Пайнс (Живи или мъртви)

11.

Итън се втурна през следващото кръстовище. Всеки път, когато поглеждаше назад, светлините бяха повече, но най-голяма грижа му беше най-близкият преследвач — бегачът с препятствия. Мъжът се беше откъснал от по-бавните си другари и на Итън се стори, че му изглежда познат — плешива глава, огромни очила в сребърни рамки; когато преследвачът се приближи на десетина метра, Итън осъзна кой е той — онзи изрод аптекарят, от когото се беше помъчил да се сдобие с аспирин преди два дни.

Главната улица се намираше една пряка по-нататък, а от околните сгради на по два и три етажа се чуваше тревожен шум — възбудено бъбрене на събираща се тълпа.

В никакъв случай не би могъл да тича гол по Главната.

Но при тази скорост и без промяна на траекторията след двайсетина секунди щеше да направи точно това.

Между Итън и Главната имаше само една улица, която дори не можеше да се нарече улица, а еднолентова алея, която прорязваше редицата постройки. Итън получи още една яростна доза адреналин, когато осъзна, че ако завие по алеята и попадне на някого, на когото и да било, с него е свършено.

Щеше да бъде насечен до смърт от размахващ мачете аптекар.

Чуден начин да си отидеш.

На улицата имаше едноетажен гараж и Итън забеляза, че ако завие, ъгълът на сградата ще го скрие от преследвача за около две секунди.

Ако в алеята не го чакаше друга тълпа, това можеше да е достатъчно.

До този момент беше спринтирал по самата среда на улицата, но сега беше време да промени тактиката.

Зави рязко надясно по хлъзгавия от дъжда паваж.

„Не бива да падам“.

Пресече тревната ивица, тротоара, другата тревна ивица и когато стигна началото на алеята, му хрумна, че дори не знае какво ще прави нататък.

„Няма време за планове. Просто действай“.

Съдейки по близостта на стъпките, аптекарят се намираше на около шест крачки зад него.

Итън се втурна в алеята.

Премина от бетон на пръст.

В мъгла, в която се долавяше тънката воня на мокър боклук.

Не видя никого в непосредствена близост, с изключение на две фенерчета на няколко десетки метра по-нататък, които лъкатушеха към него.

Итън заби стъпалата си странично, сякаш спираше със ски, намали инерцията си и се плъзна, спирайки толкова рязко, че гравитацията се опита да го преобърне.

Изправи се и се втурна в посоката, от която беше дошъл, право към ъгъла на сградата.

„Бъди там. Бъди там. Бъди там“.

Сблъсъкът беше гръмовен, челото му се заби право в долната челюст на аптекаря с такава сила, че за половин секунда Итън изгуби равновесие.

Рязко дойде на себе си. По лицето му се стичаше кръв.

Аптекарят седеше зашеметен и плюеше зъби на улицата.

Поради разтърсващия мозъка удар на Итън му трябваха две секунди да осъзнае, че дългият метален предмет на паважа е мачетето на мъжа.

Наведе се и го взе, докато онзи поглеждаше към него. Ужасът от осъзнаването какво следва го освести по-ефективно от цяла кофа амонячни соли.

Итън стисна здраво дръжката на мачетето, която бе увита в тиксо за по-здрав захват в дъжда.

Мъжът вдигна ръце в немощен опит да се предпази от нещо, от което нямаше спасение.

Итън замахна като за удар и изрита мъжа право в лицето, петата му се заби в разбития нос и засили главата към паважа със смазваща сила.

Мъжът изстена и остана да лежи, но двамата му приятели приближаваха — щяха да бъдат тук след десет секунди, а зад тях, една пряка по-нататък, армията от фенерчета се движеше като стадо по улицата и звукът от многобройни стъпки по мократа настилка ставаше все по-силен и по-силен.

Итън побягна обратно към алеята и с облекчение установи, че двете светлини, които бе видял предишния път, са изчезнали.

Затича се, за да се възползва максимално от кратката възможност да остане невидим.

Двайсет крачки по-нататък видя контейнер за боклук и не се поколеба нито за миг.

Заобиколи го, закова на място, изпълзя под него и се пъхна между метала и тухлената стена на сградата, до която беше поставен.

Не чуваше нищо от думкането на сърцето си и бързото тежко дишане като на уморен пес. Пот и кръв се стичаха по челото му в очите; замръзваше, мускулите го боляха от млечната киселина, сякаш току-що е приключил маратон.

От другата страна на контейнера изтичаха хора и стъпките им се отдалечиха, ставайки все по-слаби, подобно на затихваща музика.

Бузата на Итън опираше земята, пръст, парченца стъкло и камъчета се забиваха в кожата му.

Дъждът барабанеше по гърба му и се събираше около него на локви, които потръпваха с падането на всяка следваща капка.

Можеше да лежи тук цяла нощ и през следващия ден.

„Размърдай си задника. Не можеш да си позволиш да се схванеш“.

Опря длани на мокрия чакъл и с мъка се изправи на четири крака.

