Пайнс (Живи или мъртви)

13.

Десният глезен на Итън е окован с верига за халка в пода.

Той седи на разнебитено бюро, на което има три неща…

Празен лист А4.

Черна химикалка.

И пясъчен часовник, чиито черни песъчинки изтичат от едната чаша в другата.

Аашиф го е предупредил, че когато пясъкът изтече, ще се върне и ако написаното не му хареса, Итън ще умре от лингчи.

Но Итън знае, че дори да имаше точна и подробна информация за някоя голяма предстояща офанзива, дори да напише дати, места, цели, детайли за сухопътен удар и въздушно подкрепление, това няма да е достатъчно.

Нищо няма да бъде достатъчно, защото какаото и да напише, ще умре, при това по най-ужасен начин.

Единственото, което знае за Аашиф, е гласът му и онези зли кафяви очи, в които се чете не желание за информация, а за причиняване на болка.

Разпитът е просто маска, встъпителна игра.

Нещо, което да възбуди Аашиф още повече.

Той е садист. Най-вероятно от „Ал Кайда“.

По някакъв начин Итън не си беше позволил да си мисли за това, докато висеше на китките си в стаята за мъчения, но сега, докато седеше сам зад бюрото, осъзнаването го удари с пълна сила.

Каквото и да напише за по-малко от час, животът му ще стане безкрайно по-лош.

Стаята има един-единствен прозорец, но той е затворен с капаци.

През малките пролуки между дъските проникват ослепително ярките лъчи на иракското слънце.

Жегата е убийствена, потта избива от всяка пора на тялото му.

Хиперреалността на момента става непоносима. Итън е замаян от възприятията.

Кучешки лай отвън.

Далечен смях на деца.

Зловещо тракане на стрелба на километри оттук, подобно на песента на щурци.

Бръмчене на муха около лявото му ухо.

Миризма на масгуф7 някъде наблизо.

Писъци някъде в недрата на този комплекс от постройки.

„Никой не знае, че съм тук. Поне никой, който би могъл да ми помогне“.

Мислите му се насочват към Тереза, която е бременна у дома, но силата на емоциите и носталгията е непоносима в светлината на онова, което го очаква. Изкушението да повтори наум последния им разговор е мъчително, но той знае, че подобно нещо ще го пречупи.

„Не мога да се обръщам натам. Още не. Може би в последните ми мигове“.

Итън вдига химикалката.

„Трябва да занимавам ума си с нещо. Не мога да седя тук и да мисля какво предстои.

Защото той иска точно това.

Защото това е целта му“.

Нещо рязко го изтръгна от сънищата за войната.

В продължение на цяла минута нямаше представа къде е, едновременно треперещ от студ и изгарящ от треска.

Надигна се, протегна ръце в тъмното и когато пръстите му докоснаха каменните стени на нишата, вътрешният му компас заработи и ужасът, в който се бе превърнал животът му, го заля с пълна сила.

В съня си беше изритал дрехите настрани и те лежаха пръснати върху камъка до него, студени и влажни. Итън ги просна, за да могат да изсъхнат по-добре, и запълзя напред, докато не стигна до ръба на нишата.

Дъждът беше спрял.

Нощното небе кървеше със звездна светлина.

Никога не бе проявявал какъвто и да било интерес към астрономията, но сега откри, че търси познати съзвездия и се пита дали звездите са си по местата.

„Това ли е небето, което съм виждал винаги?“

Реката пееше на петнайсет метра под него.

Загледа се надолу към водата и когато ги видя, кръвта му замръзна.

Първият му подтик бе да се скрие в нишата, но успя да се овладее — всяко рязко движение можеше да привлече вниманието им.

„Кучи синове, проследили са ме.

В края на краищата са пресекли реката“.

Бяха долу сред гигантските борове до реката, така добре скрити в сенките, че не можеше да прецени броя им.

Със скоростта на охлюв, сантиметър по сантиметър, Итън изпълзя обратно в нишата, снишен, опрял гърди в ледената скала. Надникна предпазливо през ръба.

Бяха изчезнали в сенките и за момент, като се изключи реката, светът бе абсолютно неподвижен и Итън започна да се пита дали наистина е видял нещо. Като се има предвид през какво беше преминал през последните пет дни, халюцинирането щеше да е съвсем в реда на нещата.

Трийсет секунди по-късно те се появиха от сянката на дърветата сред изпотрошените скали в началото на склона.

„Какво, по…?“

Беше само едно и макар да бе с размерите на човек, не се движеше като човек — преодоляваше скалите на четири крака, без козина и бледо под светлината на звездите.

Металически вкус — продукт на страха — изпълни устата на Итън, когато осъзна, че пропорциите му са абсолютно сбъркани. Ръцете изглеждаха два пъти по-дълги от нормалното.

Съществото вдигна глава и дори от това разстояние Итън видя прекадено големия нос, вдигнат към небето.

Душеше.

Итън изпълзя колкото се може по-навътре в нишата, където се сви и затрепери, обгърнал краката си с ръце и ослушващ се за приближаващи стъпки или преобърнати камъни.

Но единственото, което чуваше, беше шумът на реката и следващия път, когато рискува да надникне навън, онова, което видя — или което му се беше привидяло — го нямаше.

През последните няколко часа от нощта сънят така и не го споходи.

Беше прекалено премръзнал.

