Пайнс (Живи или мъртви)

12.

Нямаше начин да определи колко време е вървял сам в мрака.

Час.

Може би два.

Или повече.

Темпото му бе такова, че нямаше как да е изминал повече от километър и половина. В това поне беше сигурен. На всеки няколко минути спираше и поглеждаше надолу по течението, търсеше приближаващи светлини, ослушваше се за стъпки по камъните.

Но всеки път, когато погледнеше назад, беше едно и също — пълен мрак. И дори някой да го следваше, ревът на реката успяваше да заглуши всички останали звуци.

Дъждът намаля, премина в ръмене и накрая спря.

Итън продължаваше да върви, движеше се единствено по усет, ръцете му се хващаха за невидими канари, краката му правеха най-малките възможни стъпки, така че инерцията да не го събори, когато неизбежно се натъкне на някое препятствие.

А после започна да вижда.

В един момент цареше пълен мрак.

В следващия се появи голяма подпухнала луна, светлината й си проби път между облаците и всеки камък заблестя като лакиран.

Итън седна на една канара с плоска горна част. Краката му трепереха, беше на края на силите си.

Тук реката се беше стеснила почти наполовина, но течението бе по-буйно и водата се носеше през същинска каменна градина, разбивайки се на пяна.

Огромни борове, високи по двайсет — двайсет и пет метра, се извисяваха над бреговете от двете й страни.

Изведнъж осъзна колко е жаден.

Отпусна се на колене, изпълзя до реката и потопи лице в малък вир.

Водата имаше великолепен вкус, чиста и сладка, но и леденостудена.

Между две глътки Итън погледна надолу по течението.

Като се изключи полудялата река, нищо не помръдваше покрай бреговете.

Искаше да поспи, можеше да легне направо на камъните и да се унесе за секунди, но знаеше, че това би било глупаво.

„Трябва да намеря подслон, преди луната да се е скрила.

Преди да изгубя способността си да вървя“.

Облаците вече започваха да се скупчват пред луната.

Насили се да стане.

Пресичането на реката тук, особено в това състояние, беше равносилно на самоубийство. Трябваше да потърси подслон от тази страна на реката, но това щеше да е трудно. От другата страна старата борова гора пълзеше няколкостотин метра нагоре по планинския склон към стелещите се облаци. Беше сигурен, че в гора като тази ще може да си намери някое място, където да прекара нощта — ако не друго, можеше поне да си направи някакъв навес от паднали клони. Щеше да се покрие с тях, за да го предпазят от дъжда, а може би дори да запазят част от телесната му температура и да го стоплят.

Но това нямаше да се случи.

От страната на Итън брегът се издигаше стръмно на дванайсет метра до подножието на отвесните скали, които опасваха Уейуърд Пайнс.

А над тях се редуваха корнизи, които се губеха нагоре в мрака.

Не беше в състояние да се катери.

Продължи с мъка напред.

Водата се плискаше в стомаха му.

Усещаше стъпалата си — подути и туптящи в кубинките. Знаеше, че трябва да спре и да излее водата от тях преди час, но се страхуваше, че ако седне, няма да има силата да ги обуе отново и да продължи.

Вървенето от тази страна ставаше все по-трудно — почти нямаше равна земя, всичко беше камънаци и стръмни склонове.

Навлезе във висока борова горичка.

Камънаците се смениха с мека влажна пръст, покрита с мъртви борови иглички. „Става все по-зле и по-зле, ще спя тук“. Мястото не беше идеално — твърде близо до реката, без клони, с които да се прикрие; всеки преследвач неминуемо щеше да го намери. Но поне имаше някаква защита под клоните на старите дървета.

Огледа се за последен път. Вече беше решил, че ако не види нещо по-интересно, това място ще му стане дом до края на нощта.

Погледна нагоре по склона към подножието на скалата.

Стори му се, че вижда черно петно горе.

Тръгна натам, без изобщо да се замисля.

Катереше се на четири крака през боровете и после по натрошените камъни.

Ставаше все по-стръмно и по-стръмно.

Вече се беше задъхал, потта се стичаше по лицето му и пареше в очите.

В близост до скалата камъните станаха по-дребни и краката му се хлъзгаха на всяка крачка, все едно се катереше по пясъчна дюна.

Стигна до отвесната стена.

Мракът отново се спускаше, само малък резен от луната надничаше през облаците и въздухът отново се изпълни с миризмата на дъжд.

Ето го и него — черното петно, което беше забелязал от реката. Нишата беше дълбока пет-шест стъпки, но отвътре бе гладка и суха и щеше да го защити от стихиите.

Итън се изкачи на перваза и изпълзя вътре.

Задната стена беше полегата и той се облегна на нея. Притъмняващият свят беше ограничен от стените на нишата. Не можеше да види реката оттук, а и шумът й беше намалял до нещо като висок шепот.

С намаляването на лунната светлина гората от другата страна на реката постепенно изчезваше, потапяйки го отново в абсолютен мрак.

Заваля.

Итън седна и с треперещи пръсти се опита да развърже кубинките, които беше взел от мъжа, когото бе убил в апартамента. Трябваха му няколко минути преди най-сетне да се справи с възлите и да се събуе. Изсипа поне по половин литър вода от всяка, после събу няколкото чифта чорапи и ги остави на камъните да съхнат.

Дрехите му бяха подгизнали.

Свали якето, фланелката, джинсите, дори слиповете. Прекара десет минути гол в нишата, като изстискваше дрехите си, докато не станаха само влажни.

Зави гърдите си с якето, краката с фланелката, а джинсите нави и ги подложи като възглавницата. Легна на полегатата задна стена, обърна се на една страна и затвори очи.

Никога през живота си не беше изпитвал такъв студ.

Отначало се боеше, че няма да може да заспи — тялото му се тресеше така силно в неуспешните си опити да се стопли, че трябваше да хване ръкавите на якето, за да го задържи върху себе си.

Но колкото и да беше премръзнал, изтощението му бе още по-голямо.

Пет минути по-късно сънят победи.