Пайнс (Живи или мъртви)

3.

Събуди се с главоболие. Слънчевите лъчи струяха в стаята през пролуките между щорите.

Обърна се и зяпна будилника.

— Мамка му.

12:21.

Беше спал до обед.

Изпълзя от леглото и докато посягаше към панталоните си, захвърлени на топка на пода, някой почука на вратата му. Всъщност, не — някой чукаше на вратата от доста време и едва сега осъзна, че далечният тътен не беше само в главата му.

— Господин Бърк! Господин Бърк!

Лиза от рецепцията викаше в коридора.

— Секунда! — извика в отговор той. Навлече панталоните и тръгна несигурно към вратата. Отключи, свали верижката и отвори. — Да?

— Стаите се освобождават до единайсет.

— Извинете, аз…

— Какво стана с „още сутринта“?

— Нямах представа…

— Още ли не сте си взели портфейла?

— Не, току-що се събуждам. Наистина ли минава дванайсет?

Вместо отговор тя само го изгледа кръвнишки.

— Веднага отивам в шерифския участък — каза той. — И веднага щом си взема…

— Искам да ми върнете ключа и да опразните стаята.

— Какво да направя?

— Да опразните стаята. Махайте се. Не ми е приятно да ме използват, господин Бърк.

— Никой не ви използва.

— Чакам.

Итън впери поглед в лицето й, търсейки нещо — мекота, пукнатини в решимостта й, но не откри нито следа от съчувствие.

— Само да се облека.

Понечи да затвори вратата, но тя постави крак на прага.

— О, значи искате да гледате? Сериозно? — Той се дръпна от вратата. — Хубаво. Наслаждавайте се на представлението.

И тя го направи. Стоеше на прага и го гледаше как завързва обувките си на бос крак, как закопчава покритата си с петна риза и се бори две мъчителни минути с вратовръзката.

Когато най-сетне облече черното си сако, Итън грабна ключа от нощната масичка и на излизане го пусна в отворената й длан.

— Ще се почувствате ужасно заради това след около два часа — обеща й той, докато вървеше по коридора към стълбището.

Влезе в аптеката на ъгъла на Главната и Шеста, взе шишенце аспирин от рафта и го занесе при касата.

— Не мога да го платя — каза, докато оставяше аспирина на тезгяха. — Но ви обещавам, че след половин час ще се върна с портфейла си. Дълга история, но главата ме боли адски и трябва да взема нещо веднага.

Облеченият в бяла престилка аптекар тъкмо изпълняваше рецепта и броеше хапчета върху пластмасов поднос. Той наведе глава и изгледа Итън над четвъртитите си очила в сребърни рамки.

— Какво по-точно искате от мен?

Аптекарят беше оплешивяващ мъж в депресиращата половина на четирийсетте. Блед. Слаб. С големи кафяви очи, които изглеждаха още по-големи през дебелите като лупи лещи.

— Да ми помогнете. Аз… наистина ме боли.

— Тогава идете в болницата. Това е аптека, а не кредитна къща.

За миг картината му се размаза и усети как онова ужасно туптене отново набира сила в тила му, пращайки зашеметяваща болка надолу по гръбнака.

Не си спомняше как е излязъл от аптеката.

Когато дойде на себе си, се препъваше по тротоара на Главната.

С всяка минута му ставаше все по-зле. Запита се дали да не се върне в болницата, но това бе последното място, на което му се искаше да се озове. Трябваше му само някакво проклето хапче, което да намали болката, колкото да продължи да функционира.

Спря на следващото кръстовище. Опита се да се ориентира в коя посока да тръгне, за да стигне до шерифския участък, когато си спомни. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади листчето и го разгъна.

Изглеждаше му съмнително. Да почука на вратата на напълно непознат и да помоли за лекарство? От друга страна, не искаше да се връща в болницата и не можеше да се появи в участъка с такова парализиращо главоболие. Смяташе да нарита малко задници, а това обикновено минаваше по-добре, когато не си обладан от желание да се свиеш в зародишна поза в тъмна стая.

Как беше името й?

Точно така — Бевърли.

Сигурно беше затворила късно снощи, което означаваше, че има голяма вероятност да я завари у дома. По дяволите, та нали тя самата му предложи. Можеше да се отбие, да я помоли за малко хапчета, да оправи донякъде главоболието и да отиде при шерифа.

Пресече, продължи по Главната, докато стигна Девета, след което зави и се насочи на изток.

Улиците пресичат Главната.

Авенютата са й успоредни.

Прецени, че има да върви около седем преки.

След третата, краката му се израниха, но не спря. Болеше го, но болката го разсейваше от пулсирането в главата.

Училището заемаше целия район между Пето и Четвърто авеню и той закуцука покрай телената ограда на игрището.

Беше голямо междучасие за долните класове и децата играеха някаква сложна версия на гоненица със замръзване. Едно момиче с руси плитки преследваше всички останали, а писъците отекваха от околните сгради.

Итън ги погледа, като се мъчеше да не мисли за кръвта, която започваше да пълни обувките му. Беше студена между пръстите.

