Пайнс (Живи или мъртви)

18.

Итън отвори очи.

Главата му бе облегната на прозорец и той гледаше към планинския терен, който се носеше под него със скорост двеста и четиресет километра в час. Доколкото можеше да прецени, летяха на височина около седемстотин и петдесет метра. Беше водач на въздушна линейка шест месеца след завръщането си от Ирак и преди да постъпи в Сикрет Сървис, и разпозна не само рева на турбините „Лайкоминг“ над главата си, но и пропорциите на ВК 117. Управлявал бе същия модел в „Полет за живот“.

Вдигна глава от стъклото и понечи да почеше носа си, но откри, че ръцете му са закопчани отзад.

Пътническата кабина беше стандартна конфигурация — две двойки седалки, разположени една срещу друга, и товарен отсек в задната част, отделен със завеса.

Дженкинс и Поуп седяха срещу него и Итън с удоволствие забеляза, че носът на шерифа още е бинтован.

Сестра Пам, сменила класическата си униформа на медицинска сестра с черни панталони, черна фланела с дълъг ръкав, бойна униформа и тактическа пушка „Хеклер и Кох“, седеше до него. Дъга от шевове минаваше от бръсната част на главата й през слепоочието и се спускаше до средата на бузата. Бевърли я беше подредила така и яростта на Итън припламна отново при спомена какво бяха сторили с горката жена.

Гласът на Дженкинс прозвуча в слушалките:

— Как се чувстваш, Итън?

Макар да се чувстваше скапан от опиата, главата му вече беше започнала да се избистря.

Итън обаче не отговори.

Просто го изгледа мълчаливо.

— Извинявам се за шока вчера, но не можехме да си позволим да рискуваме. Доказа, че си повече от способен да се оправяш, и не можех да допусна загубата на още живот, твоя или на хората ми.

— Загуба на живот, а? Това ли те тревожи най-много сега?

— Позволихме си да те рехидратираме, нахранихме те и те облякохме. Погрижихме се за раните ти. Трябва да кажа… изглеждаш доста по-добре.

Итън погледна през прозореца — безкрайни борови гори пълзяха в долини и по възвишения, които понякога се издигаха над горското ниво, показвайки голи скали.

— Къде ме водите? — попита Итън.

— Удържам на думата си.

— Към кого?

— Към теб. Показвам ти за какво става дума.

— Не раз…

— Ще разбереш. Още колко ни остава, Роджър?

— Ще ви сваля след петнайсет минути — отвърна пилотът в слушалката.

Пустошта беше зашеметяваща.

Докъдето му стигаше погледът, нямаше никакви пътища и постройки.

Само покрити с гори хълмове и от време на време по някоя сребърна нишка между дърветата — поток или река.

Не след дълго гората остана зад тях и по промяната на звука на турбините Итън разбра, че пилотът насочва машината към земята.

Летяха над кафяв, сух на вид терен, който след петнайсетина километра се смени с огромна иглолистна гора.

На височина трийсет метра над земята хеликоптерът зави и няколко минути кръжа над един и същи участък, докато Поуп изучаваше терена с бинокъл.

— Чисто е — каза най-сетне той в микрофона си.

Кацнаха на голяма поляна, заобиколена от високи дъбове в есенна премяна. От роторите високата трева се разлюля на дълги вълни, които се разширяваха в концентрични кръгове от хеликоптера.

Итън се взираше в поляната, докато двигателят утихваше.

— Какво ще кажеш за една малка разходка, Итън? — каза Дженкинс.

Пам разкопча колана на скута му и ремъците на раменете.

— И белезниците ли? — попита тя.

Дженкинс погледна към Итън.

— Ще се държиш ли прилично?

— Разбира се.

Итън се наведе напред, за да може Пам да стигне до ключалката.

Белезниците се отвориха.

Итън се протегна и разтри китките си.

Дженкинс погледна към Поуп и изпъна ръка.

— Носиш ли ми онова, за което те помолих?

Шерифът му подаде сребрист пистолет, който изглеждаше достатъчно масивен, за да използва патрони 357 Магнум.

Дженкинс го изгледа със съмнение.

— Виждал съм те как стреляш — каза Поуп. — Ще се оправиш. Целиш се в сърцето или още по-добре в главата и нямаш проблеми.

Поуп бръкна зад седалката си и извади АК-47 с пълнител за сто патрона. Итън го видя как превключва на автоматична стрелба.

Дженкинс свали слушалките си и дръпна завесата между пътническия отсек и пилотската кабина.

— Ще бъдем на четвърти канал — каза той на пилота. — Ще се обадим, ако се наложи да се изнасяме спешно.

— Ще си държа пръста на копчето.

— Свържете се с нас и при най-малкия признак за опасност.

— Слушам, сър.

— Арни остави ли ви оръжие?

— Всъщност две.

— Няма да се бавим.

Дженкинс отвори вратата и слезе.