Изпълзя от тясното пространство между контейнера и сградата и клекна за момент до него, напрегнал слух.

Гласове в далечината.

И стъпки.

Глъчка по Главната.

Но в непосредствена близост не се чуваше нищо опасно.

Изправи се, погледна назад към началото на алеята и видя, че тълпата тича в тръс по улицата към онова, което се случва на Главната.

Долепен до стената, Итън тръгна в обратната посока, към мъгливия мрак на алеята.

След десетина метра попадна на прекъсване в стената — дървена врата.

Погледна назад към контейнера и улицата зад него.

Някой идваше — лъч от фенерче шареше по алеята, съпровождан от хрущенето на чакъл под подметки.

Итън отвори вратата; светлината отвътре хвърли светло петно в алеята, размазано в мъглата.

Втурна се през вратата към ярко осветеното стълбище, затвори и се обърна да пусне резето на вратата.

Цилиндърът на дръжката беше издълбан и пълен с плътен метал.

Нямаше начин да заключи.

Итън се понесе нагоре по тясното стълбище. Напрежението от изкачването отново събуди острата пронизваща болка в левия крак.

Щом стигна площадката между първия и втория етаж, вратата към алеята се отвори с трясък.

Итън погледна надолу и видя едър мъж в мокър жълт дъждобран, с фенер в едната ръка и с касапски нож в другата.

Очите на мъжа бяха скрити в сянката на качулката, но беше стиснал зъби и ръцете му, особено онази с ножа, бяха като от камък, без да издават никаква нервност.

Итън се втурна нагоре, а стъпалата завибрираха от тежки стъпки зад него.

Блъсна вратата на третия етаж и се озова в коридор.

Притихнал, пуст, слабо осветен.

Аплици във формата на фенери бяха монтирани на стената на всеки шест метра.

Месингови номера отбелязваха всяка врата.

Жилищна сграда?

Тропотът на стъпки по стълбите приближаваше.

Итън забърза в коридора, като опитваше дръжката на всяка врата, покрай която минаваше.

Заключено.

Заключено.

Заключено.

Заключено.

Всеки момент вратата на стълбището щеше да се отвори.

Заключено.

Заключено.

Дръжката на седмата врата, номер деветнайсет, се завъртя.

Итън стисна здраво мачетето, в случай че някой го дебне от другата страна, и побутна вратата с крак.

Малък тъмен апартамент.

На пръв поглед празен.

Вмъкна се вътре и затвори точно когато мъжът изрита вратата на стълбището и я отвори.

Итън сложи верижката.

Задържа се при входа и се заслуша. Вратата в коридора се затвори.

Стъпките продължиха, но много по-бавно.

Отекваха отмерено по дървения под.

Без да бързат.

Итън почти си представяше мъжа в жълтия дъждобран, крачещ методично по коридора. Несъмнено знаеше, че Итън се е скрил в някой апартамент, но нямаше представа в кой.

Стъпките приближиха…

Тази врата вече също беше заключена…

… и спряха от другата страна, толкова близо, че когато Итън погледна надолу, видя сянката на краката.

Откъде беше разбрал къде точно да спре, по дяволите?

Мамка му.

Кални следи.

Едната сянка изчезна и дъските на пода изскърцаха под тежестта.

Итън се дръпна назад и се скри зад ъгъла отдясно в кухненския бокс.

Трясък на сцепено дърво.

Верижката се скъса.

Светлината от коридора изпълни тъмния апартамент.

Жълтият дъждобран беше избил вратата.

Застанал с гръб към бръмчащия хладилник, Итън виждаше сянката на мъжа върху килима.

Сянката се издължи, когато преследвачът прекрачи прага и бавно тръгна по късия коридор към дневната.

На няколко стъпки от бокса той спря.

Итън чуваше капещата по пода вода и шумното дишане на мъжа, докато самият той се мъчеше да затаи дъх.

Чу се тихо щракане, блесна лъч на фенерче, насочи се към дневната и бавно запълзя по стената, осветявайки книжни лавици до двата големи прозореца със спуснати завеси.

През прозорците Итън чуваше, че шумът откъм Главната постоянно се засилва.

Лъчът освети кожено канапе и масичка за кафе, върху която имаше чаша с димяща течност, изпълваща апартамента със сънената сладост на чай от лайка.

Светлината се плъзна по фотография с рамка — горичка от трепетлики в есенни цветове, заснежени планини на заден план, синьо октомврийско слънце отгоре — и продължи в кухнята, минавайки над печката, шкафовете, кафе машината и блестящата метална мивка, приближавайки към Итън.

Той се сниши, изпълзя по линолеума и приклекна в сянката между мивката и плота.

Мъжът пристъпи напред. Итън гледаше как лъчът стигна хладилника, където се беше намирал само пет секунди по-рано.

Стъпките продължиха нататък.

Във вратата на микровълновата печка Итън видя отражението на мъжа с жълтия дъждобран, който вече бе в дневната и се взираше във вратата на северната страна, която водеше към спалнята.

