Пайнс (Живи или мъртви)

5.

Тя отива при него в средата на къщата и той я прегръща и заравя нос в косата й. Прави го често напоследък, сякаш се опитва да долови отново онази миризма от първата среща — смес от парфюм, шампоан за коса и нещо друго, което беше накарало сърцето му да прескочи. Но сега миризмата или се е променила, или е изчезнала, или е станала такава неразделна част от него, че той вече не може да я долови — а когато успяваше, винаги се връщаше към онези първи дни. Миризмата е по-важна дори от късата й руса коса и зелените й очи. Усещане за нещо ново. За нещо свежо. Като слънчев октомврийски следобед, когато небето е яркосиньо, по околните планини има свеж сняг, а дърветата в града тъкмо започват да се обагрят в есенни цветове.

Привлича я към себе си.

Болката и срамът от всичко, което й е причинил, още са живи. Не е сигурен, но подозира, че ако тя му бе сторила същото, с него вече щеше да е свършено, възхищава се на любовта й към него. На верността й. Изобщо не ги заслужава и това само засилва чувството му за срам.

— Ще ида да го видя — прошепва Итън.

— Добре.

— Когато сляза обратно, ще останеш ли с мен, докато вечерям?

— Разбира се.

Той мята палтото си на парапета, събува черните си обувки и тихо се качва по стълбите, като прескача скърцащото пето стъпало.

Нататък дъските са добре заковани и не след дълго той стои пред спалнята и открехва вратата, докато ивицата светлина не осветява пространството между прага и касата на прозореца.

За петия рожден ден на Бен бяха изрисували стаята му като космос. Чернота. Звезди. Вихрушки на далечни галактики. Планети. Тук-там по някоя космическа сонда или ракета. Реещ се в безвъздушното пространство астронавт.

Синът му спи сред безпорядък от одеяла, стиснал в ръка малкия си трофей — пластмасово боядисано със златна боя момче, ритащо футболна топка.

Итън тихо пристъпва напред, като избягва парчета от „Лего“ и други играчки.

Прикляка край леглото.

Очите му са свикнали достатъчно с тъмното, за да различи детайлите от лицето на Бенджамин.

Мекота.

Спокойствие.

В момента са затворени, но очите му са същите като на майка му — бадемови.

А устата му е като на Итън.

Коленичил в тъмното до леглото на сина си, който скоро ще стане на шест, Итън изпитва осезаема болка, че напълно е пропуснал още един ден от живота му.

Момчето му е най-съвършеното и най-прекрасно нещо, което е виждал някога, и той остро чувства неумолимия ход на хилядите моменти с този малък човек, който ще стане мъж по-скоро, отколкото може да си представи.

Докосва бузата на Бен с опакото на дланта си.

Навежда се и целува момчето по челото.

Прибира кичур коса зад ухото му.

— Толкова се гордея с теб — прошепва той. — Дори не можеш да си представиш.

Миналата година, на сутринта в последния ден от живота си, преди да умре от старост и пневмония в старческия дом, баща му го беше попитал с дрезгав глас:

— Прекарваш ли достатъчно време със сина си?

— Колкото мога — беше отвърнал той, но баща му прочете лъжата в очите му.

— Ти ще изгубиш. Итън. Ще дойде ден, когато ще порасне и ще бъде твърде късно. Ще си готов да дадеш всичко на света, за да можеш да прекараш и един час със сина си като момче. Да го прегърнеш. Да му почетеш. Да играеш на топка с някого, в чиито очи не можеш да направиш нищо лошо. Той още не вижда недостатъците ти. Гледа те с чиста любов, а тя няма да продължи дълго, така че му се радвай, докато я има.

Итън често си мисли за този разговор, най-вече през нощта, докато всички около него спят, а животът профучава със скоростта на светлината. Бремето на сметките, бъдещите и миналите провали и всички онези моменти, в които го няма, цялата изгубена радост — всичко това тежи като камък на гърдите му.

— Чуваш ли ме? Итън?

Понякога има чувството, че не може да си поеме дъх.

Понякога мислите му препускат така бързо, че трябва да намери един идеален спомен.

И да се вкопчи в него.

Като в спасителен пояс.

— Итън, искам да се хванеш за гласа ми и да го оставиш да те върне в съзнание.

Връща се към него отново и отново, докато безпокойството отшумява, идва умората и той най-сетне може да заспи.

— Знам, че е трудно, но трябва да опиташ.

Да потъне в единствената част от дните си, която може да му предложи покой…

— Итън.

В сънищата.

Очите му рязко се отвориха.

Към лицето му бе насочена светлина — малка, фокусирана, ослепително ярка синя точка.

Фенерче.

Примигна, светлината изчезна и когато отвори отново очи, някакъв мъж се бе надвесил на педя от лицето му и го гледаше през очилата си със златни рамки.

Малки черни очи.

Бръсната глава.

Леко посребрената брада беше единственият признак за възрастта на мъжа. Иначе кожата му бе гладка и чиста.

Той се усмихна, показвайки малки съвършени бели зъби.

— Сега вече ме чувате, нали?

В тона му имаше нещо официално. Намек за учтивост.

Итън кимна.

— Знаете ли къде се намирате?

Итън се замисли за момент — беше сънувал Сиатъл, Тереза и Бен.

— Да започнем с нещо друго. Знаете ли как се казвате? — попита го мъжът.

— Итън Бърк.

— Много добре. И тъй, знаете ли къде се намирате, Итън?

Усещаше отговора в ума си, но също и объркването — сякаш няколко реалности се надпреварваха помежду си.

В една от тях се намираше в Сиатъл.

В друга лежеше в болница.

В трета беше в идилично планинско градче на име… на мястото на името имаше празнина.

— Итън.

— Да?

— Ако ви кажа, че се намирате в болница в Уейуърд Пайнс, това ще отприщи ли нещо?

Не само че отприщи нещо, а върна всичко на мястото му изведнъж, като внезапен удар на център-нападател. Спомените за последните четири дни се подредиха в поредица от събития, в които беше сигурен.

— Добре — рече Итън. — Добре. Спомням си.

— Всичко ли?

— Така мисля.

— Какъв е последният ви спомен?

Нужни му бяха няколко секунди да го изрови и да махне паяжините от синапсите си, но се справи.

— Имах ужасно главоболие. Седях на тротоара на Главната улица и…

— И сте изгубили съзнание.

— Именно.

— Още ли ви мъчи главоболие?

— Не, изчезнало е.

— Аз съм доктор Дженкинс.

Мъжът стисна ръката му и се настани на един стол до леглото.

— Какъв доктор сте? — попита Итън.

— Психиатър. Итън, искам да ми отговорите на няколко въпроса, ако нямате нищо против. Казали сте някои интересни неща на доктор Майтър и сестрата, когато са ви довели тук. Знаете ли какво имам предвид?

— Не.

— Говорили сте за труп в една къща в града. И че не сте успели да се свържете със семейството си.

— Не си спомням да съм разговарял със сестра или лекар.

— Не сте били на себе си. Итън, имате ли психически заболявания?

Досега Итън беше легнал в леглото.

Сега се надигна с мъка.

Между щорите проникваше ярка слънчева светлина.

Беше ден.

На някакво първично ниво се зарадва, че е така.

— Що за въпрос е това? — попита той.

— От онези, за които ми плащат. Озовали сте се тук снощи без портфейл, без документи…

— Преди няколко дни ме измъкнаха от автомобилна катастрофа и или шерифът, или от „Бърза помощ“ не са си свършили шибаната работа. И сега съм тук без телефон, без пари и без документи. Не съм си изгубил портфейла.