Русите плитки изведнъж спряха насред група хлапета и зяпнаха Итън.

За момент останалите деца продължиха да тичат и пищят, но постепенно те също спряха — първо забелязаха, че вече никой не ги гони, а после видяха и какво е привлякло вниманието на преследвачката им.

Едно по едно децата се обърнаха и се загледаха в Итън — с безизразни лица, в които беше готов да се закълне, че се долавя едва прикрита враждебност.

Итън се усмихна въпреки болката и махна с ръка.

— Здрасти, деца.

Никой не му махна в отговор. Децата просто стояха замръзнали като статуи и само главите им се въртяха, докато го гледаха как се отдалечава и изчезва зад ъгъла на физкултурния салон.

— Шантави ситни лайна — промърмори Итън под нос, когато смехът и писъците се подновиха, показвайки, че играта е продължила.

От другата страна на Четвърто авеню ускори крачка. Болката в краката се засили, но той продължи упорито напред. „Просто се добери. Усмихни се, стисни зъби и се добери“.

След Трето авеню се впусна в тръс и ребрата го заболяха отново. Мина покрай няколко къщи, които изглеждаха по-занемарени. Може би това беше долнопробната част на Уейуърд Пайнс? Възможно ли беше подобно градче да има лоши страни?

На Първо авеню спря.

Пътят беше черен — чакъла отдавна го нямаше и беше целият в дълбоки коловози. Нямаше тротоар, а по-нататък не се виждаха други улици. Беше стигнал до източния край на Уейуърд Пайнс и след къщите на тази улица цивилизацията внезапно свършваше. Стръмен склон, покрит с борове, се издигаше на няколко десетки метра до подножието на скалния пръстен около градчето.

Итън закуцука по средата на пустия път.

Чуваше само чуруликането на птици в близката гора — и нищо друго. Беше напълно изолиран от оживлението на града, доколкото изобщо съществуваше такова.

Минаваше покрай пощенски кутии с номера от 500 нагоре и едва сега изпита някакво подобие на облекчение при мисълта, че домът на Бевърли е наблизо.

Отново заплашваше да му се завие свят. Пристъпите идваха на вълни, но засега бяха слаби.

Следващата пресечка беше абсолютно пуста.

Не се виждаше жива душа.

Топлият вятър от планината вдигаше малки вихрушки прах по улицата.

Ето го и него — номер 604, втората къща отдясно. Личеше си по малката стоманена табелка, закрепена за останките от пощенската кутия, която бе напълно ръждясала, с изключение на зейналите дупки с назъбени краища. Отвътре се чуваше тихо цвърчене и за момент Итън си помисли дали и там няма говорител, но после зърна крилото на птицата, настанила се вътре.

Погледна към самата къща.

Сигурно навремето е била приятна двуетажна постройка със стръмен покрив, веранда с люлка и каменна пътека, водеща през предния двор към входа.

Боята отдавна беше олющена. Дори от улицата се виждаше, че не е останала нито люспа от нея. Все още закрепените за рамката дъски бяха напълно побелели от слънцето, като повечето бяха гнили и на път да се разпаднат на прах. Не се виждаше нито един оцелял прозорец.

Итън извади бележката от снощи и отново погледна адреса. Почеркът беше ясен — 1 авеню, 604 — но може би Бевърли беше сбъркала номера или пък беше написала „авеню“ вместо „ул.“.

Тръгна през стигащите до кръста му бурени в предния двор. Само от време на време успяваше да различи белите камъни на пътеката през гъстата растителност.

Двете стъпала към покритата веранда изглеждаха така, сякаш са минали през мелачка за дърво. Итън ги прекрачи и стъпи на верандата, която изскърца оглушително под тежестта му.

— Бевърли?

Къщата сякаш погълна гласа му.

Итън внимателно прекоси верандата, мина през зейналия вход и отново извика името й. Чуваше шумоленето на вятъра в къщата и стоновете на дървения скелет. Направи три крачки в дневната и спря. На пода сред разпадналата се рамка на древно канапе се търкаляха ръждиви пружини. Отстрани имаше масичка за кафе, покрита с паяжини, а под тях се виждаха страниците на някакво списание, подгизнали и изгнили до неузнаваемост.

Бевърли не би могла да го прати тук дори на шега. Явно случайно беше записала погрешен…

Миризмата го накара да вдигне глава. Направи предпазлива крачка напред, като заобиколи три стърчащи от пода пирона.

Подуши въздуха.

Миризмата го блъсна с поредния порив на вятъра, който разтресе къщата. Итън инстинктивно запуши носа си. Тръгна напред, качи няколко стъпала и се озова в тесния коридор между кухнята и трапезарията, където слънчеви лъчи осветяваха масата, върху която се бе срутил покривът.

Продължи напред, като внимателно си подбираше пътя през минното поле от гнили дъски и дупки, зейнали към сутерена.

