Пайнс (Живи или мъртви)

9.

Итън сънуваше, че е вързан и че нещо яде крака му на малки хапки, които понякога стигаха достатъчно дълбоко, за да го накарат да извика в съня си.

Събуди се рязко.

Със стон.

Навсякъде беше тъмно и левият му крак, високо отзад на бедрото, гореше с болка, която му бе добре позната — някой го режеше.

За един ужасен момент се озова отново в онази стая за мъчения с Аашиф с неговата черна качулка. Висеше от тавана за китките, глезените му бяха оковани с вериги за пода и тялото му беше опънато, за да не може да се съпротивлява, да не може дори да помръдне, колкото и ужасна да е болката.

Нечии ръце разтърсиха раменете му.

— Итън, добре си. Всичко свърши.

— Моля те, спри. Господи, моля те, спри.

— В безопасност си. Извадих го.

Умът му регистрира някаква светлина. Итън примигна няколко пъти, докато светлината се фокусира. Фенерче, поставено на пода.

На непряката му светлина различи каменни стени, две крипти, витражно стъкло. И тогава всичко се върна с рев.

— Знаеш ли къде си? — попита Бевърли.

Кракът го болеше толкова, че беше на път да повърне.

— Кракът ми… нещо не е наред…

— Знам. Трябваше да изрежа нещо от него.

Главата му се проясни. Болницата, шерифът, опитът му да се махне от града — всичко това се връщаше, спомените се опитваха да се подредят в някаква смислена поредица. Помисли си, че е видял и Кейт, но не беше сигурен. Точно това му се струваше като сън, или по-скоро като кошмар.

След като дойде на себе си, болката в крака му пречеше да се съсредоточи върху всичко друго.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

Бевърли вдигна фенерчето и го насочи към дясната си ръка. Държеше между палеца и показалеца си нещо като микрочип. По полупроводника все още имаше засъхваща кръв.

— Какво е това? — попита той.

— Нещо, с което са те следили и наблюдавали.

— И е било в крака ми?

— Имплантират го на всеки.

— Дай ми го.

— Защо?

— За да го направя на парчета.

— Не, не. Не бива да го правиш. Тогава ще разберат, че си го махнал. — Тя му даде устройството. — Просто го изхвърли в гробището на тръгване.

— Няма ли да ни открият тук?

— И преди съм се крила тук с чипа. Дебелите каменни стени заглушават сигнала. Само че не можем да останем дълго. Могат да проследят чипа до сто метра от мястото, където сигналът прекъсва.

Итън се надигна с мъка в седнало положение. Дръпна одеялото и видя малка локва кръв, проблясваща върху камъните под лъча на фенерчето. Други червени струйки се стичаха от разреза отзад на крака му. Запита се колко ли дълбоко й се е наложило да реже. Чувстваше се замаян, с трескава и лепкава от пот кожа.

— Имаш ли нещо, с което да се затвори раната? — попита той.

Тя поклати глава.

— Само тиксо.

— Дай го. По-добре от нищо.

Бевърли примъкна брезентовия чувал и пъхна ръка вътре.

— Сънувах ли, че ми каза, че си дошла тук през осемдесет и пета, или наистина се е случило? — попита Итън.

— Случи се. — Тя извади тиксото. — Какво трябва да направя? Не съм обучена да оказвам първа помощ.

— Просто го увий няколко пъти около крака ми.

Бевърли освободи края на лепенката и започна внимателно да облепя бедрото на Итън.

— Много ли е стегнато?

— Не, добре е. Трябва да спреш кървенето.

Тя уви тиксото пет пъти, после скъса лентата.

— Ще ти кажа нещо — рече Итън. — Но няма да ми повярваш.

— Да видим.

— Аз дойдох тук преди пет дни…

— Вече ми го каза.

— Датата беше двайсет и четвърти септември две хиляди и дванайсета.

За момент тя само го зяпаше мълчаливо.

— Да си чувала случайно за айфон? — попита Итън.

Тя поклати глава…

— Интернет говори ли ти нещо? Фейсбук? Туитър?

… и продължи да я клати.

Итън каза:

— Твоят президент е…

— Роналд Рейгън.

— През две хиляди и осма Америка избра първия си чернокож президент, Барак Обама. Да си чувала за трагедията с „Чалънджър“?

Итън забеляза, че фенерчето започва да трепери в ръката й.

— Не.

— За падането на Берлинската стена?

— Не, нищо.

— За двете войни в Залива? За Единайсети септември?

