Пайнс (Живи или мъртви)

7.

Итън, искам да се отпуснете. Чувате ли ме? Престанете да се съпротивлявате.

Итън разпозна гласа през мъглата — на психиатъра. Опита се да отвори очи, но от усилията клепачите му се надигнаха едва-едва.

Дженкинс се взираше в него през очилата си в телени рамки. Итън се опита отново да раздвижи ръце, но те бяха или счупени, или обездвижени.

— Ръцете ви са закопчани с белезници за дръжката на леглото — каза Дженкинс. — По заповед на шерифа. Не се стряскайте, но имате тежък дисоциативен пристъп.

Итън отвори уста и моментално усети колко пресъхнали са езикът и устните му, сякаш изгорени от пустинната жега.

— Какво означава това? — с мъка попита той.

— Означава, че имате провал в паметта, във възприятието на реалността и дори в идентичността си. Истинският проблем е, че реакцията е предизвикана от автомобилната катастрофа и че тези симптоми се дължат на мозъчен кръвоизлив. В момента ви готвят за операция. Разбирате ли какво ви казвам?

— Не съм съгласен — каза Итън.

— Моля?

— Не съм съгласен на операция. Искам да бъда преместен в болница в Бойси.

— Твърде рисковано е. Можете да умрете, преди да стигнете там.

— Искам да се махна веднага от този град.

Дженкинс изчезна.

Ослепителна светлина блесна в очите на Итън.

Той чу гласа на Дженкинс:

— Сестра, моля ви, успокойте го.

— Този ли?

— Не, онзи.

— Не съм луд — каза Итън.

Усети как Дженкинс го потупа по ръката.

— Никой не казва, че сте луд. Просто умът ви е повреден и трябва да го оправим.

Сестра Пам се появи в полезрението на Итън.

Красива, усмихната, действаше му някак утешаващо. Може и да беше рутинно отношение, но Итън беше готов да се хване и за сламка.

— Боже мой, господин Бърк, изглеждате просто ужасно. Да видим дали няма да мога да ви накарам да се почувствате поне мъничко по-добре, става ли?

Иглата беше великанска, най-голямата, която бе виждал някога. От върха й капеха сребристи капки от съдържанието на спринцовката, каквото и да бе то.

— Какво е това? — попита Итън.

— Просто нещо, което ще отпусне разклатените ви нерви.

— Не го искам.

— Стойте мирен.

Тя потуша вената на дясната му ръка. Итън задърпа с такава сила стоманената гривна на китката си, че пръстите му изтръпнаха.

— Не го искам!

Сестра Пам вдигна поглед и после се наведе толкова близо до лицето му, че миглите й докоснаха неговите, когато тя примигна. Той долови аромата на червилото й. Отблизо очите й бяха бистри като изумруд.

— Стойте мирен, господин Бърк. — Тя се усмихна. — Или ще забия шибаната игла до кокал.

Думите й го смразиха. Итън се замята още по-силно и белезниците задрънчаха по дръжките.

— Да не си ме докоснала — кипеше той.

— О, така ли искате да играем? — попита сестрата. — Добре.

Усмивката й не трепна, докато хващаше спринцовката като нож. Преди Итън да разбере намеренията й, тя заби цялата игла в седалищния му мускул.

Пронизващата болка се задържа, докато сестрата прекосяваше спокойно стаята към психиатъра.

— Не уцелихте вена ли? — попита Дженкинс.

— Много мърдаше.

— След колко време ще подейства?

— Най-много след петнайсет. В операционната готови ли са?

— Да, закарайте го. — Дженкинс насочи последните си думи към Итън, докато бутаха носилката му към вратата. — Ще мина да ви видя, след като приключат с рязането и лепенето. Успех, Итън. Ще ви оправим.

— Не съм съгласен — каза Итън с цялата решителност, която успя да изстиска от себе си, но Дженкинс вече беше излязъл.

С подутите си очи Итън следеше движението на сестра Пам около носилката. Тя хвана дръжката и носилката се задвижи. Едно от предните й колела скърцаше, докато се въртеше върху линолеума.