Хладилник, умивалник, печка — ръждата покриваше всяка метална повърхност като лишеи. Мястото му напомняше за старите къщи, на които се натъкваше с приятелите си през летните си експедиции в гората зад фермите. Изоставени плевни и колиби с надупчени покриви, през които минаваха слънчеви лъчи. Веднъж беше намерил петдесетгодишен вестник в едно старо писалище, обявяваш резултатите от изборите за нов президент. Искаше да го занесе у дома и да го покаже на родителите си, но хартията бе толкова трошлива, че се разпадна в ръцете му.

Не беше дишал през носа вече повече от минута, но въпреки това усещаше, че вонята се е засилила. Беше готов да се закълне, че долавя вкуса й в ъгълчетата на устата си и от самата й сила, по-голяма и от тази на амоняка, на очите му избиваха сълзи.

Отсрещният край на коридора беше по-тъмен, все още защитен от тавана, от който продължаваше да капе вода от последния дъжд, когато и да бе валял той.

Вратата в дъното беше затворена.

Итън примигна, за да махне сълзите, и посегна към дръжката, но такава нямаше.

Побутна вратата с върха на обувката си.

Изскърцаха панти.

Вратата се удари в стената и той пристъпи през прага.

Подобно на спомена от онези стари къщи, куршуми от светлина летяха през дупките в отсрещната стена, осветяваха лабиринта от паяжини и улучваха единствената мебел в помещението.

Металната рамка все още се държеше и през кашавите останки от матрака той различи пружините, навити като някакви медноглави змии.

Досега не беше чул мухите, защото се бяха събрали в устата на човека — цяла метрополия, чисто колективно бръмчене приличаше на звука на малък външен мотор.

Беше виждал и по-лоши неща на бойното поле, но никога не се бе сблъсквал с подобна воня.

Бялото лъщеше навсякъде — на китката и на глезена, които бяха закопчани за таблите на леглото. Плътта по оголения десен крак изглеждаше едва ли не като раздрана. Вътрешното устройство на лявата страна на лицето беше изложено на показ чак до корените на зъбите. Стомахът беше подут — Итън виждаше подутината под парцаливия костюм, който бе черен и едноредов.

Също като неговия.

Макар от лицето да не бе останало почти нищо, цветът и дължината на косата отговаряха.

Височината също.

Итън залитна назад и се облегна на рамката на вратата.

Исусе Христе, мамка му.

Това беше агент Евънс.

Излезе на предната веранда на изоставената къща, преви се, опрял длани в коленете, и задиша дълбоко през носа, за да прогони миризмата. Тя обаче не го напускаше. Вонята на смърт се беше загнездила не само в синусите, но и по-лошо — дълбоко в гърлото му.

Свали сакото, разкопча ризата и я съблече, борейки се с ръкавите. Вонята се беше просмукала и в дрехите му.

Гол до кръста, Итън тръгна през бурените на някогашния преден двор и най-сетне се добра до черния път.

Усещаше студа на разранената кожа на стъпалата си и басовото туптене в тила, но болката беше заглъхнала от притока на адреналин.

Тръгна с енергична стъпка по средата на улицата, а мислите му препускаха. Беше се изкушил да претърси джобовете на мъртвеца, да види дали няма да попадне на портфейл или документи, но умният ход беше да не избързва. Да не докосва нищо. Да остави хората с латексовите ръкавици, маските на лицето и всичките им модерни инструменти да напълнят онази стая.

Все още не можеше да го проумее.

Федерален агент, убит в това малко кътче от рая.

Не беше съдебен лекар, но беше сигурен, че лицето на Евънс не е просто изгнило. Черепът му беше хлътнал на няколко места. Имаше счупени зъби. Едно от очите липсваше.

Освен това е бил подложен на мъчения.

Шестте пресечки сякаш прелетяха покрай него и не след дълго тичаше в тръс по тротоара към шерифския участък.

Остави сакото и ризата си на пейката отвън и отвори едното крило на двойната врата.

Приемната представляваше облицовано в ламперия помещение с кафяв килим и препарирани животински тави, окачени на всяко свободно място на стените.

Зад бюрото седеше жена на около шейсет с дълга сребриста коса и играеше пасианс с истински карти. На табелката пред нея пишеше „Белинда Моран“.

Итън спря при бюрото и я изчака да обърне четири карти, преди най-сетне да се откъсне от играта.

— Мога ли да ви…

Жената се опули. Изгледа го от глава до пети и сбърчи нос. Итън предположи, че вонята на разложен труп продължава да се носи от него.

— Нямате риза — каза тя.

— Аз съм агент Итън Бърк от Сикрет Сървис. Искам да говоря с шерифа. Как му е името?

— Чие?

— На шерифа.

— О. Поуп. Шериф Арнолд Поуп.

— Той тук ли е, Белинда?

Вместо да отговори на въпроса му, тя вдигна стария телефон с шайба и набра трицифрен номер.

— Здрасти, Арни, един човек иска да те види. Казва, че е таен агент или нещо такова.

— Специален агент от…

Жената вдигна пръст.

— Не знам, Арни. Без риза е, освен това… — Тя се извърна от Итън на въртящия се стол и прошепна: — … мирише лошо. Много лошо… Добре. Добре, ще му кажа.

Завъртя се обратно и затвори.

— Шериф Поуп ще дойде след малко.