— Да не си играеш някаква игра с мен? — Очите й се присвиха; в погледа й се четяха една мярка гняв и две страх. — О, господи. Ти си от тях, нали?

— Разбира се, че не. На колко си години?

— На трийсет и четири.

— И рожденият ти ден е…

— На първи ноември.

— Коя година?

— Хиляда деветстотин и петдесета.

— Сега би трябвало да си на шейсет и една, Бевърли.

— Не разбирам какво означава това — промълви тя.

— Значи сме двама.

— Хората тук… те изобщо не разговарят за нищо извън Уейуърд Пайнс — каза тя. — Това е едно от правилата.

— Какви ги говориш?

— Наричат го „живей в сегашния момент“. Не са позволени никакви разговори за политика. Нито за предишния ти живот. Никакви обсъждания на попкултура — филми, книги, музика. Или поне на нещата, които не са налични в града. Не знам дали си забелязал, но тук почти няма търговски марки. Дори парите са шантави. Доскоро не си давах сметка, но всички пари са от петдесетте и шейсетте. Няма по-късни. А също така няма календари и вестници. Знам откога съм тук само защото си водя дневник.

— Защо са тези правила?

— Не знам, но наказанието за нарушаването им е сурово.

Кракът на Итън пулсираше от стегнатото тиксо, но поне кървенето бе намаляло. Остави засега лепенката, но скоро трябваше да я разхлаби.

— Ако открия, че си с тях… — започна Бевърли.

— Не съм с тях. Които и да са те.

В очите й напираха сълзи. Тя примигна и ги избърса.

Итън се облегна на стената.

Ледените тръпки и болежките се засилваха.

Още чуваше дъжда по покрива, отвъд витражния прозорец продължаваше да е нощ.

Бевърли вдигна одеялото от пода и го метна на раменете му.

— Гориш — каза тя.

— Попитах те какво е това място, но ти така и не ми отговори.

— Защото не знам.

— Знаеш повече от мен.

— Колкото повече научаваш, толкова по-странно става. По-добре да знаеш по-малко.

— Прекарала си тук цяла година. Как си успяла да оцелееш?

Тя се разсмя — тъжно и примирено.

— По същия начин, по който и всички останали… с повтаряне на лъжата.

— Каква лъжа?

— Че всичко е идеално. Че всички живеем в идеалното градче.

— Където раят е дом.

— Какво?

— Където раят е дом. Видях го снощи написано на един билборд в покрайнините, докато се опитвах да се махна от града.

— Когато се събудих за първи път тук, бях толкова объркана и така ме болеше от катастрофата, че им повярвах, когато ми казаха, че живея чук. Цял ден се мотах като в мъгла и после шериф Поуп ме намери. Изпрати ме до „Биергартен“, където се запознахме с теб. Каза ми, че работя там, макар че никога през живота си не съм била барманка. После ме заведе до една малка къща, която не бях виждала никога дотогава, и ми каза, че това бил домът ми.

— И ти просто му повярва?

— Нямах спомени, с които да съпоставя твърденията му, Итън. По онова време знаех единствено името си.

— Но после спомените са се върнали.

— Да. И разбрах, че нещо изобщо не е наред. Не можех да установя контакт с външния свят. Знаех, че това не е моят живот. Но имаше нещо… не знам, нещо зло у Поуп. Инстинктивно разбирах, че е по-добре да не го питам за каквото и да било. Нямах кола, така че започнах да правя дълги разходки към покрайнините на града. И тогава стана нещо странно. Всеки път, когато приближавах мястото, където пътят обръща обратно, познай кой се появяваше. Просветна ми, че Поуп всъщност не е шериф. А надзирател. На всички живеещи тук. Осъзнах, че явно ме следи по някакъв начин, така че два месеца си държах главата наведена, ходех на работа, прибирах се у дома, завързах няколко приятелства…

— И те също ли са повярвали на всичко това?

— Не зная. Външно не им мигваше окото. Никога не са ми намеквали с нещо, че нещата са необичайни. След известно време си дадох сметка, че всички си мълчат от страх, но нямах представа от какво се страхуват. И естествено, не съм ги питала.