Болката беше твърде силна.

Бе твърде ужасен от всичко преживяно, за да се потопи отново в сънища.

Лежеше върху скалата, обхванат от едно-единствено желание. От една-единствена нужда.

Тереза.

У дома често се будеше посред нощ и усещаше ръката й върху себе си, тялото й долепено до неговото. Дори в най-трудните нощи. Нощите, когато закъсняваше. Нощите, когато се караха. Нощите, когато я предаваше. Тя даваше много повече от него. Обичаше със скоростта на светлината. Без колебание. Без съжаление. Без условия. Без резерви. Докато той къташе отделни неща за себе си, тя се отдаваше напълно. Всеки път.

Имаше моменти, когато виждаш любимите си хора такива, каквито са в действителност, без багажа на наложените възприятия и споделените истории. Когато ги виждаш с нови очи, като страничен човек, и изпитваш онази първа тръпка на любовта към тях. Преди сълзите и предпазната броня. Когато все още има възможност за съвършенство.

Никога не беше виждал по-ясно жена си, никога не я беше обичал повече — дори в самото начало — отколкото сега, в тази студена и тъмна ниша, докато си представяше как го прегръща.

Гледаше как звездите угасват, докато слънцето вдъхваше огън в небето, и когато то най-сетне се появи над скалите от другата страна на реката, той се окъпа в лъчите на прекрасната топлина, която нахлу в нишата и загря ледения камък.

На светло най-сетне успя да види пораженията, които беше получил при бягството си от Уейуърд Пайнс.

Натъртвания с черно — жълтеникави кръвоизливи покриваха ръцете и краката му.

Дупки от иглата на сестра Пам по лявото рамо и десния хълбок.

Разви тиксото от левия си крак и разкри мястото на бедрото си, откъдето Бевърли беше извадила микрочипа. Превръзката беше спряла кървенето, но кожата около разреза бе възпалена. Имаше нужда от антибиотици и зашиване, за да избегне инфекцията.

Разтърка лицето си с длани. Имаше чувството, че не беше неговото. Кожата беше подута, сцепена на места, а носът му, чупен два пъти за последните двайсет и четири часа, бе изключително болезнен на допир. Бузите му бяха изподраскани от клоните, докато бе тичал през гората, а на тила си имаше цицина, оставена му от някое от онези деца с камъните.

Нищо обаче не можеше да се сравнява с ослепителната болка в мускулите на краката му, които беше насилил много отвъд границите на възможностите им.

Зачуди се дали изобщо има сили да върви.

Късно сутринта, когато дрехите му бяха горе-долу изсъхнали, Итън се облече, завърза все още влажните кубинки и се спусна през корниза на нишата в подножието на отвесната скала.

Спускането към реката му демонстрира по брутален начин какво го чака през остатъка от деня и когато стигна брега, мускулите му вече горяха от болка.

Нямаше друг избор, освен да си почине, да затвори очи и да остави слънчевата светлина да се излива върху лицето му като топла вода. На тази височина се чувстваше невероятно съсредоточен.

Усещаше миризмата на сухи иглички под лъчите на слънцето.

Сладката студена вода.

Звънкият ромон на водата, носеща се надолу в каньона.

Тракането на камъните, повлечени от течението.

Пронизващо синьото небе.

Топлината приповдигна духа му, а това да бъде сред природата въпреки всичко събуди нещо дълбоко в душата му.

Предишната нощ беше прекалено уморен, за да прави каквото и да било, освен да лежи неподвижен върху камъка.

Сега гладът се завърна.

Итън извади морковите и смачкания хляб от джобовете си.

След като се подкрепи, претърси района и си намери един боров клон в близката горичка, който можеше да му свърши работа като бастун. В продължение на няколко минути се протягаше, опитвайки се да раздвижи схванатите си мускули, но това беше обречена битка.

Накрая тръгна нагоре по каньона с темпо, което му се стори, че ще може да поддържа постоянно. След десет минути обаче травмите от вчерашното изпитание го накараха да забави крачка.

Половин километър му се стори като пет.

С всяка следваща стъпка разчиташе все повече и повече на тоягата си. Беше се вкопчил в нея като в спасително въже, сякаш беше единственото нещо, което му позволяваше да върви.

През ранния следобед каньонът започна да се променя, реката се стесни и вече беше по-скоро поток. Боровете станаха по-малки, растяха по-нарядко и в този район бяха измъчени смалени жертви на суровите зими.

Налагаше му се да спира често, вече повече почиваше, отколкото вървеше, и непрекъснато беше задъхан, дробовете му горяха от недостига на кислород, докато се изкачваше все по-нагоре.

Привечер лежеше проснат на покрита с лишеи скала до онова, което беше останало от реката — бърз, широк два метра поток, който бълбукаше в коритото си от разноцветни камъни.

Бяха изминали четири или пет часа, откакто беше напуснал нишата, а слънцето вече се спускаше зад стената на каньона от другата страна на потока.

Когато изчезна, температурата рязко спадна.

Итън лежеше и гледаше как небето губи цвета си. Сви се на кълбо в очакване на нощния студ и мрачно осъзна, че вероятно няма да може да стане.

Обърна се на една страна и си сложи качулката.

Затвори очи.