Итън го последва след Поуп и Пам и се спусна по рампата в меката достигаща до кръста трева. Настигна Дженкинс и четиримата закрачиха бързо през поляната. Поуп водеше с автомата си, а Пам вървеше последна.

Беше ясен, златен следобед.

Всички изглеждаха нервни и на тръни, сякаш бяха тръгнали на патрул.

— Откакто дойдох в Уейуърд Пайнс, непрекъснато се ебавате с мен — каза Итън. — Какво правим в тази проклета пустош? Искам да ми кажете още сега.

Влязоха в гората и бавно продължиха през гъстите храсталаци.

Чуваше се крясък на птици, който приближаваше.

— Итън, но това не е пустош.

Итън зърна нещо едва забележимо между дърветата и осъзна, че досега не го е забелязал заради растителността. Ускори крачка през храстите и дръвчетата, растящи между високите дървета. Дженкинс го следваше плътно.

Когато стигна в подножието му, Итън спря и погледна нагоре.

Отначало не можа да разбере какво точно гледа. Долу гредите бяха плътно покрити с мъртви и живи пълзящи растения и кафяво-зеленият камуфлаж скриваше формата на структурата, сливаше я така пълно с цвета на гората, че ако не я гледаш конкретно, тя изчезваше.

По-нагоре се виждаха стоманените греди, които бяха станали червени от дълбоката ръжда. Векове окисляване. Три дъба бяха израснали право през средата на структурата и се виеха нагоре, някои от клоните им дори поддържаха металните греди. Беше оцелял само корозиралият скелет на долните шест етажа на сградата. Няколко греди в горната част бяха огънати и завити като кестеняви букли, но по-голямата част от конструкцията отдавна беше рухнала в центъра и бе погълната от гората.

Крясъците на птиците от развалините беше оглушителен. Сякаш това пред тях беше някакъв многоетажен кафез. Навсякъде се виждаха гнезда.

— Помниш ли как поиска да бъдеш прехвърлен в болница в Бойси? — попита Дженкинс.

— Да.

— Е, доведох те в Бойси. В самия център на града.

— Какви ги говориш?

— Това пред теб е сградата на Ю Ес Банк. Най-високият небостъргач в Айдахо. Офисите на Сикрет Сървис са били тук, нали? На седемнайсетия етаж, ако не се лъжа.

— Ти си побъркан.

— Зная, че прилича на гора, но всъщност се намираме в средата на Капитол Булевард. Щатският парламент е само на петстотин метра натам през дърветата, макар че ако искаш да откриеш някаква следа от него, ще трябва да копаеш.

— Какво е това? Някакъв номер ли?

— Казах ти.

Итън сграбчи Дженкинс за яката и го придърпа към себе си.

— А сега започни да говориш смислено.

— Беше вкаран в състояние на забавени жизнени функции. Видя машините…

— За колко време?

— Итън…

— За колко време.

Дженкинс замълча и Итън изведнъж осъзна, че нещо в него изобщо не иска да чува отговора.

— За хиляда осемстотин и четиринайсет години…

Итън пусна яката на Дженкинс.

— … пет месеца…

Залитна назад.

— … и единайсет дни.

Итън погледна към руините.

Към небето.

— Май ще е по-добре да седнеш. Хайде. — Докато Итън сядаше в папратите, Дженкинс погледна към Поуп и Пам. — Ще ни оставите ли малко насаме? Но не се отдалечавайте много.

Двамата се дръпнаха.

Дженкинс седна на земята срещу Итън.

— Мислите ти препускат — каза той. — Ще опиташ ли да не мислиш за минута и просто да ме изслушаш?

Беше валяло неотдавна — Итън усещаше влажната земя през кафявия униформен панталон, в който го бяха обули.

— Ще те попитам нещо — рече Дженкинс. — Когато те попитат кое е най-голямото откритие в историята, за какво се сещаш най-напред?

Итън сви рамене.

— Хайде, кажи ми.

— Излизането в космоса, теорията на относителността, не знам…

— Не. Най-голямото откритие в историята на човечеството е предвиждането как човекът ще изчезне.

— Като вид ли?

— Именно. През хиляда деветстотин седемдесет и първа един млад генетик на име Дейвид Пилчър направил стряскащо откритие. Имай предвид, че става въпрос за време преди снаждането на РНК и ДНК полиморфизма. Пилчър осъзнал, че човешкият геном, който по същество е цялата ни наследствена информация, програмираща растежа на клетките, се променя и нарушава.

— От какво?