Итън бавно се изправи, шумът на тълпата заглуши изпукването на коленете му. Стоеше зад гърба на Жълтия дъждобран, който предпазливо пристъпваше към спалнята.

Итън заобиколи плота и излезе от кухненския бокс.

Спря при масичката за кафе.

Жълтият дъждобран стоеше на прага на спалнята, на четири метра от него, насочил фенерчето към стаята.

Итън стисна дръжката на мачетето и прокара палец по дългото острие.

Можеше да бъде и по-остро. Много по-остро. Налагаше се да замахне здраво.

„Давай. Нахвърли му се. Точно сега, докато имаш елемент на изненада“.

Поколеба се.

Беше причинил много страдания и смърт, но суровата близост на насилието се размиваше от кабината на хеликоптера. Да пратиш насочвани с лазер ракети към цел на три километра от теб не беше същото като да убиеш цивилен в затворено пространство.

Едното беше почти като компютърна игра. Другото…

Мъжът рязко се завъртя и се озова лице в лице с Итън.

Двамата задишаха по-учестено.

— Защо правите това? — попита Итън.

Отговор не последва.

Изобщо не можеше да различи лицето на мъжа.

Виждаше само профила му, сянката на ножа в дясната му ръка и светлината върху кубинките му — фенерчето беше насочено към пода.

Итън отвори уста да повтори въпроса, когато лъчът се раздвижи и се насочи право към лицето и очите му.

Нещо изтрака на пода.

Отново стана тъмно.

Итън не можеше да различи нищо и стоеше сляп в сивота без форми и детайли.

Стъпките приближаваха, паркетът под килима скърцаше на всяка крачка, джинсите на мъжа шумоляха от движението на краката му.

Итън залитна назад. Зрението му започна да се възвръща.

Зърна Жълтия дъждобран на метър от себе си, вдигнал касапския нож за удар.

Итън замахна — силно и мълниеносно.

Острието не срещна съпротива и силата на замаха го завъртя и го изкара от равновесие. „Пропуснах. Мъртъв съм“.

Мъжът мина покрай него, препъвайки се тромаво през стаята, докато не се блъсна в кухненския плот.

Итън се удържа на крака и докато стискаше по-здраво мачетето, забеляза капещата от края на острието кръв.

Погледна назад към кухнята.

Мъжът беше изпуснал ножа си и се бе обърнал към Итън, облегнат на плота. С двете си ръце притискаше врата си, от който се разнасяше съскане като на сгъстен въздух, изпускан от автомобилна гума.

Итън отстъпи заднешком към спалнята, клекна и вдигна фенерчето от пода.

Насочи лъча към мъжа с жълтия дъждобран.

Количеството кръв беше зашеметяващо.

Приличаше на червена паяжина върху жълтата мушама и се разширяваше като ускорен запис на размножаващ се вирус, като се разделяше на десетки отделни струйки и се събираше на локва на пода. Кръвта течеше от петнайсетсантиметров разрез между рамото и врата на мъжа, пръскаше от единия край като фина мъгла и бликаше от другия на тласъци — ярки артериални струи, които ставаха все по-слаби със затихването на сърцето.

Лицето на мъжа беше бяло като платно и той се взираше в Итън абсолютно безизразно, само мигаше бавно, сякаш беше изгубен в някакъв хипнотизиращ кошмар.

Накрая се свлече от плота и рухна на пода, повличайки един стол със себе си.

В гардероба на спалнята Итън намери чифт джинси, фланела с дълъг ръкав и черно яке с качулка. Фланелата и джинсите бяха с няколко номера по-малки, но успя да ги навлече. Маратонките бяха друга работа. Успя да ги обуе и да ги върже, но ходенето с тях беше мъчение и му гарантираше мехури за нула време.

Кубинките на мъртвия, макар и доста по-големи, изглеждаха обещаващо.

Итън ги свали и си сложи няколко чифта чорапи, докато не му станаха по мярка.

Остана цяла минута с уста на чешмата, полудял от жажда и в същото време внимавайки да не прекалява с изпитото количество вода.

Отвори хладилника.

Странно.

Имаше стъклени бутилки с мляко. Пресни зеленчуци. Кора яйца. Месо, увито в амбалажна хартия.

И нищо пакетирано.

Бръкна вътре, грабна торбичка моркови и малко хлебче и ги напъха в джобовете на джинсите си.

Докато вървеше към вратата, гласовете и виковете откъм Главната спряха.

Итън се втурна обратно през апартамента към единия прозорец и отдръпна завесата, колкото да надникне навън.

На шест метра под него цареше пълен хаос.

Сградите и витрините се осветяваха и потъмняваха от непрекъснатото редуване на светлини и сенки; въпреки дъжда в средата на улицата гореше огромен огън, захранван от борови дръвчета и дълги летви от обшивката на околните къщи. Двама мъже мъкнеха дървена пейка и Итън гледаше как я мятат в кладата за огромна радост на подгизналата тълпа, която изпълваше улицата между двете пресечки. Плътността на телата се увеличаваше с близостта до огъня.