— Успокойте се, Итън, никой не казва, че сте направили нещо лошо. И тъй, искам да отговорите на въпроса ми. Имате ли психични заболявания?

— Не.

— А някой ваш роднина да е страдал от такива?

— Не.

— Да сте страдали от посттравматичен стрес?

— Не.

— Но вие сте участвали във втората война в Залива.

— Откъде знаете това?

Дженкинс посочи към врата му.

Итън погледна към гърдите си и видя табелката на верижката й. Странно. Открай време я държеше в чекмеджето на нощното си шкафче. Не помнеше кога я беше слагал за последен път. Не мислеше, че я е взел на тръгване, и определено не помнеше да я е слагал в багажа си или да е възнамерявал да я носи.

Погледна името си, званието, номера на социалната си осигуровка, кръвната група и религиозните предпочитания („Без религ. предп“.), гравирани върху неръждаемата стомана.

Старши подофицер Итън Бърк.

— Итън?

— Какво?

— Служили сте във втората война в Залива, нали?

— Да, летях на UH-60.

— Какво е това?

— Хеликоптер „Блек Хоук“.

— Значи сте участвали в бойни действия?

— Да.

— Интензивни ли?

— Може да се каже.

— Ранявали ли са ви?

— Не разбирам какво общо има това с…

— Просто отговорете на въпроса ми, ако обичате.

— Свалиха ме във втората битка при Фалуджа през зимата на две хиляди и четвърта. Беше операция за евакуиране и току-що бяхме натоварили ранени морски пехотинци.

— Имаше ли убити?

Итън пое дълбоко дъх.

Издиша.

Ако трябваше да е честен, въпросът го бе изненадал и изведнъж откри, че събира кураж за поредицата от картини, за справянето, с които бяха отишли много психотерапевтични сесии.

Ударната вълна, когато ракетният снаряд експлодира зад него.

Откъснатата опашна част и отказващият ротор на височина четиресет и пет метра над улицата.

Внезапната центробежна сила, когато хеликоптерът започва да се върти като пумпал.

Полуделите уреди.

Невъзможността да помръдне лоста за управление.

Сблъсъкът, който се оказва далеч не толкова лош, колкото е очаквал.

Изгубва съзнание само за половин минута.

Ремъкът на седалката е заял, не може да стигне до ножа си.

— Итън. Имаше ли убити?

Куршумите на бунтовниците вече разкъсват обшивката на хеликоптера. Някой стреля с АК.

През спуканото стъкло вижда как двама медици се отдалечават, накуцвайки, от машината.

Абсолютно замаяни и не на себе си.

— Итън…

Насочват се право към ротора с четирите му перки, който все още се върти достатъчно бързо.

Край.

Няма ги.

Кръв се стича по стъклото на кабината.

Още стрелба.

Бунтовниците приближават.

— Итън?

— Всички, с изключение на мен бяха убити — каза Итън.

— Значи вие сте били единственият оцелял?

— Точно така. Бях заловен.

Дженкинс надраска нещо в бележника си с кожена подвързия.

— Трябва да ви задам още няколко въпроса, Итън. Колкото по-честно отговорите, толкова повече шансове ще имам да ви помогна, а аз искам само това. Чували ли сте гласове?

Итън се опита да се овладее.

— Майтапите ли се?

— Ако можете просто да отговорите…

— Не.

Дженкинс си записа.

— Да сте имали проблеми с говора? Например да оплитате или смесвате думите?

— Не. Освен това не страдам от делюзии. И нямам халюцинации или…

— Е, не бихте могли да знаете дали халюцинирате, нали така? Бихте повярвали, че нещата, които виждате и чувате, са истински. Например, ако халюцинирате мен, тази болнична стая и целия този разговор, не бихте могли да направите разлика, нали?

Итън спусна краката си на пода.

— Къде отивате? — попита Дженкинс.

Итън тръгна към гардероба.

Движеше се нестабилно на слабите си крака.

— Състоянието ви не ви позволява да напуснете, Итън. Все още разчитат данните от скенера ви. Възможно е да имате вътрешночерепно нараняване и да не знаем колко тежко е то. Трябва да продължим изследванията.

— Ще се изследвам. Само че не тук. Не и в този град.

Итън отвори вратата на гардероба и свали костюма си от закачалката.

— Влезли сте в шерифския участък без риза. Вярно ли е?

Итън облече бялата си риза, която изглеждаше изпрана след последния път, когато я бе носил. Вонята на разлагащ се труп беше сменена с аромата на прах за пране.

— Вонеше — каза Итън. — Миришеше като мъртвеца, когото…

— Имате предвид онзи в изоставената къща, когото сте намерили според твърденията ви.

— Не са твърдения. Намерих го.

— И освен това сте отишли в дома на Мак и Джейн Скози, които не познавате, и сте тормозили с приказките си господин Скози на верандата му. Това вярно ли е?

Итън започна да закопчава копчетата. Треперещите му пръсти се опитваха да налучкат дупките. Закопча се накриво, но не му пукаше. Облечи се. Излез оттук. Разкарай се от това място.

— Не е разумно да се мотаете насам-натам е потенциална мозъчна травма — заяви Дженкинс. Беше станал от стола си.

— Нещо тук не е наред — каза Итън.

— Знам, точно това се опитвам да…

— Не. Този град. Хората. Вие. Нещо не е наред и ако си мислите, че ще седя тук и ще ви позволя да се ебавате с мен дори секунда повече…

— Не се ебавам с вас, Итън. Никой не го прави. Имате ли представа колко параноични са думите ви? Просто се опитвам да определя дали нямате пристъп на психоза.

— Е, нямам.

Итън нахлузи панталоните си, закопча ги, наведе се за обувките.

— Простете, че не приемам вашата дума. „Ненормално състояние на ума, характеризирано най-общо като загуба на контакт с реалността“. Това е учебникарското определение на психозата, Итън. Възможно е да е била причинена от автомобилната катастрофа. От това, че сте станали свидетел на смъртта на партньора ви. Или на някаква потисната травма от войната, която е излязла наяве.

— Махайте се от стаята ми — каза Итън.

— Итън, животът ви може да е…

Итън погледна към Дженкинс. Нещо в погледа му и в езика на тялото явно намекваше, че наистина може да прибегне към насилие, защото очите на психиатъра станаха като паници и той най-сетне си затвори устата.

Сестра Пам вдигна поглед от документите на бюрото.

— Господин Бърк, какво правите извън стаята си, че и облечен, за бога?

— Напускам.

— Напускате? — Каза го така, сякаш не можеше да проумее думата. — Болницата ли?

— Уейуърд Пайнс.

— Но състоянието ви не ви позволява дори да…

— Искам си личните вещи, веднага. Шерифът ми каза, че екипът от „Бърза помощ“ вероятно ги е взел от колата.

— Мислех си, че са у шерифа.

— Не са.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Е, ще вляза в ролята на Нанси Дрю2 и…

— Престанете да ми губите времето. Знаете ли къде са нещата ми?

— Не.

Итън й обърна гръб и закрачи.

Сестра Пам извика името му.

Той спря при асансьора и натисна бутона със стрелка надолу.

Тя идваше — чуваше бързите й стъпки по линолеума на карета.

Обърна се и я загледа как приближава в онази своя чудесна старомодна сестринска униформа.

Пам спря недалеч от него.

Когато я беше видял за първи път, бе сметнал, че е с десетина сантиметра по-висока. И с няколко години по-възрастна.