— От какво? — Дженкинс се разсмя. — От всичко. От онова, което вече сме сторили на планетата, и от всичко, което ще й сторим през следващите столетия. Измиране на бозайници. Обезлесяване. Загуба на полярен лед. Озонови дупки. Повишени нива на въглероден двуокис в атмосферата. Киселинни дъждове. Мъртви зони в океаните. Неконтролиран лов на риба. Добив на нефт от морското дъно. Войни. Милиард автомобили с бензинов двигател. Ядрени катастрофи — Фукушима, Трий Майл Айлънд, Чернобил. Повече от две хиляди взривени атомни бомби като тестове. Токсични отпадъци. „Ексон-Валдес“8. Разливът на нефт в Мексиканския залив от „Бритиш Петролиъм“. Всички отрови, които слагаме всеки ден в храната и водата си. От началото на Индустриалната революция се отнасяме към нашия свят по същия начин, по който рок звездите се отнасят към хотелската си стая. Но ние не сме рок звезди. В светлината на еволюционните сили ние сме слаб, крехък вид. Нашият геном е променлив и ние до такава степен злоупотребихме с планетата си, че в крайна сметка опорочихме безценната си ДНК, която ни прави човешки същества.

Но този човек, Пилчър, се досетил какво ни очаква — продължи Дженкинс. — Макар и не конкретно, а с по-едри щрихи. Разбрал, че поради причинените от нас самите промени в околната среда има потенциал за тахителичен анагенезис. Или казано на по-разбираем език — бърза макроеволюционна промяна. Какво означава това ли? Преминаване от човешко същество към нещо друго в рамките на трийсет поколения. Ако трябва да се изразя библейски, Пилчър е смятал, че предстои потоп, и затова решил да създаде ковчег. Разбираш ли ме дотук?

— Ни най-малко.

— Пилчър си помислил, че ако успее да запази известен брой чисти човешки същества, преди промените да достигнат критична маса, те ще могат да преживеят еволюционните промени, които ще доведат до унищожаването на човешката цивилизация и вида ни. Но за да постигне това, той се нуждаел от надеждна технология за понижаване на жизнените функции. Създал лаборатория и излял милиардите си в изследователска дейност. Сдобил се с технологията през седемдесет и девета и започнал работа по изграждането на хиляда машини. Междувременно търсил малко градче, в което да държи товара си, и когато се натъкнал на Уейуърд Пайнс, веднага разбрал, че това е идеалното място. Уединено. Лесно за отбрана. Затворено от онези високи отвесни скали. Трудно за достъп. Трудно за напускане. Изкупил всички частни и общински имоти и започнал строежа на подземен комплекс дълбоко в планините. Проектът бил мащабен. За изпълнението му били нужни двайсет и две години.

— Но как са се запазили запасите през цялото това време? — попита Итън. — Дървото и храната не биха издържали близо две хиляди години.

— До съживяването на персонала подземният склад, спалните отделения, наблюдателният център, буквално всеки квадратен сантиметър от комплекса е бил във вакуум. Не било идеалното решение и сме изгубили част от материалите, но са се запазили достатъчно да възстановим инфраструктурата на Уейуърд Пайнс, който бил напълно заличен от времето и стихиите. Влажността на въздуха в пещерната система е минимална и тъй като успяхме да унищожим почти стопроцентово бактериите, това се оказа почти толкова ефективно, колкото и забавянето на жизнените функции.

— Значи градчето е напълно самозадоволяващо се?

— Да, Уейуърд Пайнс функционира като амишко село9 или прединдустриално общество. И както сам видя, имаме предостатъчно суровини, за да поддържаме града.

— Видях крави. Да не би да сте направили суспенсорни камери и за добитък?

— Не, просто поставихме в стаза малко ембриони. След това ги развихме в изкуствени утроби.

— В две и дванайсета няма такива неща.

— Но имаше през две и трийсета.

— Къде е Пилчър сега?

Дженкинс се ухили.

— Ти ли си Пилчър? — попита Итън.

— Колегите ти Кейт Хюсън и Бил Евънс се опитваха да ме открият, когато изчезнаха в Уейуърд Пайнс. Част от бизнеса ми беше попаднала в полезрението на Сикрет Сървис. Именно затова сега си тук.

— Отвлякъл си федерални агенти? И си ги затворил?

— Да.

— Както и много други…

— Като изключим моя внимателно подбран и екстравагантно добре платен екип, едва ли бих могъл да разчитам на много доброволци за начинание от подобно естество.

— И затова си отвличал хората, дошли в Уейуърд Пайнс.

— Някои идваха в града и ги вземах там. Други издирвах.

— Колко общо?

— Шестстотин и петдесет в рамките на петдесет години.

— Ти си психопат.

Пилчър като че ли се замисли върху обвинението. Хладните му тъмни очи бяха изпитателни и вглъбени. Итън за първи път се вгледа в лицето на този човек и осъзна, че бръснатата глава и добрата кожа скриват възрастта му. Пилчър беше в началото на шейсетте си години, ако не и по-стар. Досега Итън беше смятал изключително прецизния му, овладян начин на говорене за ефектен трик, но сега виждаше какво е той в действителност — ясно доказателство за огромен интелект. Даде си сметка, че е седнал под балдахина на дъбовете с най-острия ум, който е срещал. В това имаше нещо вълнуващо и същевременно ужасяващо.

