Пайнс (Живи или мъртви)

15.

Итън се загледа във въздухопровода.

Беше доста тясно, може би нямаше да успее да влезе с якето.

Свали го и го метна през корниза; кожата на ръцете му незабавно настръхна. Предположи, че ще се движи най-вече с краката си, и затова реши да свали и чорапите, за да не се пързаля.

Пъхна глава в отвора.

Отначало раменете му не влизаха, но след известно гърчене и извиване най-сетне успя да се напъха наполовина вътре с изпружени напред ръце, като се мъчеше да вкара и краката си. Тънкият метал смразяваше пръстите му.

Когато се озова целият във въздухопровода, го обхвана паника. Имаше чувството, че не може да диша, раменете му бяха притиснати в двете стени и едва сега осъзна, че движението назад е невъзможно. Поне ако не искаше да извади ръцете си от раменните стави.

Можеше да се придвижва единствено с движение на стъпалата си, а те нямаха задна скорост.

Напредваше буквално сантиметър по сантиметър, като се плъзгаше по вътрешната повърхност на въздухопровода.

Все още кървеше.

Мускулите му се бунтуваха след катеренето, нервите му бяха опънати до скъсване.

Пред себе си не виждаше нищо, освен абсолютен мрак. Ехото от тътренето му отекваше в тунела.

Освен когато спираше.

Тогава се възцаряваше пълна тишина, прекъсвана единствено от откъслечен пукот, от който сърцето му прескачаше — разширяването и свиването на метала в отговор на промените в температурата.

След около пет минути Итън се опита да погледне назад към отвора — нещо в него копнееше да зърне за последен път светлината, да намери в нея някаква мъничка утеха, — но не успя да се обърне достатъчно.

Пълзеше, пълзеше и пълзеше.

Затворен от всички страни, в пълен мрак.

В един момент, може би половин час след като беше влязъл във въздухопровода, може би ден… се наложи да спре.

Пръстите на краката му се бяха схванали от напрежението.

Отпусна се върху метала.

Разтреперан.

Умиращ от жажда.

Гладен до полудяване и неспособен да достигне храната в джоба си.

Чуваше единствено туптенето в гърдите си върху метала и нищо друго.

Спа.

Или изгуби съзнание.

Или умря за известно време.

Когато се събуди, започна да се мята диво във въздухопровода, без да има представа къде се намира и дори кое време е. Очите му бяха широко отворени, но мракът бе пълен и не виждаше нищо.

За един ужасен момент си помисли, че са го погребали жив. Звукът от учестеното му дишане беше като писък в ушите му.

Пълзя сякаш дни наред.

Очите му раждаха странни светлинни картини, които с удължаването на престоя му на тъмно започнаха да се появяват все по-често и по-често. Експлозии на ярки цветове.

Въображаеми северни сияния.

Призрачна светлина в мрака.

И колкото повече пълзеше в тясното и тъмно пространство, толкова по-агресивно го гризеше мисълта, че нищо от това не е реално.

Нито Уейуърд Пайнс, нито каньонът, нито онези създания, нито дори той самият.

„Тогава какво е това? Къде съм?“

В дълъг тъмен тунел. Но накъде си тръгнал?

„Не знам“.

Кой си ти?

„Итън Бърк“.

Не, кой си ти?

„Бащата на Бен. Съпруг на Тереза. Живея в предградие на Сиатъл на име «Куин Ан». Бях пилот на хеликоптер «Блек Хоук» през втората война в Залива. След това станах агент от Сикрет Сървис. Преди седем дни дойдох в Уейуърд Пайнс…“ Това са просто факти. Те не казват нищо за същността ти, за природата ти.

„Обичам жена си, но не й бях верен“.

Добре.

„Обичам сина си, но рядко съм близо до него. Като някаква далечна звезда в небето“.

Още по-добре.

„Имам добри намерения, но…“

Но какво?

„Но през цялото време се провалям. Наранявам онези, които обичам“.

Защо?

„Не знам“.

Да не би да полудяваш?