— Защо не уважавате искането ми? — попита Итън, като се мъчеше да овладее гласа си и да подходи по-меко към нея.

Тя не отговори, а избута носилката през изхода в коридора, който беше пуст и притихнал както винаги.

Итън вдигна глава и видя, че приближават поста на сестрите.

Всички врати, покрай които минаваха, бяха затворени и под тях не се процеждаше никаква светлина.

— На този етаж няма никой, освен мен, нали? — попита Итън.

Сестрата започна да си подсвирква в тон със скърцащото колело.

— Защо ми причинявате това? — попита той и в гласа му се долови отчаяние, което бе съвсем искрено и извираше направо от кладенеца на ужаса, който го изпълваше неумолимо с всеки следващ миг.

Впери поглед в нея — от странен ъгъл, както беше легнал на носилката. Виждаше долната част на брадичката й, устните, носа, панелите на тавана и дългите флуоресцентни лампи, минаващи над тях.

— Пам — каза той. — Моля те. Говори. Кажи ми какво става.

Тя дори не погледна надолу към него.

От другата страна на поста на сестрите пусна носилката и я остави да спре сама, след което тръгна към двойната врата в края на коридора.

Итън погледна към надписа над вратата.

Едното крило се отвори и се появи мъж в синьо хирургическо облекло. Ръцете му вече бяха облечени в латексови ръкавици.

Маската скриваше цялото му лице, с изключение на спокойните изпитателно гледащи очи, чийто цвят отговаряше почти идеално на дрехите му.

— Защо е още буден? — попита той сестрата с тих, спокоен глас.

— Много се съпротивляваше. Не успях да улуча вена.

Хирургът хвърли поглед към Итън.

— Добре, дръжте го тук, докато не се унесе. Още колко остава според вас?

— Десет минути.

Мъжът кимна отсечено и тръгна обратно към операционната, като бутна вратата с рамо. Езикът на тялото му бе гневен и агресивен.

— Хей! — извика Итън след него. — Искам да говоря с вас!

За няколкото секунди, през които беше отворена вратата, той успя да зърне операционната…

Хирургическа маса в центъра с големи ярки лампи около нея.

До нея — метална количка с всевъзможни хирургически инструменти.

Блестящи, грижливо подредени върху стерилизирана кърпа.

Скалпели с всякакви размери.

Триони за кост.

Форцепс.

Инструменти, чието име не знаеше, но изглеждаха застрашително.

Секунда преди вратата да се затвори, Итън видя как хирургът спира до количката и вади бургия от калъфа й.

Погледна към Итън и натисна няколко пъти копчето. Пискливият звук на мотора изпълни операционната.

Итън се задъха под болничната пижама и усети басовия ритъм на ускоряващия се пулс. Погледна обратно към поста на сестрите и зърна Пам да изчезва зад ъгъла.

За момент остана сам в коридора.

Не се чуваше никакъв звук, освен тракането на скалпели и хирургическо оборудване от другата страна на двойната врата. Отдалечаващите се стъпки на сестрата. Бръмченето на флуоресцентната лампа точно над него.

Безумна мисъл — ами ако наистина е луд? Ами ако хирургът в онази операционна го отвори и наистина го оправи? Щеше ли всичко това да изчезне? Щеше ли да изгуби самоличността си? Да се превърне в друг човек в свят, където жена му и синът му не съществуват?

Успя да се надигне в седнало положение.

Беше замаян и се движеше едва-едва, но това може да се дължи и на побоя, нанесен му от шериф Поуп.

Погледна към китките си. И двете бяха закопчани с белезници за металните дръжки на носилката.

Задърпа, веригите се опънаха, ръцете му станаха пурпурни.

Болката беше непоносима.

Отпусна ръцете си и после дръпна рязко с такава сила, че стоманените ръбове се забиха в китките му. Кожата на лявата му ръка се обели и кръвта опръска чаршафа.

Краката му бяха свободни.

Прехвърли десния си през дръжката и се помъчи да стигне до стената, но не му достигнаха десетина сантиметра.

Легна обратно в носилката и за първи път хладно прецени колко добре и напълно са го прецакали — упоен, закопчан и на път да бъде вкаран в операционна, където щяха да му сторят бог знае какво.