— Аз лично не се виждам по този начин — каза най-накрая Пилчър.

— Нима? А как тогава?

— По скоро като… спасител на нашия вид.

— Ти си крадял хора от семействата им.

— Още не схващаш, нали?

— Какво да схващам?

— Какво представлява Уейуърд Пайнс. Итън… това е последният град на Земята. Жива времева капсула на нашия начин на живот. На американската мечта. Жителите, персоналът, аз, ти… ние сме единствените, които сме останали от вида хомо сапиенс.

— И откъде знаеш това?

— Изпратих няколко разузнавателни екипа през годините. Онези, които се върнаха, съобщиха за невероятно враждебна среда. Никой не би могъл да оцелее без защитата и инфраструктурата на място като Уейуърд Пайнс. Откакто персоналът ми беше събуден преди четиринайсет години, сложихме радиомаяк, който излъчва сигнал на всички честоти за спешни случаи. Дори взех решението да излъча координатите на града, ако случайно са останали човешки същества, които да приемат сигнала. Никой не се свърза с нас. Казах, че това място е Бойси, но то не е. Няма Бойси, няма Айдахо, няма Америка. Имената вече не означават нищо.

— Как е приключило всичко?

— Никога няма да разберем. Аз заспах малко след теб, за да мога да поживея още двайсет и пет години в Уейуърд Пайнс след събуждането си. И след две хиляди трийсет и втора всички заспахме в планината. Но ако трябва да предполагам, според изчисленията ми човечеството би трябвало да е видяло първите големи изменения някъде в началото на двайсет и четвърти век. И тъй като разнообразието е основният материал за еволюцията, през двайсет и шести век вече сме били напълно различен вид. Всяко поколение се е приближавало все повече и повече до нещо, способно да процъфтява в този токсичен свят. В нещо все повече и повече различаващо се от човека. Можеш да си представиш социалните и икономическите последици от това. Цялата човешка цивилизация е започнала да се срива. Предполагам, че е имало геноцид. Може би краят е настъпил за четиресет ужасни години. Или за хиляда. Може би мащабна ядрена война е заличила милиарди за един месец. Сигурен съм, че мнозина са си мислели, че настъпва краят на света. Но ние никога няма да научим какво точно е станало. Знаем единствено какво има сега там.

— И какво е то?

— Аберации. Наричаме ги абита. Онези същества с прозрачна кожа, които едва не те убиха в каньона. След събуждането си съм се качвал три пъти в хеликоптер, като се брои и днес. Доста е рисковано. Сиатъл или по-скоро мястото, където се намираше Сиатъл, е най-далечната точка, до която сме стигали. Трябваше да набавим гориво. Едва успяхме да се върнем. Ако екстраполираме от онова, което видях, само на този континент би трябвало да има стотици милиони подобни създания. Разбира се, те са хищници и ако популацията им е толкова голяма, колкото предполагам, значи съществува и процъфтяваща популация на елени или друг тревопасен вид. Дори е възможно някакви потомци на бизона отново да бродят на огромни стада из равнините. Тъй като не можем да напуснем долината и да правим изследвания, разполагаме с малка извадка, по която да определим кои видове са оцелели невредими през последните две хиляди години. Птиците като че ли не са пострадали. Някои насекоми също. Но после си даваш сметка, че нещо липсва. Като щурците например. Или светулките. И през всичките четиринайсет години не съм видял нито една пчела.

— Какво представляват онези абита?

— Лесно е да мислим за тях като за мутации или отклонения, но подобно название всъщност е погрешно. Природата не гледа на нещата през призмата на добро и зло. Тя награждава ефективността. Това е великолепието и простотата на еволюцията. Тя нагажда дизайна според средата. Превръщайки света си в сметище, ние сме се принудили да се превърнем в различен от хомо сапиенс вид, който се е адаптирал чрез естествен отбор да оцелее след унищожаването на човешката цивилизация. Ако сравним нашата ДНК с тяхната, ще открием само седем милиона различни букви, което прави около половин процент.

— Господи.

— От логистична гледна точка абитата представляват огромен проблем. Те са много по-интелигентни от човекоподобните маймуни и несравнимо по-агресивни. Успяхме да уловим няколко през годините. Изучавахме ги. Опитвахме се да установим контакт, но безуспешно. По сила и бързина приличат по-скоро на неандерталци. И тежащите трийсет килограма са смъртно опасни, а някои от тях са сто килограма. Извади голям късмет, като оцеля.

— Значи затова сте построили оградите около Уейуърд Пайнс.

— Доста е отрезвяващо да откриеш, че вече не се намираш на върха на хранителната верига. От време на време някое аби успява да мине през оградата, но имаме детектори за движение около града и държим цялата долина под денонощно наблюдение.

— В такъв случай защо просто…

— Не те убихме ли? — Дженкинс се усмихна. — Отначало исках хората ми да го направят. Когато стигна каньона, знаехме, че в района има глутница абита. Ти беше невъоръжен. Защо да пилеем муниции?