— Трябва да го видя веднага.

— Разбирам. Можете да изчакате ето там. — Тя посочи групата столове в ъгъла.

Итън се поколеба за момент, но накрая се обърна и тръгна към столовете. По-разумно беше първата среща да мине цивилизовано. От опит знаеше, че местните органи стават доста предпазливи и дори враждебни, когато федералните започнат да се правят на тежки още от вратата. Съдейки по откритието си в изоставената къща, щеше да работи с този човек в обозримото бъдеще. По-добре беше да започне с протегната ръка, а не със среден пръст.

Отпусна се на един от тапицираните столове в чакалнята.

Беше се изпотил от тичането, но сега сърцето му отново заби нормално и потта по голата му кожа започна да го охлажда под потока свеж въздух от централната климатична инсталация.

На малката масичка пред него нямаше нова преса — само няколко стари броя на „Нешънъл Джиографик“ и „Попюлър Сайънс“.

Облегна се назад и затвори очи.

Болката в главата се завръщаше — засилваше се с всяко пулсиране на някакво молекулярно ниво, което можеше да се долови едва минути по-късно. Буквално чуваше тътена на главоболието в пълната тишина в участъка, където единственият звук бе тихото шляпане на карти.

— Да! — възкликна Белинда.

Итън отвори очи и успя да види как поставя последната си карта. Беше наредила пасианса. Тя събра тестето, размеси го и започна отново.

Минаха още пет минути.

Още десет.

Белинда приключи играта и отново размесваше тестето, когато Итън забеляза първия признак на раздразнение — потрепване на лявото му око.

Болката още се засилваше. Доколкото можеше да прецени, чакаше вече петнайсет минути. През това време телефонът не беше звъннал нито веднъж и никой не бе влязъл в сградата.

Затвори очи и преброи от шейсет до едно, като масажираше слепоочията си. Когато отвори очи, още стоеше без риза и измръзнал, Белинда все така обръщаше картите, а шерифа го нямаше никакъв.

Итън се изправи и остана на място за десетина секунди, докато световъртежът му намаля и най-сетне се увери, че може да стъпва здраво на земята. Отиде при бюрото и зачака Белинда да вдигне очи.

Тя обърна пет карти, преди да го забележи.

— Да?

— Извинете, че ви досаждам, но чакам вече близо двайсет минути.

— Днес шерифът е доста зает.

— Не се и съмнявам, но трябва да говоря незабавно с него. А сега или вдигнете телефона и му кажете, че ми е писнало да чакам, или ще отида лично в кабинета му и…

Телефонът й иззвъня.

Тя вдигна.

— Да?… Добре, разбира се. — Белинда затвори и се усмихна на Итън. — Вече можете да отидете. Кабинетът му е в края на коридора.

Итън почука под табелката с името.

— Да! — извика плътен глас от другата страна.

Итън завъртя дръжката, отвори и влезе.

Подът на кабинета беше от тъмен, силно издраскан паркет. На стената отляво беше закачена огромна глава на лос, а срещу нея имаше голямо грубо бюро. Зад бюрото стояха три древни шкафа за оръжие, пълни с карабини, пушки, пистолети и муниции, достатъчни за екзекутирането на три пъти повече хора от жителите на малкото градче.

Мъж, около десетина години по-възрастен от него, се беше разположил в кожено кресло, качил на бюрото краката си, обути в каубойски ботуши. Имаше вълниста руса коса, която сигурно щеше да побелее в рамките на следващото десетилетие, а лицето му бе покрито с няколкодневна четина.

Тъмнокафяви дочени панталони.

Риза с дълги ръкави — в ловно зелено.

Шерифската звезда сияеше на слънчевата светлина. Имаше вид на месингова, със сложни гравюри и черни букви УП в центъра.

Докато приближаваше бюрото, на Итън му се стори, че шерифът се опитва да скрие подигравателната си усмивка.

— Итън Бърк, Сикрет Сървис.

Протегна ръка над бюрото и шерифът се поколеба, сякаш водеше някакъв вътрешен дебат дали да се размърда. Накрая свали ботушите си от бюрото и се наведе напред.

— Арнолд Поуп. — Той стисна ръката му. — Сядайте, Итън.

Итън се настани на дървения стол с права облегалка.

— Как сте? — попита Поуп.

— Бил съм и по-добре.

— Не се и съмнявам. Сигурно и сте миришели по-добре. — Шерифът му се ухили. — Доста лоша катастрофа беше онази. Истинска трагедия.

— Да, надявах се да науча нещо повече за нея. Кой ни удари?

— Очевидците твърдят, че е била аварийна кола.

— Шофьорът задържан ли е? Повдигнати ли са обвинения?

— Щеше, ако можех да го намеря.

— Да не искате да кажете, че ни е ударил и е избягал?

Поуп кимна.

— Измъкнал си е задника от града, след като ви е нацепил. Отдавна беше изчезнал, когато стигнах до местопроизшествието.

— И никой не е успял да запомни номера му или нещо такова?

