Пайнс (Живи или мъртви)

4.

Взеха ферибота от Сиатъл до Бейнбридж Айлънд и продължиха на север по полуострова към Порт Анджелис — конвой от четири коли с петнайсетте най-близки приятели на Бърк.

Тереза се беше надявала на слънчев ден, но времето беше студено, сиво и дъждовно. Олимпийските планини бяха изчезнали в мъглата заедно с всичко извън тесния коридор на магистралата.

Но това нямаше никакво значение.

Пътуваха въпреки времето, а дори никой да не беше поискал да отиде с нея, двамата с Бен щяха да тръгнат сами.

Приятелката й Дарла караше, а Тереза седеше отзад, държеше за ръка седемгодишния си син и се взираше между капките по стъклото към дъждовната гора, която се носеше покрай тях като размазано зелено петно.

След няколко километра по Магистрала 112 стигнаха началото на пътеката за Страйпид Пийк.

По небето още се стелеха облаци, но дъждът беше спрял.

Тръгнаха мълчаливо покрай водата. Единствените звуци бяха жвакането на обувките им в калта и постоянния шум на пенестите вълни.

Тереза погледна към заливчето, когато пътеката мина над него. Водата не беше така синя, както я помнеше. Приписа приглушения цвят на облаците, а не на неточните си спомени.

Групата мина покрай бункерите от Втората световна война и продължи през гъстите папрати към гората.

Навсякъде имаше мъх.

От дърветата още капеше вода.

Всичко беше потънало в буйна зеленина въпреки ранната зима.

Приближаваха върха.

През цялото време никой не бе казал нито дума.

Тереза усещаше паренето в краката и напиращите сълзи.

Когато стигнаха върха, заваля отново — не силно, само отделни капки, понесени странично от вятъра.

Тереза излезе на поляната.

Вече плачеше.

При хубаво време оттук се разкриваше гледка на много километри наоколо, с морето триста метра под тях.

Днес върхът бе обвит в мъгла.

Тя се свлече на мократа трева, скри глава между коленете си и продължи да плаче.

Чуваше единствено трополенето на капките по качулката на дъждобрана си и нищо друго.

Бен седна до нея и тя го прегърна.

— Добре се представи в прехода, приятел. Как си?

— Добре, предполагам. Това ли е?

— Да, това е. Щеше да виждаш много по-надалеч, ако не беше мъглата.

— И сега какво ще правим?

Тя избърса очи и си пое треперливо дъх.

— Сега ще кажа няколко думи за татко ти. Може би и някои от другите ще направят същото.

— Аз трябва ли да го правя?

— Само ако искаш.

— Не искам.

— Добре.

— Това не означава, че не го обичам.

— Зная.

— Искаш ли да говоря за него?

— Не и ако това ще те накара да се почувстваш неудобно.

Тереза затвори очи и се опита да се вземе в ръце.

Изправи се с мъка.

Приятелите й бродеха сред папратите и духаха в дланите си, за да ги стоплят.

На върха беше сурово, силните пориви вълнуваха папратите като зелено море и беше толкова студено, че дъхът им излизаше на пара.

Тя извика приятелите си и всички те се събраха накуп, сгушени срещу дъжда и вятъра.

Тереза разказа как двамата с Итън бяха излезли на излет на полуострова няколко месеца след като започнаха да се срещат. Бяха отседнали в Порт Анджелис и един късен следобед случайно бяха попаднали на пътеката до Страйпид Пийк. Изкачиха върха по залез-слънце в един ясен и тих ден и докато тя гледаше към пролива към Южна Канада, Итън коленичи пред нея и й предложи.

Беше купил пръстена играчка сутринта от автомат в някаква бакалия. Призна, че изобщо не е планирал подобно нещо, но че по време на излета е осъзнал, че иска да прекара остатъка от живота си с нея. Каза й, че никога не е бил по-щастлив от този момент, на върха на тази планина, с ширналия се под тях свят.

