Пайнс (Живи или мъртви)

16.

Итън се спусна от отдушника, докато босите му крака не докоснаха шахматно подредените черни и бели плочки. Намираше се в средата на дълъг пуст коридор. Чуваше се бръмченето на флуоресцентните лампи и тихият шепот на въздуха по въздухопровода над него, но това бяха единствените звуци.

Когато закрачи, стъпалата му тихо зашляпаха по плочките.

На всеки шест метра имаше врати с номера, а една напред и вдясно беше открехната и от процепа струеше светлина.

Стигна я — номер 17 — и постави ръка на дръжката.

Заслуша се.

Никакви гласове. Никакво движение. Нищо, което да го пропъди.

Бутна вратата още мъничко и надникна вътре.

До отсрещната стена имаше единично легло с метална рамка, идеално оправено. Бюро, украсено със снимки в рамка и няколко лалета във ваза. Погледът му се плъзна по достигащия до тавана шкаф за книги, репродукция на Матис и един триножник. До вратата имаше закачалка, на която висеше хавлия, а под нея имаше чифт розови пантофи във формата на зайчета.

Продължи нататък по смълчания коридор.

Никоя от вратите не беше заключена и всяка, която се осмели да отвори, разкриваше подобна спартанска стая с няколко цветни щрихи на индивидуалност.

Впечатляващо дългият коридор свършваше със стълбище. Итън погледна надолу и преброи четири площадки до дъното.

На стената имаше табела с надпис Ниво 4.

Спусна се предпазливо до следващата площадка. От нея започваше друг коридор, който изглеждаше идентичен с горния.

Внезапно в него отекна рязък смях.

Звукът накара Итън да скочи обратно на стълбите, готов да побегне. Вече обмисляше дали да не се върне на Ниво 4 и да използва стол от някоя от стаите, за да изпълзи обратно във въздухопровода. Смехът обаче утихна и след като измина цяла минута, коридорът си остана пуст.

Итън тихо навлезе на десетина метра в него и спря пред две летящи врати с малки прозорчета в тях.

Група от трима мъже и две жени се беше настанила на една от десетината маси на скромно кафене. Ароматът на топла храна накара стомаха на Итън да изръмжи.

— Знаеш, че не е вярно, Клей — каза една от жените и посочи събеседника си с вилица, на която имаше нещо като картофено пюре.

Итън продължи нататък по коридора.

Мина покрай перално помещение.

Стая за забавления.

Библиотека.

Празен гимнастически салон.

Мъжка и женска съблекалня.

Фитнес зала, в която две жени тичаха една до друга на пътеки, а един мъж вдигаше гири.

Стигна до стълбището в другия край и се спусна на площадката, водеща към коридора на Ниво 2.

Спря при първата врата и надникна през кръглото й прозорче.

В центъра имаше носилка, заобиколена от лампи, колички с хирургически инструменти, уреди за измерване на сърдечната дейност, стойки за системи, маса за флуороскопия — всичко безупречно чисто и проблясващо на приглушената светлина.

Следващите три врати бяха без прозорци и имаха табелки Лаборатория A, Лаборатория B, Лаборатория C.

Един прозорец в края на коридора светеше и Итън се промъкна до него.

От другата страна на стъклото се чуваше тракане и тихи гласове мърмореха нещо.

Надникна.

Помещението беше предимно тъмно, светлината идваше от множество монитори — общо двайсет и пет, монтирани 5 по 5 на стената над голяма конзола, сложна като пулт за изстрелване на ракета.

На три метра от Итън стоеше човек, който се взираше в мониторите. Пръстите му се движеха мълниеносно по клавиатура, а образите на екраните непрекъснато се сменяха. Мъжът беше със слушалки и микрофон и Итън долавяше гласа му, но не можеше да разбере думите.

Загледа се в редуващите се образи на един от екраните…

Фасада на викторианска къща.

Верандата на друга къща.

Алея.

Спалня.

Празна вана.

Баня с жена, която стоеше пред огледалото и се решеше.

Мъж, седнал на масата в кухнята с купа овесени ядки.

Дете в тоалетната, четящо книга.

Изглед към Главната улица на Уейуърд Пайнс.

Детската площадка в парка.

Гробището.

Реката.

Кафенето отвътре.

Фоайето на болницата.

Шериф Поуп, седнал зад бюрото си с вдигнати крака и говорещ по телефона.

Полезрението на Итън беше ограничено от прозореца, но успя да различи левия край на друга серия монитори и звука на други клавиатури.

Горещата ярост, таяща се дълбоко в него, избухна.

Постави ръка върху дръжката и понечи да я завърти. С огромно удоволствие би се промъкнал и би строшил врата на този тип, който шпионираше личния живот на хората.