— А жителите… те знаят ли за това?

— Не.

— А какво си мислят?

— Събудиха се тук след катастрофа, също като теб — разбира се, наранени на подходящите места. Чрез програмата ни за интеграция осъзнаха, че няма да напуснат града. Освен това имаме правила и мерки, които свеждат до минимум появилите се усложнения, когато някой от осемдесет и четвърта живее до някой от две и петнайсета. За да живеят добре и да създават поколение, те не бива да знаят, че са единствените оцелели. Трябва да живеят така, сякаш светът продължава да си съществува.

— Но онзи свят го няма. Какъв е смисълът от подобна лъжа? Защо просто не ги будите с думите „Поздравления! Вие сте единствените оцелели!“?

— Направихме точно това с първата група. Тъкмо бяхме приключили с възстановяването на града, събрахме всички в църквата и казахме — вижте, ето как стоят нещата. Не спестихме нищо.

— И какво стана?

— За две години трийсет и пет процента от тях се самоубиха. Други двайсет напуснаха града и бяха избити. Никой не се ожени. Нито една жена не забременя. Изгубих деветдесет и трима души, Итън. Не мога… не, човечеството не може да си позволи такива огромни загуби. Не твърдя, че методът ни е съвършен, но през всички тези години и след като опитахме почти всичко друго, се доказа, че това е най-ефективната система за увеличаването на популацията ни.

— Но те винаги ще се чудят, нали така? Ще се питат как ли е навън? И къде всъщност се намират?

— Някои го правят, но ние сме приспособим вид. Чрез възпитание повечето започват да приемат средата си, стига тя да не е напълно лишена от надежда.

— Не вярвам, че приемат, че света го има, щом не им позволявате да го видят.

— Вярваш ли в бог, Итън?

— Не.

— Мнозина са вярвали. Приемали са морални кодекси. Създавали са религии. Убивали са в името на богове, които никога не са виждали и чували. А вярваш ли във вселената?

— Разбира се.

— О, значи си бил в космоса? Посещавал ли си лично онези далечни галактики?

— Разбрах.

— Уейуърд Пайнс е просто един умален свят. Малко градче, което хората никога не напускат. Страхът и вярата в неизвестното още са в сила, но в по-малък мащаб. Границите на света, от който идваш, са космосът и Бог. В Пайнс границите са отвесните скали, които защитават градчето, и загадъчното присъствие в планината, или иначе казано, аз.

— Ти не си истински психиатър.

— Нямам формално образование, но се правя на такъв в града. Намирам за добре да печеля доверието на жителите. Да бъда в течение с настроенията в Уейуърд Пайнс. Да окуражавам хората в техните борби и съмнения.

— Ти накара хората да убият Бевърли.

— Да.

— И агент Евънс.

— Той ме принуди.

— Накара ги да убият и мен.

— Но ти се измъкна. Доказа се като много по-добър, отколкото предполагах.

— Създал си култура на насилие.

— В това няма нищо ново. Виж, когато насилието се превърне в норма, хората се адаптират към нормата. Това не е по-различно от гладиаторските игри, хвърлянето на християни на лъвовете и публичните обесвания в стария Запад. Атмосферата на самоконтрол не е лошо нещо.

— Но тези хора не са истински свободни.

— Свободата е типичен конструкт на двайсети век. Нали няма да тръгнеш да ме убеждаваш, че индивидуалната свобода е по-важна от оцеляването на вида ни?

— Те биха могли да решат сами. В това поне ще има достойнство. Нали точно това ни прави хора?

— Решението не е тяхно.

— О, значи е твое?

— Достойнството е прекрасна концепция, но какво ще стане, ако направят погрешен избор? Като онази първа група. Ако няма вид, който да изповядва подобен идеал, какъв е смисълът?

— Защо не ме уби?

Пилчър се усмихна, сякаш се радваше, че Итън най-сетне е засегнал темата. Той наклони глава настрани.

— Чуваш ли това?

— Кое?

— Тишината.

Птиците се бяха смълчали.

Пилчър се надигна с мъка.

Итън също се изправи.

Гората внезапно беше замряла.

Пилчър извади пистолета от колана си.

Вдигна уоки-токито си.

— Поуп, връщайте се.

— Разбрано.

— Къде сте?

— На двеста метра на север. Всичко наред ли е?

— Имам чувството, че е време да се изнасяме към хълмовете.

— Разбрано. Тръгваме. Край.

Пилчър се загледа към поляната.

Някъде зад тях Итън чуваше пукането на клонки и шумоленето на падналите листа под краката на Поуп и Пам.

— Итън, никак не ми беше лесно да те откарам на двеста километра до руините на Бойси. Надявам се, че оценяваш жеста. През годините сме имали няколко проблемни жители, но нищо, което би могло да се сравнява с теб. Какво според теб ценя най-много?

— Нямам представа.