Беше му студено, но дрехите му бяха сухи и той се опитваше да подреди бъркотията от мисли и противоречиви емоции, изтощението го довеждаше до ръба на делириума, а след това изведнъж почувства, че слънцето напича качулката му.

Отвори очи и седна.

Още се намираше на скалата до потока, само че беше сутрин и слънцето тъкмо надникваше над каньона зад гърба му.

„Проспал съм цялата нощ“.

Завлече се до потока и пи. Водата беше толкова студена, че главата го заболя.

Изяде един морков и няколко хапки хляб, след което се изправи с мъка и се облекчи. Чувстваше се изненадващо по-добре, болката в краката вече не беше така подлудяваща. Почти се търпеше.

Грабна тоягата си.

Стените на каньона се приближаваха и потокът се превърна в ручей, преди да изчезне напълно в извора, от който започваше.

При липсата на течаща вода тишината беше оглушаваща.

Не се чуваше никакъв звук, освен тракането на камъните под кубинките му.

… И самотният крясък на птица някъде в небето.

И собственото му тежко дишане.

Стените от двете страни ставаха все по-стръмни; вече не се виждаха дървета, нямаше дори храсти.

Само пръснати скали, лишеи и небе.

По пладне Итън беше зарязал тоягата. Движеше се по най-стръмния терен, на който беше попадал досега. Докато преодоляваше един завой на каньона, към постоянното трополене на камъни се добави друг звук. Итън се облегна на една канара с размерите на малък автомобил и се опита да се съсредоточи върху звука, без да обръща внимание на неравномерното си дишане.

Ето го.

Изкуствено.

Постоянно.

Ниско децибелно бръмчене.

Любопитството го задърпа напред и Итън продължи да се изкачва по-бързо. Бръмченето се засилваше с всяка следваща крачка и вълнението му растеше.

На петнайсетина метра по-нагоре той впери поглед в източника на звука — шестметрова ограда с бодлива тел отгоре, минаваща през двайсетметровата най-тясна част на каньона. На оградата имаше надпис…

Итън спря на метър и половина от преградата и я огледа внимателно. Беше направена от телена мрежа на квадрати с дължина десетина сантиметра. Отблизо бръмченето беше още по-зловещо, сякаш казваше, че с тази ограда шега не бива.

Долови миризма на разложено и не му отне много време да види източника. Някакъв голям гризач, вероятно мармот, бе направил грешката да се опита да изпълзи през една от дупките при земята. Изглеждаше така, сякаш беше престоял осем часа в микровълнова печка. Напълно овъглен. Някаква нещастна птица бе решила, че е попаднала на безплатен обяд и беше сполетяна от същата участ като гризача.

Итън погледна към стените на каньона.

Бяха отвесни, но издатините, особено от дясната страна, изглеждаха достатъчно обещаващи за някой, който е мотивиран и има куража да рискува да излезе за момент на открито.

Итън се замъкна до стената и започна да се катери.

Скалата не беше от най-здравите и понякога се ронеше под ръцете му, но издатините бяха много и достатъчно близо една до друга, така че не му се налагаше да задържа тежестта си на едно място за повече от няколко секунди.

Не след дълго беше на седем и половина метра над земята и изпита странно гъделичкащо усещане, докато бодливата тел бръмчеше само на няколко стъпки под подметките му.

Пристъпвайки внимателно, Итън мина по един скален корниз и се озова от забранената страна на оградата. Височината го стряскаше, но още повече се плашеше от онова, което беше направил току-що — забранено прекосяване на граница.

Нещо дълбоко в него му нашепваше, че току-що доброволно се е изложил на ужасна опасност.

Спусна се без инциденти в каньона и продължи нататък. Бръмченето постепенно заглъхваше зад него, а организмът му премина в обезпокоително състояние на повишена тревога. Същото му се беше случвало в Ирак — рязко изостряне на сетивата, винаги настъпващо по време на рисковани мисии, които в крайна сметка се проваляха. Дланите му започваха да се потят, пулсът му се ускоряваше, слухът, обонянието, вкусът — всичко минаваше на високи обороти. Не го беше казвал на никого, но когато улучиха хеликоптера му във Фалуджа, беше усетил реактивния снаряд пет секунди преди той да се взриви.

Отвъд оградата теренът беше суров и безнадежден, с напукани и нацепени скали.

Пусто небе.

Липсата на облаци само подчертаваше чувството за абсолютна пустош.

След дните в Уейуърд Пайнс му изглеждаше нереално отново да е така сам, така далеч от други хора. Но подсъзнателно започна да го гризе друго безпокойство. Каньонът като че ли се издигаше още триста метра нагоре към висок, брулен от вятъра хребет. Ако силите не го напуснеха, може би щеше да стигне дотам привечер. И да прекара още една дълга и студена нощ в опити да спи върху нацепените камъни. А после какво? Скоро щеше да остане без храна и макар коремът му още да беше подут от последния водопой, преди потокът да изчезне, физическото натоварване, на което подлагаше тялото си, щеше да го обезводни за нула време.

Но надвисналата заплаха от глад и жажда бледнееше пред страха от онова, което се намираше отвъд онзи хребет в края на каньона.

Километри и километри пустош, доколкото предполагаше. И макар че все още беше запазил някои умения за оцеляване от времето в армията, всичко се свеждаше до това, че бе пребит до спукване и уморен до смърт. Изгледите да излезе от тези планини и да се върне в цивилизацията изобщо не бяха обещаващи.