Трябваше да признае, че когато миналия път се събуди в болницата и разговаря с д-р Дженкинс, беше минал през момент на съмнение и със страх се беше запитал дали наистина не е получил някаква травма, която се е отразила на психиката му.

Изкривила е възприятията му за хората, пространството и времето.

Защото нищо в Уейуърд Пайнс не изглеждаше смислено.

Но последните няколко факта — социопатното поведение на сестра Пам, отказът им да се вслушат във възраженията му срещу операцията — бяха потвърдили, че му няма нищо и че хората в този град му желаят злото.

Вече беше изпитал много страх, носталгия и безпомощност, откакто бе пристигнал в Уейуърд Пайнс, а сега беше на път да изпадне в пълно отчаяние.

Нищо чудно от другата страна на онази врата да го чака смърт.

Никога вече нямаше да види Тереза. И сина си.

Само мисълта за това беше достатъчна да се просълзи. Беше ги разочаровал. Беше ги разочаровал по толкова много начини.

С физическото си отсъствие. И с емоционалното.

Досега се беше докосвал съвсем леко до това ниво на ужаса и мъката — с Аашиф в онзи коптор в Ролан.

Лингчи.

Сега страхът започваше да го поглъща целия, да притъпява способността му да анализира информацията и да реагира подобаващо.

Или може би упойката най-сетне бе преодоляла бариерата на мозъка и кръвта и поемаше контрола върху него.

„Господи, не се пречупвай сега. Трябва да се владееш“.

Чу пронизително скърцане и вратата на асансьора се отвори на три метра зад него. Меки бързи стъпки приближаваха към него.

Опита се да проточи врат и да види кой идва, но докато успее, носилката вече се движеше — някой го дърпаше назад към асансьора.

Зяпна красивото, смътно познато лице. Изпъкналите скули му говореха нещо. В сегашното му състояние му трябваха пет секунди, за да разпознае барманката от кръчмата.

Тя го избута в асансьора и се зае да вкара цялата носилка.

Натисна някакво копче.

Лицето й бе опънато и бледо. Носеше тъмносин дъждобран, от който на пода се стичаше вода.

— Хайде, хайде. — Пръстът й непрекъснато натискаше светналото С.

— Познавам те — каза Итън, но още не можеше да си спомни името й.

— Бевърли. — Тя се усмихна, но усмивката й бе нервна. — Така и не получих онзи голям бакшиш, който ми обеща. Господи, изглеждаш ужасно.

Вратата започна да се затваря — отново с дълго пронизително скърцане, по-лошо от драскане на нокти по черна дъска.

— Какво става с мен? — попита той, когато кабината пое надолу.

— Опитват се да пречупят ума ти.

— Защо?

Тя повдигна дъждобрана и извади ключ за белезници от задния джоб на джинсите си.

Пръстите й трепереха.

Едва на третия опит успя да пъхне ключа в ключалката.

— Защо? — отново попита Итън.

— Ще говорим, когато е безопасно.

Халката на китката му се отвори.

Итън се надигна, грабна ключа от ръката й и се зае да отключи другия чифт белезници.

Асансьорът изпълзя от четвъртия на третия етаж.

— Ако спре и някой се опита да влезе, ще се бием. Разбра ли? — попита тя.

Итън кимна.

— Каквото и да стане, не бива да им позволяваш да те върнат в онази операционна.

Втората халка се отвори и Итън слезе от носилката.

Чувстваше се доста стабилен на краката си, упойката сякаш не му беше подействала.

— Ще можеш ли да тичаш?

— Току-що ме упоиха. Няма да мога да бягам дълго.

— Мамка му.

Звънецът над вратата иззвъня.

Трети етаж.

Продължаваха да се спускат.

— Кога? — попита Бевърли.

— Преди пет минути. Но инжекцията беше мускулна, не венозна.

— Какво ти биха?

— Не знам, но ги чух да казват, че след десет минути ще съм в безсъзнание. Е… вече по-скоро след осем или девет.

Кабината стигна до лобито и продължи надолу.

— Когато вратата се отвори, тръгваме наляво до самия край на коридора — каза Бевърли. — Там има врата, от която ще излезем на улицата.