Итън погледна между дъбовете към поляната.

Червени листа падаха лениво от клоните на дърветата.

— Контролът. В Пайнс има тайна група, която привидно е кротка. Но тайно иска да вземе властта. Наречи го… въстание. Бунт. Искат да се освободят, да дръпнат завесата, да променят начина, по който се правят нещата. Разбираш, че това ще означава край за Пайнс. Край за нас.

Излязоха от дърветата. Хеликоптерът беше на сто метра от тях и бронзовата му боя блестеше на късното следобедно слънце.

„Какъв чудесен есенен ден“ — мислеше си една част от Итън.

— Какво искаш от мен? — попита той.

— Да ми помогнеш. Ти имаш редки способности.

— Защо ми се струва, че май нямам особен избор?

— Разбира се, че имаш.

Лек ветрец лъхна в лицето на Итън и тревата на поляната се наведе към земята.

Стигнаха хеликоптера и Пилчър отвори вратата и изчака Итън да се качи пръв.

— Откакто се събуди в Пайнс, единственото нещо, което искаше, беше да си тръгнеш — каза Пилчър, след като двамата седнаха един срещу друг — Давам ти тази възможност, плюс бонус. Още сега. Погледни зад себе си.

Итън погледна над седалката към товарния отсек и дръпна завесата.

Очите му се насълзиха.

Било е тук през цялото време — брутален фрагмент знание, което дори не си беше позволил да забележи. Че ако казаното от Пилчър е вярно, никога повече няма да види семейството си. Че от него ще са останали само древни кости.

А ето че те бяха тук — Тереза и Бен, в безсъзнание и вързани за носилка, с черен брезентов чувал между тях.

Момчето му не изглеждаше като седемгодишно хлапе.

— След като те приспах, аз те проучих, Итън. Реших, че имаш истински потенциал. И затова взех семейството ти.

Итън избърса очи.

— Колко време са живели в Пайнс?

— Пет години.

— Синът ми… той…

— Сега той е на дванайсет. И двамата се интегрираха добре. Реших, че ще е по-добре да са стабилни и да са се установили, преди да се опитам да включа и теб.

Итън изобщо не си направи труда да скрие яростта си.

— Защо си чакал толкова дълго? — изръмжа той.

— Не съм. Итън, това е третият ни опит с теб.

— Как е възможно това?

— Ретроградната амнезия е един от ефектите на суспендирането. При всяко събуждане умът ти се връща към случилото се непосредствено преди първото приспиване. В твоя случай — автомобилната катастрофа. Подозирам обаче, че някои спомени се запазват. И може би се проявяват в сънищата.

— Значи съм се опитвал да избягам и преди?

— Първия път прекоси реката и едва не беше убит от абитата. Намесихме се и те спасихме. Втория път се погрижихме да откриеш семейството си, защото си мислехме, че това може да помогне. Но ти се опита да избягаш с тях. Едва не загинахте и тримата.

— И затова този път се заехте с ума ми?

— Помислихме си, че ако успеем да насадим психоза, може би ще имаме шанс. И ти инжектирахме силни антипсихотици.

— Главоболието ми.

— Дори опитахме да използваме историята ти с измъчването срещу теб.

— Какво имаш предвид?

— Разполагам с военното ти досие. Четох доклада ти за случилото се с теб във Фалуджа. Опитахме се да използвахме това по време на разпита на Поуп.

— Ти си… побъркан.

— Никога не съм очаквал, че ще успееш да проникнеш в бункера. Смятахме просто да те оставим на абитата. Но когато те видях в залата, ми хрумна нещо. Ти си упорит. Боец докрай. Никога няма да приемеш реалността на Уейуърд Пайнс. Осъзнах, че трябва да престана да се боря с теб. Че вместо пречка, ти може да ни бъдеш от полза.

— Защо просто не ми каза всичко това?

— Защото не знаех какво ще направиш с това знание, Итън. Ще се самоубиеш? Ще избягаш? Ще се опиташ да се оправяш сам? Но сега осъзнавам, че ти си един от редките случаи.

— Какво имаш предвид?

— Повечето хора в града не могат да понесат истината за света. А ти… ти не можеш да понасяш лъжата. Неведението. Ти си първият жител, с когото споделям това. Разбира се, семейството ти беше съсипано да гледа трудностите, с които ти се сблъска.

Итън се обърна и изгледа кръвнишки Пилчър.

— Защо си ги довел тук?

— Давам ти възможност за избор, Итън. Те не знаят нищо за света извън Пайнс. Ти обаче знаеш. Само да кажеш, ще те оставя със семейството ти на тази поляна. В чувала има храна и запаси, дори оръжие. Ти си човек, който иска нещата да стават по неговите правила, и аз уважавам позицията ти. Ако това е най-важното за теб, така да бъде. Можеш да царуваш в ада навън или да служиш в рая, в Пайнс. Изборът е твой. Но ако се върнеш в Пайнс, ако избереш безопасността и подкрепата за семейството си и за себе си, това ще стане според моите правила. А моите правила, Итън, вървят със сурови наказания. Ако ме разочароваш, ако ме предадеш, ще те накарам да гледаш, докато синът ти…

Внезапният звук прекъсна Пилчър. Отначало Итън си помисли, че някой е включил механичен чук в гората, но после осъзна какво е и страхът го сграбчи за гърлото.