Овладя се.

„Още не“.

Отстъпи от вратата на центъра за наблюдение и се спусна по стълбището, достигайки до най-долния коридор на Ниво 1.

Трудно беше да определи със сигурност от това разстояние, но отсрещният край като че ли продължаваше след стълбището и водеше към друга част от комплекса.

Итън ускори крачка.

На всеки три метра имаше врата без дръжка и без друг начин да се отвори, освен с карта.

Спря при третата врата отляво.

Надникна през малкото прозорче и видя тъмна празна стая.

На десетата врата отново спря и надникна, като закри очите си отстрани с длани, за да разгледа по-добре.

Лицето на едно от онези създания от каньона се блъсна в стъклото, озъбено и съскащо.

Итън залитна назад и се опря в отсрещната страна, втрещен и настръхнал, а съществото продължаваше да крещи зад стъклото, което бе достатъчно дебело, за да заглушава значително звука.

Откъм стълбището, по което беше дошъл, се чуха стъпки.

Итън забърза нататък по коридора с максималната скорост, на която беше способен; флуоресцентните лампи се носеха над него като поток от изкуствена светлина.

Щом стигна до стълбището, погледна през рамо и видя две облечени в черно фигури в другия край на коридора, на стотина метра от него. Едната посочи и извика нещо, след което се втурнаха към него.

Итън се затича към стълбите.

Две автоматични стъклени врати се плъзгаха една към друга право пред него.

Обърна се странично и едва успя да се пъхне между тях.

Следващото помещение беше с такива епични пропорции, че Итън се закова на място.

Вече не стоеше върху плочки, а върху скала в края на пещера с размерите на десет склада — с площ най-малко девет хектара, доколкото можеше да прецени, а височината от пода до тавана бе около осемнайсет метра. През целия си живот беше виждал само едно по-внушително място — завода на „Боинг“ в Евърет, Вашингтон.

Огромни осветителни глобуси висяха от скалистия таван, като всеки осветяваше площ от стотина метра.

Бяха стотици.

Стъклените врати започнаха да се отварят зад него и Итън чу приближаващите стъпки на облечените в черно мъже — вече бяха преодолели половината коридор.

Изтича в пещерата и се втурна по един проход между рафтове, върху които имаше дървен материал с всякакви размери. Рафтовете бяха високи дванайсет метра, широки един и бяха с дължината на футболно поле. Дървеният материал по тях беше достатъчен за построяване на пет градчета като Уейуърд Пайнс.

В просторната зала отекваха множество гласове.

Итън се озърна през рамо и на шейсетина метра зад себе си видя човек, който спринтираше към него.

Итън се хвърли в тесния проход между рафтовете.

Пред него на пода бяха подредени стотици цилиндрични резервоари с височина и ширина десет метра и с вместимост стотици кубични метри. Върху всеки имаше надпис с огромни печатни букви, високи колкото Итън.

Ориз.

Брашно.

Захар.

Зърно.

Йодирана сол.

Царевица.

Витамин C.

Соеви зърна.

Мляко на прах.

Малц.

Ечемик.

Мая.

Итън изтича в лабиринта от контейнери. Чуваше стъпки съвсем наблизо, но беше невъзможно да определи къде точно се намират преследвачите му.

Спря и се залепи за един резервоар, като дишаше в ръкава на фланелата си, за да не го чуят.

Мъж в черна униформа профуча покрай него с уоки-токи в едната ръка и нещо като остен за говеда в другата.

Итън изчака десет секунди и смени курса, като измина още стотина метра между контейнерите, докато не се озова на паркинг.

Колите бяха най-различни модели, от началото на осемдесетте до съвременни. Имаше и такива, каквито не беше виждал никога досега — със заоблени компактни купета, приличащи повече на дело на радикални дизайнери, отколкото на нещо, което ще срещнеш на улицата.

Всяка кола без изключение беше бляскава и безупречно боядисана, всички изглеждаха съвсем нови, сякаш току-що излезли от заводите.

Група мъже изтича в отсрещната част на паркинга.

Итън се сви между два червени джипа „Чероки“. Не беше сигурен дали ги е видял добре, но му се стори, че мъжете носят автоматично оръжие.

Изпълзя няколко коли назад и бавно се надигна покрай вратата на шофьора, за да надникне през предното стъкло на една „Импала“ от началото на 80-те.

Мъжете бяха по-близо, отколкото предполагаше, само на десетина метра от него, и всички въоръжени с автомати. Двама осветяваха с фенерчета купето на всяка кола, покрай която минаваха, а трети лазеше на четири крака и гледаше отдолу.

Итън се насочи в обратната посока, без да си прави труда да пълзи. Тичаше приведен по неравната скала и се мъчеше главата му да стои под нивото на прозорците.

