на предположение и в никакъв случай не съм убеден в онова, което върша. Мога само да се надявам, че застават, където се очаква, че трябва да бъдат.

Земята под мен започва да вибрира.

От гората зад гърба ми и встрани от мен се носят писъци. Звучат малко по-различно, възторжени са, стонове на приятна изненада, на неочаквано откритие.

Тичам. Висящи, още незатегнати карабинки се удрят в тялото ми, като че някое нетърпеливо дете ме потупва с длан — погрижи се за мен, погрижи се за мен, погрижи се за мен — но вече е прекалено късно за това. Всичко, което усещам, са острите им като бръснач писъци, които се врязват не само в тъпанчетата на ушите ми, но и в кожата на гърба ми, в кожата на стъпалата, като докопващи ме нокти на протегнати пръсти. Дърпам металното кормило на делтапланера над главата си, като се старая да не се препъна докато тичам. Едно-единствено залитане сега би представлявало ужасна грешка.

Започва да ме обгръща море от тъмнина.

Не поглеждай назад. Не поглеждай встрани. Просто следи с поглед ръба. Тичай към ръба, тичай, тичай, тичай.

Ето го и него, ръбът на скалата ме връхлита. Отвъд е зяпналата паст на нищото. Не ми е ясно какво се очаква да правя с делтапланера, но вече е твърде късно за умуване. Земята се тресе, въздухът е пронизван от хиляди стонове на копнеж и аз се хвърлям през ръба в зейналата бездна с бездънната й чернота.

И точно в мига, когато го правя, чувам вик, зад гърба ми се откроява една-единствена дума. Джийн!

Летя надолу, размахвам крака в празното пространство, след като там вече е изчезнала опората на скалата. Няма вятър. Делтапланерът плющи като ранена птица, крилете му тракат истерично. У мен се надига смразяваща паника.

Изведнъж задухва ужасяващ вятър. Делтапланерът се понася с него с почти доловимо за ухото съответствие. Нощният въздух — някога така празен — внезапно придобива плътността на пищен килим под мен и ме издига в небето.

Със сърце в гърлото и с ръце, стиснали кормилото така силно, че кокалчетата ми са побелели, аз хвърлям поглед надолу. Здрачниците се изсипват от ръба на скалата и падат право в черната пропаст. Делтапланерът се заклаща. Насочвам погледа си към кормилото и се съсредоточавам върху шеметната задача, която стои пред мен. Накланям тялото си ту в една ту в друга, посока и изпробвам принципите на летене на внимателно обмислени етапи. Усвоявам бързо повечето неща и скоро придобивам усет за управлението на делтапланера. Всичко се получава бавно и плавно, без резки движения и внезапни маневри. Не е прекалено трудно, щом веднъж надделееш уплахата.

Всъщност е доста стимулиращо. Усещането да се извисявам във въздушната шир, изненадващо галещият свеж вятър върху лицето ми. Далече под мен от планината изниква колосален водопад и от планината се излива река Неде. Блести там долу като сребриста нишка, показваща посоката стрелка, сочеща на изток. Към Обетованата земя. Към баща ми. Ако вятърът задържи посоката си, ще се справя лесно.

Хвърлям един последен поглед назад към планината. Луната вече сипе млечната си светлина върху планинските склонове и аз успявам да зърна одеялото от сребристи и черни точки, което се спуска по тях като плащ. Вътрешността на планината бълва вълна след вълна здрачници. Не след дълго ще се стигнат до Мисията.

Постарах се да не мисля за тях, но съзнанието ми неволно се насочва към Сиси и момчетата. Досега вече трябва да са се добрали до Мисията. За миг ме изпълва празнота, по-всеобхватна от нощното небе.

Взирам се право напред. На изток. Някъде там, отвъд обсега на зрението ми се намира баща ми.

Питам се колко момичета е успяла да убеди Сиси да се качат на влака.

Хрумва ми, че баща ми ще е почернял, след като вече не му се налага да се крие от слънцето. И вероятно ще е понапълнял около кръста, като се имат предвид всичката храна и напитки, които е консумирал.

Чудя се дали Сиси и момчетата вече са на влака. Дали момичетата от селото се тъпчат вътре заедно с тях, докато локомотивът набира обороти.

Баща ми сигурно ще има брада или мустаци или може би само наболи косми. Ще има окосмяване по ръцете и краката. Торбичките под очите му ще са се смалили или изобщо ще са изчезнали благодарение на месеците и годините дълбок и спокоен сън. Ще изглежда различно — моят баща, но освободен от маските, носени с години, ще е показал истинската си и неподправена същност.

Искам да знам дали Сиси и момчетата са добре. Чудя се наясно ли са за огромния брой здрачници, устремили се към тях.

За пръв път в живота си наистина ще видя баща ми да се усмихва. Ще стана свидетел на най-съкровените емоции, които се е научил да потулва. Ще зърна как устните му се извиват, как зъбите му блестят с вече отработена естественост, как проблясват очите му. Ръцете му ще останат спокойно спуснати встрани от тялото му, защото вече няма да изпитва потребността да чеше китките си в преструвка. Именно това ще направи, като ме види. Ще се усмихне. Ще се усмихне, облян от слънчевата светлина и няма да е принуден да се скрие в сенките.

Питам се дали Бен не е прекалено уморен от целодневното ходене. Дали Дейвид се е сетил, че ще му трябват ръкавици и шал, защото проникващият в отворените клетки на влака вятър ще е суров и режещ. Чудя се дали ръката на Сиси е по-добре и дали се е преборила с инфекцията. Чудя се дали мислят за мен, както аз за тях. Чудя се дали Сиси изпитва потребността да е с мен. Както аз да съм с нея.

Над мен блещукат звезди и създават усещането, сякаш са на една ръка разстояние. Като че мога да се протегна, да ги откача от местата им и да ги наблюдавам как се сипят надолу като снежинки.

Устремявам поглед на изток. Зървам баща ми, окъпан от топлите слънчеви лъчи, сияещ и неясен като фантазия. Виждам го как чезне и избледнява като всички сънища на ярката утринна светлина.

Стискам кормилото по-здраво. После насочвам краката си на една страна и накланям тяло. Звездите се завъртат около мен, докато извивам делтапланера, луната подскача като топче, прикачено на канап. Сребристата река се върти под мен. И в следващия миг планината е пред мен, върхът й е килнат на една страна като наклонена от изненада и объркване глава.

Летя на запад.

Обратно към Мисията.