Пайнс (Живи или мъртви)

17.

Минали са само две секунди, откакто последната черна песъчинка е изтекла от горната чаша на пясъчния часовник, когато ключалката изщраква и вратата се отваря.

Аашиф стои на прага и се усмихва.

За първи път се появява без качулка и Итън си мисли, че не изглежда като човек, способен да направи нещата, които е обещал.

Лицето му е безбрадо, с едва набола четина.

Черна коса със средна дължина, зализана назад с гел.

— Кои от родителите ти е бял? — пита Итън.

— Майка ми беше англичанка. — Аашиф влиза в стаята. Спира при бюрото и поглежда към листа. Посочва го. — Надявам се да не е празен от другата страна. — Обръща листа, разглежда го за момент, поклаща глава и поглежда към Итън. — Трябваше да напишеш нещо, което да ме зарадва. Да не би да не си разбрал инструкциите ми?

— Английският ти е безупречен. Разбрах те.

— В такъв случай сигурно не вярваш, че ще направя онова, което казах.

— Не, вярвам ти.

— Тогава какво? Защо не написа нещо?

— Написах.

— С невидимо мастило ли?

Итън се усмихва. Трябва да напрегне всичките си сили, за да потисне треперенето, което заплашва да обхване ръцете му.

Вдига лявата.

— Написах това — казва той и показва татуировката, която е изрязал в дланта си с върха на химикалката — тъмносиня и неугледна, все още кървяща на места, но предвид ограниченото време и условията, това е най-доброто, което може да направи. — Зная, че не след дълго ще пищя. От ужасна болка. Всеки път, когато се чудиш какво мисля, дори да не съм в състояние да говоря, можеш просто да погледнеш дланта ми и да вземеш тези две думи присърце. Американски израз е. Предполагам, че разбираш напълно смисъла му, нали?

— Нямам представа — прошепва Аашиф и за първи път Итън забелязва непозната досега емоция в очите му. Въпреки страха си отбелязва задоволството, че е пречупил самоувереността на това чудовище, знаейки много добре, че това сигурно ще бъде единственият момент на победа при тази брутална среща.

— Аз пък имам — казва Итън. — Ти ще ме измъчваш, ще ме пречупиш и в крайна сметка ще ме убиеш. Зная много добре какво предстои. Имам само едно желание.

Думите му предизвикват едва доловима усмивка.

— Какво?

— Престани да ми говориш що за жребец си, лайно такова. А ми покажи.

Цял ден Аашиф му показва.

Няколко часа по-късно Итън се връща в съзнание.

Аашиф поставя бутилката амоняк на масата до ножовете.

— Добре дошъл. Да си се виждал случайно? — пита го той.

Итън е изгубил всякаква представа откога е тук, в тази стая с кафяви стени без прозорци, която мирише на смърт и стара кръв.

— Виж си крака. — По челото на Аашиф е избила пот. — Казах да си погледнеш крака.

Когато Итън отказва, Аашиф пъха окървавените си пръсти в глинен съд и вади шепа сол.

Хвърля солта по крака на Итън.

Писъци през кърпата в устата.

Агония.

Безсъзнание.

— Разбираш ли как изцяло те притежавам, Итън? Как винаги ще те притежавам? Чуваш ли ме?

Абсолютно вярно.

Итън се затваря в друг свят, опитва се да следва линия на мисълта, която води до жена му, до това как тя ражда първородния им син, а той е в болницата с нея, но болката продължава да го връща в настоящето.

— Мога да сложа край — мърка Аашиф в ухото му. — Мога и да те държа жив дни наред. Мога да направя каквото си поискам. Знам, че боли. Знам, че никога не си помислял, че е възможно да се изпита подобна болка. Имай предвид обаче, че работя само върху единия ти крак. И съм много добър в работата си. Няма да позволя да ти изтече кръвта. Ще умреш тогава, когато аз реша.

Между двамата има неоспорима близост.

Аашиф реже.

Итън крещи.

Отначало не беше гледал, но сега не може да откъсне очи.

Аашиф го принуждава да пие вода и пъха хладък фасул в устата му като през цялото време му говори най-непринудено, сякаш е просто бръснар, а Итън се е отбил за подстригване.

По-късно Аашиф седи в ъгъла, пие вода и наблюдава Итън, разглежда работата си със смес от веселие и гордост.