— Не мога да ви пусна да си тръгнете, Итън — каза тя. — Не и докато не разберем какво ви има.

Вратата на асансьора се отвори със скърцане.

Итън отстъпи назад и се озова в кабината.

— Благодаря за помощта и загрижеността — каза той и натисна бутон П три пъти, докато не светна. — Но мисля, че разбрах.

— Какво?

— На този град му има нещо.

Пам сложи крак на прага и спря вратата.

— Итън. Моля ви. Не мислите ясно.

— Махнете си крака.

— Тревожа се за вас. Всички се тревожим.

Беше се облегнал на стената. Сега се отблъсна от нея и пристъпи напред, спря на сантиметри от Пам и впери поглед в нея през процепа на вратата.

Погледна надолу и побутна върха на бялата й обувка с върха на своята черна.

Известно време тя удържа и Итън започна да се пита дали няма да му се наложи да прибегне до сила, за да я накара да отстъпи.

Накрая тя дръпна крака си.

Спря на тротоара и се огледа. Градчето изглеждаше доста притихнало за късния следобед. Не можеше да чуе нито една кола. Всъщност не се чуваше нищо, освен песните на птиците и шумоленето на вятъра в короните на трите високи бора, които се издигаха над тревната площ пред болницата.

Излезе на средата на улицата.

Отново спря и се заслуша.

Слънцето грееше приятно лицето му.

Лекият ветрец бе приятно хладен.

Погледна към небето. Сякаш бе направено от тъмносин кристал.

Без облаци.

Абсолютно съвършено.

Безспорно мястото беше прекрасно, но за първи път тези скални стени, които ограждаха долината, будеха в него нещо различно от благоговение. Не можеше да обясни защо, но го изпълваха със страх. С някакъв смътен, неясен ужас.

Почувства се… странно.

Може би наистина имаше травма. А може би не.

Може би изолацията от външния свят през последните пет дни започваше да си казва своето.

Без айфон, без интернет, без Фейсбук.

Изглеждаше невъзможно, като се замисли — да няма контакт със семейството си, с Хаслър, с никого извън Уейуърд Пайнс.

Тръгна към шерифския участък.

По-добре просто да се махне. Да помисли. Да прецени положението от другата страна на тези отвесни скали.

От комфорта на нормалния град.

Защото нещо тук определено не беше наред.

— Шериф Поуп тук ли е?

Белинда Моран вдигна глава от пасианса си.

— Здравейте — каза тя. — С какво мога да ви помогна?

Този път Итън попита мъничко по-силно.

— Шерифът тук ли е?

— Не, излезе за минутка.

— Значи скоро ще се върне?

— Не зная кога ще се върне.

— Но вие казахте „за минутка“, така че си помислих…

— Това е просто израз, младежо.

— Помните ли ме? Агент Бърк от Сикрет Сървис?

— Да. Този път сте с риза. Така изглеждате много по-добре.

— Някой да ме е търсил?

Тя присви очи и наклони глава настрани.

— Това пък защо?

— Защото казах на някои хора, че могат да ме търсят тук.

Белинда поклати глава.

— Никой не ви е търсил.

— Нито жена ми Тереза, нито агент Адам Хаслър?

— Никой не ви е търсил, господин Бърк. И не е трябвало да им казвате да ви търсят тук.

— Трябва отново да използвам телефона в заседателната зала.

Белинда се намръщи.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защо?

Тя нямаше отговор на това, само продължи да се мръщи.

— Тереза, аз съм. Просто се опитвам да се свържа с теб. Отново бях в болницата. Не знам дали си звъняла в шерифския участък, но нямам никакви съобщения. Още съм в Уейуърд Пайнс. Не успях да намеря телефона и портфейла си, но това място ми писна. Смятам да заема патрулна кола от шерифа. Ще ти звънна довечера от Бойси. Липсваш ми, обичам те.

Наведе се напред, прекъсна и затвори очи, за да си спомни.

Номерът изникна в ума му.

Набра го, изслуша четирите позвънявания, след което отговори същият глас като миналия път.

— Сикрет Сървис.

— Обажда се Итън Бърк. Търся Адам Хаслър.

— В момента не е на разположение. Мога ли да ви помогна с нещо?

— С Марси ли разговарям?

— Да.

— Помните ли вчерашния ни разговор?

— Знаете ли, сър, всеки ден получаваме много обаждания и просто не мога да запомня всеки…

— Казахте ми, че ще предадете съобщение на Адам Хаслър.

— Относно какво?

Итън затвори очи и пое дълбоко дъх. Ако я обидеше сега, тя просто щеше да прекъсне. Ако изчакаше, докато се върне в Сиатъл, можеше да я направи на пух и прах пред всички и да я уволни на мига.

— Марси, беше относно мъртъв агент на Сикрет Сървис в Уейуърд Пайнс, Айдахо.

— Хм. Е, щом съм казала, че ще му предам съобщението, значи със сигурност съм го направила.

— Но той не ми се обади. Това не ви ли се струва странно? Агент от филиала на Хаслър, моя милост, намира друг агент, който е бил убит. Агент, за чието издирване бях пратен тук. И ето че са изминали двайсет и четири часа, а Хаслър не ме е потърсил. Не е ли странно?

Последва кратка пауза.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, бих искал да говоря незабавно с агент Хаслър.

— О, съжалявам, но в момента не е на разположение. Мога ли да ви…

— Къде е той?

— Не е на разположение.

— Къде е той!

— В момента не е на разположение, но съм сигурна, че ще ви се обади при първа възможност. Просто е затрупан с работа.

— Коя сте вие, Марси?

Някой изтръгна телефона от ръката му.

Поуп тресна слушалката. Очите на шерифа задълбаха Итън като горящи въглени.

— Кой ви каза, че можете да идвате тук и да ползвате телефона ми?

— Никой, аз просто…

— Точно така. Никой. Ставайте.

— Моля?

— Казах „ставайте“. Или ще излезете сам оттук, или лично ще ви извлека през фоайето до изхода.

Итън бавно се изправи и се обърна към шерифа от другата страна на масата.

— Разговаряте с федерален агент, сър.

— Не съм убеден.

— Какво означава това, по дяволите?

— Идвате тук без документи, без телефон, без нищо…

— Обясних положението си. Отидохте ли до номер шестстотин и четири на Първо авеню, за да видите тялото на агент Евънс?

— Да.

— И?

— Случаят се разследва.

— Значи сте извикали криминалисти, които да…

— Взети са всички мерки.

— Какво означава това?

Поуп само го изгледа. „Този е смахнат и няма на кого да се довериш на това място — помисли си Итън. — По-добре вземи кола и се махай оттук. И му набий канчето, след като се върнеш с тежката артилерия. Ще си изгуби значката и ще му бъде повдигнато обвинение за възпрепятстване на федерално разследване“.

— Искам да ви помоля за една услуга — примирително рече Итън.

— Каква?

— Да взема на заем една от колите ви.

Шерифът се изсмя.

— Защо?

— Ами мисля, че е очевидно. Заради катастрофата останах без кола.

— Това не ви е „Херц“.

— Нужен ми е транспорт, Арнолд.

— Просто е невъзможно.

— Това нали е вашият шерифски участък? Можете да правите каквото си искате, нали?

Шерифът примигна.

— Нямам кола, с която да ви услужа. — Поуп тръгна покрай масата. — Да вървим, господин Бърк.

Той спря до отворената врата и зачака.