Хората долу изобщо не приличаха на жителите, които беше срещал досега.

Повечето се бяха накичили с екстравагантни костюми.

Фалшиви крещящи бижута подрънкваха на китките и гърдите на жените. Огърлици с мъниста, перли и диадеми. Лицата им блестяха от конфети и тежък грим, очите бяха подчертани с линия и всички бяха оскъдно облечени въпреки студа и дъжда, подобно на тълпа пияни проститутки.

Мъжете изглеждаха също толкова абсурдно.

Един беше по спортно яке без панталони.

Друг носеше тъмни панталони с червени тиранти, без риза и с шапка на Дядо Коледа на главата. Той вдигна бейзболна бухалка към небето — бялото оръжие ярко се открояваше на тъмния фон, беше покрито с гротескни рисунки на чудовища, които Итън едва успя да види от мястото си.

Вниманието му бе привлечено от огромна фигура, стояща върху една саксия за цветя и извисяваща се с цяла глава и рамене над тълпата. Чудовищният мъж беше облечен в кожата на кафява мечка, захваната с месингова звезда, и нещо като метална каска с еленови рога на главата; лицето му беше изрисувано като маска на войната, на едното му рамо бе метната пушка, а на другото — сабя в ножница.

Поуп.

Мъжът огледа тълпата, сякаш му принадлежеше; очите му проблеснаха на огъня като двойка звезди.

Достатъчно му бе само да погледне през улицата и на тази силна светлина нямаше как да не забележи надничащия от прозореца на третия етаж Итън.

Итън знаеше, че трябва да се маха, но не можеше да се откъсне.

Част от тълпата извън полезрението му изригна във викове, които привлякоха вниманието на Поуп. На лицето на шерифа цъфна широка усмивка.

Той извади пура от някакъв вътрешен джоб, отвори бутилка с кафява течност, вдигна я към небето и каза нещо, от което тълпата полудя и закрещя с вдигнати високо юмруци.

Докато Поуп отпиваше дълга глътка от бутилката, тълпата се раздели и освободи коридор по Главната. Всички се бутаха да видят какво става.

Появиха се три фигури, движещи се през множеството към огъня.

Външните две — мъже в тъмни дрехи с привързани за гърбовете мачете — бяха хванали за ръцете фигурата в средата.

Бевърли.

Нещо пламна вътре в Итън, стопена сърцевина от ярост, разпространяваща метастази в стомаха му.

Виждаше, че тя няма сили да стои права, и двамата я теглеха, а краката й се влачеха по паважа. Едното й око беше затворено от свиреп удар; доколкото можеше да види, лицето й бе окървавено.

Но тя беше в съзнание.

В съзнание и обзета от ужас. Погледът й беше забит в мокрия паваж под краката й, сякаш се опитваше да изключи всичко друго.

Двамата мъже я завлякоха на около три метра от огъня и я бутнаха напред.

Поуп извика нещо, когато Бевърли се просна на земята.

Хората около нея се дръпнаха назад, образувайки кръг с диаметър около шест метра.

Итън чу през прозореца вика на Бевърли.

Беше като вик на ранено животно — висок, пронизителен и изпълнен с отчаяние.

Навсякъде хората се натискаха да си пробият път до първата редица и кръгът около Бевърли ставаше все по-плътен и по-плътен.

Поуп прибра бутилката в мечешкото си палто и свали пушката си.

Зареди и я насочи към небето.

Гърмежът отекна между сградите и стъклата задрънчаха в рамките си.

Тълпата се смълча.

Никой не помръдваше.

Итън отново чу ромона на дъжда.

Бевърли се изправи с мъка и избърса струйката кръв, стичаща се през средата на лицето й. Дори от третия етаж Итън забеляза, че цялата трепери от онзи всепоглъщащ страх, обземащ човек, който много добре знае какъв ужас му предстои да изпита.

Бевърли стоеше трепереща на дъжда, като се мъчеше да пази левия си крак.

Завъртя се бавно и несигурно, вглеждайки се в заобикалящите я лица, и макар Итън да не можеше да чуе думите й, тонът на гласа й не можеше да се сбърка.

Умоляващ.

Отчаян.

Дъжд, сълзи и кръв се стичаха по лицето й.

Мина цяла минута.

Някой си проби път през плътната маса от тела и излезе в кръга.

Последваха ликуващи викове.

Бурни аплодисменти.

Беше мъжът без риза е червените тиранти и шапката на Дядо Коледа.

Отначало той се задържа в края, сякаш събираше кураж — като боксьор в ъгъла си мигове преди гонга.

Някой му подаде бутилка.

Той я надигна и отпи дълга глътка.

После стисна изрисуваната си бухалка и се запрепъва към центъра.

Към Бевърли.

Обиколи я.

Тя се дръпна назад и се приближи до тълпата.

Някой грубо я блъсна обратно и инерцията я засили право към мъжа с бухалката.