В края на паркинга се натъкна на „Краун Вик“ със затъмнени стъкла на прозорците на задната седалка. Спря, хвана дръжката и успя да отвори вратата, без да издаде нито звук.

Светлината на купето се включи и Итън се хвърли вътре, затръшвайки вратата малко по-силно от необходимото.

Дори отвътре чу как звукът отекна в огромното помещение.

Свит в сенките зад мястото на шофьора, той надзърна покрай облегалката за глава през предното стъкло.

Тримата мъже вече се бяха изправили и бавно се въртяха, опитвайки се да определят откъде точно беше дошъл звукът.

Накрая се разделиха. Двама се отдалечаваха от Итън, но третият се насочи право към неговата кола.

Докато мъжът приближаваше, Итън легна на пода зад седалката и се сви колкото може на малко компактно кълбо.

Стъпките приближаваха.

Итън беше скрил глава между коленете си.

Не виждаше нищо.

После стъпките прозвучаха точно до главата му, на сантиметри от другата страна на вратата.

И не се отдалечиха.

А спряха.

Желанието да вдигне глава и да види какво става беше толкова силно, че едва успя да му устои.

Зачуди се дали мъжът не е забелязал включването на осветлението в купето.

И доколко светлината може да мине през затъмнените прозорци.

Ако не можеше да разгледа добре вътрешността, дали нямаше просто да отвори вратата?

Стъпките се чуха отново, но Итън не помръдна — изчака още пет минути, докато не заглъхнаха напълно.

Накрая се надигна и погледна през предното стъкло.

Мъжете ги нямаше.

Не виждаше никого.

Отвори вратата и изпълзя на скалата. Ако напрегнеше слух, можеше да чуе гласове, но те бяха далеч, в някаква друга част на пещерата.

След трийсетина метра пълзене Итън стигна до края на паркинга.

Точно пред него беше стената на пещерата и отворът на тунел, по който спокойно можеха да се разминат две коли.

Итън се изправи на крака и отиде до тунела.

Беше празен, добре осветен и вървеше направо, с наклон десет или дванайсет градуса.

На скалата над отвора имаше знак — бели букви на зелен фон, също като знаците помежду щатските магистрали.

Но на този имаше само една дестинация…

Итън погледна назад към колите и си помисли дали да не отмъкне някоя от по-старите, които бяха много по-лесни за запалване.

Нещо привлече вниманието му — студена синя светлина, идваща от стъклена врата в скалата на петдесет метра от него.

Отново се чуха стъпки и гласове, но все още бяха далеч, зад колите. На Итън му се стори, че вижда лъча на фенерче по един от резервоарите, но не беше съвсем сигурен.

Приближи стената на пещерата.

Тя завиваше леко, докато тичаше в тръс покрай нея към стъклената врата.

На метър и половина от входа спря.

Докато вратата се отваряше, Итън прочете една-единствена дума върху стъклото:

Пристъпи вътре.

Вратата се плътна и се затвори зад него.

Тук беше много по-студено, само няколко градуса над нулата, и дъхът му излизаше на пара от устата. Лееше се студена синя светлина, сякаш слънчеви лъчи преминаваха през полярен лед. На метър над пода се стелеше някакъв бял газ, подобен на облак и достатъчно гъст, за да скрива напълно тавана. И в същото време в помещението беше свежо като в нощ след снеговалеж, без никаква миризма.

Съскане на газ и тихи звукови сигнали нарушиха тишината.

Помещението беше приблизително с размерите на квартален магазин и съдържаше редици и редици машини с цвят на въглен. Бяха стотици на брой, с размерите на автомат за напитки. От горната част на всяка като от комин изтичаше бял газ.

Итън тръгна по първата пътека и спря пред една от машините.

През средата й минаваше петсантиметров стъклен панел, зад който нямаше нищо.

Отляво на стъклото имаше клавиатура с няколко измервателни уреда и броячи, всичките нулирани.

Отдясно имаше малък екран:

Итън чу вратата да се отваря и се обърна да види кой влиза, но вълните газ му пречеха. Продължи по пътеката, по-навътре в мъглата, като поглеждаше екраните на всяка машина. Датите пълзяха през 80-те.

Една го накара да спре. Към съскането на газа се добавиха гласове.

Зад стъклото машината сякаш беше пълна с черен пясък. Итън забеляза от него да се показва бял пръст, напълно неподвижен, опрян в стъклото.

Измервателните уреди като че ли показваха сърдечна дейност (такава липсваше) и температура — 21.1111 °С.

На екрана пишеше:

Следващата машина беше празна, но Итън разпозна първото име и се запита дали не се отнася за нея:

Нещо се движеше бързо към него. Итън се откъсна от машината на Бевърли, изтича към края на пътеката и тръгна по следващата, а мислите му препускаха.