Беше характерното та-та-та на автомат.

— Палете хеликоптера! — гръмна гласът на Пам по радиото. — Те идват!

Пилчър погледна към кабината.

— Изкарай ни оттук — каза той.

— Действам по въпроса, шефе.

Итън чу как турбините заработиха и гърмежа на пушката на Пам. Отиде до прозореца и се загледа към гората. Стрелбата приближаваше.

В хеликоптера беше твърде шумно за разговори и затова той си сложи слушалките и даде знак на Пилчър да направи същото.

— Какво искаш от мен? — попита Итън.

— Да ми помагаш в управлението на Пайнс. Отвътре. Ще бъде адски тежка работа, но си създаден за нея.

— Това не е ли работата на Поуп?

Итън забеляза движение сред дърветата. Турбините започнаха да вият и хеликоптерът завибрира от високите обороти.

Поуп и Пам изскочиха от гората и заотстъпваха към средата на поляната.

Три абита скочиха от дърветата. Поуп свали две с дълъг откос, а Пам стреля два пъти в гърдите на третото.

Итън се хвърли към другата страна на кабината и погледна през прозореца.

— Пилчър.

— Какво?

— Дай ми пистолета си.

— Защо?

Итън почука стъклото и посочи към групата абита, излизаща от другата страна на поляната — най-малко четири, носещи се на пълна скорост към Пам и Поуп, използвайки и четирите си крайника.

— С мен ли си, Итън?

— Те ще загинат.

— С мен ли си?

Итън кимна.

Пилчър пъхна пистолета в ръката му.

Итън свали слушалките си.

— Още колко остава? — извика той към кабината.

— Трийсет секунди!

Итън отвори вратата и скочи в тревата.

Ревът на роторите и на вятъра го оглушаваше.

Поуп и Пам бяха на петдесет метра от него и още отстъпваха към хеликоптера, без да престават да стрелят.

Вече бяха убили дузина абита и бледите им тела бяха осеяли поляната, но прииждаха нови и нови.

Повече, отколкото можеше да преброи Итън.

Затича се в обратната посока.

На двайсет метра от хеликоптера спря и се разкрачи.

Погледна револвера в ръката си — „Рюгер“ с цилиндър за шест патрона.

Вдигна го.

Прицели се.

Пет абита летяха с пълна скорост.

Дръпна ударника. Автоматичната стрелба и гърмежите на пушката се чуваха въпреки воя на турбините.

Абитата вече бяха на десет метра от него. „Когато и да откриеш огън, ще е добре. И никакви пропуски. Трябва да ги сваляш с един куршум“.

Избра си съществото в центъра и когато то правеше поредния си скок, стреля. Куршумът отнесе горната половина на главата му във фонтан от кръв, мозък и кост.

Поне куршумите бяха с кух връх.

Другите четири продължаваха да се носят към него.

Свали двете отляво — по един куршум в лицето.

Улучи четвъртото в гърлото.

Последното вече беше на три метра от него.

Достатъчно близо, за да го подуши.

Итън стреля, докато съществото скачаше, и куршумът само одраска крака му. Итън се прицели отново, докато абито летеше към него.

Вдигна ударника и дръпна спусъка в момента, в който чудовището го връхлетя с оголени зъби. Писъкът му беше по-силен и от рева на турбините.

Куршумът мина през зъбите и отнесе задната част на черепа му, докато то се блъскаше в Итън.

Той не помръдна.

Беше зашеметен.

Главата му се отметна назад с такава сила, че пред очите му излязоха искри и нещо стана със слуха му — звуците бяха приглушени и забавени, можеше да чуе всеки отделен елемент, който изграждаше симфонията от хаос около него.

Гърмежите на пушката.

Трясъкът на автомата.

Роторите.

Писъците на абитата.

„Ставай, ставай, ставай“.

Итън изблъска мъртвото аби от гърдите си и седна. Опита се да се огледа, но виждаше размазано. Примигна няколко пъти и тръсна глава. Светът бавно кристализира, сякаш някой нагласяше фокуса на бинокъл.

Мили боже.

На поляната вече имаше най-малко петдесет от тях.

Десетки други изскачаха между дърветата всяка следваща секунда.

И всички се насочваха към хеликоптера в центъра.

Итън се надигна с мъка, като залиташе наляво, изгубил центъра си на равновесие.

Запрепъва се към хеликоптера.

Пам вече беше вътре.

Поуп стоеше на няколко стъпки от плъзгача и се опитваше да отблъсне абитата. Беше опрял автомата на рамото си и вече стреляше на единична — вероятно му бяха останали само още няколко патрона в пълнителя.