— Аз също не се бях замисляла за това — каза Тереза, — но приех и двамата стояхме тук и гледахме как слънцето залязва в морето. С Итън винаги говорехме, че трябва да дойдем отново някой уикенд, но знаете поговорката за живота и плановете. Както и да е, имахме нашите съвършени моменти… — Тя целуна сина си по темето. — … Както и не толкова добри, но си мисля, че Итън никога не е бил по-щастлив, по-безгрижен и по-изпълнен с надежда за бъдещето, отколкото онази вечер на върха на тази планина преди тринайсет години. Както знаете, обстоятелствата около изчезването му… — Тя млъкна, за да сподави бурята от емоции, която чакаше, винаги чакаше. — … Е, така и не получихме тяло, прах или каквото и да било. Но… — усмихна се през сълзи — все пак донесох това.

Тя извади стар пластмасов пръстен от джоба си. Златната боя отдавна се беше олющила, разклатените щипци все още държаха парченцето стъкло с цвят на изумруд. Някои от присъстващите вече също плачеха.

— Накрая ми подари пръстен с диамант, но ми се струваше подобаващо, ако не и по-пестеливо, да донеса този. — Тереза извади градинска лопатка от раницата си. — Искам да оставя тук нещо близко за Итън и ми се струва, че този пръстен е подходящ. Бен, би ли ми помогнал?

Тереза коленичи и разчисти папратите, докато не видя пръстта.

Беше омекнала от дъжда и лопатата лесно потъваше в нея. Тя изкопа няколко буци земя и даде на Бен да направи същото.

— Обичам те, Итън — прошепна Тереза. — И ми липсваш ужасно.

После пусна пръстена в плиткия гроб, зарови го с буците пръст и го заравни с опакото на лопатата.

Същата вечер в дома им в Куин Ан Тереза направи парти.

Напълни къщата с приятели, познати, колеги и много пиячка.

Основната група приятели, вече отговорни и кротки професионалисти, а навремето диви и склонни към крайности, по пътя се бяха зарекли да купонясват още веднъж в памет на Итън.

Спазиха думата си.

Пиха като смоци.

Разказваха истории за Итън.

Смяха се и плакаха.

В десет и половина Тереза стоеше на верандата, която гледаше към малкия заден двор, а в редките ясни дни и към силуета на Сиатъл и тежката бяла маса на Маунт Рейниър на юг. Тази нощ сградите от центъра на града се губеха в мъглата и единствено неоновото сияние издаваше присъствието им.

Тя се облегна на перилата, пушеше цигара с Дарла — нещо, което не беше правила от колежа — и пиеше петия си джин с тоник за вечерта. Не беше поглъщала толкова алкохол от цяла вечност и знаеше, че ще си пати на сутринта, но точно в момента се наслаждаваше на тази чудесна мека тапицерия, която я предпазваше от острите ръбове на реалността — останалите без отговор въпроси, страха, който не я напускаше нито за миг. Който изпълваше сънищата й.

— Ами ако не платят застраховката му живот? — обърна се тя към Дарла.

— Защо им е да го правят, скъпа?

— Поради липса на доказателство за смъртта му.

— Това е нелепо.

— Ще трябва да продам тази къща. Не мога да изплащам ипотеката със заплата на помощник-адвокат.

Ръката на Дарла докосна нейната.

— Сега не мисли за това. Знай само, че имаш приятели, които те обичат. Които никога не биха позволили да се случи нещо с теб или с Бен.

Тереза остави празната чаша на парапета.

— Той не беше идеален — рече тя.

— Знам.

— Изобщо даже не беше идеален. Но пък като се замисля, грешките, които правеше… си бяха негови. Обичах го. Винаги съм го обичала. Дори когато научих за първи път, знаех, че ще му простя. Можеше да го направи отново и истината е, че щях да остана при него. Бях негова, разбираш ли?

— Значи сте се сдобрили напълно, преди да замине?

— Да. Тоест все още имаше… наранени чувства. Онова, което направи…

— Знам.

— Но бяхме минали през най-лошото. Бяхме в етапа на помиряването. Можехме да успеем. А сега… сега съм самотна майка, Ди.

