Пайнс (Живи или мъртви)

2.

Някаква жена му се усмихваше. Поне зъбите й бяха хубави, макар че все още виждаше размазано и не можеше да е сигурен. Тя се наведе към него, двете й глави се сляха и чертите й изкристализираха достатъчно, за да види, че е красива. Бялата униформа с къси ръкави беше с копчета от шията чак до над коленете, където свършваше полата й.

Тя непрекъснато повтаряше името му.

— Господин Бърк? Господин Бърк, чувате ли ме? Господин Бърк?

Главоболието беше изчезнало.

Пое бавно и предпазливо дъх, докато болката в ребрата не го преряза.

Явно се беше намръщил, защото сестрата каза:

— Дискомфорт отляво ли усещате?

— Дискомфорт. — Той се изсмя и изстена едновременно. — Да, усещам дискомфорт. Определено можете да го наречете така.

— Ако искате, мога да ви дам нещо по-силно за болката.

— Мисля, че ще я преживея.

— Добре, но не е нужно да се правите на мъченик, господин Бърк. Ако мога по някакъв начин да ви накарам да се чувствате по-добре, просто кажете. Аз съм вашето момиче. Между другото, казвам се Пам.

— Благодаря, Пам. Мисля, че те помня от предишното си пребиваване тук. Никога не бих забравил тази класическа униформа на медицинска сестра. Дори не знаех, че още ги правят.

Тя се разсмя.

— Е, радвам се, че паметта ви се възвръща. Това е много добре. Доктор Майтър след малко ще дойде да ви види. Може ли да ви премеря кръвното?

— Разбира се.

— Чудесно.

Сестра Пам взе апарат за мерене на кръвно от количката до леглото и нагласи маншета на левия му бицепс.

— Здравата ни изплашихте, господин Бърк — каза тя, докато надуваше маншета. — Да излезете просто така.

Замълча, докато гледаше показанията на апарата.

— Минах ли? — попита той.

— С пълен отличен. Систолично сто двайсет и две, диастолично седемдесет и пет. — Тя свали маншета. — Когато ви докараха, не бяхте на себе си. Сякаш не знаехте кой сте.

Той се надигна в леглото. Мъглата в главата му започваше да се разпръсква. Намираше се в единична болнична стая, която май му беше позната. До леглото имаше прозорец. Щорите бяха спуснати, но по процеждащата се между тях светлина беше ясно, че е рано сутрин или рано вечер.

— Къде ме намерихте? — попита той.

— В предния двор на Мак Скози. Бяхте в безсъзнание. Помните ли какво правехте там? Мак каза, че сте били доста развълнуван и объркан.

— Събудих се вчера до реката. Не знаех кой съм, нито къде се намирам.

— Напуснахте болницата. Спомняте ли си как си тръгнахте?

— Не. Отидох при къщата на Скози, защото той беше единственият Мак в телефонния указател.

— Боя се, че не разбирам.

— Мак беше единственото име, което означаваше нещо за мен.

— Защо е така според вас?

— Защото Мак беше последната дума, която прочетох, преди камионът да ни удари.

— О, вярно… Камионът, който е ударил напречно колата ви.

— Именно.

— Мозъкът е странно нещо — каза сестрата, заобиколи леглото и отиде до прозореца. — Работи по загадъчни начини. Изнамира всякакви шантави връзки.

— Колко време е минало, откакто са ме докарали обратно?

Тя вдигна щорите.

— Ден и половина.

Светлината изпълни стаята.

Беше сутрин и слънцето тъкмо се издигаше над скалния пръстен на изток.

— Имате силно мозъчно сътресение — каза тя. — Можехте да умрете навън.

— И имах чувството, че умирам.

Светлината на новия ден, която се изсипваше върху градчето, беше зашеметяваща.

— Как е паметта ви? — попита Пам.

— Това е най-шантавото. Всичко си дойде на мястото, когато си спомних катастрофата. Сякаш някой беше завъртял ключ. Как е агент Сталингс?

— Кой?

— Човекът, който пътуваше на предната седалка на колата по време на катастрофата.

— О.

— Значи не е оцелял?

Сестра Пам се върна при леглото. Пресегна се и постави длан върху китката му.

— Боя се, че не.

Беше се досетил. Не беше виждал подобни травми от войната. Въпреки това потвърждаването на подозрението му подейства отрезвяващо.

— Близък приятел ли ви беше? — попита сестрата.

— Не. Запознахме се през същия ден.

— Сигурно е било ужасно. Много съжалявам.

— А моите поражения какви са?

— Моля?

— Как съм пострадал?

— Доктор Майтър ще може да ви отговори по-добре от мен, но имахте мозъчно сътресение, което вече отшумява. Няколко пукнати ребра. Малко повърхностни рани и синини. Общо взето, извадили сте късмет. Нещата са можели да бъдат много, много по-лоши.

Тя му обърна гръб и тръгна към вратата. Докато я отваряше, го погледна през рамо.