Но от друга страна, какъв избор имаше?

Да се върне в Уейуърд Пайнс?

По-скоро би замръзнал сам тук, отколкото да стъпи отново на онова място.

Итън преодоля участък от каньона, запушен от огромни канари, като внимателно прескачаше от скала на скала. Под камъните отново се чуваше ромон на вода, но потокът беше невидим, недостижим, скрит долу в черното пространство под скалите.

Високо на лявата стена на каньона нещо ярко отрази слънчевата светлина.

Итън спря, заслони очите си и примижа към ослепителния отблясък. От дъното на каньона успя да различи само някаква четвъртита метална повърхност доста нагоре. Пропорциите й бяха твърде съвършени и точни, за да не е дело на човешки ръце.

Скочи на следващата канара. Вече се движеше по-бързо и по-енергично, като постоянно се озърташе към стената, но така и не можеше да разбере какво представлява бляскавата повърхност.

Напред пътят изглеждаше по-нормален и камъните се преодоляваха доста по-лесно.

Чудеше се дали да не опита да се изкатери до онова метално нещо, когато трясъкът на падащи скали го изтръгна от мислите му.

За един ужасяващ момент си представи как към него летят хиляди тонове скала, за да го смажат до смърт и да го погребат под себе си.

Звукът обаче идваше зад него, а не отгоре. Итън се обърна и погледна в посоката, от която беше дошъл. Може би беше разместил някой камък при преминаването си и сега той се беше търкулнал надолу по склона.

И все пак имаше нещо зловещо в това да чуе друг звук, освен собственото си тежко дишане или движението на камъни непосредствено около него. Беше започнал да свиква с тишината на това изолирано място.

Оттук виждаше каньона далеч назад и погледът му първоначално се спря върху електрическата ограда на четиристотин метра от него, но после вниманието му се насочи към някакво движение много по-близо, на около стотина метра. Отначало си помисли, че е мармот, но съществото се движеше с лека, котешка пъргавина, скачаше бързо от камък на камък. Когато примижа, за да го разгледа по-добре, Итън видя, че то няма никаква козина. Приличаше на албинос, с бледа, млечнобяла кожа.

Итън се препъна, скочи обратно на крака и дъхът му се ускори.

Съществото беше достатъчно близо, за да чуе дишането му — тежко и бързо; ноктите му изтракаха, когато се приземи на следващата скала. Всеки скок го доближаваше все повече, вече беше само на петдесет метра и стомахът на Итън започна да кипи.

Беше създанието, което бе видял през нощта от нишата над реката.

Създанието, което беше сънувал.

Но какво бе то, по дяволите?

Как можеше да съществува подобна твар?

Забърза нагоре по каньона с най-високата скорост, която беше развивал през този ден, като на всяка крачка поглеждаше назад.

Съществото скочи от последната скала и се приземи с грациозността на балерина. Движеше се на четири крака, снишено като глиган, хрипливото му дишане ставаше все по-силно, докато то намаляваше разстоянието с такава скорост, че Итън моментално осъзна, че няма никакъв смисъл да се опитва да му избяга.

Спря и се обърна към онова, което му предстоеше, разкъсван между опитите да проумее какво става и простото желание да оцелее.

Съществото вече беше на двайсет метра от него и колкото повече приближаваше, толкова по-малко Итън харесваше онова, което вижда.

Късо тяло.

Дълги задни и още по-дълги предни лапи с големи черни нокти.

Около петдесет, може би петдесет и пет килограма.

Мускулесто.

Жилаво.

И най-вече хуманоидно. На слънчева светлина кожата му беше прозрачна като на новородена мишка, с мрежа от сини вени и пурпурни артерии; дори сърцето се виждаше едва-едва като пулсираща розова маса в самия център на тежестта му.

На десет метра Итън се приготви за сблъсъка. Малката глава на създанието беше наведена за атака, от краищата на озъбената паст се точеха кървави лиги, кремавите очи нито за миг не се откъсваха от целта си.

Итън долови вонята две секунди преди сблъсъка — на разложена плът и кръв.

То се хвърли във въздуха с писък, който странно напомняше на човешки; Итън се опита да се дръпне настрани в последния момент, но създанието беше предвидило тази маневра, замахна с лапа и го улучи през кръста. Ноктите с лекота преодоляха дебелата тъкан на якето и се забиха в хълбока на Итън.

Той изпита изгаряща болка, а в следващия миг инерцията на създанието го повлече и го тръшна върху камъните с такава сила, че изкара въздуха от дробовете му.

Итън се мъчеше да си поеме дъх, когато съществото атакува.

Като озверял питбул.

Мълниеносно бързо.

С брутална сила.

Замахна диво, докато Итън вдигаше ръце да защити лицето си от ноктите, които бяха остри като на граблива птица и разкъсваха с лекота дрехите и кожата му.

Само за секунди съществото беше успяло да възседне Итън и ноктите на задните му лапи се забиха дълбоко в прасците му и го приковаха като пирони за земята.

Насред целия този ад Итън зърна лицето му.

Големи, широко отворени ноздри.

Малки матови очи.

Голо теме и толкова опъната и тънка кожа, че можеше да види шевовете на черепа там, където костите се съединяваха като парчета от пъзел.

Венци с два реда малки остри зъби.