Поуп поклати глава и вдигна нещо от бюрото — прозрачен глобус със златна основа. Миниатюрните постройки под стъкления купол потънаха в снежна вихрушка, докато той прехвърляше кълбото от едната си ръка в другата.

— Какви мерки са взети по издирването на камиона? — попита Итън.

— Работим по въпроса.

— Така ли?

— И още как.

— Бих искал да видя агент Сталингс.

— Тялото му е в моргата.

— А къде е моргата?

— В подземието на болницата.

Итън изведнъж го осени. Като гръм от ясно небе. Сякаш някой му го беше прошепнал в ухото.

— Бихте ли ми дали лист? — помоли той.

Поуп отвори едно чекмедже, отлепи самозалепваща се бележка от блокчето и му я подаде заедно с химикалка. Итън придърпа стола си напред, остави бележката на бюрото и записа номера.

— Доколкото разбрах, нещата ми са у вас — каза той, докато прибираше бележката в джоба си.

— Какви неща?

— Телефон, пистолет, портфейл, значка, куфарче…

— Кой ви е казал, че са у мен?

— Една сестра в болницата.

— Нямам представа откъде й е хрумнало.

— Чакайте малко. Значи нещата ми не са у вас?

— Не.

Итън зяпна Поуп през бюрото.

— Възможно ли е все още да са в колата?

— Коя кола?

Итън се опита да овладее гласа си.

— Онази, която беше ударена от влекача, докато аз бях в нея.

— Предполагам, че е възможно, но съм почти сигурен, че екипът за спешна помощ е взел нещата ви.

— Господи.

— Какво?

— Нищо. Мога ли да използвам телефона, преди да си тръгна? Не съм разговарял с жена си от дни.

— Аз разговарях с нея.

— Кога?

— В деня на катастрофата.

— И тя насам ли пътува?

— Нямам представа. Просто й съобщих какво се е случило.

— Освен това трябва да говоря с началника си…

— Кой е той?

— Адам Хаслър.

— Той ли ви прати тук?

— Да.

— А той ли ви инструктира да не си правите труда да ми се обадите предварително и да ми кажете, че в моя свят ще цъфнат федерални? Или това беше ваша идея?

— Ако мислите, че съм длъжен да…

— Учтивост, Итън. Учтивост. Но пък, от друга страна, вие сте федерални, така че сигурно не сте запознати с тази концепция…

— Рано или късно щях да се свържа с вас, господин Поуп. Не сме имали намерение да ви вадим от играта.

— О. Е, в такъв случай…

Итън се поколеба. Искаше му се да изясни положението, да предаде информацията, която трябва да съобщи, и да не нагнетява ненужно обстановката. Но главоболието му беше убийствено и до такава степен виждаше двойно, че шерифът пред него заплашваше да се раздели на два задника.

— Изпратиха ме тук да открия двама агенти на Сикрет Сървис.

Поуп повдигна вежди.

— Нима са изчезнали?

— От единайсет дни.

— Какво са търсили в Уейуърд Пайнс?

— Не получих подробен инструктаж за разследването им, но знам, че е във връзка с Дейвид Пилчър.

— Това име ми звучи смътно познато. Кой е той?

— Винаги фигурира в списъците на най-богатите хора в света. Един от онези милиардери отшелници. Никога не дава изявления пред пресата. Собственик е на куп биофармацевтични компании.

— И е свързан с Уейуърд Пайнс?

— Повтарям, не съм наясно. Но щом тук са дошли от Сикрет Сървис, най-вероятно става въпрос за разследване на някакво финансово престъпление. Това е всичко, което знам.

Поуп рязко стана. Итън беше забелязал, че зад бюрото седи едър мъж, но едва когато го видя изправен, си даде сметка, че шерифът гони двата метра.

— Можете да използвате телефона в заседателната зала, агент Бърк.

Итън не помръдна от мястото си.

— Още не съм свършил, шерифе.

— Заседателната зала е натам. — Поуп заобиколи бюрото си и тръгна към вратата. — И може би следващия път ще сложите риза? Просто съвет.

Към туптенето в главата на Итън се добави гняв.

— Желаете ли да разберете защо не нося риза, шерифе?

— Честно казано, не особено.

— Един от агентите, които дойдох да търся, се разлага в една къща на шест преки оттук.

Поуп спря пред вратата с гръб към Итън.

— Намерих го малко преди да дойда тук — каза Итън.

— Обяснете по-подробно.

— Снощи една барманка от „Биергартен“ ми даде адреса си, в случай че ми потрябва нещо. Сутринта се събудих с ужасно главоболие. Без пукнат цент. Изритаха ме от хотелската ми стая. Отидох в дома й да я помоля за някакви хапчета за главата, но адресът се оказа сгрешен или нещо подобно.

— Какъв е адресът?

— Първо авеню, номер шестстотин и четири. Оказа се някаква стара изоставена къща. В развалини. Агент Евънс е бил закопчан с белезници за легло в една от стаите.

— Сигурен ли сте, че е човекът, когото търсите?

— Осемдесет процента сигурен. Разлагането е в напреднал стадий и по лицето му има множество травми, нанесени с тъп предмет.