— И тъй, сигурни ли сме, че паметта ви се възвръща?

— Абсолютно.

— Как е малкото ви име?

— Итън — каза той.

— Отлично.

— Мога ли да ви помоля нещо? — попита Итън.

В отговор получи огромна лъчезарна усмивка.

— Каквото кажете.

— Трябва да се обадя на някои хора. На жена си. На главния си специален агент. Някой говорил ли е с тях?

— Мисля, че от шерифския участък са се свързали с най-важните хора веднага след катастрофата. И са им съобщили за случилото се и в какво състояние сте.

— По време на катастрофата имах айфон в джоба на сакото си. Случайно да знаете къде е?

— Не, но определено мога да си сложа детективската шапка и да го потърся.

— Ще ви бъда благодарен.

— Виждате ли онова малко червено копче отстрани на перилото?

Итън погледна към копчето.

— На едно натискане разстояние съм.

Сестра Пам отново го дари с ослепителната си усмивка и излезе.

В стаята нямаше нито телевизор, нито телефон. Най-доброто и единствено развлечение беше стенният часовник над вратата и Итън прекара няколко часа в леглото, загледан как секундарникът прави безкрайните си обиколки, докато утрото премина в пладне, а после и в следобед.

Не можеше да е сигурен, но стаята му като че ли се намираше на третия или четвъртия етаж. Сестра Пам беше оставила щорите вдигнати и когато се умори от съзерцаването на часовника, Итън се обърна внимателно на здравата си страна и се загледа към Уейуърд Пайнс.

От прозореца се разкриваше изглед към Главната и няколко пресечки от двете страни.

Още преди да дойде тук, знаеше, че Уейуърд Пайнс е мъничко заспало градче, но въпреки това остана изненадан. За цял един час успя да преброи само дузина души, разхождащи се по тротоара покрай болницата, и нито една кола по най-натоварената улица на града. Най-оживеният обект се намираше на две пресечки оттук — строителна бригада, издигаща сглобяема къща.

Помисли си за жена си и сина си в Сиатъл. Надяваше се, че вече пътуват да го видят. Сигурно бяха хванали първия самолет. Щеше да им се наложи да летят до Бойси или Мисула, а оттам да вземат кола под наем до Уейуърд Пайнс.

Когато погледна часовника, стрелките показваха четири без четвърт.

Беше прекарал цял ден в леглото, а д-р Майтър, или както там му беше името, не си беше направил труда да го види. Итън беше прекарал доста време в болници и от опит знаеше, че сестрите и докторите никога не те оставят сам за повече от десет секунди — винаги се намира някой, който да ти донесе поредното лекарство или да те ръчка и дупчи.

А тук буквално го игнорираха.

Сестра Пам така и не се появи с айфона и другите му вещи. Колко ли натоварена можеше да бъде тази болница насред нищото?

Посегна към таблото на перилото и натисна с палец бутона СЕСТРА.

Петнайсет минути по-късно вратата на стаята се отвори и сестра Пам нахълта вътре.

— Боже мой, толкова съжалявам. Забелязах повикването преди десет секунди. Май имаме проблеми с интеркома. — Тя спря при леглото и се облегна на металното перило. — С какво мога да ви помогна, Итън?

— Къде е доктор Майтър?

Тя се намръщи.

— Цял следобед е зает със спешна операция. Един от онези петчасови кошмари. — Сестрата се разсмя. — Сутринта му докладвах състоянието ви и фантастичния ви напредък с паметта и той смята, че ще се оправите напълно.

Последните й думи бяха съпроводени с вдигнати палци.

— Кога мога да се видя с него?

— Май ще направи обиколката си след вечеря, което означава, че в следващия половин час.

Итън се помъчи да скрие растящото си нетърпение.

— Успяхте ли да намерите телефона и другите ми вещи? В това число портфейла и едно черно куфарче.

Сестра Пам отдаде чест и направи няколко маршови стъпки на място.

— Работя по въпроса, капитане.

— Донесете ми телефон. Трябва да се обадя.

— Разбира се, шерифе.

— Шериф ли?

— Не сте ли щатски шериф или нещо подобно?

— Не, аз съм специален агент от Сикрет Сървис.

— Сериозно?

— Сериозно.

— Аз пък си мислех, че охранявате президента.

— Занимаваме се и с някои други неща.

— И какво правите тук, в нашето малко кътче от рая?

Итън отвърна с тънка хладна усмивка.

— Не мога да коментирам.

Всъщност можеше, но не му беше до това.

— Е, сега успяхте наистина да ме заинтригувате.

— Телефонът, Пам.

— Моля?

— Наистина ми трябва телефон.

— Заемам се.

Когато вечерята най-сетне пристигна (купчинки зелена и кафява каша върху лъскав метален поднос), но не и телефонът, Итън реши да си тръгне.

Вярно, веднъж вече се беше измъкнал оттук, но тогава не беше на себе си заради сериозното сътресение.