Имаше чувството, че се бори часове с това нещо — времето се бе забавило и пълзеше като охлюв, докато в действителност бяха изминали само секунди. Бойното обучение на Итън се мъчеше да се задейства, умът му започваше да се издига над страха и объркването, опитваше се да сподави лудата паника, която го беше погълнала. Колкото по-опасна и хаотична е ситуацията, толкова по-ясно трябва да мислиш, за да прецениш как да оцелееш — и засега Итън търпеше провал. Беше позволил на сблъсъка да изсмуче повечето му сили и ако не овладееше страха и разхищението на енергия, след още шейсет секунди нямаше да има нито умствената, нито физическата възможност дори да се съпротивлява.

Създанието нанесе най-свирепия си удар досега — през стомаха, разкъсвайки плата, кожата, тънкия слой мазнина над добре оформените плочки на корема, достигайки до повърхността на самия мускул.

Когато то зарови глава в стомаха, Итън усети как зъбите му разкъсват якето и осъзна с ужас какво се опитва да направи чудовището — да го изкорми с вградените си ножове и да си устрои пир с вътрешностите му направо тук, докато Итън гледа и кръвта му изтича.

Заби юмрук в слепоочието му — тромав, но доста силен удар.

Съществото вдигна глава от корема му и изрева яростно.

После замахна с лявата си лапа към врата на Итън.

Той блокира удара с лявата си ръка, а с дясната трескаво заопипва земята в търсене на оръжие.

Блясъкът на чистата ярост в очите на създанието не можеше да се сбърка с нищо.

То се дръпна от стомаха на Итън и отвратителното му лице се стрелна към врата с оголени зъби.

„Ще разкъса гърлото ми“.

Ръката на Итън напипа камък и пръстите му се сключиха около него.

Замахна така, както не беше замахвал никога през живота си. Камъкът беше тежък, с големината на преспапие, и когато тъпата му страна удари главата отстрани, чудовището трепна, черните като въглища зеници се разшириха в мъничките му млечни очи, а челюстта му се отпусна, сякаш бе зяпнало изумено и зашеметено.

Итън не се поколеба.

Хвърли се напред и заби камъка в пълната с остри зъби паст. Звярът политна назад и Итън го последва с втори удар, този път право в зейналите му ноздри.

Създанието се стовари на земята и тъмночервена кръв потече от носа и устата му. То изкрещя невярващо, като замахваше слабо с лапи, но нямаше силата и скоростта да нанесе още поражения.

Итън го възседна, смаза с една ръка дихателната му тръба и стисна още по-здраво камъка.

Седем удара в черепа и чудовището най-сетне престана да мърда.

Итън захвърли окървавения камък и се строполи настрани, като поемаше дълбоко дъх. Лицето му беше оплескано с кръв и парченца счупена кост.

Насили се да седне и вдигна фланелата си.

„Господи“.

Сякаш беше участвал в бой с ножове, кървеше от много места — дълги гадни разрези от зловещите нокти. Онзи на стомаха беше нанесъл най-много поражения — петнайсетсантиметров каньон през корема. Още малко и вътрешностите му щяха да се изсипят.

Погледна към останките от съществото, каквото и да беше то.

Дори не знаеше как да започне да го възприема.

Ръцете му не спираха да треперят, количеството адреналин в кръвта му все още беше твърде голямо.

Изправи се.

Каньонът отново беше притихнал.

Погледна към най-близката стена. Онова метално нещо все така блестеше на слънцето. Не можеше да прецени със сигурност, но от неговата гледна точка дотам имаше около двайсет и пет или трийсет метра катерене. И макар да не знаеше каква точно е причината, изпитваше силно желание да се махне от дъното на каньона колкото се може по скоро.

Итън избърса с ръкав кръвта и костиците от лицето си и се дръпна от скалата, за да има по-добра видимост. Огледа всички възможни маршрути по скалата и накрая се спря на един, който щеше да го отведе до серия стесняващи се корнизи в основата на широка пукнатина, достигаща чак до събудилия любопитството му обект.

Върна се при стената.

След битката чувстваше тялото си като наелектризирано.

Нямаше да е зле да използва тази енергия за катеренето.

Стигна до първия широк корниз, намери добро място за хващане и се набра.

Свиването на коремните мускули беше мъчително болезнено и положението се влошаваше от факта, че те участваха в почти всяко движение.

Итън обаче продължи въпреки болката.

На шест метра от дъното намери добро място, където можеше да стои. Облегна гръб на скалата.

От години не се беше катерил и неефективността му личеше по физическите усилия, които бе положил само за първите шест метра. Изкачваше се с ръце, вместо да разчита на силата на краката си, и вече бе плувнал в солена пот, която проникваше във всяка драскотина и рана.

Внимателно се обърна и опря ръце в скалата. Корнизът беше скрит от слънцето и камъкът бе студен като лед. Отдолу тази част му се беше сторила доста лесна — изобилие от добри опори и скала, която ставаше за катерене. Но сега, на шест метра над каньона и загледан към почти отвесните стени, опорите не изглеждаха така солидни, а до следващия корниз, където можеше да си позволи така нужната му почивка, оставаха най-малко девет метра.

Итън затвори очи и вдиша дълбоко два пъти, опитвайки се да успокои сърцето си.

„Можеш да го направиш. Трябва да го направиш“.