Итън си помисли за съседското парти, на което се беше натъкнал (господи, нима беше снощи?) и колко нормално изглеждаше всичко. Съвършено нормално. Помисли си за старомодните викториански къщи в Уейуърд Пайнс и за всички семейства, които живееха в тях. Колко ли жители — или затворници — запазваха самообладание през деня, но лежаха будни нощем, без да могат да мигнат, а мислите им препускаха, ужасени и мъчещи се да проумеят защо са заключени в някакъв живописен затвор? Вероятно не бяха само един-двама. Но ако не друго, човешките същества са адаптивни. Вероятно мнозина бяха убедили самите себе си и децата си, че нещата са точно такива, каквито би трябвало да са. Както са били винаги. Колко хора живееха ден за ден, в настоящия момент, пропъждайки всяка мисъл и спомен за живота си преди това? По-лесно беше да приемеш онова, което не можеш да промениш, отколкото да рискуваш всичко и да търсиш неизвестното. Онова, което лежи отвъд. Дългогодишните затворници често се самоубиват или извършват отново престъпление, когато се изправят пред перспективата да живеят извън стените на затвора. Нима тук беше по-различно?

Бевърли продължи:

— Една вечер в бара, няколко месеца след пристигането ми, някакъв тип ми пробута бележка. На нея пишеше „отзад на лявото ти бедро“. Същата вечер под душа го напипах за първи път — малка бучка, нещо под кожата, макар че не знаех какво да правя с това. Следващата вечер той отново беше в бара. Написа нова бележка, този път върху сметката — „Изрежи го, но го пази, чрез него те следят“.

— Първите три пъти се уплаших. На четвъртия събрах кураж и го направих. Денем винаги държах чипа у мен. Носех го като всички останали. И шантавото беше, че на моменти това ми се струваше почти нормално. Можех да гостувам на някого на вечеря или да ходя на съседско парти и имах чувството, че винаги е било по този начин, а предишният ми живот е сън. Започнах да разбирам как хората могат да приемат живота си в Уейуърд Пайнс.

Нощем, след като смяната ми свършваше, се прибирах у дома, оставях чипа на леглото си, където би трябвало да бъда, и излизах. Всяка нощ тръгвах в различна посока. И винаги попадах в задънени улици. На север, изток и запад са онези високи отвесни скали. Изкачвах се трийсетина метра по тях, но корнизите винаги ставаха все по-тесни и нямаше за какво да се задържа или стигах до място, след което просто не ми стискаше да продължа. В подножието на скалите попаднах на доста скелети — стари счупени кости. Човешки. На хора, които са се опитвали да се изкачат и са падали.

Когато излязох за четвърти път, тръгнах на юг по главния път, по който бях пристигнала в Уейуърд Пайнс. Открих онова, което си открил и ти — че той просто обръща обратно към града, че прави безкраен кръг. Аз обаче продължих на юг през гората. След по-малко от километър стигнах до оградата.

— Ограда ли?

Туптенето в крака му беше станало непоносимо, по-лошо и от болката от разреза на Бевърли. Итън разхлаби тиксото.

— Беше висока шест метра и минаваше през гората в двете посоки, докъдето ми стигаше погледът. Отгоре имаше бодлива тел и бръмчеше, сякаш по нея течеше ток. На всеки петнайсет метра имаше предупредителен надпис. „Върнете се в Уейуърд Пайнс. Отвъд тази точка ще умрете“.

Итън отново уви тиксото около крака си.

Туптенето беше отслабнало и все още го болеше, но болката бе притъпена.

— Намери ли начин да я преодолееш?

— Не. Утрото наближаваше и си помислих, че ще е по-добре да се върна в града. Но когато се обърнах да си вървя, пред мен стоеше човек. Изплаши ме до смърт, когато видях кой е.

— Онзи, който ти е казал за чипа ли?

— Именно. Каза, че ме е следил. Всяка нощ, когато съм излизала.

— Кой беше той? — попита Итън и макар че не можеше да е сигурен на слабата светлина, по лицето на Бевърли като че ли премина сянка.

— Бил.

По тялото на Итън преминаха тръпки, сякаш от слаб ток.

— Каква беше фамилията на Бил? — попита той.

— Евънс.

— Господи.

— Какво?

— Евънс беше мъртвецът в къщата. Онази, към която ме насочи.

— Да. Исках да те накарам да разбереш от самото начало колко опасно е това място.

— Посланието е получено. Евънс беше един от агентите на Сикрет Сървис, които трябваше да издиря в Уейуърд Пайнс.

— Не знаех, че е от Сикрет Сървис. Не ми каза нищо за онова, което наричахме „нашия живот преди“.

— Как умря той?

Бевърли вдигна фенерчето от пода. Светлината му бързо започваше да отслабва.

Изключи го.

Настъпи пълен мрак.

Чуваше се само шепотът на дъжда и нищо повече.

