Плячката

33

— Какво? — питам със заекване. В главата ми едновременно нахлуват прекалено много мисли. Пристъпвам към нея с внезапно отслабнали крака.

— От първия миг, когато те видях — казва тя с тъжна усмивка — знаех, че трябва да си ти. Неговият син.

— Разказал ти е за мен?

— Знаех, че не може да е никое от другите момчета — прекалено млади са. А по-големият — Епап — просто не изглеждаше като да е той. Но ти. В кръвта ти кипи същата решителност. В очите ти се долавя същия израз, ядосан и тъжен в същото време.

— Клеър! За какво говориш? — Сграбчвам я за лакътя. — Откъде знаеш толкова много? — Тя внезапно придобива уплашен вид и аз отслабвам хватката си.

— У теб ли е Ориджин? — пита. — Ще ти разкажа всичко, обещавам. Но моля те, кажи ми: у теб ли е Ориджин?

Пускам ръката й.

— Не знам. Не съм сигурен. Но кажи какво става тук. Обясни ми всичко.

Тя устремява поглед към притъмнелите поля, които се спускат към черна пропаст. Повърхността им е нарушавана тук-там от някоя стърчаща скала.

— Нямам много време — казва. — Проследиха ни. Проследиха теб. Тази вечер на гарата наистина успя да раздразниш старейшините.

— Ще го преживеят.

— Повярвай ми. Няма.

— Не се тревожи, става ли? Никой не ни последва. Престани да си въобразяваш…

— Никой не последва мен. Аз бях тиха като мишка. Но някой последва теб. Ти се придвижваше с деликатността на ревяща лавина. — Тя сочи към група постройки. Погледни натам. Ще видиш двама души. Движат се насам.

Права е. Зървам два сиви размазани силуета, които пристъпват внимателно по пътеката. Идват към нас.

— Побързай тогава — настоявам.

Тя говори без никакво колебание, а мисълта й върви гладко, изреченията се леят, сякаш са били репетирани.

— Той ми каза, че тази песен ще изведе сина му навън. Ще подейства като съвсем прост филтър. И беше прав. — Усмихва се. — Упражнявах я на ум всеки ден, за да не я забравя.

— Защо чака толкова дълго? Вече два дни съм на крак.

— Опитах, повярвай ми. Но нямаше как да запея от покрива на някоя сграда. Текстът е подривен. Старейшините биха ме опекли жива. Не, налагаше се да изчакам подходящ момент.

— Тази вечер.

— По-малко от идеална, като се има предвид, че всички са изнервени заради случилото се на гарата. Но при скорошното ви заминаване към Цивилизацията утре нямах голям избор.

Хвърлям поглед към полето. Двамата мъже са се навели и оглеждат земята. Тръгват към крепостната стена.

— Побързай — настоявам. — Разясни ми всичко.

Тя поема дълбоко въздух.

— Мисията е била построена преди много десетилетия…

— Просто давай накратко. Представи си, че сме пет минути по-напред в разговора. Кажи ми какво става.

Тя клати глава.

— Не е така просто. Трябва да ти разкажа за…

Аз издишам шумно с раздразнение.

— Побързай. Моля те.

Тя въздъхва.

— Кажи ми какво знаеш дотук. Ще продължим от там.

— Баща ми е станал отшелник — казвам забързано. — По думите им бълнувал на тема лек за здрачниците — Ориджин. Накрая се наложило да го отпратят в онази хижа, там, където ти откри нас. И там се е самоубил.

Тя не отговаря, а само се взира в далечина към двете приближаващи фигури. Вече са по-близо. Сграбчва ме за ръцете и ме отвежда обратно в помещението на кулата. Затваря вратата зад нас и всичко потъва в мрак. Долавям звука от счупването на пластмаса, после още веднъж и стаята се осветява в зелено.

— Повечето от онова, което каза, е истина — отвръща Клеър и ми подава едно от двете Светила. — На баща ти му беше трудно да се впише обратно в общността на Мисията. Твърдеше, че нещата са се променили към по-лошо и обвиняваше Кругман, че си служи с… — Тя прави пауза, за да си припомни точните думи — „тоталитарна диктатура“. Старейшините не знаеха какво да правят с него. Някои го смятаха за разлагащ духа в селото и настояваха да се върне в Цивилизацията. Други вярваха, че още притежава качества и след време може да се окаже плюс. Така че достигнаха до компромис. Позволиха му да остане, но извън селото. Наредиха му да се настани в хижата.

— Съвсем сам?

Тя кима.

— Направиха ме куриер. Трябваше да ходя там два пъти в седмицата с лекарства и провизии. По тази причина не ми стегнаха краката, а ги оставиха да пораснат до размера на мъжки крака — та да съм способна да вървя много километри и да изкатервам въжената стълба. В началото мразех задълженията си, главно защото краката ми пораснаха толкова големи и грозни. Другите момичета бяха безмилостни в подигравките си. Мъжки крака, мъжки крака, мъжки крака. — Тя прави гримаса заради спомена. — Но после усамотението по време на скитането ми из гората започна да ми допада. А впоследствие и неговата компания. В началото ми предлагаше чаша вода. После премина на леки закуски; след време започнахме да се храним заедно. С течение на месеците ставахме все по-близки. Разказа ми за семейството си, за жена си и децата. За теб. Къде е работел…

— Какво каза? — Гласът ми е прекалено силен за това малко помещение.

— Какво?

— За мен, какво ти каза за мен? — Думите се изстрелват от устата ми една през друга като масивни дървени блокчета, търкалящи се надолу по стълби.

— Че някой ден ще дойдеш тук. Беше сигурен в това.

Аз премествам тежестта си.

— Нещо друго?

Тя вдига вбесено ръце.

— Спри да ме прекъсваш! Трябва да обясня всичко последователно, за да не забравя някоя важна подробност…

— Не. Направи го веднага. Кажи ми какво друго сподели той за мен.

Тя поема голяма глътка въздух.

— Е, добре.

Отвън се дочуват гласове, все още далечни, ала приближават.

— Каза, че си момче, родено с мисия. С определена съдба.

— Аз?

— Че имаш цел и призвание. Че животът ти има по-голяма значимост, отколкото изобщо можеш да си представиш. — Тя сваля качулката си. — Защо ме гледаш така?

— Нямам представа за какво говориш. Баща ми никога не е споменавал нито дума за това. Каква мисия?

— От мен се очаква да те въведа постепенно и леко.

— Напоследък нищо не се случва постепенно и лесно. Просто ми кажи.

Тя пристъпва към мен с очи, приковани в моите.

— Не се изненадвай и не се бой от онова, което ще чуеш.

— Каква е моята мисия, Клеър?

— Не се качвай на влака, Джийн. — Продължава да ме гледа право в очите. — Нито утре, нито в друг ден. Никога. Има друго място, на което трябва да отидеш.

Опитвам се да разгадая по лицето й.

— Какво? Къде?

— При баща ти, Джийн. Той е жив.