Хвана се за най-малката опора на трийсетина сантиметра над главата си и стъпи на почти отвесната скала, на която можеше да се задържи само за няколко секунди на едно място.

Страхът му рязко скочи няколко деления нагоре, докато се катереше над втория корниз и се мъчеше да игнорира тъничкия гласец в главата си, който непрекъснато му натякваше, че навлиза от зоната на счупения крак в територия, където всяка една грешка означава неминуема смърт.

Рискуваше все повече и повече, хващайки се за все по-малки и по-малки опори.

Отначало се взираше нагоре и се колебаеше преди всеки следващ ход, като проверяваше отново и отново всяка прилична опора, но вече заряза това. Мускулите на краката му започваха да потръпват от време на време — сигнал, че скоро ще се схванат. Ако това се случеше, докато е на стената, всичко щеше да свърши.

И затова се катереше с цялата скорост, на която беше способен, хващаше се за всяка вдъхваща доверие опора, опитваше се да се окуражава от увеличаващото се разстояние до дъното на каньона, уверяваше се, че ако падне, щеше да е далеч по-добре да умре на място, защото счупен крак или гръбнак в тази пустош щеше да означава единствено бавна и мъчителна смърт.

И в същото време колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-здраво го хващаше ужасът. Бореше се с изкушението да погледне надолу, но не можеше да устои на мрачното желание да види колко високо се е качил.

Дясната му ръка най-сетне стигна третия корниз.

Итън се набра и опря лявото си коляно в ръба.

Когато осъзна, че вече няма за какво да се хване, беше късно.

В един безкраен миг остана да виси във въздуха, с коляно на корниза, докато центърът на тежестта му бавно го теглеше назад от стената към ужасната пустота под него.

Хвърли се отчаяно напред, ръцете му задраскаха по скалата и лявата в последния момент успя да намери някаква гънка на нивото на гърдите му.

За момент не знаеше дали опората е достатъчна, за да пребори гравитацията и да се изтегли на корниза. Кожата на пръстите му се раздираше, кокалчетата побеляха от напрежението.

Движението назад спря и той се набра с върховете на пръстите, докато челото му не докосна стената.

Трябваше да напрегне всичките си сили, за да преметне десния си крак и да се изправи.

Този корниз беше два пъти по-тесен от предишния и половината от стъпалата му стърчаха над ръба.

Беше невъзможно да седне или да остане по-дълго време тук.

Цепнатината в стената, която продължаваше през останалото разстояние до металното нещо горе, се отваряше точно над него. Изглеждаше достатъчно широка, за да може да се напъха в нея, ако я достигне, но все още нямаше сила да се опита да се набере.

Беше се разминал на косъм със смъртта и тялото му трепереше цялото, от глава до пети.

Писъкът го изтръгна от собствения му страх.

Озадачен, Итън впери поглед към дъното на каньона на петнайсет метра под себе си.

Беше размазал черепа на онова нещо.

Как, по дяволите…

Момент.

То не се движеше и дори нямаше уста, която да произведе такъв звук.

Когато следващият писък, този път малко по-нисък, отекна през каньона, отеквайки между стените, Итън погледна назад към електрическата ограда.

„О, господи“.

Бяха пет и се движеха нагоре по начин, който почти напомняше формация на военно отделение, изкачвайки големите канари с бързи и елегантни скокове.

Итън притисна гръб в стената, опитвайки се да се закрепи колкото може по-добре.

Водачът на групата скочи от последната скала на пълна скорост, с бързината на хрътка; когато стигна убитото от Итън същество, рязко спря и наведе глава, душейки смачкания череп на събрата си.

Докато другите приближаваха, водачът вдигна глава към небето и от гърлото му се изтръгна дълъг скръбен стон, напомнящ вълчи вой.

Останалите четири пристигнаха и десет секунди по-късно всички виеха като хор оплаквачки. Кръвта на Итън се смрази, докато стоеше абсолютно неподвижно на тесния корниз и слушаше. Потта изстиваше върху кожата му, а остатъците кръв от онова нещо засъхваха по лицето му като малки струпеи.

Опита се да проумее какво вижда и чува, но нямаше обяснение.

Всичко това беше тотално извън опита му, а може би и извън въображението му.

Когато воят спря, групата се събра и започна да се съвещава на най-странния език, който Итън бе чувал някога.

Подобно на някакви ужасяващи птици — със зловещи, бързи и остри крясъци.

Итън се вкопчи в скалата, борейки се с внезапното замайване. Светът се люшна под него.

Сега и петте чудовища душеха земята около трупа — с вдигнати задници, натикали муцуни между камъните.

Застанал високо над тях, Итън се опита да не изпада в паника, когато осъзна нещо — че след като чудовищата се махнат, няма начин да се спусне обратно долу. Не можеше да се спусне дори от този корниз. Единственият начин да се махне от стената беше нагоре, а това бе повече, отколкото му беше по силите.

Внезапно едно от създанията нададе висок пронизителен писък.

Останалите се завтекоха при него, закряскаха възбудено и после най-голямото — близо два пъти по-едро от онова, което беше нападнало Итън — се отдели от другите, все така душейки земята.

Едва когато чудовището стигна подножието на скалата, Итън разбра.

„Дирята ми“.

Създанието долепи нос в скалата и после се изправи.

Отстъпи бавно назад…

… и погледна нагоре, право към Итън.