Сега обаче главата му беше бистра.

Главоболието беше изчезнало, дишаше по-лесно и без да изпитва толкова силна болка, пък и ако онзи задник докторът имаше някакви тревоги относно състоянието му, сигурно щеше да си направи труда да се отбие в стаята му през последните десет часа.

Итън изчака сестра Пам да си тръгне. Думите й за раздяла бяха, че болничната храна била „много по-добра на вкус, отколкото на вид“.

Когато вратата се затвори, той измъкна иглата на системата от китката си и се покатери през перилата. Покритият с линолеум под беше наслада за босите му стъпала. Чувстваше се няколко точки по-ниско от напълно стабилен, но и на светлинни години по-добре от състоянието си преди четиресет и осем часа.

Отиде до вградения гардероб и отвори вратата.

Ризата, сакото и панталоните му бяха на закачалката, а обувките му — на пода под тях.

Чорапи нямаше.

Гащета също нямаше.

„Май ще трябва да карам така“.

Изпита болка само когато се наведе да си обуе панталоните — остро прорязване високо отляво, което утихна веднага щом се изправи.

Зърна босите си крака и както винаги, възелът от белези за момент го изкара от равновесие и се опита да го върне осем години назад към една стая с кафяви стени, чиято воня на смърт щеше да го преследва винаги.

Установи, че джобното ножче е все още в сакото му. Добре. Беше реликва от младините му, когато работеше като механик на хеликоптер, повече талисман, отколкото полезен инструмент, но все пак му осигуряваше известна утеха, че е у него.

Изправи се пред огледалото в банята и се помъчи да си върже вратовръзката. Трябваха му пет опита, за да се справи. Пръстите му бяха тромави и непохватни, сякаш не беше връзвал вратовръзка от години.

След като най-сетне успя да скалъпи някакъв посредствен уиндзорски възел, отстъпи крачка назад и се огледа.

Синините по лицето изглеждаха мъничко по-добре, но сакото му бе все още в петна от тревата и калта, а левият джоб беше леко разпран. Бялата риза отдолу също беше в петна — виждаше се размазаната кръв при яката.

Беше смъкнал няколко килограма през последните два-три дни и трябваше да стегне колана си на последната дупка. Въпреки това панталоните му изглеждаха прекалено широки.

Завъртя кранчето, намокри ръце и прокара пръсти през косата си.

Беше се справил донякъде. Привел се беше в някакво подобие на ред.

Изплакна няколко пъти устата си с хладка вода, но въпреки това имаше чувството, че зъбите му са покрити с мъх.

Подуши подмишниците си. Воняха.

Освен това трябваше да се обръсне. От години не беше брадясвал толкова.

Обу обувките си, завърза ги, излезе от банята и отиде до вратата.

Първият му подтик беше да се измъкне незабелязано и това го озадачи. Той беше федерален агент, натоварен с целия авторитет на американското правителство. Това означаваше, че хората трябва да правят онова, което им каже. Дори медицинските сестри и лекарите. Не искат да го пуснат? Глупости. И въпреки това някаква част от него се противеше на евентуална разправия. Знаеше, че е глупаво, но никак не му се искаше сестра Пам да го спипа.

Завъртя дръжката и открехна едва-едва вратата.

Видимата част от коридора от другата страна беше пуста.

Напрегна слух.

Не се чуваше бърборене на медицински сестри в далечината.

Нито стъпки.

Само крещяща тишина.

Подаде глава навън.

Бърз поглед наляво и надясно потвърди подозренията му. За момента мястото пустееше; това се отнасяше дори за поста на сестрите на петнайсетина метра надолу по коридора.

Излезе на разделения на квадрати линолеум и тихо затвори вратата зад себе си.

Единственият звук идваше от флуоресцентните лампи — тихо равномерно бръмчене.

Изведнъж осъзна какво е трябвало да направи и въпреки болката в ребрата се наведе, за да развърже обувките си.

Продължи бос по коридора.

Всяка врата на крилото беше затворена и тъй като през процепите не се процеждаше светлина, явно всички стаи, освен неговата бяха празни.

Постът на сестрите пустееше на кръстовището на четири коридора, три от които водеха към други крила с болнични стаи.

По-къс коридор зад поста водеше до двойна врата с надпис „Операционна“ върху табелата отгоре.

Итън спря при асансьора срещу поста и натисна бутона.

Чу как се завъртяха макари.

— Хайде.

Измина цяла вечност.

По-добре да беше слязъл по стълбите.

Непрекъснато се озърташе през рамо и се ослушваше за приближаващи стъпки, но не можеше да чуе нищо от шума на издигащата се кабина.

Вратата най-сетне се отвори със скърцане, от което го заболяха зъбите. Итън се дръпна настрани, в случай че някой се качва с асансьора.

Кабината беше празна.

Влезе забързано и натисна бутона с буква П.

