Плячката

11

Прозорците на хижата са покрити, към рамките им са прикрепени черни капаци. Входната врата е боядисана в черно и е заключена така здраво, че изглежда, сякаш е херметически запечатана.

Сиси пристъпва по-навътре в просеката, а обувките й потъват в кадифения сняг.

— Сиси! — шепне Епап.

Тя се обръща и ни прави знак да стоим по местата си. Момчетата хлътват обратно между дърветата, а аз я следвам.

— Подхождаш неправилно — шепна.

Тя спира.

— Защо?

— Не отивай до входната врата…

— О, моля те. Не съм се канила да почукам.

— Дори не приближавай към предната веранда. Вероятно ще изскърца. — Не отговаря, но знам, че слуша. — Аз ще заобиколя отдясно, а ти тръгни наляво. Ако не чуем нещо, след пет минути ще се срещнем отзад. Само ако отзад е чисто, ще изпробваме входната врата.

Тя кима и се разделяме.

Снегът на земята е образувал твърда коричка и аз се старая да пристъпвам бавно. Озовал се отстрани на къщата, насочвам се предпазливо към закритите прозорци. Изчаквам дълго време, преди да долепя ухо до капаците. Нито звук.

Като че хижата е празна.

След пет минути внимателно заобикалям зад хижата. Сиси вече е там с ухо, притиснато към покрития прозорец. Вдига ръце и клати глава. Вътре няма никой. Повдига вежди. Ще влезем ли?

Предната веранда скърца под тежестта ни, въпреки старанието ни да се движим внимателно. Когато стига до вратата, Сиси хваща топката, намръщва се заради това колко е ледена и после стиска здраво. Завърта я и вратата се отваря широко изненадващо тихо.

Влизаме и бързо затваряме. Най-добре е да спрем притока на светлина възможно най-бързо. Да не безпокоим врага, ако изобщо има такъв. Намираме се в тъмно тясно преддверие. Изчакваме очите ни да привикнат към мрака. Ослушваме се за звуци, които не бихме желали да чуваме: плъзгане, чесане, съскане. Но ни обгръща единствено тишина.

Постепенно започваме да долавяме известни очертания. Пристъпваме на пръсти в стаята непосредствено вляво от нас, дъските на пода проскърцват под стъпките ни. Очите ни обхождат първо тавана; при най-малкия намек, че там спи някой, мигом ще отстъпим назад, ще изскочим от хижата и ще побегнем. Но там няма нищо, освен няколко греди. Гола маса и голям скрин са обзавеждането в иначе празната стая.

Насочваме се предпазливо към стаята от другата страна на коридора. И тук таванът е чист от спящи увиснали тела. В ъгъла има дървена табуретка, а кръглата й седалка е като втренчило се в нас око. Стаята е порутена и лишена от всякаква друга мебелировка, а въздухът е наситен с миризма на мухъл. Нещо лошо е сторено в това помещение казвам си и потръпвам. Бързо изскачаме навън.

Остава още една стая, която се намира в самия край на коридора. Сиси е на две крачки пред мен и отмята глава назад, когато влиза. Лицето й е озарено от надежда.

Легло. На тясната рамка е положен тънък матрак. Малкото одеяло е надиплено върху възглавницата като стара змийска кожа.

Приближавам към прозорците и намирам ръчката за капаците. Скърцат шумно, докато се вдигат. Заструява слънчева светлина, по-ярка е, отколкото очаквам, макар небето да е напълно покрито с плътни облаци. Забелязвам интересно приспособление да виси на отсрещната стена. Изглежда като огромно хвърчило, като гигантски молец, прикрепен към дървена рамка.

Сиси е до леглото и оглежда матрака.

— Какво мислиш? — питам.

— Струва ми се, че това място е празно от известно време. — Души в опит да долови някаква миризма. Ще се устроим тук за тази нощ. Ще уловим някакъв дивеч, ще запалим огън, ще възстановим силите си и ще спим пълноценен нощен сън. Веднага щом се развидели утре, ще огледаме наоколо, за да видим дали ще открием нещо друго.

— Ами ако е това? Ако това е земята на млякото и меда?

— Ако е това, значи е това.

Поглеждам към леглото.

— Тогава къде е той?