„Следват дирята ми“.

Каньонът потъна в тишина.

Пет чифта млечнобели очи изучаваха кацналия на корниза Итън.

Той усети как сърцето му заби лудешки в гърдите му като затворник, мъчещ се да се освободи от тапицирана килия.

Една-единствена мисъл се въртеше безкрайно в главата му…

„Могат ли да се катерят?“

Сякаш в отговор едрият, който пръв беше надушил следата му, се изправи на задните си лапи и скочи на височина метър и половина от място.

Лепна се за скалата, сякаш беше от велкро, върховете на ноктите се забиха в мъничките цепнатини, които Итън никога не би могъл да използва.

Съществото погледна нагоре към Итън, докато другите започнаха да скачат на стената.

Итън погледна към цепнатината над главата си и успя да открие годна опора малко над протегнатата си ръка.

Скочи и се хвана за буцата остри тъмни кристали, когато чу приближаващото тракане на нокти по скала.

Задрапа по стената, опря другата си ръка върху гладката повърхност вътре в цепнатината и се набра в отвора на комина.

Беше тясно, не повече от един метър, но успя да забие кубинки в стените и натискът беше достатъчен, за да се задържи.

Погледна надолу.

Едрото чудовище вече бе стигнало втория корниз и се катереше бързо и устремно, без никакви признаци на умора.

Останалите го следваха плътно.

Итън насочи вниманието си към онова, което го очакваше нагоре — комин, затворен от три страни. Нямаше много опори, но реши, че ще успее да се справи.

Започна да се катери. Тесните стени около него му създаваха така желаната, макар и лъжлива илюзия за сигурност.

Час по час поглеждаше надолу между краката си. Полезрението му беше стеснено от скалата, но въпреки това виждаше водача, който с лекота се изкачваше между втория и третия корниз през участъка, който Итън едва бе преодолял.

Шест метра нагоре в цепнатината и на двайсет над дъното на каньона. Мускулите на бедрата му горяха.

Не можеше да прецени още колко му остава до металния обект, който го беше вкарал в тази каша. От друга страна, ако беше останал долу, онези създания в момента щяха да го ядат. Така че може би блестящият метал, станал виновник за гадното катерене, беше успял да удължи, ако не и да спаси живота му.

Чудовището стигна третия корниз и без никакво спиране за почивка или за обмисляне на следващия си ход скочи към цепнатината.

Крайният нокът на лявата му лапа се заби в квадратен милиметър точно в началото на отвора, след което с брутална сила звярът се набра на крайника си и се напъха в комина.

Итън впери поглед в чудовището, което започна да се катери по опори, които бяха толкова малки, че самият той ги беше подминал. Създанието се движеше два пъти по-бързо, отколкото можеше Итън.

Не му оставаше друго, освен да продължи нагоре.

С мъка преодоля още метър и половина.

Три метра.

Чудовището беше на седем метра под него, достатъчно близо, за да може Итън да забележи масивното му туптящо сърце, което се виждаше през кожата му като някаква розова топка, гледана през матово стъкло.

Още три метра и цепнатината като че ли поведе към гладка, вертикална, ужасна стена.

Опорите при върха изглеждаха добри и Итън осъзна, че ако продължи нагоре по класическия начин на изкачване на комини, чудовището ще го настигне, преди да успее да излезе.

Премина на чисто катерене и продължи още по-бързо нагоре.

Малко преди върха една от опорите поддаде и той едва не изгуби равновесие.

Задържа се миг преди да падне.

Вече усещаше вятъра над отвора на комина.

Зърна нещо, отразяващо светлината право нагоре.

Замръзна.

Погледна надолу.

Едва не беше пропилял шанса да се спаси.

Чудовището беше на четири и половина метра под него и други две го следваха плътно в комина. Итън посегна надолу и успя да достигне поддалата опора, която едва не го уби.

Откъсна парчето скала и го вдигна.

Беше доста обемисто, по-голямо, отколкото си мислеше — цял килограм гранит и кварц.

Итън се закрепи в комина, прицели се и го хвърли.

Камъкът удари създанието право в лицето точно когато то посягаше към нова опора.

Чудовището се изпусна.

Полетя надолу в комина.

Ноктите задраскаха по скалата.

Скоростта му беше твърде висока, за да се спре.

Създанието удари едно от онези под него с достатъчна сила, за да го повлече със себе си; двете се стовариха заедно върху третото и всички полетяха с писък две дълги секунди преди да излетят от долния отвор на комина, след което паднаха от корниза и се понесоха надолу към скалите, където се размазаха и останаха да лежат в плетеница от неестествено огънати крайници и разбити черепи.

Итън излезе от комина и присви очи към ярката повърхност, която сега се намираше само на няколко стъпки над главата му.

Намираше се най-малко на трийсет метра над дъното на каньона и стомахът му се бунтуваше. Оттук вече виждаше, че отсрещната стена се издига на още сто и петдесет или сто и осемдесет метра до остър като бръснач хребет, който сам по себе си изглеждаше непреодолим.

Ако с тази стена беше същото, спокойно можеше да скочи надолу, защото вече нямаше сили да изкачи и петдесет метра, какво оставаше за сто и петдесет.

Двете останали при стената създания му се озъбиха безсилно. Вместо да последват другите в комина, те се катереха покрай него, от двете му страни; напредваха по-бавно, но все още бяха живи и сега се намираха на десет метра под него.