Когато Итън се озова до него, Поуп сграбчи ръката му. Силните му пръсти се впиха в бицепса му.

— Може да се наложи да ви задам някои въпроси в близко бъдеще — каза шерифът.

— Относно какво?

Поуп само се усмихна.

— Изобщо не помисляйте да напускате града.

Докато се отдалечаваше от участъка, Итън се озърна през рамо. Поуп го наблюдаваше през цепка между щорите в заседателната зала.

Слънцето се беше скрило зад планините.

Градчето тънеше в тишина.

Итън измина една пряка от шерифския участък и седна на бордюра на тихата улица.

— Нещо не е наред — прошепна той и продължи да го повтаря.

Чувстваше се слаб и гладен.

Опита се да подреди всичко, случило се от пристигането му в Уейуърд Пайнс. Да си състави пълна картина. Мислеше си, че ако успее да види всичко наведнъж, всички шантави случки ще си застанат по местата в проблем, който може да се реши. Или поне в нещо смислено. Но колкото повече се опитваше, толкова повече му се струваше, че се лута в мъгла.

Откровение — седенето тук нямаше да реши абсолютно нищо.

Изправи се и тръгна към Главната.

„Иди в хотела. Може би там те чака съобщение от Тереза или Хаслър“.

Напразни надежди. Знаеше го. Нямаше да има никакво съобщение. Нямаше да намери нищо, освен враждебност.

„Не полудявам.

Не полудявам“.

Повтори името си. Номерът на социалната си осигуровка. Домашният си адрес в Сиатъл. Моминското име на Тереза. Датата на раждането на сина им. Всичко му се струваше реално. Като късчета информация, оформяща самоличността му.

Утеха в имена и цифри.

Някакъв звън от съседната пряка привлече вниманието му.

От другата страна на улицата имаше празен парцел с няколко маси за пикник, скари и яма за подкови. Няколко семейства се бяха събрали на парти — група жени разговаряха до два червени хладилника. Двама мъже обръщаха бургери и хотдог на скарата и пушекът се издигаше на сини спирали в неподвижния вечерен въздух. От миризмата на печено месо стомахът на Итън го заболя и той си даде сметка, че е много по-гладен, отколкото предполагаше.

Нова цел — яж.

Пресече улицата под песента на щурци и тракане на пръскачки някъде в далечината.

Дали бяха истински?

Хлапета тичаха в тревата, като викаха, смееха се и пищяха.

Гоненица.

Звънът идваше от игра на подкови. Две групи мъже стояха една срещу друга в пясъчни ями. Около главите им се виеше дим от пури, подобно на разширяващи се ореоли.

Итън почти стигна празния парцел. Помисли си, че най-добрият му ход е да се обърне към жените. Да използва чара си. Събралите се изглеждаха почтени хора, живеещи в перфектен момент на американската мечта.

Оправи сакото си, докато стъпваше от тротоара на тревата. Изглади намачканото, намести яката си.

Пет жени. Една под двайсет и пет, три между трийсет и четиресет и една с посребрени коси, на около петдесет и пет или повече.

Пиеха лимонада от прозрачни пластмасови чаши и обсъждаха някаква съседска клюка.

Още никой не го беше забелязал.

Когато се озова на три метра от тях и се мъчеше да измисли някакъв ненатрапчив начин да се включи в разговора им, една жена на неговата възраст погледна към него и се усмихна.

— Здравейте — каза тя.

Беше облечена в пола, която се спускаше под коленете й, червени обувки с нисък ток и карирана блуза. Косата й беше къса и със старомодна прическа, като от комедиен сериал от 50-те.

— Здрасти — каза Итън.

— Дошли сте да се включите в малкото квартално парти ли?

— Честно казано, миризмата на печено ме привлече насам.

— Аз съм Нанси. — Жената се отдели от групата и протегна ръка.

Той я пое.

— Итън.

— Нов ли сте? — попита тя.

— Пристигнах преди няколко дни.

— И как ви се харесва малкото ни селце?

— Имате чудесно градче. Много гостоприемно и топло.

— Еха. Май в края на краищата ще ви нахраним.

Тя се разсмя.

— Тук ли живеете? — попита Итън.

— Всички живеем в района. Опитваме се да се събираме на гощавка поне веднъж седмично.

— Досущ като в Мейбери.3

Жената се изчерви.

— Е, какво правите в Уейуърд Пайнс, Итън? — попита тя.

— Обикновен турист съм.

— Сигурно е чудесно. Дори не мога да си спомня последната си отпуска.

Итън посочи към планините около тях.

— Щом живеете на подобно място, защо ви е изобщо да го напускате?

— Искате ли чаша лимонада? — предложи му Наиси. — Домашна е и е превъзходна.

— С удоволствие.

Тя докосна ръката му.

— Веднага се връщам. После ще ви представя на останалите.

Докато Нанси отиваше към хладилниците, Итън погледна към другите жени, търсейки момент да се включи в разговора.

Най-възрастната от групата, напълно побеляла, се смееше на нещо и точно когато Итън си помисли, че е чувал този смях и преди, тя отметна спускащата се до раменете й коса зад ушите си.

Родилното петно колкото монета от пет цента накара сърцето му да спре.

Не можеше да бъде, но…

Същата височина.

Същото телосложение.

Жената заговори и гласът й му беше почти стопроцентово познат. Тя се дръпна от групата жени и посочи най-младата с дяволита усмивка.

— Ще запомня това, Кристин.

Итън я загледа как се обръща и отива към по-далечната пясъчна яма, където сплете пръста с пръстите на висок широкоплещест мъж с гъста, вълниста сребърна коса.

— Хайде, Харолд, ще изпуснем шоуто.

Тя се опита да го издърпа след себе си.

— Само още едно хвърляне — запротестира той.

Жената го пусна и Итън стоеше онемял, докато Харолд вдигна една подкова от пясъка, прицели се внимателно и я метна.

Подковата полетя над тревата и се наниза на металния прът.

Отборът на Харолд нададе радостни викове. Той се поклони театрално във всички посоки и се остави на белокосата жена да го отведе от партито.

Приятелите им пожелаха лека нощ.

— Итън, ето ви лимонадата. — Нанси му подаде чаша.

— Извинете, но трябва да вървя.

Той се обърна и се върна обратно на улицата.

— Няма ли да останете и да хапнете? — извика Нанси след него.

Когато Итън стигна ъгъла, възрастната двойка беше на цяла пресечка пред него.

Той ускори крачка.

Вървя след тях няколко преки. Двамата се разхождаха като хора, които нямат никакви грижи на този свят, хванати за ръце, а смехът им се носеше нагоре към боровете.

Завиха на следващата улица и изчезнаха.

Итън изтича в тръс до ъгъла.

От двете страни на улицата се издигаха старомодни викториански къщи.

Мъжът и жената не се виждаха никакви.

Някъде по-нататък се затвори врата. Итън забеляза къщата, от която долетя звукът — зелена, с бели первази. Веранда с люлка. Третата отляво.

Пресече улицата и тръгна по тротоара, докато не се озова пред нея.

Мъничък преден двор с безупречна зелена трева. Веранда под сянката на стар бор. Върху пощенската кутия имаше непозната фамилия. Постави ръце на оградата. Свечеряваше се. Лампите тъкмо започваха да светят в околните къщи. От време на време от някой отворен прозорец долитаха откъси от разговор.

Долината тънеше в тишина и се охлаждаше, а високите части на планините улавяха последната светлина на деня.

Вдигна резето и отвори портата.

Тръгна по старата каменна пътека към верандата.