Загледа се в осветените числа над вратата, когато кабината започна бавното си спускане надолу. Мина цяла минута (достатъчно време да обуе обувките си), преди П да се освети и вратата да се отвори със скърцане.

Измъкна се от кабината и се озова на друго кръстовище на коридори.

Някъде наблизо се чуваха приглушени гласове.

Някой буташе носилка със скърцащо колело.

Тръгна в обратната посока, мина по три дълги коридора и започна да подозира, че се е изгубил, когато забеляза табела „Изход“.

Забърза по няколкото стъпала, бутна вратата в дъното на коридора и излезе навън.

Беше ранна вечер, ясното небе помръкваше и планините бяха розови и оранжеви от светлината на залязващото слънце. Намираше се на къса алея пред болницата — четири етажна тухлена сграда, която приличаше по-скоро на училище или на психиатрична клиника.

Вдиша колкото се може по-дълбоко, без да събужда болката в гръдния кош. След антисептичната воня на болницата беше изумително да напълни дробовете си с хладния, наситен с аромата на борове въздух.

Излезе на тротоара и тръгна по Главната към сградите в центъра.

Този път хората бяха повече, отколкото следобед.

Мина покрай някакъв ресторант в малка къща с вътрешен двор. Посетителите вечеряха отвън под трепетлики, по чиито клони бяха окачени мънички бели крушки.

От миризмата на храна коремът му изръмжа.

Пресече на кръстовището между Главната и Пета и се върна при телефонната будка, където беше изгубил съзнание два дни по-рано.

Влезе вътре, прелисти указателя и намери адреса на шерифския участък на Уейуърд Пайнс.

Чувстваше се по-добре от дни наред, докато вървеше към източната част на града, а светлината намаляваше и температурата падаше.

Мина покрай един двор, в който приготвяха барбекю.

Лекият вятър довя до него миризма на дървени въглища.

Прекрасен възкисел аромат на бира от пластмасови чаши.

Детски смях, отекваш в долината.

Мелодично цъкане на пръскачка, подобно на песен на цикада.

Накъдето и да погледнеше, виждаше картина.

Същински идеал за град, сякаш взет от произведение на Платон. В него живееха не повече от четири или петстотин души и Итън неволно се запита какво ги е довело тук. Колко от тях са открили Уейуърд Пайнс случайно, влюбили са се и са останали? Колко са се родили тук и никога не са помисляли да го напускат?

Макар да беше свикнал с големия град, можеше да си представи защо човек не би искал да се махне от подобно място. Защо да изоставяш нещо, което изглежда пълно съвършенство? Тук бе съсредоточено типично американското, заобиколено от най-поразителната природна красота, която бе виждал някога. Беше разглеждал снимки на Уейуърд Пайнс, преди да тръгне от Сиатъл, но те дори не се доближаваха до онова, което се криеше в тази малка долина.

И въпреки това той беше тук.

И благодарение на този факт, или по-скоро заради него, това място не беше съвършено.

Опитът му показваше, че навсякъде, където има хора, има и тъмни кътчета.

Така беше устроен светът.

Съвършенството бе само повърхностно. Епидермисът. Задълбаеш ли малко, ще попаднеш и на по-мрачните нюанси.

Стигнеш ли до кокал, ще се озовеш в непрогледна тъмнина.

Вървеше, без да е в състояние да откъсне поглед от планините. Източната стена се извисяваше сигурно на повече от километър над градчето. В горната си част беше изцяло от скала и лед.

Последните коси слънчеви лъчи осветяваха скалите зад него и той се обърна и спря, за да погледа как сиянието бавно помръква.

Когато светлината изчезна, скалата моментално прие синкавия цвят на стомана.

И сякаш самата й същност се промени.

Все още беше прекрасна.

Но и някак по-отдалечена.

Безразлична.

Над двойната стъклена врата имаше табела:

Отново го обхвана раздразнение, докато вървеше към главния вход по алеята между млади борове.

През стъклото се виждаше, че фоайето с тъмно и пусто.

Въпреки това хвана дръжката и я дръпна силно.

Заключено.

Вярно, работният ден беше свършил, но все пак — по дяволите.

Итън отстъпи назад и огледа едноетажната постройка. Стори му се, че вижда слаба светлина, процеждаща се през щорите на прозореца в края на сградата.

Пристъпи отново напред и почука по стъклената врата.

Нищо.

Почука още по-силно и накрая заблъска така, че стъклото задрънча в рамката.

Минаха пет минути, но никой не се появи.

Когато стигна Главната, в небето се бяха появили две звезди. Приятният преди петнайсетина минути хлад вече го пронизваше през тънката риза, а незащитените му с чорапи крака започваха да измръзват.

По-лошото беше, че първите признаци на истински глад вече се проявяваха като куха болка в стомаха и лек световъртеж.

Измина няколко преки до хотел „Уейуърд Пайнс“ и изкачи каменните стъпала пред входа.

През стъклената врата видя светлина и млада жена, седяща на рецепцията.