Избърсва чело и става, краищата на дишдашата му са подгизнали от кръвта на Итън.

— Утре сутринта ще те скопя, ще обгоря раната с горелка, след което ще продължа да работя по тялото ти от кръста нагоре. Помисли си какво искаш за закуска.

Гаси осветлението на излизане.

Итън виси цяла нощ в мрака.

В очакване.

Понякога чува стъпки отвън, но вратата така и не се отваря.

Болката е титанична, но той успява да мисли ясно за жена си и детето си, което никога няма да види.

Шепне на Тереза от тази тъмница и се пита дали тя може да го чуе.

Стене и плаче.

Опитва се да се пребори с мисълта, че го чака такъв край.

Дори години по-късно този момент ще го преследва — как виси сам в тъмното, в компанията единствено на болката, мислите и очакването на утрешния ден.

Непрекъснато очаква завръщането на Аашиф.

Непрекъснато се пита как ли ще изглежда синът или дъщеря му.

Как ще се казва.

Непрекъснато си мисли как ли ще продължи Тереза без него.

Четири месеца по-късно, докато седят на масата в кухнята си в Сиатъл, а дъждът вали навън, тя ще му каже:

— Сякаш никога не си се връщал при мен, Итън.

— Знам — ще отговори той и в този момент по бебефона се разнася плачът на сина му.

„Аашиф не взе само парчета от тялото ми“.

Вратата най-сетне се отваря, остри като бръснач лъчи осветяват стаята и връщат Итън в съзнание, при болката.

Когато очите му свикват с ярката дневна светлина, той вижда не силуета на Аашиф, а едрия профил на морски тюлен в пълно снаряжение и автомат М-4 с оптичен мерник, от чието дуло още излизат струйки дим.

Той насочва фенера си към Итън и казва със силен тексаски акцент:

— Господи.

Тереза мисли, че раните по крака му са от разбиването на хеликоптера.

Тюленът е сержант, фамилията му е Брукс и той изнася Итън на гръб по тесните стъпала на подземната тъмница в някаква кухня. На скарата горят парчета месо.

Закуската е прекъсната.

Трима араби лежат мъртви в коридора. В малката кухня са се събрали петима тюлени, един от които е клекнал до Аашиф и превързва над коляното левия му крак, който кърви от огнестрелна рана.

Брукс оставя Итън на един стол.

— Махай се от него — изръмжава той на медика и поглежда към Аашиф. — Кой е нарязал този войник?

Аашиф отговаря на въпроса с нещо на арабски.

— Да пукна, ако го разбирам.

— Той — казва Итън. — Той го направи.

За момент се възцарява пълна тишина. Кухнята е изпълнена с вонята на горящо месо и барутен дим.

— Ще излезем за две минути да глътнем малко въздух — казва Брукс на Итън. — Този духач е единственият останал жив и никой в тази стая няма да даде и пет пари за това какво ще сториш с него.

— Именно — обажда се един войник до печката със снайперистка карабина в ръце.

— Ще ми помогнете ли да се изправя? — пита Итън.

Брукс го изправя. Итън стене, докато се мъкне през кухнята към Аашиф.

Когато застават над него, тюленът вади пистолета си от кобура.

Итън го взема от ръката му, проверява пълнителя.

Месеци по-късно си мисли, че ако това беше филм, не би го направил. Не би потънал до нивото на това чудовище. Но гадната истина е, че на Итън изобщо не му минава мисълта да не го направи. И въпреки че винаги ще сънува катастрофата и всички неща, които му стори Аашиф, този момент никога няма да го преследва. Само ще си мечтае да беше продължил по-дълго.

Итън е гол, държи се прав единствено благодарение на Брукс, краката му приличат на нещо, излязло от касапница.

Казва на Аашиф да го погледне.

В далечината чува характерния звук на приближаващ „Блек Хоук“.

Като се изключи това, на улицата е тихо като в църква.

Палачът и жертвата му се поглеждат в очите.

— Нали знаеш, още си мой — казва Аашиф.

И докато се усмихва, Итън го застрелва в лицето.

Когато отново идва на себе си, Итън се е облегнал на прозореца на хеликоптера и гледа от височина сто метра към улиците на Фалуджа. Морфинът циркулира във вените му, Брукс му крещи, че е в безопасност, че се връща у дома и че преди два дни жена му е родила здраво момче.