— Хайде да те сложа да си легнеш. Тереза. Денят беше дълъг. Остави всичко. Ще дойда утре сутринта и ще ти помогна с почистването.

— Няма го вече близо петнайсет месеца и всеки път, когато се събуждам, не мога да повярвам, че това се случва наистина. Още чакам телефонът ми да иззвъни. Или да получа есемес. Бен непрекъснато ме пита кога ще се прибере татко. Знае отговора, но и при него е същото като при мен… същата причина, поради която непрекъснато проверявам телефона си.

— Защо, скъпа?

— Защото си мисля, че ще видя пропуснато обаждане от Итън. Защото ако Бен ме попита отново, може би този път ще имам различен отговор. Ще му кажа, че татко се връща от командировка следващата седмица.

Някой я повика по име.

Тереза се обърна внимателно. Губеше равновесие от джина.

Паркър, един от младите служители в кантората, в която работеше, стоеше на прага на плъзгащата се стъклена врата.

— Един човек иска да те види, Тереза.

— Кой?

— Някакъв тип на име Хаслър.

Стомахът й се сви.

— Кой е той? — попита Дарла.

— Шефът на Итън. Мамка му, пияна съм.

— Ако искаш, ще му кажа, че не можеш…

— Не, трябва да говоря с него.

Тереза последва Паркър в къщата.

Всички се бяха наквасили здравата и партито вече догаряше.

Джен, съквартирантката й от първата година в колежа, беше заспала на дивана.

Няколко други приятелки се бяха събрали в кухнята около нечий айфон. Бяха ужасно пияни и се опитваха да поръчат такси.

Сестра й Марджи, която беше въздържател и вероятно бе единственият трезвен човек в цялата къща, хвана ръката й, докато минаваше покрай нея, и й прошепна, че Бен е заспал горе в стаята си.

Хаслър чакаше във фоайето — с черен костюм, разхлабена черна вратовръзка и торбички под очите. Тереза се запита дали не идва направо от работа.

— Здрасти, Адам — каза тя.

Размениха бърза прегръдка и целувка по бузата.

— Съжалявам, че не можах да дойда по-рано — каза Хаслър. — Беше… ами беше тежък ден. Просто исках да се отбия за минута.

— Това означава много за мен. Искаш ли нещо за пиене?

— Една бира ще ми дойде чудесно.

Тереза се запрепъва до преполовената бъчонка „Фат Тайър“ и напълни една пластмасова чаша.

Седна с Адам на третото стъпало на стълбището.

— Извини ме — каза тя. — Малко съм пияна. Искахме да изпратим Итън като в доброто старо време.

Хаслър отпи от бирата си. Беше година-две по-възрастен от Итън. От него се разнасяше слаба миризма на „Олд Спайс“ и все още ходеше късо подстриган като първия път, когато се запозна с него на едно коледно празненство преди куп години. Тънка червена брада само на един ден минаваше по линията на челюстта му. Сакото му бе издуто от скрития под него пистолет.

— Още ли имаш проблеми със застраховката на Итън? — попита той.

— Да. Протакат плащането. Мисля, че ще ме накарат да повдигна обвинение срещу тях.

— Ако искаш, в началото на другата седмица мога да им звънна. Да видя дали няма да успея да ги понатисна и да ги накарам да се размърдат.

— Наистина ще съм ти благодарна, Адам.

Тереза си даде сметка, че говори бавно и изключително внимателно, мъчейки се да не заваля думите.

— Ще ми изпратиш координатите на застрахователния агент, нали? — попита той.

— Да.

— Тереза, искам да знаеш, че всеки ден се събуждам с мисълта, че трябва да разбера какво е станало с Итън. И ще разбера.

— Мислиш ли, че е мъртъв?

Въпрос, който никога не би задала в трезво състояние.

Хаслър помълча известно време, загледан в кехлибарената си напитка.

— Итън… беше страхотен агент — каза най-сетне той. — Може би най-добрият ми. Не го казвам просто така.

— И мислиш, че досега би трябвало да се е обадил или…

— Именно. Съжалявам.