Кабината се разтресе и спря.

За един безкраен миг вратата остана затворена.

Итън премести тежестта върху петите си, готов да се втурне в коридора, ако там ги чакат. Адреналинът го изпълваше с онази наелектризирана бодрост, която чувстваше всеки път преди мисия, докато перките на хеликоптера набираха скорост.

Вратата се отвори мъничко, замръзна за десет секунди и бавно продължи да се отваря със скърцане.

— Чакай — прошепна Бевърли. Тя прекрачи прага и надникна. — Чисто е.

Итън я последва в дълъг пуст коридор.

Линолеумът на квадрати продължаваше най-малко петдесет метра към вратата в дъното. Всичко бе безупречно чисто, притихнало и блестящо под ярката светлина на флуоресцентните лампи.

Някъде се затръшна врата и двамата замръзнаха на място.

Чуха се стъпки, макар че беше невъзможно да се определи колко души приближават.

— Слизат по стълбите — прошепна Бевърли. — Хайде.

Тя се обърна и побягна в обратната посока. Итън я следваше, като се опитваше да не шляпа прекалено силно по линолеума, и сумтеше от пронизващата болка в натъртените си ребра.

Стигнаха до опустял сестрински пост, когато вратата зад тях към края на коридора се отвори с трясък.

Бевърли зави и спринтира по един страничен коридор. Итън се мъчеше да не изостава. Осмели се да се озърне през рамо, но вече беше зад ъгъла и не видя нищо.

Това крило беше празно и два пъти по-късо.

В средата на коридора Бевърли спря и отвори една врата отляво.

Опита се да вкара Итън вътре, но вместо това той поклати глава, наведе се и прошепна нещо в ухото й.

Тя кимна и се втурна в стаята, затваряйки вратата след себе си.

Итън отиде до вратата от другата страна на коридора.

Дръжката се завъртя. Той се вмъкна вътре.

Помещението беше празно и тънеше в мрак. Доколкото можеше да прецени на слабата светлина от коридора, стаята беше същата като онази, в която го държаха на четвъртия етаж.

Итън затвори колкото се може по-тихо и влезе в банята.

Затърси пипнешком, докато не намери ключа.

Запали лампата.

На закачалката до душа висеше кърпа за ръце. Итън я взе, уви я около ръката си и застана пред огледалото.

Замахна.

„Имаш трийсет секунди, ако не и по-малко“.

Но отражението му го изкара от релси.

„О, Господи“. Знаеше, че не е в добро състояние, но Поуп направо го беше преобразил — горната му устна бе два пъти по-дебела от обичайното, носът му беше станал огромен и с цвета на гнила ягода, разрезът на дясната му буза беше затворен с двайсетина шева, а очите…

Цяло чудо беше, че изобщо може да вижда. Очите му бяха черно — пурпурни, а кожата около тях беше подута, сякаш беше получил почти фатална алергична реакция.

Нямаше време да се замисля върху това.

Заби юмрук в долния десен ъгъл на огледалото и задържа предпазената си ръка на място, за да не изпопадат парчетата стъкло.

Беше нанесъл идеалния удар — минимални поражения, големи парчета. Бързо ги събра със свободната си ръка, сложи ги в мивката и избра най-голямото.

Махна кърпата от дясната си ръка, изключи светлината и излезе в спалнята.

Не виждаше нищо, освен тънката ивица светлина под вратата.

Пристъпи предпазливо напред и опря ухо във вратата.

Звукът беше слаб, но чу как някъде в далечината се отварят и затварят врати.

Проверяваха всяка стая и съдейки по шума, все още се намираха в главния коридор.

Надяваше се, че преценката му е вярна.

Запита се дали вратата на асансьора е все още отворена. Ако са видели кабината тук, несъмнено щяха да приемат, че е избягал в сутерена. С Бевърли трябваше да се сетят да върнат кабината на четвъртия етаж, но вече беше късно да поправят грешката.

Ръката му напипа дръжката.

Докато я завърташе бавно, Итън се опита да успокои дишането си и да забави ударите на сърцето си, за да се освободи от чувството, че всеки момент ще припадне.