Итън влезе в лобито и го лъхна топъл въздух.

В ъгъла имаше роял до масивна камина, в която гореше буен огън.

Спря за момент и протегна ръце към пламъците. Кипналата борова смола изпускаше сладък аромат. Можеше да се опъне на дивана пред огъня и да прекара в дрямка дни наред.

След малко се откъсна от камината и отиде при рецепцията.

Жената го посрещна с усмивка.

Изглеждаше на около двайсет и пет. Симпатична, макар и леко пълничка, с черна коса, прибрана на къса опашка. Беше облечена в бяла риза и черна жилетка, а на ревера си имаше табелка с името й — Лиза.

Итън застана до рецепцията и постави ръце на високия тезгях, за да запази равновесие.

— Добър вечер — каза Лиза. — Добре дошли в хотел „Уейуърд Пайнс“. С какво мога да ви помогна?

Поздравът изглеждаше странен. Не заради думите, а заради начина на изговаряне. Сякаш момичето се мъчеше да каже нещо, което рядко му се случваше да изрича.

— Имате ли свободни стаи?

— Разбира се.

Лиза затрака на клавиатурата.

— Само за тази нощ ли? — попита тя.

— Да. Поне засега.

Итън погледна компютърния монитор. Беше някаква антика, все едно излязла от 80-те. Не можеше да си спомни кога за последно беше виждал подобно изкопаемо.

— Мога да ви предложа стая за непушачи без домашни любимци на втория етаж, с двойно легло.

— Идеално.

Лиза приключи с писането.

— С кредитна карта ли ще платите?

Итън се усмихна.

— Интересен въпрос.

— Така ли? В какъв смисъл?

— Преди няколко дни попаднах в автомобилна катастрофа. Един камион блъсна странично колата ми. Стана на една пресечка оттук. Може би сте я видели?

— Не, определено не съм.

— Ами току-що излязох от болницата и работата е там, че… не успях да намеря портфейла си. Нито останалите си вещи.

— О, ужасно съжалявам да го чуя.

Усмивката на Лиза като че ли изгуби мъничко от първоначалния си ентусиазъм.

— В такъв случай как смятате да платите, господин…?

— Бърк. Итън Бърк. Вижте, точно това се опитвам да ви кажа. Няма да мога да платя за стаята, докато не си получа портфейла утре сутринта. Казаха ми, че вещите ми са у шерифа. Не съм сигурен защо, но… — Той сви рамене. — Така стоят нещата.

— Хм. Разбирате ли, не ми е позволено да правя резервация без предварително заплащане или най-малкото номер на кредитна карта. Такава е политиката на хотела. В случай… разбира се, не искам да кажа, че това ще се случи, но в случай че нещо в стаята бъде счупено или се натрупат сметки…

— Разбирам. Много добре знам каква е целта на капарото. Казвам ви, че ще мога да ви платя утре сутринта.

— Дори шофьорска книжка ли нямате?

— Всичко е в портфейла ми.

Лиза прехапа долната си устна и Итън се досети какво предстои — приятно момиче, опитващо се да се направи на лошо.

— Сър… господин Бърк… боя се, че без кредитна карта, пари в брой или документ за самоличност няма да мога да ви дам стая. Бих го направила с удоволствие. Честна дума. Но просто политиката на хотела…

Тя млъкна, когато Итън се наведе над тезгяха.

— Лиза, знаете ли защо нося черен костюм?

— Не.

— Аз съм специален агент от Сикрет Сървис.

— Искате да кажете, че сте от онези момчета, които пазят президента ли?

— Това е само част от задълженията ни. Основната ни мисия е да защитаваме целостта на финансовата инфраструктура на страната.

— Значи сте на някакво разследване в Уейуърд Пайнс, така ли?

— Точно така. Тъкмо пристигнах в града, когато се случи катастрофата.

— Какво разследване?

— Не мога да обсъждам детайлите.

— Поднасяте ме, нали?

— Ако го правех, щях да извърша федерално престъпление.

— Наистина ли сте специален агент?

— Да. Освен това съм уморен и ви моля да отстъпите. Трябва ми стая за през нощта. Обещавам ви, заслужава си.

— И ще платите утре? Още сутринта?

— Още сутринта.

С ключ в ръка изкачи тежко стъпалата до втория етаж и се озова в дълъг тих коридор. На всеки шест-седем метра по стените бяха монтирани декоративни фенери, които хвърляха слаба жълта светлина върху персийските килими.

Стаята му беше в дъното, номер 226.

Отключи вратата, влезе и запали лампата.

Обзавеждането клонеше към фолк стила.

Две зле нарисувани, типично уестърн сцени.

Каубой върху мятащ се полудив кон.

Работници от ранчо, скупчени около огън.

Стаята беше задушна, без телевизор.

Със старомоден черен телефон с шайба на една от нощните масички.

Самото легло изглеждаше меко и огромно. Итън се отпусна на матрака и развърза обувките си. От вървенето без чорапи вече му бяха излезли мехури на петата. Свали сакото си, махна вратовръзката и разкопча горните три копчета на ризата си.