Намръщената физиономия, която шерифът носеше от влизането на Итън в кабинета му, изчезна и чертите му като че ли се смекчиха. Той се върна при Итън и седна на празния стол до него.

— Извинете, агент Бърк. Задържах ви на рецепцията. Ядосах се, че не сте се обадили, преди да дойдете в града и… да, прав сте. Не сте длъжен да го правите. Имам гаден характер, това е един от многото ми недостатъци и поведението ми беше неприемливо.

— Приемам извиненията ви.

— Преживели сте няколко кошмарни дни.

— Така е.

— Идете да се обадите и след това ще поговорим.

Заседателната зала бе запълнена от дълга маса и Итън с мъка се провря между столовете и стената до телефона в другия край.

Извади бележката от джоба си и вдигна телефона.

Имаше сигнал.

Набра номера.

Лъчите на следобедното слънце проникваха между щорите и полираната повърхност на масата блестеше ослепително под тях.

— Хайде, скъпа, вдигни — промърмори Итън на третото позвъняване.

След петото се включи телефонният секретар.

— Здрасти, свързахте се със семейство Бърк — каза гласът на Тереза. — Съжаляваме, че не можем да приеме обаждането ви… разбира се, освен ако не сте търговец… в такъв случай се радваме, че сме пропуснали обаждането ви и може би го правим нарочно, за да ви насърчим да забравите този номер. Ако ли не, след сигнала оставете съобщение.

— Тереза, аз съм. Господи, имам чувството, че не съм чувал гласа ти от години. Вероятно знаеш, че попаднах в автомобилна катастрофа. Като че ли никой не знае къде е телефонът ми, така че ако си се опитвала да ми се обадиш, съжалявам. Отседнал съм в хотел „Уейуърд Пайнс“, стая двеста двайсет и шест. Можеш да звъниш и в шерифския участък. Надявам се двамата с Бен да сте добре. На мен нищо ми няма. Още съм малко понатъртен, но се оправям. Моля те, потърси ме довечера в хотела. Ще се опитам да ти звънна по-късно. Обичам те, Тереза. Ужасно много.

Затвори и поседя известно време, мъчейки се да си спомни мобилния телефон на жена си. Справи се с първите седем цифри, но последните три си оставаха забулени в тайна.

Номерът на филиала в Сиатъл изникна веднага в главата му. Набра го и на третото позвъняване вдигна жена, чийто глас бе непознат за Итън.

— Сикрет Сървис.

— Здравейте, аз съм Итън Бърк. Трябва да говоря с Адам Хаслър, ако обичате.

— В момента не е на разположение. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, наистина трябва да говоря с него. Извън офиса ли е?

— В момента не е на разположение. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ще го потърся на мобилния. Бихте ли ми дали номера му, ако обичате?

— О, боя се, че не ми е позволено да съобщавам подобна информация.

— Разбирате ли кой съм аз? Агент Итън Бърк?

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Как се казвате?

— Марси.

— Нова сте, нали?

— Днес е третият ми ден.

— Вижте, намирам се в Уейуърд Пайнс, Айдахо, насред лайняна буря. Веднага ме свържете с Хаслър. Не ми пука какво прави. Независимо дали е на съвещание… или сере… свържете го по шибания телефон.

— О, съжалявам.

— Какво?

— Няма да мога да продължа този разговор, щом се изразявате по такъв начин.

— Марси?

— Да?

— Извинете ме. Съжалявам, че ви повиших тон, но трябва да говоря с Хаслър. Спешно е.

— С удоволствие ще му предам съобщение, ако желаете.

Итън затвори очи.

Заскърца със зъби, за да не закрещи в слушалката.

— Кажете му да се обади на агент Итън Бърк в шерифския участък в Уейуърд Пайнс или в хотел „Уейуърд Пайнс“, стая двеста двайсет и шест. Трябва да го направи веднага щом получи съобщението. Агент Евънс е мъртъв. Разбрахте ли ме?

— Ще му предам съобщението! — жизнерадостно отвърна Марси и затвори.

Итън свали слушалката и я удари пет пъти в масата.

Докато затваряше забеляза, че шериф Поуп стои на прага на заседателната зала.

— Всичко наред ли е, Итън?

— Да, аз… просто имам малък проблем със свързването с началника ми.

Поуп влезе, затвори вратата и седна на масата срещу Итън.

— Казахте, че изчезналите агенти са двама, нали? — попита той.

— Точно така.

— Разкажете ми за другия.

— Името й е Кейт Хюсън. Работеше във филиала ни в Бойси, а преди това в Сиатъл.

— Познавахте ли я там?

— Бяхме партньори.

— И е била преместена?

— Да.

— И Кейт е дошла тук с агент…

— Бил Евънс.

— … на строго секретно разследване.

— Точно така.

— Бих искал да ви помогна. Желаете ли помощта ми?

— Разбира се, Арнолд.

— Добре. Да започнем с основните неща. Как изглежда Кейт?

Итън се облегна назад в стола си.

Кейт.

През последната година толкова се беше старал да не мисли за нея, че му трябваше известно време, за да си представи лицето й. Споменът беше като отваряне на рана, която тъкмо е започнала да се затваря.