Съвсем леко дръпна вратата.

Тя се открехна на пет сантиметра. За щастие пантите не изскърцаха.

Дълъг триъгълник светлина падна върху линолеума на квадрати под босите му крака.

Трясъкът от затръшващите се врати се беше засилил.

Итън хвана парчето огледало и го пъхна през процепа, като го придвижваше бавно, милиметър по милиметър, докато то не показа отражение на коридора зад него.

Беше празен.

Още една врата се затвори.

Между затръшванията се чуваше само тропот на гумени подметки по пода и нищо друго. Една флуоресцентна лампа наблизо беше повредена, мигаше неравномерно и потапяше коридора ту в светлина, ту в мрак.

Сянката изпревари човека — леко потъмняване по пода при поста на сестрите, след което се появи Пам.

Тя спря на кръстовището и застана абсолютно неподвижно. Държеше нещо в дясната си ръка. Итън не успя да разгледа предмета от това разстояние, но единият му край проблясваше, отразявайки светлината.

Минаха трийсет секунди. Накрая Пам се обърна и тръгна по коридора на Итън. Вървеше предпазливо, целенасочено, с къси уверени крачки и усмивка, която изглеждаше твърде широка, за да пасва на лицето й.

След няколко метра спря, прибра колене и клекна да разгледа нещо на линолеума. Прокара пръст по пода и го вдигна. С внезапна тревога Итън осъзна какво е това, как сестрата е разбрала в коя посока да тръгне.

Капки от дъждобрана на Бевърли.

И това щеше да я заведе право при вратата отсреща. При Бевърли.

Сестра Пам се изправи.

Тръгна бавно, като не откъсваше очи от линолеума.

Итън видя, че предметът в ръката й е спринцовка.

— Господин Бърк?

Той не беше очаквал тя да заговори; от звънкия й злонамерен глас, отекнал в празния коридор, по гърба му полазиха ледени тръпки.

— Знам, че сте наблизо. Знам, че ме чувате.

Вече се беше приближила твърде много и Итън се боеше, че всеки момент ще забележи огледалото.

Прибра парчето и изключително внимателно затвори вратата.

— Тъй като сте новият ми любим пациент — продължи сестрата, — ще ви направя едно специално предложение.

Итън усети нещо в основата на черепа си — затопляне, което продължи надолу по гръбнака, през костите на ръцете и краката му, достигайки до самите върхове на пръстите.

Усещаше го и зад очите си.

Упойката започваше да действа.

— Бъдете добро момче, излезте и ще ви подаря нещо.

Не чуваше стъпките й, но гласът й ставаше все по-силен, докато навлизаше в коридора.

— Подаръкът, господин Бърк, е анестезия за операцията. Сигурно разбирате, че ако още не ви е подействала, упойката, която ви бих преди десет минути, всеки момент ще ви остави в безсъзнание. И ако ми се наложи да изгубя цял час да ви търся по стаите, това ще ме ядоса страшно много. А вие не искате да ме виждате ядосана, защото знаете ли какво ще се случи? Когато рано или късно ви намерим, няма да ви пратим направо в операционната. Ще изчакаме упойката да престане да действа. Ще се събудите на операционната маса. Без ремъци, без белезници, но няма да можете да помръднете. Защото ще ви инжектирам конска доза суксаметоний, който е паралитично вещество. Питали ли сте се някога какво е да те оперират? Е, господин Бърк, ще ви бъде дадена възможност да разберете от личен опит.

По гласа й Итън знаеше, че тя се намира в средата на коридора, на не повече от метър и двайсет от него от другата страна на вратата.

— Единственото движение, на което ще бъдете способен, е мигането. Няма да сте в състояние дори да крещите, докато усещате рязането и дупченето. Докато усещате пръстите ни вътре във вас. Операцията ще продължи часове и ще бъдете жив, буден и ще усещате ясно всяка една мъчителна секунда. Като във филм на ужасите.

Итън постави ръка върху дръжката. Упойката обгръщаше мозъка му, загряваше върховете на ушите му. Запита се колко ли още ще издържи, преди краката му да се подкосят.