Стъпалата изскърцаха под тежестта му.

Застана пред входната врата.

От другата страна се чуваха гласове.

Стъпки.

Част от него не искаше да ги безпокои.

Почука леко на външната врата и отстъпи крачка назад.

Изчака цяла минута, но никой не се появи.

Втория път почука по-силно.

Чуха се приближаващи стъпки. Ключалката изщрака. Дървената врата се отвори.

Широкоплещестият мъж го погледна през стъклото.

— Мога ли да ви помогна?

Итън искаше само да я види отблизо, на светлината на верандата. Да се увери, че не е тя, че не се е побъркал. И да продължи нататък с безбройните си други проблеми в този град.

— Търся Кейт.

За момент мъжът го гледаше мълчаливо.

Накрая отвори стъклената врата.

— Кой сте вие?

— Итън.

— Кой?

— Стар приятел.

Мъжът отстъпи обратно в къщата и завъртя глава.

— Скъпа, би ли дошла на входа за малко?

Итън не успя да чуе добре отговора й.

— Нямам представа — каза мъжът.

И тогава тя се появи — сянка в края на коридора към кухнята. Мина за момент под светлината на една лампа и продължи боса през дневната към вратата.

Мъжът се дръпна настрани и тя зае мястото му.

Итън впери поглед в нея през стъклената врата.

Затвори очи и ги отвори отново. Още стоеше на верандата, а тя все така беше зад стъклото. Невъзможно.

— Да? — каза тя.

Тези очи.

Нямаше как да ги сбърка.

— Кейт?

— Да?

— Хюсън?

— Това беше моминското ми име.

— Боже мой.

— Извинете… познаваме ли се?

Итън не можеше да откъсне поглед от нея.

— Аз съм — каза той. — Итън. Дойдох да те търся, Кейт.

— Мисля, че ме бъркате с някоя друга.

— Бих те познал навсякъде. И на всяка възраст.

Тя погледна през рамо.

— Всичко е наред, Чарлз. След малко идвам.

Кейт отвори вратата и стъпи на изтривалката. Беше облечена в кремави панталони и избеляла синя блуза без ръкави.

Носеше годежен пръстен.

Миришеше като Кейт.

Но беше стара.

— Какво става? — попита Итън.

Тя го хвана за ръка и го поведе към люлката в края на верандата.

Седнаха.

Къщата й се намираше на малко възвишение с изглед към долината и градчето. Всички околни къщи вече светеха и на небето се бяха появили три звезди.

Откъм един храст се чу щурец или запис на щурец.

— Кейт…

Тя постави ръка върху крака му, стисна леко и се наведе към него.

— Наблюдават ни.

— Кой?

— Шшш. — Със съвсем леко движение на пръста посочи към тавана и прошепна: — И ни слушат.

— Какво е станало с теб? — попита Итън.

— Още съм красива, не мислиш ли? — Саркастичният, хаплив тон си беше типичен за Кейт. Тя се загледа за известно време в скута си и когато вдигна глава, очите й блестяха от напиращите сълзи. — Когато вечер заставам пред огледалото и се реша, още си мисля за ръцете ти по тялото ми. Нещата не са такива, каквито бяха навремето.

— На колко си години, Кейт?

— Вече не знам. Трудно е да ги следя.

— Дойдох да те търся преди четири дни. Изгубиха контакт с теб и Евънс и ме пратиха да те намеря. Евънс е мъртъв. — Новината като че ли изобщо не й подейства. — Защо бяхте дошли с Бил?

Тя само поклати глава.

— Какво става тук, Кейт?

— Не зная.

— Но ти живееш тук.

— Да.

— Откога?

— От години.

— Това е невъзможно. — Итън стана. В главата му беше пълна каша.

— Нямам отговори за теб, Итън.

— Трябва ми телефон, кола, пистолет, ако имаш…

— Не мога, Итън. — Тя също се изправи. — Трябва да си вървиш.

— Кейт…

— Веднага.

Той хвана ръцете й.

— Била си ти, когато изгубих съзнание снощи на улицата. — Загледа се в лицето й. Имаше бръчки по челото и при очите, но въпреки това си оставаше прекрасно. — Знаеш ли какво се е случило с мен?

— Престани. — Тя се опита да се освободи.

— Загазил съм — каза той.

— Знам.

— Кажи ми какво…

— Итън, сега излагаш моя живот на риск. Както и живота на Харолд.

— От кого?

Тя издърпа ръцете си и тръгна към вратата. Когато я стигна, погледна назад и за момент, застанала по лампата, отново му се стори като трийсет и шест годишна.

— Би могъл да бъдеш щастлив, Итън.

— За какво говориш?

— Би могъл да имаш невероятен живот тук.

— Кейт.

Тя отвори вратата и влезе вътре.

— Кейт.

— Какво?

— Полудял ли съм?

— Не — рече тя. — Ни най-малко.

Вратата се затвори и той чу щракането на резето. Отиде до вратата и се загледа в отражението си, донякъде очаквайки да види лицето на шейсетгодишен мъж. Беше си същият, какъвто се знаеше.

Вече не беше гладен.

Нито уморен.

Докато слизаше по стъпалата и вървеше по пътеката към тротоара, чувстваше онова познато стягане в средата на гърдите, което изпитваше малко преди мисия — чувството, което го сполетяваше, докато вървеше към хеликоптера, а техниците зареждаха ракетите „Хелфайър“ и тежката картечница.

Страх.

Видя кола чак на следващата пряка — „Буик льо Сабр“ от средата на 80-те, чието предно стъкло бе покрито със сухи борови птички. Четирите му гуми определено имаха нужда от допълнително въздух.

Вратите бяха заключени.

Итън се промъкна на верандата на най-близката къща и вдигна каменното херувимче, кацнало под единия прозорец. През тънката завеса видя едно малко момче в стаята, седнало на пиано и свирещо някаква великолепна музика. Нотите се лееха на верандата през процепа между повдигнатия прозорец и перваза.

До него седеше жена и обръщаше нотните страници.

Макар и високо само трийсетина сантиметра, херувимчето беше от плътен бетон и тежеше около петнайсет килограма.

Итън го замъкна на улицата.

Просто нямаше как да го направи тихо.

Метна го към прозореца зад мястото на шофьора и ангелът го разби с лекота. Отключи вратата, отвори я, влезе вътре сред парчетата разбито стъкло, прескочи седалката и седна зад волана. Ударът беше обезглавил ангела и Итън грабна главата му от задната седалка.

Два удара бяха достатъчни да счупи пластмасовия кожух под кормилния вал и да оголи цилиндъра на запалването.

В купето беше почти съвсем тъмно.

Работеше пипнешком, пръстите му дърпаха кабелите на стартера.

Пианото беше замлъкнало. Итън погледна към верандата и видя двата силуета да стоят зад завесата.

Извади джобното си ножче, отвори най-голямото острие и сряза двете бели жици, които вероятно захранваха колата. После обели изолацията в краищата и ги съедини.

Таблото светна.

Тъкмо намери тъмната жица на стартера, когато вратата на къщата се отвори.

— Виж прозореца на колата — каза момчешки глас.

Итън обели изолацията в края на жицата, оголвайки медните нишки.

— Стой тук, Елиът — каза жената.

Моля те, моля те, моля те.

Итън докосна жицата на стартера до акумулаторната. Блесна синя искра.

Двигателят се изкашля.

Жената вървеше към него през двора.

— Хайде — промърмори Итън.

Докосна отново жиците и двигателят забумтя.