Итън се надигна и се хвана за един корниз под блестящия метал, опря лакти на него и се набра. Озова се срещу стоманен отдушник, който стърчеше на няколко сантиметра от скалата. Беше с квадратно сечение, със страна около шейсет сантиметра; точно под него се въртяха перките на вентилатор.

Отдолу се чу стържене на нокти по камък.

Итън сграбчи краищата на отдушника и задърпа.

Той не помръдна — беше заварен за въздухопровода под него.

Итън се изправи на корниза и зашари с ръце по стената, докато не намери онова, което търсеше — голямо, десеткилограмово парче гранит, което беше готово да падне.

Вдигна го и го стовари с все сила върху отдушника там, където той се съединяваше с въздухопровода.

Спойката се разпадна и горният ляв ъгъл на отдушника се освободи.

Създанията вече бяха на три метра под него — толкова близо, че долавяше миризмата на гнило от последната им жертва, подобно на някакъв гаден одеколон.

Итън отново вдигна камъка и го стовари върху десния ъгъл.

Отдушникът се отчупи и полетя надолу, като отскочи от скалата и едва не улучи едно от създанията.

Единственото, което стоеше между Итън и мрака на вентилационната шахта, бяха перките на поемащия въздух вентилатор.

Той заби камъка между тях и спря въртенето им.

Три яки удара освободиха напълно вентилатора от гнездото му. Итън го сграбчи за перките и го метна в пропастта.

Взе камъка, вдигна го високо и го пусна върху по-близкото създание точно когато ноктите му достигнаха корниза.

То полетя с писък.

Другарят му го проследи с поглед, докато не падна на дъното, след което отново се обърна към Итън.

Итън се усмихна.

— Ти си следващият.

Създанието го изгледа и наклони глава настрани, сякаш можеше да го разбере или най-малкото се опитваше. Беше прилепнало за скалата точно под корниза, съвсем близо. Итън го зачака да продължи, но то не помръдна от мястото си.

Итън се завъртя и огледа стената в търсене на още някой камък, но не намери нищо.

Когато се обърна, чудовището още беше на стената.

Приготвяше се.

Итън се запита дали да не се покатери още нагоре, докато не намери достатъчно голям камък.

„Лоша идея. После ще трябва да се спускаш обратно до корниза“.

Приклекна и развърза лявата си кубинка. Свали я, след което се зае с дясната.

Вдигна я — далеч не беше тежка като камък, но може би щеше да свърши работа. Грабна я за петата и замахна драматично, като гледаше в млечнобелите очи на чудовището.

— Знаеш какво следва, нали?

Престори се, че хвърля.

Създанието не трепна и не полетя от скалата, както се беше надявал, а се прилепи още по-плътно до нея.

Следващият път не беше лъжлив ход, но Итън запрати кубинката толкова силно, че тя профуча над главата на създанието и полетя надолу в каньона.

Той вдигна втората кубинка, прицели се и хвърли.

Директно попадение в лицето.

Кубинката отскочи и се понесе надолу, а съществото, все още лепнало се за скалата, погледна Итън и изсъска.

— Колко дълго ще издържиш, а? — попита го Итън. — Сигурно вече се уморяваш. — Той се престори, че му подава ръка. — Ще ти помогна. Само трябва да ми се довериш.

Начинът, по който го гледаше съществото, беше изнервящ — в очите му определено се четеше интелигентност, която беше още по-плашеща, защото той нямаше представа докъде стига тя.

Итън седна на скалата.

— Аз съм тук — каза. — Докато не паднеш.

Загледа как сърцето му бие.

Как мига.

— Адски грозен скапаняк си, да знаеш. — Итън се изкиска. — Съжалявам. Не се сдържах. От един филм е. Сериозно, що за твар си ти?

Минаха петнайсет минути.

Вече бе късен следобед.

Слънцето започваше да клони към залез, дъното на каньона вече беше в сянка.

Тук горе беше студено.

Появиха се малко облаци, но бяха рехави и изчезнаха в кристалносиньото небе като мимолетна мисъл.

Петте нокти на лявата ръка на създанието започнаха да потрепват върху микроскопичните опори и нещо в погледа на чудовището се промени. Пак имаше много ярост, но към нея се добави още нещо — може би страх?

То завъртя глава, оглеждайки скалата около себе си.

Итън вече беше направил този оглед и бе стигнал до същото заключение.

— Да, точно така, приятел. Този корниз. Моят корниз. Той е единствената ти възможност.

Тремор премина през десния крак на създанието и Итън отвори уста да го посъветва просто да се откаже, когато то скочи, издигайки се на цял метър, като в същото време замахна с дясната си лапа в широка хоризонтална дъга.

Щеше да разкъса лицето му, но Итън се сниши — ноктите одраскаха темето му, — след което вдигна и двата си крака, готов да изрита създанието от скалата.

Не беше необходимо.

Съществото нямаше шанс да стигне до корниза след загубата на толкова сили — просто беше направило последен опит да повлече Итън със себе си.

Падането явно не го изненада, защото то не издаде нито звук и не размаха ръце и крака.

Само се взираше в Итън, докато летеше към тъмното дъно на каньона с напълно неподвижно тяло, сякаш правеше скок във вода.

Напълно примирено, може би дори в мир с участта си.