„Завърти я бавно, Итън. Много, много бавно“.

Стисна дръжката, зачака сестра Пам да заговори отново и когато тя го направи, започна да завърта.

— Зная, че ме чувате, господин Бърк. Стоя пред стаята, в която се криете. В банята ли сте? Или под леглото? Или може би сте зад вратата и се надявате, че ще ви подмина?

Тя се разсмя.

Езичето се освободи.

Итън вярваше, че тя стои с гръб към него, обърната към стаята на Бевърли, но дали наистина беше така?

— Имате десет секунди да излезете, след което щедрото ми предложение за анестезия отпада. Десет…

Подръпна вратата.

— Девет…

Седем сантиметра.

— Осем…

Петнайсет сантиметра.

Вече отново виждаше коридора и първото нещо, което забеляза, бе кестенявата коса, спускаща се по гърба на сестра Пам.

Стоеше точно пред него.

— Седем…

С лице към вратата на Бевърли.

— Шест…

Сграбчила спринцовката като нож в дясната си ръка.

— Пет…

Продължи да дърпа назад вратата, която се завърташе безшумно на пантите си.

— Четири…

Спря я, преди да се е ударила в стената и застана на прага.

— Три…

Погледна пода, за да е сигурен, че не хвърля сянка, но дори и да хвърляше, примигващата флуоресцентна лампа щеше да я скрие.

— Две и едно. Сега съм ядосана. Много, много ядосана. — Сестрата извади нещо от джоба си. — Намирам се в сутерена, западното крило. Сигурна съм, че е тук. Ще ви изчакам, край.

Уоки-токито изпращя.

— Разбрано, тръгваме — каза мъжки глас.

Упойката вече го удряше здраво, коленете му омекваха, картината пред него започна да се размазва и раздвоява.

Всеки момент щяха да дойдат още хора.

Трябваше да действа сега.

Казваше си: „Давай, давай, давай“, но не беше сигурен дали изобщо има необходимата сила — както физическа, така и на ума.

Отстъпи няколко крачки в стаята, пое бавно и дълбоко въздух и се втурна.

Седем крачки за две секунди.

Блъсна сестрата в гърба на пълна скорост, изблъска я по коридора и заби лицето й в бетонната стена.

Ударът беше силен, направо съсипващ и напълно неочакван, но скоростта и точността на реакцията й го изненада. Дясната й ръка замахна назад и иглата се заби в хълбока му.

Дълбока, пронизваща, ослепителна болка.

Залитна назад, олюлявайки се. Едва се държеше на краката си.

Сестрата се завъртя. По дясната страна на лицето й, където се беше ударила в стената, се стичаше кръв. Тя замахна със спринцовката и се хвърли към него.

Итън щеше да се защити, ако изобщо можеше да вижда, но клепачите му се движеха като охлюви и пред очите му се сменяха картини, сякаш се е надрусал с екстази.

Сестрата се хвърли напред и Итън се опита да я отблъсне, но не прецени правилно разстоянието и иглата отново го прониза в лявото рамо.

Болката при рязкото й изваждане беше такава, че той едва не падна на колене.

Сестрата го пресрещна с идеално прицелен ритник в слънчевия сплит и от силата на удара той отлетя назад към стената и остана без въздух. Никога през живота си не беше удрял жена, но докато Пам се готвеше за следващия ритник, той не можеше да се отърси от мисълта, че ще изпита ужасно удоволствие да забие лакът в челюстта на кучката.

Погледът му се впи в иглата. „Моля те, Господи, само това не“.

Вдигна ръце да защити лицето си, но те бяха станали като канари.

Тромави, тежки и бавни.

— Май сега ти се иска да беше излязъл, докато те увещавах, а? — каза сестрата.

Той замахна бавно, но тя с лекота избягна удара му и отвърна с мълниеносен ритник, който отново счупи носа му.

— Искаш ли отново иглата? — попита Пам. Итън щеше да нападне, да се опита да я събори, да я притисне с тежестта си към пода, но поради близостта на иглата и затъпените си възприятия реши, че идеята не е добра.

Пам се разсмя.

— Виждам, че припадаш. Знаеш ли, това всъщност е забавно.