— Висока около метър и шейсет. Към четиресет и пет килограма.

— Дребничка, а?

— Най-добрият служител, когото съм виждал. Последния път, когато я видях, беше с къса кафява коса, но може да я е пуснала дълга. Сини очи. Рядко красива.

Господи, още можеше да я усети.

— Някакви отличителни белези?

— Всъщност, да. Има едва забележимо родилно петно на бузата. С цвят на кафе с мляко, голямо колкото монета от пет цента.

— Ще уведомя заместниците си. Може да направим портрет и да го пуснем из града.

— Би било чудесно.

— Та защо, казахте, че са я преместили от Сиатъл?

— Не съм казвал защо.

— Е, знаете ли причината?

— Говореше се, че заради някакви вътрешни рокади. Бих искал да видя колата.

— Колата ли?

— Черният линкълн, с който катастрофирах.

— О, разбира се.

— Къде мога да я намеря?

— Има двор за отпадъци в покрайнините. — Шерифът стана. — Какъв беше онзи адрес?

— Първо авеню, номер шестстотин и четири. Ще ви заведа.

— Не е нужно.

— Искам да го направя.

— Аз обаче не искам.

— Защо?

— Имате ли нужда от нещо друго?

— Бих искал да науча резултатите от разследването ви.

— Елате пак утре следобед. Ще видим докъде ще стигнем.

— Ще ме заведете ли до склада за отпадъци да видя колата?

— Мисля, че можем да се отбием. Но засега да тръгваме. Ще ви изпратя.

Сакото и ризата на Итън като че ли миришеха не чак толкова зле, когато ги облече и тръгна по улицата, отдалечавайки се от шерифския участък на Уейуърд Пайнс. Още вонеше, но реши, че противната миризма на разложено ще привлече по-малко внимание, отколкото човек, вървящ из града само по официални панталони.

Движеше се колкото се може по-енергично, но замайването продължаваше да идва на вълни, главата го болеше ужасно и всяка стъпка причиняваше нова агония във всички краища на черепа му.

„Биергартен“ беше отворена и празна, ако не се брои един отегчен на вид барман, който седеше зад бара и четеше книжка с меки корици — един от ранните романи на Ф. Пол Уилсън.

— Бевърли вечерна смяна ли е?

Мъжът вдигна пръст.

Минаха десет секунди, докато си дочете абзаца.

Накрая затвори книгата и насочи цялото си внимание към Итън.

— Какво ще пиете?

— Нищо. Търся жената, която беше на бара снощи. Името й е Бевърли. Красива брюнетка. На около трийсет и пет. Доста висока.

Барманът слезе от стола си и остави книгата на бара. Дългата му посивяваща коса бе с цвета на мръсна съдомиялна и беше прибрана на опашка.

— Тук ли сте били? В това заведение? Снощи?

— Да, тук — отвърна Итън.

— И твърдите, че на бара е имало висока брюнетка?

— Точно така. Казваше се Бевърли.

Мъжът поклати глава и Итън долови нещо като подигравка в усмивката му.

— Има двама души на заплата, които държат бара. Един тип на име Стив и аз.

— Не, онази жена ме обслужи снощи. Ядох чийзбургер и седях ето там. — Итън посочи стола в ъгъла.

— Не го приемай навътре, приятел, но колко беше изпил?

— Не бях пил. И не съм ти приятел. Аз съм федерален агент. И знам, че снощи бях тук, както и кой ме обслужи.

— Съжалявам, не знам какво да ви кажа. Мисля, че сте били в друг ресторант.

— Не, аз…

Изведнъж всичко се размаза.

Итън заби пръсти в слепоочията си.

Усещаше пулса си в темпоралната артерия, всеки тласък носеше пристъп от онези студени удари в главата, които имаше като дете — мимолетна пронизваща болка, идваща след прекалено лакома хапка сладолед.

— Сър? Сър, добре ли сте?

Итън залитна назад от бара.

— Беше тук — успя да каже той. — Сигурен съм. Не знам защо правите…

В следващия момент стоеше отвън с ръце на коленете, превит над локва повръщано на тротоара. Бързо осъзна, че повръщаното е от него — гърлото му още гореше от стомашния сок.

Изправи се и изтри уста с ръкава на сакото си.

Слънцето вече се беше скрило зад скалите и вечерният хлад се спускаше над градчето.

Имаше неща за вършене — да открие Бевърли, да издири екипа от „Бърза помощ“ и да си прибере нещата — но единственото, което му се искаше в момента, бе да се свие на кълбо в някоя тъмна стая. Да приспи болката. Объркването. И онова чувство, което беше в основата на всичко и ставаше все по-трудно и по-трудно за игнориране.

Ужасът.

Засилващото се чувство, че нещо не е, ама изобщо не е наред.

Изкачи с препъване каменните стъпала и бутна вратата на хотела.

Камината топлеше лобито.

Млада двойка беше заела едно от канапенцата до камината и пиеше шампанско. Вероятно бяха на романтична ваканция и се наслаждаваха на един напълно различен Уейуърд Пайнс.