— Не, това е… — Той й подаде кърпичка и тя плака в нея известно време, след което избърса очите си. — Толкова е трудно… да не знаеш. Преди се молех да е все още жив. Сега се моля само за тяло. Нещо веществено, което да отговори на въпросите ми и да ми позволи да продължа нататък. Мога ли да те попитам нещо, Адам?

— Разбира се.

— Според теб какво е станало?

— Може би сега не е времето…

— Моля те.

Хаслър допи бирата си.

Отиде до бъчонката, напълни чашата си и се върна.

— Като отправна точка да вземем онова, което знаем, става ли? Итън е пристигнал в Бойси с директен полет от Сиатъл в осем и половина сутринта на двайсет и четвърти септември миналата година. Отишъл е във филиала в центъра и се е срещнал с агент Сталингс и екипа му. Провели са среща, продължила два и половина часа, след което Итън и Сталингс са заминали от Бойси някъде към единайсет и петнайсет.

— И са тръгнали за Уейуърд Пайнс да разследват…

— Наред с другите неща, изчезването на агент Бил Евънс и Кейт Хюсън.

Само споменаването на името й беше като нож между ребрата.

На Тереза изведнъж й се прииска още едно питие.

— За последен път Итън е говорил с теб по мобилния в един и двайсет от Лоумън, Айдахо, където са спрели да заредят — продължи Хаслър.

— Връзката беше лоша, защото бяха в планините.

— Тогава са се намирали на един час път от Уейуърд Пайнс.

— Последните му думи бяха „Ще ти се обадя довечера от хотела, скъпа“. Опитах се да му кажа довиждане и че го обичам, но прекъсна.

— И това е бил последният разговор, който някой е провел с мъжа ти. Поне от онези, които са още живи. Разбира се… знаеш останалото.

Знаеше го и не искаше да го чува никога повече.

В 15:07 на едно кръстовище в Уейуърд Пайнс агент Сталингс засякъл камион влекач. Бил убит моментално, а предницата била смазана до такава степен, че се наложило да преместят колата другаде, за да извадят тялото на Итън. Само че след като махнали вратата и срязали покрива, намерили купето празно.

— Има и друга причина да дойда, Тереза. Исках да ти съобщя една новина. Както знаеш, не сме доволни от вътрешния оглед, който направихме на колата на Сталингс.

— Да.

— Обърнах се за помощ към КОДИС1, екипа за научен анализ на ФБР. Там правят изумителни неща, най-добрите са. Тъкмо приключиха едноседмичното проучване на колата.

— И…

— Утре мога да ти пратя доклада им по електронната поща, но казано с две думи, не са намерили нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не са намерили нищо. Нито следа от кожни клетки, кръв, косми или пот. Не са намерили дори така наречената деградирала ДНК. Ако Итън е бил в колата през трите часа път от Бойси до Уейуърд Пайнс, екипът най-малкото щеше да открие някакви молекулярни следи от него.

— Но как е възможно това?

— Още не знам.

Тереза се хвана за парапета и се изправи с мъка.

Отиде до импровизирания бар.

Дори не си направи труда да си забърква джин с тоник. Просто сипа малко лед в една чаша и я напълни с водка.

Отпи дълга глътка и се върна несигурно при стълбите.

— Не знам как да смеля това, Адам — рече тя и със следващата глътка осъзна, че това ще е питието, което определено ще й дойде в повече.

— Аз също не знам. Попита ме какво е станало според мен, нали?

— Да?

— Нямам никакви отговори. Засега. Да си остане между нас, но сега отново проучваме внимателно агент Сталингс. Както и всички, които са имали достъп до местопроизшествието преди пристигането ми на място. Но засега удряме на камък. А и както знаеш, всичко това се случи преди повече от година.

— Нещо не е наред — рече тя.

Хаслър я изгледа. В очите му се четеше тревога.

— Определено — каза той.

Тереза го изпрати до колата и остана на мократа улица под дъжда, загледана как светлините на стоповете се смаляват и изчезват през върха на хълма.