Итън се помъчи да се отдалечи, облегнат на стената, като риташе немощно с крака, но тя видя опитите му, застана пред него и се приготви за нов удар.

— Хайде да си поиграем една игричка — каза Пам. — Аз ще те боцкам с иглата, а ти ще се опитваш да ме спреш.

Хвърли се към него, но болка нямаше.

Лъжливо движение — тя си играеше с него.

— А сега, господин Бърк, ще…

Нещо се стовари отстрани на главата й със силно туп.

Пам рухна на пода и не помръдна. Бевърли стоеше над нея, а повредената лампа хвърляше диви отблясъци по лицето й. Тя още държеше металния стол за краката и изглеждаше шокирана от собствената си постъпка.

— Идват и други — каза Итън.

— Можеш ли да вървиш?

— Ще видим.

Бевърли захвърли стола настрани и пристъпи към Итън.

— Хвани се за мен, ако не изгубиш равновесие.

— Вече съм го изгубил.

Вкопчи се в ръката й, докато тя го мъкнеше обратно по коридора. Когато стигнаха до поста на сестрите, Итън едва успяваше да поставя единия си крак пред другия.

Погледна назад, когато стигнаха ъгъла. Сестра Пам се мъчеше да се надигне.

— По-бързо — каза Бевърли.

Главният коридор още беше празен и двамата се впуснаха в тръс.

Итън се препъна на два пъти, но Бевърли успяваше да го задържи на крака.

Клепачите му натежаваха, упойката се спускаше върху него като топло мокро одеяло. Искаше само да си намери някое тихо ъгълче, в което да се свие на кълбо и да заспи.

— Още ли си с мен? — попита го Бевърли.

— На косъм.

До вратата в края на коридора оставаха петнайсетина метра.

Бевърли ускори крачка.

— Хайде — каза тя. — Чувам ги да слизат по стълбите.

Итън също ги чу — неразбираеми гласове и тропот на много крака зад вратата, покрай която тъкмо минаваха.

В края на коридора Бевърли рязко отвори вратата и помъкна Итън през прага към тясно стълбище, чиито шест стъпала водеха към друга врата с червен надпис ИЗХОД отгоре.

Щом минаха, Бевърли спря и затвори внимателно.

Итън чу гласовете да изпълват коридора от другата страна. Стъпките като че ли се отдалечаваха, но не можеше да е сигурен.

— Дали ни видяха? — попита той.

— Не знам.

Трябваше да съсредоточи всичките си сили, за да изкачи последните стъпала до изхода. Блъснаха вратата и се озоваха навън в тъмното. Босите крака на Итън стъпиха на мокрия паваж, а студеният дъжд по раменете му вече започваше да се просмуква през тънката като хартия болнична дреха.

Едва стоеше на краката си, а Бевърли вече го дърпаше към тротоара.

— Къде отиваме? — попита той.

— На единственото място, където със сигурност няма да те намерят.

Итън я последва по тъмната улица.

Нямаше никакви коли, само мътната светлина на уличните лампи и от прозорците на къщите. Всичко беше замъглено и размазано от дъжда.

Тръгнаха по тротоара на тиха улица и след втората пряка Итън спря и се опита да седне в тревата, но Бевърли не му позволи да се предава.

— Още не — каза тя.

— Не мога повече. Едва усещам краката си.

— Още една пряка, става ли? Ще се справиш. Трябва да се справиш, ако искаш да останеш жив. Обещавам ти, че след пет минути ще можеш да легнеш и да заспиш.

Итън се изправи и олюлявайки се, последва Бевърли още една пряка. По-нататък нямаше никакви къщи и улични светлини.

Влязоха в гробище с рушащи се надгробни камъни, между които растяха дъбове и борове. Не беше поддържано от много време и тревата и бурените достигаха до кръста на Итън.

— Къде ме водиш? — Думите му бяха завалени, тромави и едва излизаха от устата му.

— Право напред.

Вървяха между надгробните камъни и паметниците. Повечето бяха така изронени, че Итън не можеше да разчете надписите.

Беше премръзнал, вир-вода, с кални крака.