В чекмеджето имаше телефонен указател. Итън го извади, постави го на леглото и вдигна древния телефон.

Този път имаше сигнал.

„Слава богу“.

Странно, но домашният му номер не изникна веднага в ума му. Трябваше му известно време да си представи как се появява, когато го набираше от айфона си. Беше го правил завчера, но…

— Две… нула… шест. — Знаеше, че започва с тези три цифри — това беше кодът на Сиатъл — и ги набра пет пъти на шайбата, но винаги блокираше след шестицата.

Набра 411.

На второто позвъняване отговори оператор.

— Град и име?

— Сиатъл, Вашингтон. Итън Бърк. Б-Ъ-Р-К.

— Момент, моля. — Чу се тракане на клавиатура, последвана от дълга пауза. — Б-Ъ-Р-К ли казахте?

— Точно така.

— Сър, няма номер на такова име.

— Сигурна ли сте?

— Да.

Определено беше странно, но предвид естеството на работата му номерът вероятно не фигурираше в указателя. Като се замислеше, беше почти сигурен в това. Почти.

— Добре, благодаря.

Затвори телефона, отвори указателя и намери номера на шерифския участък.

След петото позвъняване се включи гласова поща.

— Обажда се специален агент Итън Бърк от филиала на Сикрет Сървис в Сиатъл — каза Итън след сигнала. — Както знаете, преди няколко дни попаднах в пътнотранспортно произшествие на Главната улица. Трябва да говоря с вас при първа възможност. От болницата ми съобщиха, че личните ми вещи са у вас, в това число портфейл, телефон, куфарче и оръжие. Ще мина сутринта да ги взема. Ако някой получи това съобщение, преди да дойда, моля да ми се обадите в хотел „Уейуърд Пайнс“. Отседнал съм в стая двеста двайсет и шест.

Вече беше нощ, когато Итън излезе от хотела. Краката го боляха ужасно и умираше от глад.

Кафенето към хотела беше затворено, така че тръгна на север под обсипаното със звезди небе, като мина покрай книжарница, два магазина за сувенири и адвокатска кантора.

Не беше много късно, но всичко вече беше затворено и тротоарът пустееше. Тъкмо започваше да се примирява с ужаса, че освен всичко останало няма и да вечеря, когато видя светлина на следващата пряка. Неволно ускори крачка, когато долови аромата на топла храна от отдушника на сградата.

Стигна до входа и погледна през витрината към слабо осветената кръчма на име „Биергартен“.

Сърцето му се разтопи — още беше отворено.

Влезе вътре.

Три маси бяха заети, но иначе заведението бе празно.

Настани се на високия стол на ъгъла на бара.

През летящите врати се чуваше цвърчене на месо, печено на открита скара.

Седнал в кръчмата, с ръце върху издраскания бар, Итън се почувства в покой за първи път от дни. Споменът за Сталингс и катастрофата се спотайваше наблизо и заплашваше да се натрапи, но Итън отказа да му позволи да овладее ума му. Просто вдишваше, издишваше и се опитваше да остане в настоящия момент, доколкото беше възможно.

Пет минути по-късно една висока жена с кафява коса, прибрана с китайски пръчици за ядене, бутна летящите врати и влезе зад бара.

Отиде до Итън, цялата в усмивки, и метна подложка за чаша пред него.

— К’во ще пиете?

Беше облечена в черна тениска с името на кръчмата отпред.

— Една бира ще ми дойде чудесно.

Жената взе чаша и отиде при кранчетата.

— Светла? Или тъмна?

— Случайно да имате „Гинес“?

— Намира се нещо такова.

Тя вече беше завъртяла кранчето, когато Итън се сети, че няма никакви пари.

Жената постави чашата пред него. Пяната се стичаше като крем по стъклото.

— Само пиене или искате да видите и менюто?

— И менюто, разбира се — отвърна той. — Само че ще ме убиете.

Жената се усмихна.

— Още не. Не ви познавам.

— Нямам никакви пари.

Усмивката изчезна.

— Добре, май е станало нещо.

— Мога да обясня. Видяхте ли автомобилната катастрофа на Главната преди няколко дни?

— Не.

— А да сте чували за нея?

— Не.

— Е, имаше катастрофа на няколко пресечки на юг и аз попаднах в нея. Всъщност тъкмо излязох от болницата.

— Оттам ли са тия красиви синини?

— Оттам.

— Още не мога да разбера какво общо има това с липсата на пари.

— Аз съм федерален агент.

— Въпросът си остава.

— Оказа се, че портфейлът и телефонът ми са при шерифа. Всъщност всичко е у него. Голяма досада.

— И какво, от ФБР ли сте?

— От Сикрет Сървис.