„Какво означава това, по дяволите?“

В стаята вече имаше най-малко половин дузина души, които го преследваха, но на него не му пукаше.

Трябваше да види само още една машина.

Трябваше.

Спря на четвъртата редица, в средата на пътеката, докато гласовете приближаваха.

Впери поглед в празната машина.

Неговата празна машина.

Прочитането на собственото му име не направи нещата по-реални.

Стоеше, без да знае какво означава тази информация пред очите му.

Опитваше се да сглоби парчетата.

За първи път от цяла вечност изобщо не му беше до бягство.

— Итън!

Познаваше този глас, макар че му трябваха няколко секунди, за да го свърже със спомена.

С лицето, на което принадлежеше.

— Трябва да поговорим, Итън!

Да, трябва.

Дженкинс. Психиатърът.

Итън закрачи.

Имаше чувството, че разплита някаква нишка, дни наред, но сега, когато приближаваше края й, се питаше какво ще се случи, след като тя свърши.

— Итън, моля те!

Вече дори не гледаше имената, нито се интересуваше дали машините са заети или празни.

Имаше значение само едно нещо, едно ужасно подозрение, което го гризеше отвътре.

— Не искаме да те нараним! Никой да не го докосва!

Единственото, което можеше да направи, бе да мести краката си към последната машина в последната редица в другия ъгъл на помещението.

Зад него вървяха хора.

Усещаше ги как приближават в мъглата.

Нямаше начин да им избяга, но пък дали това имаше някакво значение?

Стигна до последната машина и се подпря на нея, за да събере сили.

През тясното стъкло се взираше лицето на мъж, потопен в черен пясък.

Очите му бяха отворени.

Немигащи.

Не дишаше — по стъклото нямаше пара.

Итън прочете името и годината на суспендиране — 2032. Обърна се и видя д-р Дженкинс да излиза от мъглата. Дребният психиатър беше заобиколен от петима мъже, облечени в нещо като екипировка за борба с безредици.

— Моля те, не ни карай да те нараняваме — каза Дженкинс.

Итън погледна към последната пътека. От мъглата се появиха още две фигури.

Беше заклещен в ъгъла.

— Какво е това? — попита той.

— Разбирам какво искаш да знаеш.

— Нима.

Психиатърът го изгледа.

— Изглеждаш ужасно, Итън.

— И какво, значи съм бил замразен ли?

— Беше химически суспендиран.

— Какво означава това?

— Най-просто казано, използваме водороден сулфид за предизвикване на хипотермия. След като телесната температура се изравни с околната, те поставяме във вулканичен пясък и вкарваме серен газ, който убива всички аеробни бактерии. След това атакуваме анаеробните. В общи линии всичко, което причинява стареене на клетките. По този начин се озоваваш в много ефективно състояние на понижени жизнени функции.

— Искаш да кажеш, че поне за известен период съм бил мъртъв?

— Не. Мъртъв… по определение… е нещо, от което няма връщане. По-скоро те изключихме по такъв начин, че да можем да те включим отново. Да те рестартираме. Не забравяй, че това е съвсем общо обяснение на един много деликатен и сложен процес, за чието усъвършенстване бяха нужни десетилетия.

Дженкинс пристъпи предпазливо напред, сякаш приближаваше бясно животно. Здравеняците също понечиха да приближат, но той им махна с ръка да останат по местата си. Спря на половин метър от Итън и бавно вдигна ръка, докато не докосна рамото му.

— Разбирам, че това е твърде много, за да се възприеме. Напълно го разбирам. Ти не си луд, Итън.

— Знам. Винаги съм го знаел. И каква е целта на всичко това? Какво означава то?

— Искаш ли да ти покажа?

— А ти как мислиш?

— Добре, Итън. Добре. Но трябва да те предупредя… ще поискам нещо в замяна.

— Какво?

Дженкинс не отговори, а само се усмихна и опря нещо в хълбока му.

Итън чу прещракване и осъзна какво предстои половин секунда преди да го удари — като скачане в леденостудено езеро, всички мускули се стегнаха едновременно, коленете се вцепениха и почувства ужасно парене в точката на допира.

После откри, че лежи на земята, цялото му тяло трепереше, а коляното на Дженкинс се беше забило в кръста му.

Въпреки електрическия удар усети убождане отстрани във врата. Дженкинс явно беше улучил вена, защото почти незабавно болката от тейзъра се стопи.

Болката от всичко се стопи.

Пристъпът на еуфория идваше силно и бързо и Итън се мъчеше да види през нея, да се задържи за страха от случващото се.

Но наркотикът беше великолепен.

И твърде силен.

Итън потъна в лишено от болка блаженство.