— Случи се в нощта, когато се опитахме да избягаме. Още не разбирам как точно са научили, защото оставихме микрочиповете си в леглата, както го бяхме правили толкова пъти преди. Срещнахме се на уреченото място с екипировка и провизии… но така и не ни се удаде шанс.

Итън долови мъката в гласа й.

— Трябваше да тръгнем в различни посоки — каза тя. — Аз се върнах в къщата си, но него го хванаха. Разкъсаха го на парчета.

— Кой го е разкъсал на парчета?

— Всички.

— Кои вси…

— Целият град, Итън. Аз… от къщата ми го чувах как крещи, но нищо не можех да направя. Накрая разбрах. Осъзнах какво държи всички тук.

Мълчанието се проточи дълго, много дълго.

— Така и не стигнах до оградата — каза накрая Итън. — Но навлязох в гората при завоя на пътя южно от града. Стана снощи. И се кълна, че чух нещо.

— Какво?

— Писък. Или вик. Може би нещо средно. И най-шантавото беше, че имах чувството, че съм го чувал и преди. В сън. Или в друг живот. Изпълни ме с ужас на някакво животинско ниво, подобно на воя на вълк. Нещо вкоренено дълбоко в теб. Единствената ми реакция беше да побягна. А сега ти ми разказваш за електрическа ограда и се питам — защо е там? За да ни държи тук ли? Или да държи нещо извън нея?

Отначало Итън си помисли, че звукът е само в главата му — някакъв вторичен ефект от упойката на сестра Пам или травмите от побоя на Поуп и всичко, което бе преживял след това.

Но звукът бързо се засилваше.

Нещо звънеше.

Не.

Много неща звъняха.

Стотици и стотици.

— Какво е това? — попита той и се изправи с мъка.

Бевърли вече беше при вратата и се мъчеше да я отвори. Пантите заяждаха, а после в криптата изведнъж нахлу по-студен въздух и звукът се засили още повече.

Итън осъзна какво е това.

Звук от петстотин телефона, събудени едновременно и изпълващи долината с високия си зловещ звън.

— О, Господи — промълви Бевърли.

— Какво е това?

— Започна по същия начин в нощта, в която умря Бил.

— Не разбирам.

— Всички телефони във всички къщи в Уейуърд Пайнс звънят. На хората им се нарежда да те намерят и да те убият.

Итън се приготви за удара от тази информация, но само смътно си даде сметка, че би трябвало да се побърка от страх — нещо, което знаеше, но не чувстваше, тъй като умът му вече беше преминал в онзи безчувствен, изпълнен с адреналин режим на оцеляване, който бе изпитвал онези няколко пъти в живота си, когато бе имал нещастието да погледне смъртта в очите. В това състояние нямаше място за външни празни мисли или емоции. Цялата сила се насочваше в една посока, за да подсили единственото, което можеше да го запази жив — сетивните възприятия.

— Ще ида да изхвърля чипа и ще се скрия тук — каза той. — Ще ги изчакам да си тръгнат.

— В Уейуърд Пайнс живеят малко над петстотин души и всеки един от тях те търси. Рано или късно някой ще влезе през тази врата и когато това се случи, по-добре да не си тук.

Итън грабна фенерчето от ръката й, включи го и изкуцука до чувала.

— Какво има вътре? — попита той, като коленичи до него.

— Дрехи за теб. Обувки. Трябваше да налучкам номера ти.

— Оръжие?

— Съжалявам. Не успях да намеря никакво.

Итън започна да вади нещата — черна фланелка с дълги ръкави, черни джинси, черни обувки, две дузини бутилки вода…

— Изключи фенера! — изсъска Бевърли.

Итън го изключи.

— Трябва да тръгваш веднага — рече тя. — Идват.

— Само да се облека и…

— Вече са в гробището. Виждам фенерчетата им.

Итън заряза всичко разхвърляно по пода и се запрепъва към желязната врата. В тъмното видя четири светещи точки, които се движеха между надгробните камъни.

Като че ли се намираха на няколко десетки метра, макар че преценяването на разстоянието в тези условия беше спорно.

Телефоните бяха замлъкнали.

— Трябва да намериш реката в югозападния край на града — прошепна Бевърли в ухото му. — С Бил смятахме да поемем по този маршрут. Това е единствената посока, която не съм проучила. Бил беше обикалял и му изглеждаше обещаващо.

— Къде ще се срещнем?

— Просто се добери до реката и тръгни срещу течението. Ще те намеря.

Бевърли си сложи качулката на дъждобрана, излезе от мавзолея и се втурна в нощта. Итън слушаше как стъпките й се отдалечават и скоро заглъхват в дъжда.