Итън така и не видя какво стана.

Бевърли също.

Случи се толкова бързо, сякаш мъжът бе взел решение в последния миг.

Едно-единствено плавно движение.

Вдигна бухалката и замахна.

Звукът от удара на ясеновото дърво в черепа накара Итън инстинктивно да затвори очи и да се извърне.

Тълпата изрева.

Когато Итън отново отвори очи, Бевърли лежеше на земята и се мъчеше да пълзи.

В гърлото му се надигна пареща горчилка.

Мъжът с тирантите пусна бухалката и се затътри към тълпата.

Бухалката се търкулна по улицата към Бевърли.

Тя посегна към нея, пръстите й бяха на сантиметри от дръжката.

Някаква жена в черни бикини, черни обувки на токчета, черна корона и черни ангелски криле излезе в кръга.

Завъртя се кокетливо.

Тълпата отново изрева.

Жената тръгна към Бевърли, която се мъчеше да достигне бухалката.

Приклекна, отправи й бляскава усмивка и вдигна оръжието, хвана го с двете си ръце и го вдигна над главата си като бойната брадва на някаква кралица на демони.

„Не, не, не, не, не…“

Стовари бухалката право в центъра на гърба на Бевърли.

Радостни крясъци изпълниха улицата, докато Бевърли се гърчеше на земята.

Какво ли не би дал в този момент да се намира в кабината на хеликоптера си на шейсет метра над Главната и да изстрелва по 2000 куршума на минута в тълпата, разкъсвайки кучите синове на парчета!

Итън се извърна от прозореца, грабна масичката за кафе и я запрати в стената. Разлетяха се трески и парчета счупено стъкло.

Усилието само изостри още повече яростта му.

Жадуваше за насилие, някакъв глас вътре настоятелно го подтикваше да слезе долу сред тълпата и да започне да сече. Да, накрая щяха да го надвият, но изгаряше от желание да се хвърли в тълпата и да започне дива касапница.

„Но тогава ще умреш.

И никога вече няма да видиш семейството си.

Никога няма да разбереш какво е всичко това“.

Итън се върна при прозореца.

Бевърли лежеше неподвижно на улицата, а локвата кръв се разширяваше около главата й.

Кръгът се нарушаваше и затваряше.

И изведнъж тълпата й се нахвърли едновременно.

Беше предателство да се махне, но не можеше да издържи да стои тук и да гледа, без да е в състояние да направи нищо, за да й помогне — сам срещу петстотин души.

„Нищо не можеш да направиш. С нея е свършено. Махай се, докато все още можеш“.

Докато тичаше обратно към вратата, Итън чу вика на Бевърли. Болката й, пълната й безпомощност напълниха очите му със сълзи.

„Успокой се.

Може да те дебнат от другата страна на вратата.

Трябва да бъдеш бдителен“.

Итън пристъпи в коридора.

Беше празен.

Затвори вратата на апартамента.

Глъчката на Главната се превърна в тихо мърморене.

Избърса очи и тръгна в посоката, от която беше дошъл, по коридора и през вратата към стълбището.

Поколеба се на площадката, надничайки надолу през парапета.

Не се чуваше никакъв звук.

Нищо не помръдваше.

Всичко беше зловещо притихнало.

Спусна се.

Долу отвори съвсем леко вратата, колкото да се промъкне навън.

Тясна ивица светлина освети алеята.

Итън стъпи в една локва и затвори.

Валеше по-силно, отколкото преди.

Не помръдна цели трийсет секунди, докато чакаше очите му да свикнат с тъмното.

После вдигна качулката над главата си и тръгна на юг по средата на алеята.

Далеч отпред дъждът се лееше в светлия кръг под една улична лампа, но иначе тъмнината между сградите беше толкова плътна, че Итън не можеше да види и собствените си крака.

Тълпата отново нададе ликуващ рев.

Помисли си за Бевърли и си заповяда да не си представя какво й се е случило. Пръстите му се стегнаха около дръжката на мачетето, зъбите му изскърцаха.

Стъпки отпред го накараха да закове на място.

Намираше се на десетина метра от пресечката със следващата улица, уверен, че е невидим в сенките.

Появи се мъж в тъмна мушама, вървящ на запад от Главната.

Той спря под уличната лампа и се загледа в алеята.

Държеше сатър и фенерче.

Мъжът пресече улицата и влезе в алеята.

Включи фенерчето си и освети Итън.

— Кой е там?

Итън видя как дъхът му излиза на пара от устата му.

— Аз съм — каза той и тръгна към мъжа. — Видя ли го?

— Кой „аз“?

Лъчът още беше насочен към лицето му и Итън се надяваше, че мъжът вижда как се усмихва, схваща какъв безумец върви към него.

Очите на мъжа се опулиха, когато Итън приближи достатъчно, за да види синините, кръвта и шевовете по съсипаното му лице, но реакцията му — да вдигне сатъра за удар — закъсня с половин секунда.

Итън замахна хоризонтално с достатъчно сила, за да съсече противника си през кръста.