— Ето там. — Бевърли посочи малък каменен мавзолей сред горичка от трепетлики. Итън с мъка преодоля последните дванайсетина метра и рухна при входа между две разпаднали се каменни вази.

Бевърли трябваше да блъсне три пъти с рамо, за да отвори желязната врата. Пантите й изскърцаха толкова силно, че спокойно можеха да събудят и мъртвите.

— Искам да влезеш вътре — каза тя. — Хайде, почти стигнахме. Още метър и половина.

Итън отвори очи и изпълзя по стълбите към тясната врата, на завет. Бевърли затвори след тях и за момент мракът в криптата беше пълен.

Включи се фенерче, лъчът му пресече помещението и запали цветовете на витражния прозорец на задната стена.

На прозореца бяха изобразени слънчеви лъчи, пронизващи облаците и осветяващи едно-единствено цъфнало дърво.

Итън се свлече на ледения камък, докато Бевърли отваряше брезентовия чувал в ъгъла.

Тя извади одеяло, разгъна го и зави Итън.

— Имам и дрехи за теб — каза Бевърли, — но може да се облечеш и след като се събудиш.

Итън се разтрепери неудържимо, борейки се срещу упойката. Не искаше да се унася, защото имаше да задава въпроси, трябваше да знае. Не искаше да рискува Бевърли да я няма, когато се събуди.

— Какво е Уейуърд Пайнс? — попита той.

Бевърли седна до него.

— Когато се събудиш, ще…

— Не, кажи ми сега. През последните два дни видях невъзможни неща. Неща, които ме карат да се съмнявам, че съм с ума си.

— Не си луд. Те просто се опитват да те накарат да мислиш, че си.

— Защо?

— Не зная.

Итън се запита дали може да й вярва и реши, че предвид всичко останало е може би най-разумно да бъде скептичен.

— Ти спаси живота ми и съм ти благодарен за това — каза той. — Но трябва да попитам… защо, Бевърли? Защо ти си единственият ми приятел в Уейуърд Пайнс?

Тя се усмихна.

— Защото и двамата искаме едно и също.

— Какво?

— Да се махнем оттук.

— От този град няма никакъв път, водещ навън, нали?

— Да.

— Но аз дойдох с кола преди няколко дни. Как е възможно това?

— Итън, остави упойката да ти подейства и когато се събудиш, ще ти кажа всичко, което знам, и как според мен можем да се измъкнем. Затвори очи.

Не искаше да го прави, но не можеше да го спре.

— Не съм луд — каза той.

— Знам.

Треперенето започна да отслабва, топлината на тялото му стопли въздуха под одеялото.

— Кажи ми само едно — продължи той. — Как се озова в Уейуърд Пайнс?

— Работех в Ай Би Ем. Дойдох по работа, искахме да оборудваме компютърната зала на местното училище с нашите „Танди 1000“. Но когато влязох в града, попаднах в автомобилна катастрофа. Изневиделица се появи камион и се заби в колата ми. — Гласът й ставаше по-тих, по-далечен, по-труден за разбиране.

— Казаха ми, че имам мозъчна травма и частична загуба на паметта, поради което първият ми спомен от този град е как вървя един следобед покрай реката.

Итън искаше да й каже, че същото се е случило и с него, но не успя да отвори уста. Упойката го заля като вълна и го погълна.

След секунди щеше да потъне напълно.

— Кога? — дрезгаво прошепна той.

Тя не го чу, наложи се да се наведе към него, да доближи ухо до устата му. Итън трябваше да събере всичките си сили, за да повтори въпроса.

— Кога… дойде… тук? — прошепна той, вкопчвайки се в думите като в спасителен пояс, който можеше да го задържи на повърхността, буден, но въпреки всичко потъващ отново.

— Никога няма да забравя деня на пристигането си, защото в известен смисъл това е все едно денят на смъртта ми — каза тя. — Оттогава нищо не е същото. Беше прекрасна есенна утрин. Небето бе тъмносиньо. Трепетликите пожълтяваха. Беше трети октомври хиляда деветстотин осемдесет и пета. Всъщност следващата седмица имам юбилей. Ще съм прекарала в Уейуърд Пайнс цяла година.