По цялата улица се виждаха лампичките на коледните дървета на съседите. С Бен още не бяха украсили тяхната елха и Тереза се съмняваше, че изобщо ще го направят тази година. Щеше да прилича твърде много на приемане на този кошмар, последно признание, че Итън никога няма да се прибере у дома.

По-късно, след като всички си заминаха по домовете, тя легна на канапето на долния етаж, като се бореше със световъртежа.

Не можеше да заспи, нито да се унесе.

Всеки път, когато отваряше очи, поглеждаше към стенния часовник, докато стрелката бавно пълзеше от два към три часа сутринта.

В 2:45, неспособна да понася повече гаденето и виенето на свят, тя се претърколи от канапето, изправи се с мъка на крака и тръгна несигурно към кухнята.

Взе една от малкото останали чисти чаши и я поднесе под крана.

Изпи я и я напълни още два пъти, преди да утоли жаждата си.

В кухнята сякаш беше паднала бомба.

Намали осветлението и започна да зарежда съдомиялната. Изпита някакво особено задоволство, че я гледа как се пълни. Включи машината и тръгна из дневната с найлонов чувал, за да събере бирени чаши, картонени чинии и салфетки.

Към четири сутринта къщата изглеждаше по-добре, а и самата тя вече не се чувстваше пияна, макар че вече усещаше пулсирането зад очите — първия признак за наближаващото главоболие.

Изпи три аспирина и застана до мивката в кухнята в тишината преди зазоряване, заслушана в тропота на дъжда по верандата.

Напълни мивката с гореща вода и сипа малко течен сапун, като гледаше как повърхността се покрива с мехури.

Потопи ръце във водата.

Задържа ги, докато паренето не стана непоносимо.

Беше стояла на абсолютно същото място онази нощ, когато Итън се беше прибрал късно от работа.

Не беше чула входната врата.

Нито стъпките му.

Търкаше един тиган, когато ръцете му я прегърнаха през кръста и усети дъха му в тила си.

— Съжалявам, Т.

— Седем-осем часът — казва тя, като продължава да търка. — Това е късно. А сега е десет и половина. Итън. Дори не знам как да го нарека.

— Как е малкото ни мъжле?

— Заспа в дневната, докато те чакаше да ти покаже трофея си.

Ядосана е, че само дланите му върху тялото и са достатъчни да я обезоръжат и стопят гнева и за части от секундата. Беше почувствала заслепяващо привличане към него още първия път, когато го видя в другия край на бара в Тини Бигс. Много нечестно преимущество.

— Утре сутринта трябва да летя за Бойси — прошепва той в ухото й.

— Рожденият му ден е в събота, Итън. Веднъж в живота се става на шест.

— Знам. И ме е яд. Но трябва да замина.

— Нали знаеш как ще приеме отсъствието ти? Колко пъти ще ме пита защо не си…

— Разбирам го много добре, Тереза. Да не мислиш, че ми е много приятно, че ще отсъствам?

Тя отблъсква ръцете му от бедрата си и се обръща към него.

— Тази нова задача свързана ли е с опитите да намерите нея?

— Точно сега не ми е до тези разговори, Тереза. Трябва да съм станал след пет часа, за да хвана самолета. А дори не съм си приготвил багажа.

Прекосява половината кухня, преди да спре и да се обърне към нея.

За момент двамата само се гледат в очите над масата, на която има чиния изстинала храна — последната, която Итън ще изяде под покрива на тази къща.

— Знаеш, че всичко приключи — казва той. — Продължихме нататък. А ти се държиш така, сякаш…

— Просто се уморих, Итън.

— От какво?

— Все работиш, работиш, работиш. И какво остава за нас? Трохите.

Той не отговаря, но тя вижда как мускулите на лицето му потръпват.

Дори и толкова късно вечерта, след петнайсетчасов работен ден, Итън изглежда изумително под лампата в своя черен костюм, който никога няма да й омръзне.

Гневът й вече утихва.

Част от нея иска да отиде при него, да бъде с него.

Така я привлича.

Сякаш с някаква магия.