Пайнс (Живи или мъртви)

6.

Съдомиялната беше заредена и изпълняваше със стонове задълженията си, а Тереза, която отдавна беше минала границата на пълното изтощение, стоеше при умивалника и подсушаваше последната чиния. Прибра я в шкафа, окачи кърпата на вратата на хладилника и изгаси лампата.

Докато вървеше през тъмната дневна към стълбището, тя изпита нещо много по-лошо от емоционалното рухване през този мъчително дълъг ден. Поглъщаща пустота.

Само след няколко кратки часа слънцето щеше да изгрее и в много отношения това щеше да бъде първата сутрин от остатъка от живота й без него. Изминалият ден бе посветен на сбогуването, на събирането на нищожните парченца покой, които би могла да намери в един свят без Итън. Приятелите им го бяха оплакали, със сигурност щяха да тъгуват по него, но щяха да продължат напред — вече продължаваха напред — и рано или късно щяха да забравят.

Не можеше да се отърси от усещането, че с началото на утрешния ден ще бъде самотна.

В мъката си.

В любовта си.

В загубата си.

Имаше нещо толкова смазващо самотно в мисълта за това, че трябваше да спре в подножието на стълбите, да се хване за парапета и да си поеме дъх.

Чукането я стресна, накара сърцето й да забие по-бързо.

Обърна се и впери поглед във вратата. Мина й мисълта, че си е въобразила звука.

Беше пет без десет сутринта.

Кой би могъл…

Ново почукване. Този път по-силно.

Прекоси боса фоайето и се повдигна на пръсти да надникне през шпионката.

На светлината на лампата над вратата видя мъж с чадър, застанал на верандата.

Беше дребен. Напълно плешив. Лицето му приличаше на безизразна маска под капещия чадър. Беше облечен в черен костюм, от който нещо в гърдите й се сви. Федерален агент с новини за Итън? Каква друга причина би имал някой да чука на вратата й в този час?

Но вратовръзката изобщо не си беше на мястото.

На сини и жълти ивици — твърде много стил и блясък за един федерален.

Видя през шпионката как мъжът протяга ръка и почуква отново.

— Госпожо Бърк — каза той. — Зная, че не ви събуждам. Видях ви в кухнята преди няколко минути.

— Какво искате? — попита тя през вратата.

— Трябва да говоря с вас.

— За какво?

— За съпруга ви.

Тя затвори очи, отвори ги отново.

Мъжът още беше там, а тя бе съвсем будна.

— Какво за него?

— Ще бъде по-просто, ако можем просто да седнем и да говорим лице в лице.

— Посред нощ е и аз нямам представа кой сте вие. Няма начин да ви пусна в къщата си.

— Ще поискате да чуете какво имам да ви кажа.

— Кажете ми го през вратата.

— Не мога да го направя.

— Тогава елате сутринта. Ще говорим тогава.

— Госпожо Бърк, ако си тръгна сега, никога вече няма да ме видите и повярвайте ми, това ще бъде трагедия и за вас, и за Бен. Кълна се… не ви желая нищо лошо.

— Махнете се от имота ми или ще извикам полицията.

Мъжът бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади моментална снимка.

Когато я приближи до шпионката, Тереза усети как нещо се пречупва в нея.

Беше снимка на Итън, легнал на стоманена операционна маса, гол под синята светлина. Лявата половина на лицето му изглеждаше силно натъртена и Тереза не можеше да определи дали е жив или мъртъв. Преди да осъзнае какво прави, ръката й сама посегна към верижката и дръпна резето.

Отвори вратата и мъжът сви чадъра си и го опря на стената. Зад него студеният дъжд потапяше в равномерен шум спящия град. Няколко къщи по-надолу беше паркиран тъмен „Мерцедес Спринтър“. Не пасваше на тази улица. Тереза се запита дали микробусът не е негов.

— Дейвид Пилчър — каза мъжът и протегна ръка.

— Какво сте направили с него? — попита Тереза, без да поема ръката му. — Мъртъв ли е?

— Мога ли да вляза?

Тя се дръпна назад и Пилчър прекрачи прага. Дъждовните капки блестяха като мъниста по носовете на черните му обувки.

— Мога да ги сваля — каза той, сочейки обувките си.

— Не се безпокойте.

Тя го поведе към дневната и двамата седнаха един срещу друг — Тереза на канапето, а Пилчър на дървения стол с права облегалка, който тя му довлече от трапезарията.

— Парти ли сте организирали снощи? — попита той.

— В чест на живота на съпруга ми.

— Звучи чудесно.

Тереза изведнъж се почувства ужасно уморена, очите й едва издържаха на ярката светлина на крушката.

— Защо имате снимка на мъжа ми, господин Пилчър?

— Няма значение.

— За мен има.