Веднъж.

Два пъти.

Три пъти.

На четвъртия се закашля и оживя.

Освободи ръчната, превключи на скорост и запали фаровете, докато жената посягаше към вратата и викаше през стъклото.

Итън натисна газта и полетя по улицата.

На първата пряка зави наляво и отпусна педала, намалявайки до по-разумна скорост — не биваше да привлича внимание, трябваше да го вземат за някой, излязъл на приятна вечерна разходка с кола.

Стрелката за бензин показваше, че има четвърт резервоар. Лампичката още не светеше. Нямаше проблем. Разполагаше с достатъчно гориво да се разкара от Уейуърд Пайнс. След като минеше прохода, имаше едно малко градче на около шейсет километра на юг. Лоумън, Айдахо. На самата магистрала. Бяха спрели там, за да заредят. Още си спомняше Сталингс до помпата в черния му костюм. Итън беше отишъл до края на шосето и се бе загледал в изоставените сгради от другата страна — затворен крайпътен ресторант и магазин. Имаше още едно заведение, което все още креташе, но едва-едва. От отдушника на покрива се носеше миризма на олио.

Беше се обадил на Тереза от това място, но връзката беше ужасна.

Едва помнеше разговора. Умът му беше другаде.

Това бе последният път, когато бе разговарял с жена си.

Надяваше се да й е казал, че я обича.

Спирачките изсвистяха, когато спря колата с включен ляв мигач. С изключение на няколко двойки по тротоарите, центърът беше безлюден, а Главната — пуста, докъдето му стигаше погледът.

Излезе на шосето с плавен ляв завой и постепенно ускори, насочвайки се на юг.

Мина покрай кръчмата, хотела и кафенето.

И покрай болницата седем преки по-нататък.

Нямаше покрайнини.

Сградите просто свършваха.

Натисна газта.

Господи, беше чудесно да е на път, най-сетне да се махне. Тежестта падаше от раменете му с всяко завъртане на коляновия вал. Трябваше да го направи още преди два дни.

Тук нямаше никакви следи от живот, пътят беше като права линия през гората от борове, които бяха толкова огромни, че сигурно се издигаха на това място от столетия.

Нахлуващият в купето въздух беше хладен и наситен с аромат на смола.

Между дърветата и тук-там по пътя се стелеше мъгла.

Фаровете я пронизваха, но видимостта намаляваше.

Лампичката на резервоара светна.

По дяволите.

Пътят на юг от града се виеше на серпентини на няколкостотин метра нагоре към прохода и изкачването щеше да започне всеки момент. Нямаше шанс бензинът да му стигне. Трябваше да обърне още сега, да се върне в града и да налее достатъчно, за да се добере до Лоумън.

Натисна спирачката пред дългия остър завой.

Мъглата тук беше гъста като супа и ослепително бяла на светлината на фаровете. Итън запълзя напред, ориентирайки се единствено по едва видимата двойна осева линия.

Пътят се изправи и излезе от мъглата и дърветата.

В далечината имаше билборд.

Все още беше на около сто и петдесет метра от него и успя да различи само четири изрисувани фигури, хванати за ръце.

С големи белозъби усмивки.

Момче с къси панталони и раирана риза.

Майка и дъщеря в рокли.

Бащата в костюм, с мека шапка, махащ приветливо.

Под идеалното усмихващо се семейство с големи четвъртити букви пишеше:

Итън ускори покрай билборда. Пътят минаваше покрай някаква ограда, фаровете осветиха пасище и стадо говеда.

Светлини в далечината.

Пасището остана зад него.

Не след дълго отново минаваше покрай къщи.

Пътят стана по-широк, жълтата осева линия изчезна.

Намираше се на Първо авеню.

Беше се върнал в града.

Итън отби и спря, впери поглед през предното стъкло, опитвайки се да овладее надигащата се паника. Имаше просто обяснение — беше пропуснал завоя за прохода. Бе минал покрай него в онази гъста мъгла.

Обърна, излезе отново на шосето и когато стигна пасището, вече беше вдигнал сто.

Когато се озова отново сред високите борове и мъглата, затърси някакъв знак, показващ отклонението за прохода, но такъв нямаше.

В най-острата част на завоя отби и дръпна ръчната спирачка.

Остави двигателя включен и слезе в нощта.

Прекоси пътя и тръгна покрай него.

Мъглата беше толкова гъста, че колата изчезна напълно след трийсетина метра. Още чуваше двигателя, но с всяка крачка звукът ставаше все по-глух.

Измина двеста метра, преди да спре.

Намираше се в другия край на завоя, където пътят отново се изправяше и продължаваше към града.

Ръмженето на двигателя вече изобщо не се чуваше.

Нямаше никакъв вятър, дърветата се извисяваха мълчаливо към небето.

Мъглата се стелеше навсякъде около него и като че ли носеше някакъв електрически заряд, но Итън знаеше, че бръмченето е само някакъв микроскопичен шум в самия него, в неговата глава, плод на пълната липса на звук.

Невъзможно.

Пътят не би трябвало да обръща тук.

Трябваше да продължи още километър през гората и да започне дългата серия завои нагоре по планината на юг.

Слезе предпазливо от пътя и навлезе в гората.

От боровите иглички по земята имаше чувството, че стъпва върху възглавници.

Въздухът бе влажен и пронизващ.

Тези дървета… никога не беше виждал толкова високи борове и поради липсата на растителност долу движението между масивните стволове беше лесно — гора с място за дишане. На такова място човек можеше да се изгуби за нула време.

Излезе от мъглата и когато погледна нагоре, видя леденостудената светлина на звездите между върховете на дърветата.

След още петдесет метра спря. Трябваше да се връща. Със сигурност имаше и други пътища, водещи извън града, и той вече чувстваше, че започва да губи ориентация. Озърна се през рамо, помисли си, че вижда приблизителната посока, от която беше стигнал до това място, но не беше съвсем сигурен. Всичко му изглеждаше едно и също.

От гората пред него се разнесе писък.

Замръзна.

Чуваше туптенето на сърцето си и нищо друго.

Такъв писък можеше да издаде единствено човешко същество, обхванато от ужас или ужасна болка. Като на хиена или банши. Като побъркан койот. Като станалия митичен „Разбойнически вик“4. Висок и тънък. Пронизителен. Ужасен. И на някакво по-дълбоко ниво, бръмчащо под повърхност като заровен в земята електрически кабел, беше смътното убеждение, че не го чува за първи път.

Писъкът се повтори.

Този път по-близо.

В главата му светна тревожна червена лампичка: махай се веднага. Изобщо не мисли. Просто бягай.

В следващия миг тичаше между дърветата обратно към мъглата и студа. След двайсет крачки вече се беше задъхал. Въпреки студа бе плувнал в пот, очите му смъдяха от солта. Тичаше покрай двойната осева линия по завоя, докато не видя два лъча в далечината, пронизващи мъглата.

Постепенно забави крачка и макар и задъхан, успя да чуе работещия двигател на откраднатата кола.

Стигна до нея и отвори вратата. Седна зад волана, постави крак на спирачката и посегна към скоростния лост, отчаяно желаейки да се махне колкото се може по-скоро от това място.

Долови движение с крайчеца на лявото си око — сянка в страничното огледало. Очите му се стрелнаха към огледалото над таблото и в червеното сияние на стоповете видя нещо, което беше пропуснал — патрулна кола, паркирана на десетина метра зад него, почти напълно скрита от мъглата.