Краката на мъжа се подкосиха, той рухна на колене и Итън го довърши с три жестоки удара.

Затича се. Възбудата от убийството му даде нови сили.

Излетя от алеята и се озова на Седма.

Отдясно — половин дузина светлини на две преки надолу, движещи се по улицата към центъра на града.

Отляво — петдесет или повече души, завиващи от Главната. Фенерчетата им замигаха, когато се озоваха в тъмната улица.

Итън си плю на петите и се втурна в следващата алея. Напред не се виждаха никакви светлини, но въпреки шумното си дишане чуваше многобройните стъпки зад себе си.

Озърна се — стена от светлини се носеше по алеята.

Чуха се викове.

Осма улица приближаваше бързо към него.

Трябваше да смени курса и вече преценяваше възможностите, но не можеше да вземе решение, преди да види какво го чака нататък.

Излетя на Осма.

Наляво — никого.

Надясно — една-единствена светлина на няколко преки от него.

Зави надясно и се затича презглава по диагонал на улицата.

Прескочи бордюра и се озова на отсрещния тротоар, едва не се препъна, но по някакво чудо успя да се задържи на крака.

След още двайсет метра се озова на следващата пряка западно от Главната и когато погледна назад за две секунди, преди да завие, видя първата група светлини да се изсипва от алеята.

Ако имаше късмет, не го бяха забелязали.

Зави на ъгъла.

Благословена тъмнина.

Продължи по тротоара, криейки се под черните сенки на боровете.

Следващата улица също беше пуста и бърз поглед през рамо потвърди, че го преследват само шепа светлинки, на около двайсет секунди зад него.

Итън изтича още една пряка на запад и после продължи на юг.

Улицата свърши.

Беше стигнал до края на града.

Спря насред пътя, задъхан, опрял ръце в коленете си.

Преследвачите приближаваха — както зад него, така и от запад.

Реши, че може да пробяга две преки обратно към Главната, но това му се струваше неразумно.

„Размърдай се. Само губиш преднината си“.

Точно пред него имаше викторианска къща, зад която започваше гората.

„Да“.

Краката му горяха, когато побягна напред да прекоси улицата и да продължи покрай къщата.

Намираше се на три крачки от боровете, когато детски глас извика:

— Отива към гората!

Итън погледна назад.

Двайсет или трийсет души завиха на ъгъла на къщата със запалени фенерчета. Тичаха към него като един и за миг Итън се запита защо пропорциите им му се струват някак странни.

Твърде къси крака, твърде големи глави, светлините твърде близо до земята.

„Деца.

Защото всички са деца“.

Хвърли се към дърветата, гълтайки въздух, наситен с горчиво-сладкия аромат на мокри борови иглички.

В града беше трудно да вижда, а тук, в гората, бе направо невъзможно.

Наложи се да включи фенерчето и несигурният му лъч го поведе между дърветата и над гниещи дънери. Надвиснали клони и млади борчета шибаха лицето му.

Децата влязоха в гората по петите му, зад него се чу трясък на счупени клони. Итън имаше смътна представа къде би трябвало да е реката; мислеше си, че ако продължава да се движи надясно, няма как да я пропусне, но вече губеше ориентация и чувството му за посока се разнищваше като лош възел.

— Виждам го! — изпищя някакво момиче.

Итън се озърна назад само за миг, но едва ли можеше да намери по-неподходящ момент — налетя на изпопадали клони, краката му се оплетоха в корени и той се просна на земята. Фенерчето и мачетето изхвърчаха от ръцете му.

Стъпки навсякъде около него.

Приближаваха от всички страни.

Итън се помъчи да се изправи, но някакво пълзящо растение се бе увило около десния му глезен и му трябваха пет секунди, за да се освободи.

При падането фенерчето беше угаснало и той не можеше да види нито него, нито мачетето, нито каквото и да било. Отчаяно зашари по земята, но напипваше единствено корени и клонки.

Изправи се с мъка и тръгна слепешком през шубрака, а светлините и гласовете приближаваха.

Без фенерче беше като сакат.

Можеше само да подтичва с протегнати ръце напред — единственият начин да не се забие в някое дърво.

Полудели лъчи на фенерчета играеха пред него, осветявайки за секунди терена — борова гора, задушаваща се до смърт от храсталаците, които отдавна е трябвало да бъдат изчистени с огън.

Детски смях — безгрижен, лекомислен, налудничав — изпълваше гората.

Кошмарна версия на някаква игра от детството му.

Итън излезе със залитане на нещо като поле или поляна — не че можеше да види каквото и да било, но дъждът заваля отгоре му с нова сила, сякаш вече не беше защитен от чадъра на клоните.

Отпред като че ли чу ромона на реката, но той се изгуби в тежкото дишане зад него.

Нещо го блъсна в гърба — не особено силно, но достатъчно, за да изгуби равновесие и да не успее да посрещне следващия удар.