— Ами ако ви кажа, че съпругът ви е жив?

Цели десет секунди Тереза не си пое дъх.

Чуваше се бръмченето на съдомиялната, тропането на дъжда по покрива, туптенето на сърцето й — и нищо друго.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Няма значение.

— Тогава как мога да ви имам…

Той вдигна ръка и черните му очи се присвиха.

— Засега по-добре ме изслушайте.

— От правителството ли сте?

— Не, но пък от друга страна, не е важно кой съм. Важно е онова, което имам да ви предложа.

— Итън жив ли е?

— Да.

Гърлото й се стегна, но Тереза успя да се вземе в ръце.

— Къде е той? — едва чуто прошепна тя.

Пилчър поклати глава.

— Бих могъл да ви разкажа всичко, но няма да ми повярвате.

— Откъде знаете?

— От опит.

— Значи няма да ми кажете къде е съпругът ми?

— Не. И ако ме попитате отново, ще стана, ще изляза през онази врата и никога повече няма да ме видите, което означава, че няма да видите и Итън.

— Наранен ли е? — Тереза чувстваше как свитата топка емоции започва да се отприщва зад гръдната й кост.

— Добре е.

— Пари ли искате? Мога…

— Итън не е отвлечен за откуп. Това изобщо не е свързано с пари, Тереза. — Пилчър се приведе напред. Вече седеше на ръба на стола и се взираше в нея с онези свои пронизващи черни очи, зад които се четеше невероятно силен интелект. — Имам еднократно предложение за вас и за сина ви.

Той бръкна във вътрешния джоб на палтото си, внимателно извади две мънички стъкленици с безцветна течност и ги постави на масичката. Стъклениците бяха запушени с микроскопични коркови тапи.

— Какво е това? — попита Тереза.

— Събиране.

— Събиране?

— Със съпруга ви.

— Това е някаква шега…

— Не, не е.

— Кой сте вие?

— Името ми е единственото, което мога да ви кажа.

— Е, името ви не означава нищо за мен. И какво очаквате? Да изпия това и да видя какво ще се случи ли?

— Спокойно можете да откажете, Тереза.

— Какво има в стъклениците?

— Бързо действащо, силно приспивателно.

— И когато се събудя, ще бъда като по магия с Итън, така ли?

— Нещата са малко по-сложни, но в общи линии, да.

Пилчър завъртя глава, погледна към предните прозорци и отново насочи вниманието си към Тереза.

— Скоро ще съмне — каза той. — Трябва да чуя отговора ви.

Тя свали очилата си и разтърка очи.

— В това състояние не мога да взема подобно решение.

— Но трябва да го направите.

Тереза сви крака и бавно се изправи.

— Това може да е отрова — каза тя, сочейки към масичката.

— Защо според вас ще искам да ви отровя?

— Нямам представа. Възможно е Итън да се е замесил в нещо.

— Тереза, ако исках да ви убия… — Той млъкна. — Оставам с впечатлението, че сте човек, който разбира другите. Какво ви казва интуицията ви? Че лъжа ли?

Тя отиде при камината и се загледа в семейния портрет, който си бяха направили миналата година.

— Итън и Бен в бели поло блузи, Тереза в бяла лятна рокля. Бяха минали през фотошоп и кожата им беше съвършена, а чертите им рязко се открояваха на светлините в студиото. Навремето се бяха смели колко изкуствено и нагласено се беше получило всичко, но сега, докато стоеше в дневната в тишината преди зазоряване с предложението да бъде отново с него, в гърлото й заседна буца, докато гледаше снимката.

— Това, което правите… — каза тя, без да откъсва поглед от съпруга си. — Ако е някаква лъжа… ще бъде ужасно жестока. Да предложите на опечалена вдовица шанс да види отново съпруга си.

Тереза погледна към Пилчър.

— Истина ли е? — попита тя.

— Да.

— Искам да ви повярвам — каза тя.

— Зная.

— Ужасно много го искам.

— Разбирам, че е скок на сляпо — рече той.

— Идвате по никое време, при това точно в тази нощ. Когато съм уморена, пияна и пълна до пръсване с мисли за него. Съмнявам се да е случайно съвпадение.

Пилчър се пресегна и взе едната стъкленица.

Вдигна я.

Тереза го гледаше.

Пое дълбоко дъх и издиша.

После тръгна през дневната към стълбището.

— Къде отивате? — попита Пилчър.

— Да взема сина си.

— Значи ще го направите? Ще дойдете с мен?

Тя спря в подножието на стълбите и го погледна.

— Ако го направя, ще си върнем ли стария живот?

— Какво имате предвид под „стария живот“? — попита Пилчър. — Тази къща ли? Този град? Приятелите?

Тереза кимна.

— Ако с Бен решите да дойдете с мен, нищо вече няма да е същото. Няма да видите отново тази къща. Така че в този смисъл, не.

