Плячката

7

Достигаме водата — точно когато вече се бях отказал от надеждата, че ще някога ще срещнем дъно — и все едно се сблъскваме с бетонна стена.

После се озовавам в свят на подводна чернота, във водовъртеж от мехурчета, сред оглушителния грохот на водата. Опасващото ме въже се опъва и ме притиска, като че е метално, а главата ми се отмята назад. Ръка замахва към лицето ми, нечий крак ме рита. Не знам в каква посока е нагоре и в каква надолу.

Следвай мехурчетата нагоре, казвам си. Правя го и ритам с всички сили. Чувствам как въжето ме стяга около гърдите. Всички са под мен. Сам тегля нагоре цялата верига от тела.

В този момент пробивам повърхността и тъмната вода е заменена от тъмна празнота. Не мога да различа никакви форми, само сиво-черни силуети. Изтласквам се напред и протягам ръка към чернота, която е по-тъмна от обкръжаващата ме. Докосвам нещо твърдо и ме обзема чувство за избавление. Сграбчвам го с две ръце и се избутвам нагоре. Намирам се на скала.

Завъртам се и започвам да тегля въжето към себе си. И като по чудо те изникват на повърхността един след друг плюещи, плачещи, ругаещи, кашлящи.

Живи.