Жената се усмихна и се наведе през бара към него. Беше трудно да се каже на слабата светлина, но отблизо изглеждаше адски добре — няколко години по-млада от Итън, със скули на модел, късо тяло и дълги крака. Сигурно беше зашеметявала мъжете на двайсет и няколко, макар че и на трийсет и четири или трийсет и пет времето се беше отнесло доста добре с нея.

— Не знам дали не си мошеник и всичко това е само част от номера ти да дойдеш тук с този черен костюм и луд…

— Не ви лъжа…

Тя сложи пръст на устните му.

— Мен ако питаш, или си точно такъв, за какъвто се представяш, или си невероятен лъжец. Така де, историята си я бива, а аз обичам добрите истории. Така или иначе, ще получиш вечеря на вересия.

— Не лъжа… как се казвате?

— Бевърли.

— Аз съм Итън.

Тя стисна ръката му.

— Приятно ми е да се запознаем, Итън.

— Бевърли, утре щом си взема портфейла, ще дойда и…

— Нека позная… и ще добавиш огромен бакшиш към сметката.

— Подиграваш ми се — поклати глава Итън.

— Съжалявам.

— Ако не ми вярваш, аз…

— Току-що се запознахме — прекъсна го тя. — Когато приключиш вечерята, ще знам дали ще те видя отново или не.

— Още е рано да се каже, а? — Итън се усмихна. Като че ли щеше да я спечели.

Тя му донесе меню и той си поръча пържени картофи и чийзбургер, толкова недопечен, колкото позволяваха от Министерството на здравеопазването.

Когато Бевърли изчезна обратно в кухнята, Итън отпи от бирата си.

Хм. Нещо не беше наред. Питието беше изветряло и напълно лишено от вкус, ако не се брои леката горчивина.

Оставяше чашата си на бара, когато Бевърли се появи отново.

— Получавам безплатна вечеря, така че не ми е удобно да се оплаквам, но нещо с бирата не е наред — рече той.

— Сериозно? — Тя посочи чашата. — Може ли?

— Разбира се.

Тя взе чашата, отпи глътка и я остави, като облизваше пяната от горната си устна.

— На мен ми изглежда чудесна.

— Сериозно?

— Да.

— Не, изветряла е и… не знам… просто… няма никакъв вкус.

— Странно. Аз останах с различно впечатление. Искаш ли да опиташ друга бира?

— Не, май изобщо не трябваше да пия. Ще те помоля за чаша вода.

Тя му донесе чиста чаша и сипа вода върху леда.

Итън вдигна с две ръце горещия сандвич от чинията.

Бевърли бършеше другия край на бара, когато той я повика, като все още държеше сандвича пред устата си.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. Засега. Ела тук.

Тя дойде и застана пред него.

— Опитът ми показва, че в около осемдесет и пет процента от случаите, когато си поръчам недопечен сандвич, както направих и сега, получавам добре опечен. Не знам защо повечето готвачи са неспособни да приготвят един хамбургер както трябва, но това е положението. И знаеш ли какво правя, когато получа препечен?

— Връщаш го? — Бевърли определено не изглеждаше развеселена.

— Именно.

— Адски трудно може да ти угоди човек, да знаеш.

— Знам — каза той и се нахвърли върху храната.

Дъвка в продължение на десетина секунди.

— Е? — попита го Бевърли.

Итън остави сандвича, преглътна, избърса пръсти с ленената кърпа и посочи чинията.

— Направо изумително.

Бевърли се разсмя и завъртя очи.

Когато омете и последната троха от чинията. Итън беше единственият клиент в заведението.

Барманката взе чинията му и се върна да му сипе още вода.

— Ще се оправиш ли, Итън? Имаш ли къде да нощуваш?

— Да, уговорих рецепционистката в хотела да ми даде стая.

— Значи и тя се е вързала на глупостите ти, а? — подсмихна се Бевърли.

— Захапа моментално въдицата.

— Е, така и така вечерята е от заведението, да ти предложа ли и десерт? Тук нямаме смъртни случаи от прекаляване с шоколад.

— Благодаря, но май ще е по-добре да тръгвам.

— Какво всъщност правиш тук? Като служебно лице, искам да кажа. Разбирам, ако не можеш да говориш…

— Разследвам изчезнали хора.

— Кой е изчезнал?

— Двама агенти от Сикрет Сървис.

— И са изчезнали тук? В Уейуърд Пайнс?

— Преди около месец агент Бил Евънс и агент Кейт Хюсън са дошли тук на секретно разследване. Броено от днес, никой не ги е чувал от десет дни. Пълна загуба на връзка. Никакви имейли. Никакви телефонни обаждания. Дори джипиесът в служебната им кола замлъкна.

— И са изпратили теб да ги намериш?

— Навремето работех с Кейт. Бяхме партньори, когато тя живееше в Сиатъл.

— Това ли е всичко? — попита Бевърли.

— Моля?

— Само партньори ли сте били?

Итън усети как нещо затрептя в него — тъга, чувство на загуба, ярост.

Но успя да го скрие.