— Но ще бъда с Итън. Семейството ни ще бъде заедно.

— Да.

Тя тръгна по стъпалата да събуди сина си. Било заради изтощението, било заради силните емоции, всичко това й се струваше сюрреалистично. Въздухът сякаш бе наситен с електричество. Някаква част от нея й крещеше, че е пълна глупачка. Че никой нормален човек не би и помислил да обърне внимание на подобно предложение. Но когато стигна втория етаж и тръгна по коридора към стаята на Бен, тя си призна, че не е нормална, че не действа според логиката и здравия разум. Беше съсипана и самотна, а най-вече така копнееше за съпруга си, че дори несигурната възможност за живот с него, с цялото семейство отново заедно, беше достатъчна да зареже всичко останало.

Тереза седна на леглото на Бен и докосна рамото му.

Момчето се размърда.

— Бен — каза тя. — Събуди се.

Бен се прозя и разтърка очи. Тя му помогна да седне.

— Още е тъмно — каза той.

— Знам. Имам изненада за теб.

— Наистина ли?

— Долу има един човек. Казва се господин Пилчър. Той ще ни заведе при татко.

Видя как лицето на Бен грейна на меката светлина на нощната лампа до леглото.

Думите й му бяха подействали като ярък слънчев лъч, който бързо пръсна мъглата на сънливостта. Очите му за миг се избистриха.

— Татко жив ли е? — попита той.

Тереза не знаеше дали самата тя вярва на това.

Как се беше изразил Пилчър?

Скок на сляпо.

— Да. Татко е жив. Хайде. Трябва да се облечеш.

Тереза и Бен седнаха срещу Пилчър.

Мъжът се усмихна на момчето и протегна ръка.

— Аз съм Дейвид. А ти как се казваш?

— Бен.

Ръкуваха се.

— На колко си години, Бен?

— На седем.

— О, чудесно. Майка ти обясни ли ти защо съм тук?

— Каза, че ще ни заведете при татко.

— Точно така.

Пилчър взе мъничките стъкленици и ги подаде на Тереза.

— Време е — каза той. — Престрашете се и свалете спирачките. Няма от какво да се страхувате. Ще подейства четиресет и пет секунди след като го изпиете. Ефектът ще бъде внезапен, но не и неприятен. Дайте на Бен по-малката доза и после изпийте своята.

Тереза хвана с нокти тапите и отпуши стъклениците.

Лъхна я силно на някакъв непознат химикал.

Самата миризма правеше всичко това някак истинско, измъкна я от несигурното състояние, в което се намираше през последните няколко часа.

— Чакайте — каза тя.

— Какво има? — попита Пилчър.

Какво си мислеше, по дяволите? Итън щеше да я убие. Ако беше само тя — може би, но как можеше да излага на риск сина си?

— Какво има, мамо?

— Няма да правим това — каза тя, запуши стъклениците и ги остави на масата.

Пилчър впери поглед в нея.

— Напълно сигурна ли сте?

— Да. Аз… просто не мога.

— Разбирам. — Пилчър взе стъклениците.

Докато ставаше, Тереза погледна към Бен. В очите на момчето имаше сълзи.

— Лягай си.

— Но аз искам да видя татко.

— Ще говорим за това по-късно. Хайде. — Тереза се обърна към Пилчър. — Съжалявам…

Думите заседнаха в гърлото й.

Пилчър беше долепил до лицето си прозрачна маска с тънък маркуч, който изчезваше в джоба на сакото му. В другата си ръка държеше малък спрей.

— Не, моля ви…

От спрея излетя фина мъгла.

Тереза се опита да задържи дишането си, но вече чувстваше веществото на върха на езика си — като подсладен течен метал. Мъглата полепна по кожата й. Почувства как порите й я поемат. Беше в устата й, много по-студена от температурата в стаята, спускаше се в гърлото й като струйка течен азот.

Прегърна Бен и се опита да се изправи, но краката й сякаш бяха изчезнали.

Съдомиялната беше спряла и в къщата бе абсолютно тихо, ако не се брои трополенето на дъжда по покрива.

— Ще послужите на много по-важна цел, отколкото можете да си представите — каза Пилчър.

Тереза се помъчи да го попита какво има предвид, но устата й сякаш беше замръзнала.

Стаята стана безцветна, всичко беше в различни оттенъци на сивото — и тя почувства как клепачите й стават непоносимо тежки и се спускат.

Телцето на Бен вече се беше отпуснало, синът й лежеше в скута й и Тереза впери поглед в Пилчър, който й се усмихваше през кислородната маска и се стопяваше в мрака заедно с всичко останало.

Пилчър извади уоки-токи от джоба си и го поднесе към устата си.

— Арнолд, Пам, готов съм.