Пайнс (Живи или мъртви)

14.

Вчера не беше излизала от стаята си.

Дори не беше ставала от леглото си.

Беше се приготвяла за смъртта му.

Знаеше, че тя идва.

Но въпреки всичко да гледа как слънцето изгрява над един свят без Итън едва не я уби. По някакъв начин светлината беше направила всичко това реално. Хората, излезли на сутрешна разходка. Дори дърдорещите свраки при хранилката за птици в съседния двор. Това бе продължение на събития, които смазаха и без това разбитото й сърце. Колелата на света продължаваха да се въртят, а тя живееше с неговото отсъствие като черен тумор в гърдите си. Мъката й бе толкова силна, че едва се заставяше да диша.

Днес беше излязла навън и сега седеше апатично в меката трева на задния двор, на едно осветено от слънцето място. Беше се взирала часове наред в околните планини, бе гледала как светлината се движи по скалите и се бе опитвала да не мисли само за едно нещо.

Звукът от приближаващи стъпки я изтръгна от унеса й.

Погледна назад.

Пилчър приседна до нея в тревата.

Той свали очилата си и ги постави върху крака си.

— Казаха ми, че сте пропуснали празника на жътвата в кооперацията.

— Не съм излизала от дома си от два дни.

— И какво смятате да постигнете с това? — попита той.

— Не зная. Но не мога да понасям хората да ме гледат. Разбира се, не можем да говорим за него, но ще видя съжалението в очите им. Или още по-лошо, ще ме игнорират. Ще се държат така, сякаш нищо не се е случило. Сякаш той никога не е съществувал. Дори на сина си не казах, че баща му е мъртъв. Не зная как да започна.

Скоро щеше да настъпи вечер.

В небето нямаше нито едно облаче.

Редицата млади трепетлики, които отделяха задния й двор от този на съседите, се беше превърнала в златна през нощта, кръглите листенца потрепваха на лекия вятър. Чуваше дървените вятърни камбанки на задната веранда до вратата. В подобни моменти, когато външното съвършенство се подчертаваше с реалност, която никога не би могла да познае, тя се страхуваше, че един ден ще изгуби разсъдъка си.

— Справяте се добре тук — каза Пилчър. — Трудностите с Итън бяха последното нещо, което съм искал. Надявам се, че ще ми повярвате.

Тя се обърна към него и погледна в черните му очи.

— Не зная в какво да вярвам.

— Синът ви вътре ли е?

— Да, защо?

— Искам да го изведете. Отпред ни чака кола.

— Къде ще ни водите?

Той поклати глава.

— Ще сторите ли нещо на Бенджамин?

Пилчър се изправи с мъка.

Погледна надолу към нея.

— Ако исках да ви нараня, Тереза, щях да взема вас и сина ви посред нощ и никой повече нямаше да чуе за вас. Но вие вече знаете това. А сега идете да го вземете. Чакам ви след две минути отпред.