Мъж в смокинг седеше на пианото и свиреше „Винаги гледай откъм светлата страна на живота“.

Итън се добра до рецепцията и се съсредоточи да се усмихне въпреки болката.

Същата служителка, която го беше изгонила от стаята сутринта, започна да говори още преди да е вдигнала поглед.

— Добре дошли в хотел „Уейуърд Пайнс“. С какво мога да ви…

Млъкна, когато видя Итън.

— Здрасти, Лиза.

— Впечатлена съм — каза тя.

— Впечатлена?

— Върнахте се да платите. Твърдяхте, че ще го направите, но честно казано, не мислех, че ще ви видя отново. Извинете ме за…

— Не, вижте, не успях да намеря портфейла си през деня.

— Искате да кажете, че не сте дошли, за да платите престоя си тук? Както обещахте неведнъж?

Итън затвори очи и пое дъх през мъчителната болка.

— Лиза, не можете да си представите какъв ден имах. Просто искам да полегна за няколко часа. Дори не ми е нужна стая за цялата нощ. Само място, където да си проясня главата и да поспя. Изпитвам ужасна болка.

— Чакайте малко. — Тя стана от стола си и се наведе към него над тезгяха. — Не само че не можете да платите, а и искате отново стая, така ли?

— Нямам къде другаде да отида.

— Вие ме излъгахте.

— Съжалявам. Наистина си мислех, че ще успея да…

— Разбирате ли, че рискувах ужасно много заради вас? Че бих могла да изгубя работата си?

— Съжалявам, не исках да…

— Махайте се.

— Моля?

— Не ме ли чухте?

— Нямам къде да отида, Лиза. Нямам телефон. Нямам пари. Не съм ял от снощи и…

— Хайде пак да ми обясните как точно всичко това е и мой проблем.

— Просто трябва да полегна за няколко часа. Умолявам ви.

— Вижте, вече ви обясних съвсем ясно. А сега е време да си вървите.

Итън не помръдна. Взираше се в нея с надеждата, че ще види болката в очите му и ще се смили над него.

Вместо това Лиза вдигна телефона и започна да набира.

— Какво правите? — попита Итън.

— Обаждам се на шерифа.

— Добре, добре. — Той вдигна ръце, сякаш се предава, и отстъпи от рецепцията. — Отивам си.

Когато стигна до вратата. Лиза извика след него:

— И никога повече да не съм ви видяла тук.

Итън едва не падна по стълбите. Когато стигна до тротоара, вече му се виеше свят. Уличните лампи и светлините на минаващите автомобили започваха да се въртят около него. Усети как силата изтича от краката му, сякаш някой е отпушил канал.

Въпреки всичко тръгна по тротоара и видя, че червената постройка се издига на осем пресечки оттук. Все още се страхуваше от нея, но вече наистина се нуждаеше от болница. Искаше легло, сън, лекарства. Всичко, което би спряло болката му.

Трябваше или да иде в болницата, или да спи навън — в някоя пресечка или парк, под открито небе.

Но болницата се намираше на осем преки, всяка крачка изискваше огромен разход на енергия, а светлините се разпадаха навсякъде около него — размазаните дълги опашки ставаха по-ярки, по-натрапчиви, изкривяваха зрението му и вече виждаше света като нощна снимка на град, в която светлините на автомобилите са се превърнали в ослепителни дълги линии, а уличните лампи пламтят като горелки.

Блъсна се в някого.

Някакъв мъж го бутна и попита:

— И с шофирането ли си така?

На следващото кръстовище спря. Съмняваше се, че ще успее да пресече.

Залитна назад и тупна на тротоара, опрял гръб в някаква сграда.

Улицата се беше оживила — не можеше да види нищо ясно, но чуваше стъпки по бетона и откъси от разговори.

Изгуби всякаква представа за време.

Сигурно се беше унесъл.

После откри, че лежи на една страна върху студения бетон, усети нечий дъх и глас почти в лицето си.

Думите достигаха до него, но той не можеше да ги свърже в някакъв смислен ред.

Отвори очи.

Вече се беше стъмнило.

Трепереше.

Някаква жена беше клекнала до него и Итън усети, че го е хванала за раменете. Разтърсваше го и му говореше.

— Господине, добре ли сте? Чувате ли ме? Господине? Можете ли да ме погледнете и да ми кажете какво ви е?

— Пиян е — обади се мъжки глас.

— Не, Харолд. Прилошало му е.

Итън се опита да фокусира лицето, но беше тъмно и размазано. Можеше да различи единствено уличните лампи, горящи като миниатюрни слънца над пътя, както и някоя и друга ивица светлина от минаващ автомобил.

— Главата ме боли — каза той с глас, който бе твърде слаб и изпълнен с болка и страх, за да е негов. — Трябва ми помощ.

Жената хвана ръката му и му каза да не се безпокои, да не се страхува, помощта вече идвала.

И макар ръката очевидно да не беше на млада жена — кожата бе твърде опъната и тънка като стара хартия — в гласа имаше нещо толкова познато, че сърцето му се сви.