— Да, бяхме просто партньори. Е, също и приятели. Както и да е, дойдох да ги издиря. Да разбера какво се е случило. Да ги върна у дома.

— Мислиш, че се е случило нещо лошо ли?

Той само я изгледа, но и това беше отговор.

— Е, надявам се да откриеш каквото търсиш, Итън. — Бевърли извади листче за сметки от джоба на престилката си и го плъзна по бара.

— Това са пораженията, така ли?

Итън погледна бележката. Не беше сметка. Бевърли беше написала адрес през колоните.

— Какво е това? — попита Итън.

— Адресът ми. Ако ти потрябва нещо, ако загазиш и така нататък…

— Какво? Да не би да се тревожиш за мен?

— Не, но без пари, без телефон и без документи си доста уязвим.

— Значи вече ми вярваш?

Бевърли се пресегна и постави за миг ръка върху неговата.

— Повярвах ти от самото начало.

Пред кръчмата свали обувките си и тръгна бос по тротоара. Бетонът беше студен, но поне можеше да върви, без да изпитва болка.

Вместо да се върне в хотела, тръгна по една от пресечките на Главната в посока към жилищните райони.

Мислеше си за Кейт.

Викториански къщи се издигаха от двете страни на квартала, осветени от лампите на верандите.

Тишината беше зашеметяваща.

В Сиатъл подобни нощи бяха немислими.

Винаги в далечината се чуваше вой на линейка, автомобилен клаксон или тропот на дъжд по асфалта.

Тук пълната, почти мъртвешка тишина се нарушаваше единствено от мекото шляпане на краката му по паважа…

Момент.

Не, имаше и друг звук — самотен щурец, пеещ в храстите отпред.

Звукът го върна в детството му в Тенеси и онези октомврийски вечери на верандата. Баща му смучеше лулата си, зареял поглед към засетите със соя полета, а хорът на щурците замлъкваше, докато не остане само един.

Поетът Карл Сандбърг не беше ли писал точно за това? Не можеше да си спомни буквално думите, но бяха свързани с гласа на последния щурец сред сланата.

Тресчица от песен.

Точно така — това беше фразата, която толкова му хареса.

Тресчица от песен.

Спря до храста, наполовина очаквайки песента внезапно да спре, но тя продължи с толкова постоянен ритъм, че звучеше почти механично. Щурците търкаха крилете си, за да издадат този звук — беше го чел някъде.

Итън погледна храста.

Беше някакъв вид хвойна.

Със силна благоуханна миризма.

Близката улична лампа осветяваше достатъчно добре клоните и Итън се наведе с надеждата да зърне щуреца.

Песента продължи все така невъзмутимо.

— Къде си, дребосък?

Наклони глава настрани.

Присви очи към нещо, което едва се виждаше между клоните. Не беше щурец. А някаква кутия, горе-долу колкото айфона му.

Протегна ръка между клоните и докосна предмета.

Песента стана по-тиха.

Итън отдръпна ръката си.

Песента се засили.

Какво беше това, по дяволите?

Песента на щуреца идваше от говорител.

Беше почти десет и половина, когато отключи хотелската си стая и влезе вътре. Пусна обувките си на пода, съблече се гол и си легна, без дори да си прави труда да изгаси лампите.

Беше отворил единия прозорец, преди да излезе да вечеря, и сега усети по гърдите си лекия прохладен полъх, който прогони натрупалата се през деня жега.

Минута по-късно му стана студено.

Надигна се, отметна завивките и изпълзя под тях.

Бореше се за живота си и губеше, създанието отгоре му беше побесняло и се мъчеше да разкъса гърлото му. Беше жив само защото се бе вкопчил с всички сили във врата на чудовището. Стискаше, стискаше, но противникът му притежаваше чиста, животинска сила. Итън усещаше движението на яките мускули, докато пръстите му се впиваха в млечнобялата полупрозрачна кожа. Не можеше да го спре, мускулите му започваха да се схващат, ръцете му се огъваха към лицето, зъбите приближаваха…

Рязко седна в леглото, плувнал в пот и задъхан. Сърцето му биеше толкова бързо, че приличаше по-скоро на равномерно треперене в гърдите.

Нямаше представа къде се намира, докато не видя картината с каубоите около огъня.

Будилникът на нощното шкафче показа 3:17.

Включи лампата и се загледа в телефона.

„Две… нула… шест…

Две… нула… шест…“

Как така не можеше да си спомни номера на домашния си телефон? Или дори мобилния на Тереза? Как беше възможно това?

Свали крака на пода, стана и отиде до прозореца.

Погледна между щорите тихата улица долу.

Тъмни постройки.

Пусти тротоари.

„Утре ще бъда по-добре“ — помисли си той.

Ще си вземе телефона, портфейла, пистолета, куфарчето. Ще се обади на жена си и сина си. Ще звънне в Сиатъл и ще говори с началника си Хаслър. Ще се заеме с разследването, за което беше дошъл тук.