Задържа се на прага, като поглеждаше ту към фенерите, ту към тъмнината на криптата и се питаше дали не може да отдели две минути да се облече и да вземе припаси, или просто да бяга.

Лъчите приближаваха. И четирите се движеха най-общо в посока на мавзолея. Започнаха да се чуват и гласове.

„Решавай, по дяволите“.

Губеше скъпоценни секунди.

„Ако те спипат в криптата, с теб е свършено. Няма друг изход, а те могат да стигнат дотук, преди да си се облякъл“.

Побягна.

Облечен само в болничното облекло, без обувки, босите му крака се пързаляха по тревата и шляпаха в студената кал.

Дъждът го шибаше.

Болеше го.

Побиваха го ледени тръпки.

Болката в левия крак го пронизваше при всяко опъване на ахилесовото му сухожилие.

Изключи всичко — страха, агонията, студа — и се понесе през боровете, като избягваше надгробните камъни.

Четирите светлини зад него като че ли не бяха забелязали бягството му и все още се движеха в посока към мавзолея.

В почти пълния мрак дезориентацията беше зашеметяваща. Нямаше представа дали се движи на север или на юг, към или извън града, но продължи да тича, докато не стигна до порутена каменна стена, бележеща края на гробището.

Изкатери се и я възседна, колкото да си поеме дъх и да погледне назад в посоката, от която беше дошъл.

Светлините бяха станали по-многобройни.

Най-малко половин дузина се бяха присъединили към първоначалните четири, а зад тях приближаваха още и още, същинска армия от светулки, които се появяваха в мрака и се движеха към него с клатушкане, което го уплаши, че хората зад фенерите тичат.

Итън пусна чипа на каменната стена.

Прехвърли краката си и скочи от другата страна, като се намръщи от яростната болка в сухожилието. Пренебрегна я и продължи през някакво окосено поле.

На другия край блестяха съоръжения от детска площадка; Итън различи дъжда на светлината на една улична лампа.

Зад площадката, в горичка от тъмни борове — още светлини и още гласове.

Някой извика от гробището и макар че не знаеше дали е насочен към него, викът го накара да ускори крачка.

Когато приближи люлката и пързалката, Итън се сети къде се намира; ромонът на течаща вода през шума на дъжда и туптенето на сърцето му потвърди подозрението му.

Макар да не можеше да го види в тъмното, от лявата му страна се намираше онзи затревен бряг, на който се беше събудил в Уейуърд Пайнс преди пет дни.

И реката.

Тъкмо се канеше да промени курса си към нея, но точно там, където би трябвало да е брегът, примигна светлина.

Итън се промъкна покрай пързалката, провря се през редицата мокри храсти, които едва не съдраха тънката му болнична дреха, и излезе на улицата.

Дрехата висеше на парцали около врата му като раздрана пелерина.

Доразкъса я. Отчаяно се нуждаеше от кислород — цяла минута дълбоко вдишване и издишване не би му стигнала — но нямаше време да спира и да си пълни дробовете.

Светлините от гробището, от реката и от боровете в северния край на парка се бяха събрали на откритото в светещ рояк, който сега се движеше към него като едно цяло, съпровождан от гласове, опиянени от тръпката на гонитбата.

Нова доза адреналин се вля в кръвта на Итън.

Калните му стъпала заблъскаха мокрия паваж и той спринтира гол по средата на улицата. Дъждът шибаше безмилостно лицето му.

Беше осъзнал, че целта му се е изместила.

Трябваше да забрави реката и да намери някакво скривалище, докато това безумие не отшуми. Не знаеше колко хора го преследват и колко вече са го видели, но тичането гол из града бързо щеше да го убие.

— Ето там! — извика нечий дълбок глас.

Итън се озърна и видя три сенки да се втурват от голяма викторианска къща; мъжът отпред се спусна по стълбите, през предния двор и прескочи доста грациозно бялата декоративна ограда, докато другарите му се бутаха при портата и се мъчеха да дръпнат резето.

Майсторът на бягане с препятствия се приземи на тротоара и спринтира. Беше целият в черно, обувките му тропаха по паважа. Носеше мачете, чието мокро острие проблясваше под лъчите на уличните лампи. Тичаше здраво, дишаше тежко и в главата на Итън се обади глас, равномерен и мъртвешки спокоен като на диктор, четящ телефонен указател в три часа сутринта: този човек е на петдесет метра от теб, въоръжен е и ще те настигне.

Какво ще правиш?