И следващият…

И следващият…

И следващият…

И следващият, след което Итън се просна на земята и лицето му се заби в калта. Всичко бе заглушено, освен смеха на децата, които се хвърляха отгоре му от всички страни, от всички ъгли — слаби юмруци, които нямаше как да го наранят, парещи плитки порязвания, редки и доста по-обезпокоителни удари с тъпи предмети по главата — и всичко това се стоварваше все по-бързо отгоре му, сякаш беше нападнат от пасаж пирани.

Нещо го наръга в хълбока.

Итън извика.

Отвърнаха му с подигравки.

Ново наръгване — последвано от океан от болка.

Лицето му пламна от ярост и Итън рязко освободи първо лявата си ръка, после дясната.

Опря длани на земята.

Надигна се.

Нещо твърдо — камък или сопа — го тупна по тила достатъчно тежко, за да го зашемети.

Ръцете му се подгънаха.

Отново падна по лице в калта.

Отново се разнесе смях.

— Удари го по главата! — извика някой.

Но Итън вече се надигаше отново, този път крещейки, и явно изненада децата, защото за част от секундата ударите престанаха.

Повече време не му трябваше.

Сви крака под себе си и се изправи, замахна към първото лице, което видя — високо момче на дванайсет или тринайсет — и го просна в безсъзнание на земята.

— Назад — изсъска той.

За първи път имаше достатъчно светлина да види с какво си има работа — две дузини деца на възраст между седем и петнайсет. Бяха го наобиколили, повечето въоръжени с фенерчета и най-различни импровизирани оръжия — пръчки, камъни, кухненски ножчета. Едно дете стискаше счупена дръжка от метла с назъбен край.

Бяха облечени като за Вси светии — пъстра парцалива смесица от костюми, отмъкнати от гардеробите на родителите им.

Итън беше почти благодарен, че е изгубил мачетето, защото иначе щеше да накълца ситните лайна на парченца.

От лявата му страна имаше слаба брънка в кръга и можеше да прегази двете деца, които едва достигаха кръста му.

Но после какво?

Щяха да го преследват и да го уморят до смърт в тази гора като ранен елен.

Бавно се завъртя и спря погледа си върху най-застрашително изглеждащия от групата — русокос пубер, въоръжен с опънат три четвърти чорап, в който имаше нещо заоблено и застрашително на вид — може би бейзболна топка или стъклено кълбо. Тийнейджърът носеше костюм, който сигурно принадлежеше на баща му — няколко размера по-голям, с достигащи до върховете на пръстите му ръкави.

Итън изрева и пристъпи към момчето, замахнал с дясната си ръка. Щеше да го цапардоса, но хлапето отстъпи, спъна се, падна, скочи и веднага избяга в гората, като крещеше с пълно гърло, че ще го спипат.

Половината от децата последваха примера на водача си, подвиха опашки и побягнаха.

Итън подгони онези, които не го направиха. Чувстваше се малко като лос, опитващ се да пръсне глутница койоти, но в крайна сметка прогони всички, с изключение на едно. Децата се разбягаха с писъци сред боровете, сякаш ги гонеше самият дявол.

Момчето, което остана, го гледаше през дъжда.

Беше облечено като каубой — шапка в червено и бяло, ботуши, тясна вратовръзка и каубойска риза.

Държеше фенерче и камък и стоеше напълно безизразно.

— Не те ли е страх от мен? — попита Итън.

Момчето поклати глава. Дъждът се стичаше по полите на шапката му. То погледна към Итън и когато лъчът на фенерчето освети луничките по лицето му, Итън разбра, че го лъже. Страхуваше се, долната му устна трепереше неудържимо. Въпреки това беше надянало най-храбрата физиономия, която можеше, и Итън неволно му се възхити и се запита какво ли го е накарало да остане на мястото си.

— Трябва да спрете да бягате, господин Бърк.

— Откъде знаеш името ми?

— Тук бихте могли да живеете чудесно, а дори не го разбирате.

— Какво е това място?

— Просто градче — рече момчето.

Чуха се гласове на възрастни и нова група фенерчета замига сред боровете като изгряващи звезди.

— Къде е домът ти? — попита Итън.

Момчето наклони глава настрани, озадачено от въпроса.

— Какво искате да кажете?

— Къде си живял преди Уейуърд Пайнс?

— Винаги съм живял тук.

— И никога не си излизал извън града? — попита Итън.

— Оттук не може да се излезе — рече момчето.

— Защо?

— Просто не може.

— Не приемам това.

— И затова ще умрете. — Момчето внезапно закрещя: — Той е тук! По-бързо!

Светлините излязоха от боровете на поляната.

Итън побягна в гората от другата страна, без изобщо да си направи труда да скрие лицето си или да погледне към преследвачите. Тичаше в мрака, изгубил всякаква представа за време и посока, мъчейки се да не се поддаде напълно на абсолютната паника, която заплашваше да го събори на колене, да го свие в зародишна позиция и най-сетне да пречупи ума му.

От страха.

От болката.

Защото нищо тук изобщо не се поддаваше на разумно обяснение.