Когато погледна през страничния прозорец, към него гледаше дулото на пушка, само на няколко сантиметра от лицето му. Лъчът на фенер освети с рязката си светлина купето и се отрази от хромираните повърхности и стъклата.

— Явно си напълно побъркан.

Шериф Поуп.

Гневните нотки в гласа му прозвучаха леко приглушено през стъклото.

Ръката на Итън още лежеше върху лоста. Запита се дали Поуп ще стреля, ако мине на скорост и натисне педала до дупка. Дванайсети калибър от такова разстояние означаваше стопроцентово обезглавяване.

— А сега — каза Поуп — искам много бавно да сложиш и двете си ръце на волана и с дясната да изключиш двигателя.

— Знаете кой съм и би трябвало да сте наясно, че не е разумно да ми се месите — каза Итън през стъклото. — Махам се от този град.

— Как ли пък не.

— Аз съм агент на американското правителство с всички…

— Не, ти си тип без документи и без значка, който току-що е откраднал кола и който може би е убил федерален агент.

— Какви ги говорите!

— Няма да повтарям, приятел.

Нещо побутваше Итън да се подчини, нашепваше му, че да предизвиква този човек може да е опасно. И дори фатално.

— Добре — каза той. — Една секунда само. Запалих през жиците. Трябва да ги разделя, за да изключа двигателя.

Запали лампата в купето, бръкна под кормилото и раздели белите жици.

Светлините угаснаха.

Двигателят замлъкна.

Остана единствено болезнено яркият лъч на фенера на Поуп.

— Слизай!

Итън напипа дръжката. Трябваше да натисне вратата с рамо, за да я отвори. Излезе навън. Мъглата се носеше през лъча. Поуп беше като гневна сянка зад фенера и пушката. Очите му не се виждаха от каубойската му шапка.

Итън долови миризма на смазка. Явно Поуп обичаше да се грижи за арсенала си.

— Помниш ли, че ти казах да не напускаш града? — изръмжа шерифът.

Итън щеше да отговори, но точно тогава лъчът се насочи към земята. Част от секундата преди удара Итън осъзна, че сянката, която лети към главата му, е прикладът на пушката.

Лявото му око беше затворено от удара — усещаше го горещо и огромно — и туптеше в ритъм с пулса му. С дясното видя, че се намира в стая за разпити. Клаустрофобична и стерилна. Бели стени от бетонни тухли. Циментов под. Гола дървена маса, от другата страна, на която седеше Поуп, без каубойската шапка и куртката, с навити ръкави на зелената си риза, разкриващи ръцете му от лактите надолу — едри, покрити с лунички и мускулести.

Итън избърса струйката кръв, която се стичаше по бузата му от раната над лявата му вежда.

Загледа се към пода.

— Ще ми дадете ли кърпа, моля?

— Не. Ще седиш, ще кървиш и ще отговориш на въпроса ми.

— Когато всичко това приключи и излезете от затвора, ще ви поканя в дома си да ви покажа значката ви. Ще бъде в рамка със стъкло, окачена над камината ми.

Думите ми предизвикаха лъчезарна усмивка.

— Така ли си мислиш?

— Вие нападнахте федерален агент. С кариерата ви е свършено.

— Кажи ми пак, Итън, как точно разбра за трупа на номер шестстотин и четири? И без онези глупости за изчезналата барманка.

— Какви ги говорите?

— Истината.

— Вече ви казах истината.

— Сериозно? Още ли искаш да вървиш в тази посока? Защото отидох до кръчмата. — Поуп забарабани с пръсти по масата. — Изобщо нямат жена барман в персонала и никой не те е виждал преди четири вечери.

— Някой лъже.

— Така че се питам… защо си дошъл в Уейуърд Пайнс?

— Казах ви.

— За да разследваш? — Последната дума беше съпроводена с кавички във въздуха.

Итън пое дълбоко дъх. Гневът затрака в гърдите му като пясък в кух череп. Главата отново го цепеше ужасно и той знаеше, че отчасти болката се дължи на травмата по лицето, осигурена му така любезно от Поуп. Но освен това я чувстваше като онова старо и познато пулсиране в основата на черепа, което го мъчеше, откакто се беше събудил до реката, без да знае кой с. Имаше и още нещо — смущаващото усещане на дежавю, свързано с разпита.

— Нещо не е наред с това място — каза Итън. Чувството се събираше като черен облак в гърдите му — събирани четири дни болка, объркване и изолация. — Тази вечер видях свой стар партньор.

— Кой?

— Кейт Хюсън. Казах ви за нея. Само че беше по-стара. Най-малко двайсет години по-стара, отколкото би трябвало да е. Как е възможно това? Кажете ми.

— Никак.

— И как така не мога да се свържа с никого навън? Как така няма път, който да излиза от града? Това да не е някакъв експеримент?

— Разбира се, че има път извън града. Имаш ли представа колко смахнато говориш?

— Нещо не е наред с това място.

— Не, нещо не е наред с теб. Имам една идея.

— Каква?

— Какво ще кажеш да ти дам лист. Ще ти дам малко време да запишеш всичко, което искаш да ми кажеш. Да кажем, един час.

Предложението смрази Итън.

— Или ще отговориш по-бързо, ако носех черна качулка? — продължи Поуп. — Или ако те бях окачил да висиш за китките и те режа? Харесва ли ти да те режат, Итън? — Шерифът бръкна в джоба си, извади нещо и го подхвърли на масата към Итън.

— Значи сте го намерили? — Итън взе портфейла и го отвори. В прозрачния джоб имаше карта на Сикрет Сървис, но не беше неговата.

Значката беше на името на Уилям В. Евънс.

— А моята къде е?

— Да. Къде. Уилям Евънс. Специален агент. От Сикрет Сървис. Филиалът в Бойси. И така, как разбра, че трупът в изоставената къща е точно неговият?

— Казах ви. Изпратиха ме тук да намеря него и Кейт Хюсън.

— О, вярно бе. Все забравям. Между другото, обадих се на твоя агент Хаслър в Сиатъл. Никога не е чувал за теб.

Итън отново избърса кръвта от лицето си и се наведе напред.

— Не знам какво се опитвате да направите, каква игра…

— Според моята теория агент Евънс те е преследвал и е успял да се добере до теб в Уейуърд Пайнс. Ти си го убил и си отвлякъл партньора му агент Сталингс с намерението да избягаш от града с тяхната кола. Само че късметът ти изиграва лоша шега и попадаш в катастрофата. Сталингс с убит, а ти получаваш здрав удар в главата. Възможно е някое колелце да се е разместило и когато си се събудил, си започнал да си въобразяваш, че ти си агент от Сикрет Сървис.

— Знам кой съм.

— Сериозно? Не намираш ли за странно, че никой не може да намери документите ти?

— Да, защото са нарочно…

— Ясно, всички сме въвлечени в някаква голяма конспирация. — Поуп се разсмя. — А случайно да си се замислял, че никой не може да намери значката на Итън Бърк просто защото такава не съществува? Защото ти не съществуваш?

— Вие сте побъркан.

— Мисля, че проектираш своето състояние върху другите, приятел. Ти си убил агент Евънс, нали…

— Не.

— … побъркан, откачен малоумник. С какво го преби до смърт?

— Майната ти.

— Къде е оръжието на престъплението, Итън?

— Майната ти.

Яростта експлодира в гърдите на Итън. Чиста, изгаряща ярост.

— Виж какво — каза Поуп. — Не знам дали си просто адски добър лъжец, или наистина вярваш на тази своя сложна измислица.

Итън се изправи.