„Понякога си мисля, че още съм в онази стая за мъчения, че никога не съм излизал от нея“.

Да не би да полудяваш?

„Ти ми кажи“.

Не мога.

„Защо?“

Защото аз съм ти.

Отначало си помисли, че е просто поредното призрачно светлинно представление, но този път нямаше несвързани изблици на цветове. Нямаше оптични фойерверки.

А само постоянно синьо петънце далеч напред, слабо като угасваща звезда.

Когато Итън затвори очи, петънцето изчезна.

Когато ги отвори, то се появи отново, подобно на единственото зрънце нормалност, останала в този клаустрофобичен свят. Беше само точка светлина, но Итън можеше да я накара да изчезва и да се появява отново и дори тази нищожна възможност за контрол беше нещо, за което да се хване.

Опорна точка. Цел.

„Моля те. Бъди истинска“.

Смътната синя звезда стана по-голяма и заедно с уголемяването й се появи тихо бръмчене.

Итън спря да си почине. През въздухопровода минаваха слаби вибрации, които се предаваха на тялото му.

След часове в мрака това ново усещане му действаше успокояващо като биенето на майчино сърце.

По някое време по-късно синята звезда промени формата си и се превърна в малък квадрат.

Той растеше, докато не изпълни полезрението на Итън, който изгаряше от желание да го достигне.

После се озова на три метра пред него.

На метър и половина.

Накрая протегна ръце от отвора на въздухопровода и раменете му изпукаха. Новата свобода на движение беше сладка като глътката вода, за която толкова жадуваше.

Подал се от края на въздухопровода, Итън се взираше надолу към два пъти по-широката тръба, която се пресичаше от други тръби.

Мека синя светлина изпълваше главния въздухопровод. Източникът й бе електрическа крушка далеч долу.

На дъното видя вентилатор.

До перките му имаше около трийсет метра спускане.

Все едно гледаше в кладенец.

На всеки три метра имаше други въздухопроводи, които се съединяваха с основния. Някои бяха доста големи.

Итън погледна нагоре. Таванът беше на шейсетина сантиметра над главата му.

„По дяволите“.

Знаеше какъв е следващият му ход, какъв трябва да бъде, и това никак не му харесваше.

Излезе от въздухопровода, използвайки същата техника, която бе приложил при изкачването на комина — като опираше краката се в срещуположните стени.

Голите му стъпала осигуряваха прилично захващане за метала и въпреки неизбежното падане върху въртящите се перки, което го заплашваше и при най-малката грешка, Итън се чувстваше почти замаян от радост, че се маха от тясната шахта.

Слизаше мъчително бавно, стъпка по стъпка, като се опираше с ръце за стените, докато спускаше краката си, после прехвърляше натиска върху петите си.

След дванайсет метра спря да си почине при отвора на първата голяма хоризонтална шахта, седнал на ръба и загледан към въртящите се перки, докато ядеше моркови и хляб.

Беше толкова съсредоточен върху оцеляването си, че едва сега се сети да се запита какво е предназначението на цялата тази инфраструктура.

Вместо да продължи надолу, погледна в шахтата и забеляза, че тъмнината се нарушава от правоъгълници светлина, разположени на равни интервали. Продължаваха, докъдето му стигаше погледът.

Итън се обърна и изпълзя на четири крака шест метра навътре в шахтата, докато не стигна първия панел.

Спря на края, обхванат от възбуда, примесена със страх.

Не беше осветителен панел.

А отдушник.

Погледна през него към покрит с плочки под.

Минаващият през въздухопровода въздух беше приятно топъл като океански бриз в разгара на юли.

Дълго време остана напълно неподвижен и чакаше.

Гледаше.

Нищо не се случи.

Единствените звуци бяха на движещия се въздух, собственото му дишане и тихото пукане на разширяващ се и свиващ се метал.

Итън хвана решетката на отдушника.

Вдигна я лесно — нямаше никакви винтове, нитове или спойки.

Остави решетката, хвана се за ръба и се опита да събере смелост да се спусне.