Спря го не ромонът на реката, а миризмата.

Внезапна сладост във въздуха.

Теренът се спускаше рязко надолу и той се свлече по калния бряг в буйната ледена вода, която напълни кубинките му като течна стомана.

Въпреки вледеняващия шок той продължи напред, по-далеч от брега, все по-навътре и по-навътре в течението.

Водата стигаше до кръста му, пресичаше дъха му и го смразяваше до кости, а свирепото течение отчаяно се мъчеше да го завлече.

Итън правеше внимателни крачки, камъните по дъното се разместваха под тежестта му и бавно се търкаляха по течението.

Между всяка крачка събираше сили и се навеждаше срещу течението.

В средата на реката водата се издигна до гърдите му.

Течението го подкоси.

И го повлече надолу.

В почти пълната тъмнина Итън нямаше представа дали отпред не дебнат канари; знаеше само, че един удар в някоя от тях може да го убие.

Помъчи се да прекоси реката, като загребваше силно настрани.

Ръцете му работеха добре, но пълните му с вода кубинки му пречеха да рита достатъчно силно.

Тежестта им по-скоро го повличаше към дъното.

След една безумна минута, миг преди мускулите му да откажат, петите на кубинките задраха дъното.

Итън се изправи и се наклони срещу течението. Водата отново стигна до кръста му.

След още десетина крачки водата стигна до коленете му, той пробяга останалото разстояние и рухна на брега.

Претърколи се, останал без дъх, изтощен, разтреперан.

Загледа се към отсрещния бряг.

Навсякъде се появяваха нови и нови светлини.

Чуваше викове, стори му се, че го викат по име, но от това разстояние и шума на реката нямаше никакъв шанс да ги различи ясно.

Искаше да продължи, знаеше, че трябва, но не можеше да се застави да скочи на крака. Просто се нуждаеше от една минута да полежи и само да диша.

На отсрещния бряг светлините бяха толкова много, че не можеше да ги преброи. Бяха най-нагъсто на трийсетина метра нагоре от мястото, където излезе от водата, но като че ли все повече и повече хора тръгваха на север и на юг и осветяваха с фенерите си реката.

Итън се претърколи на колене.

От студа ръцете му трепереха така, сякаш беше обхванат от паралитична треска.

Запълзя, забивайки пръсти в мокрия пясък.

Само за една минута лежане ставите му се бяха схванали.

Когато стигна до следващия голям камък, той се пресегна, хвана се за ръба му и се надигна на крака.

Кубинките му бяха пълни с вода.

На отсрещния бряг имаше най-малко сто души и с всяка секунда се появяваха нови и нови светлини. Лъчите на повечето фенери стигаха едва до средата на реката, но няколко бяха достатъчно силни, за да открият Итън; тесните им лъчи ясно се виждаха на дъжда.

Итън забърза по-далеч от брега, мъчейки се да се отдалечи максимално от светлините, но след три метра се озова пред отвесна скална стена.

Тръгна покрай нея. Гласовете на няколкостотинте души от другата страна заглушаваха рева на течението.

Лъч освети скалата на три метра пред него.

Итън приклекна зад една канара и надникна, когато лъчът продължи по скалата зад него.

Водопад от светлина се изливаше от брега в течението. От мястото си Итън видя, че неколцина са нагазили до колене в реката да го търсят, но никой не се осмеляваше да преплува.

Тъкмо се канеше да излезе от скривалището си, когато усилен от мегафон глас се разнесе над реката:

— Итън, върни се при нас и всичко ще ти бъде простено.

Би го познал навсякъде — дълбокия, гърлен глас на шериф Поуп, който отекваше от скалите обратно към боровата гора зад тълпата.

— Не знаеш какво правиш.

„Всъщност много добре знам какво правя“.

В непосредствена близост нямаше светлини. Итън се изправи с мъка и тръгна на юг покрай скалата.

— Ако се върнеш, няма да те нараним.

„Да, бе. Идвам веднага“.

— Имаш думата ми.

На Итън му се прииска и той да имаше мегафон.

Над реката се разнесоха и други гласове.

— Итън, моля те!

— Не разбираш какво правиш!

— Върни се!

Поуп също продължи да го вика, но Итън продължи нататък в черния дъжд.

Колкото повече се отдалечаваше от тълпата, толкова по-невъзможно му бе да вижда къде стъпва.

Куцукаше бавно, тътрейки крака. Единственият му ориентир беше шумът на реката отляво.

Отзад — затихващи гласове, смаляващи се светлини.

Тялото му бе изстискало последните си капки адреналин и той усещаше, че ще се срине напълно.

Щеше напълно да изключи.

Но не можеше да спре. Още не.

Желанието да се свие в пясъка по брега и да заспи беше почти неустоимо, но онези от другата страна можеха да решат да прекосят реката.

А те имаха фенери, оръжия и числено превъзходство.

Той нямаше нищо.

Рискът бе твърде голям.

И затова продължи нататък с малкото сили, които му бяха останали в запас.