Олюля се.

Стомахът му се преобърна и му призля.

Кръвта течеше по лицето му, капеше от брадичката му и образуваше локвичка върху цимента.

— Тръгвам си — каза той и посочи към вратата зад шерифа. — Отваряй.

Поуп не помръдна.

— По-добре седни или наистина ще пострадаш. — Каза го с увереността на човек, който много пъти е отправял заплахи и сега изпитва удоволствие, че може да го направи отново.

Итън заобиколи масата и мина покрай шерифа.

Натисна дръжката.

Заключено.

— Сядай си на задника. Още дори не сме започнали.

— Отвори вратата.

Поуп бавно се изправи, обърна се и пристъпи плътно до Итън. Беше толкова близо, че Итън усети миризмата на кафе в дъха му. Видя петната по зъбите му. Беше с десет сантиметра по-висок от Итън и може би с двайсет килограма по-тежък.

— Да не си въобразяваш, че не мога да те накарам да седнеш, Итън? Че подобно нещо е извън способностите ми?

— Това е незаконно задържане.

Поуп се усмихна.

— Много грешиш, момчето ми. В тази стая не съществуват такива неща като закон и правителство. Тук сме само аз и ти. Аз съм онзи, който има власт в мъничкия ти свят, защото границите му са тези четири стени. Ако поискам, мога да те убия на място.

Итън отпусна мускулите на раменете си и вдигна ръце с надеждата, че Поуп ще изтълкува жеста му като знак за примирение и отстъпление.

Дръпна глава назад и сведе брадичка.

— Добре, прав си. Да продължим да го…

… и скочи като на пружини, забивайки челото си право в носа на Поуп.

Изхрущя кост и Итън усети как кръвта бликна върху косата му, докато сграбчваше Поуп за яките му бедра и вдигаше краката му. Шерифът се опита да захване врата му между бицепса и подлакътницата си, но закъсня.

Петите на Поуп се хлъзнаха в кръвта на пода и Итън почувства как масивното туловище на мъжа полетя.

Заби рамо в стомаха му и го просна тежко върху цимента.

Въздухът излетя наведнъж от дробовете на Поуп и Итън се надигна, яхна шерифа и замахна да го удари с основата на дланта си.

Поуп рязко изви бедрата си и засили лицето на Итън право в крака на дървената маса с достатъчна сила, за да сцепи бузата му.

Итън се опита да се изправи сред ослепителните точки, които замъгляваха зрението му, но докато свиваше краката под себе си и се надигаше, видя, че е закъснял с една секунда.

Сигурно щеше да успее да парира удара, ако главата му не беше размътена и рефлексите му работеха нормално, но в това състояние реагира като на забавен каданс.

Силата на удара беше такава, че главата му отлетя назад и един от шийните му прешлени изпука.

Озова се замаян и проснат на масата, гледайки със здравото си око как полуделият шериф замахва за нов удар. Счупеният му нос беше цъфнал на лицето му, сякаш е бил взривен.

Итън вдигна ръце в опит да защити лицето си, но юмрукът на шерифа с лекота проби блокадата и се заби в носа му.

Сълзи избиха в очите на Итън, а устата му се напълни с кръв.

— Кой си ти? — изрева шерифът.

Итън не би могъл да отговори, дори и да иска — съзнанието го напускаше, стаята за разпити се завъртя пред него като бързо сменящи се кадри…

Отново е в стаята с кафяви стени и пръстен под в копторите на Голан и гледа как голата крушка се люлее над главата му, а Аашиф се взира в него през черната качулка, разкриваща само чифт кафяви злобни очи и усмихната уста, пълна със зъби, които са прекалено бели и съвършени, за да бъдат продукт на някаква четвъртокласна отходна яма в Близкия изток.

Итън е увиснал на китките си, вързани със закрепена за тавана верига. Краката му едва допират пода и може да поеме спиращия кръвообращението натиск, като се надигне на пръсти. Успява да се задържи така само за няколко секунди, преди фалангите му да откажат под тежестта му. Когато най-сетне се счупят, няма да има как да попречи кръвта в ръцете му да спре.

Аашиф застава на няколко сантиметра от лицето му, носовете им почти се допират.

— Да опитаме с въпрос, на който няма да имаш проблем да отговориш… от коя част на Америка си, старши подофицер Итън Бърк? — Въпросът е зададен на отличен английски с британски акцент.

— Вашингтон.

— Столицата ли?

— Не, щатът.

— Аха. Имаш ли деца?

— Не.

— Но си женен.

— Да.

— Как е името на жена ти?

Итън не отговаря и се приготвя за поредния удар.

Аашиф се усмихва.

— Спокойно. Засега няма да има още удари. Чувал ли си израза „смърт от хиляда порязвания“? — Аашиф вдига бръснач, който проблясва на светлината на крушката. — Идва от китайски метод за екзекуция, забранен през хиляда деветстотин и пета. Наричат го лингчи, което може да се преведе като „бавно разрязване“ или „проточилата се смърт“.

Аашиф посочва към куфарчето на близката маса, пълно с твърд черен дунапрен с гнезда за ужасяващата колекция режещи инструменти, които Итън се опитва да не забелязва през последните два часа.

Поуп отново удари Итън и заедно с миризмата на собствената му кръв ударът събуди спомен за стара, гниеща кръв по пода на онази къща за изтезания във Фалуджа…

— Сега ще бъдеш заведен в една стая и ще ти бъде дадена химикалка, лист хартия и един час. Знаеш какво искам — казва Аашиф.

— Не знам.

Поуп удари Итън в лицето.

— Започна да ми омръзва да те бия. Знаеш какво искам. Как би могъл да не знаеш? Вече те питах двайсет пъти. Кажи ми, че знаеш. Само ми кажи.

— Кой си ти? — извика Поуп.

— Знам — изпъшква Итън.

— Един час. И ако не остана доволен от написаното, ще умреш от лингчи.

Аашиф вади моментална снимка от дишдашата5 си.

Итън затваря очите си, но ги отваря отново, когато Аашиф казва:

— Виж това или ще ти отрежа клепачите.

Снимката е на мъж в същата тази стая, също окачен да виси от тавана.

Американец. Вероятно войник, макар че е невъзможно да се каже със сигурност.

През трите месеца бойни действия Итън никога не е виждал осакатяване, което дори да се доближава до това.

— Тук сънародникът ти е жив — казва мъчителят му и в гласа му се долавя гордост.

Итън се опита да отвори очи и да види Поуп. Чувстваше, че всеки момент ще изгуби съзнание. Искаше го — както за да се спаси от моментната болка, така и за да заличи от ума си съвършената картина на Аашиф и онази стая, извикана от ума му.

— Следващият, който увисне от тавана, ще види подобна снимка, но твоя — казва Аашиф. — Разбра ли ме? Разполагам с името ти. Имам и уебсайт. Ще кача на него снимки, за да може целият свят да види какво съм ти сторил. Може би жена ти също ще ги види. Искам да напишеш всичко, което искам да знам и което досега не си ми казал.

— Кой си ти? — попита Поуп.

Итън отпусна ръце настрани.

— Кой си ти?

Вече дори не се опитваше да се защитава. „Част от мен така и не е излязла от онази стая във Фалуджа, воняща на гранясала кръв“.

Жадуваше за последния удар на Поуп, който ще го просне в безсъзнание, ще убие спомена, ще сложи край и на сегашната му агония.

Две секунди по-късно той дойде — удар в брадичката, от който видя нажежена бяла светлина като от пръскаща се крушка.