Докато стъпваше на плъзгача, Итън го потупа по рамото и изкрещя в ухото му:

— Да вървим!

Пилчър отвори вратата и Итън се хвърли в кабината.

Закопча се и погледна през прозореца.

Цяла армия абита изпълваше поляната.

Бяха стотици.

На десет секунди от хеликоптера и приближаваха като глутница псета.

Докато Итън слагаше слушалките си, Пилчър затвори вратата и я заключи.

— Да вървим, Роджър — каза той.

— Ами шерифът?

— Поуп остава.

Итън видя през прозореца как Арнолд хвърля автомата си и се опитва да отвори вратата. Натискаше дръжката, но тя не помръдваше.

Поуп впери поглед през стъклото към Пилчър. В очите му се мярна объркване, което бързо се смени с разбиране.

И страх.

Поуп изкрещя нещо, което нямаше как да чуят.

— Защо? — попита Итън.

Пилчър не откъсна поглед от Поуп.

— Той иска да управлява.

Поуп заблъска с юмруци по прозореца. По стъклото се размаза кръв.

— Роджър, не искам да ти се меся, но всички ще умрем, ако не ни махнеш оттук.

Итън усети как плъзгачите се завъртат и отделят от земята.

— Не можеш просто да го оставиш — каза той.

Загледа се как хеликоптерът се вдига над земята. Шерифът беше преметнал лявата си ръка върху плъзгача и се мъчеше да се задържи.

— Свършено е — каза Пилчър. — И ти си новият ми шериф. Добре дошъл на борда.

Десетки абита се скупчиха под Поуп, скачаха, замахваха към него, но той се беше хванал здраво за плъзгача и краката му висяха малко над тях.

— Роджър, спусни се една педя надолу, ако нямаш нищо против — каза Пилчър.

Хеликоптерът се заклати тромаво — Итън усещаше, че пилотът не е летял от години — и спусна Поуп насред лудостта на земята.

Когато първото аби сграбчи крака на шерифа, опашката на хеликоптера се килна към земята от тежестта му.

Второ създание се вкопчи в другия крак на Поуп и за един ужасяващ миг Итън си помисли, че чудовищата ще завлекат машината на земята.

Роджър реагира незабавно и бързо вдигна хеликоптера на шест метра над поляната.

Итън се взираше в обезумелите очи на Поуп.

Хватката му за плъзгача беше отслабнала и сега той се държеше само на пръсти, кокалчетата му бяха побелели от напрежението, а три абита висяха от краката му.

Поуп срещна погледа на Итън.

Изкрещя нещо, но то беше заглушено от рева на турбините.

Поуп се пусна, полетя надолу за половин секунда и изчезна под бясно мятащите се тела.

Итън се извърна.

Пилчър го гледаше.

Гледаше през него.

Хеликоптерът рязко зави и се понесе на север към планините.

Летяха мълчаливо. Вниманието на Итън беше разделено между гледката навън и погледите към спящото му семейство зад завесата.

— С тях всичко ще бъде наред, Итън — каза Пилчър, когато Итън ги погледна за трети път. — Ще се събудят довечера в леглата си, на топло и безопасно. Само това е от значение, нали? А тук със сигурност щяха да загинат.

Започваше да се свечерява.

Итън беше смъртно уморен, но всеки път, когато затваряше очи, мислите му се понасяха с ослепителна скорост в стотици различни посоки.

Затова се опита просто да гледа как светът се носи под него.

Гледаше на запад.

Слънцето залезе и планинските хребети се очертаха на фона на вечерното небе като обезобразено острие на трион.

В боровата гора на триста метра под тях не се виждаше нищо.

Никъде нямаше нито една светлинка, дело на човека.

Летяха в зейналия мрак.

Светлините бяха приглушени, сиянието на приборите в пилотската кабина беше скрито от завесата и Итън си помисли, че със същия успех можеше да е не в хеликоптер, а в някакво черно море.

Или в космоса.

Семейството му беше до него и това бе утешително, но докато се облягаше на леденото стъкло, нямаше как да не изпита страх.

И отчаяние.

Бяха сами.

Ужасно сами.

Мисълта го удари като парен чук.

През последните няколко дни се беше борил да се върне към живота си извън Уейуърд Пайнс, а него вече го нямаше.

Нямаше го вече близо две хиляди години.

Приятелите.

Домът му.

Работата.

Почти всичко, което го дефинираше като личност.

Как би могъл човек да се примири с подобно нещо?

Какво би могло да те накара да станеш от леглото и да искаш да продължиш да дишаш?

„Семейството ти. Двамата души, които спят зад теб“.

Итън отвори очи.

Отначало не повярва на очите си.

В далечината насред целия мрак сияеше кладенец от светлина.

Пайнс.

Светлините на къщите и верандите.

Уличните лампи и фаровете на автомобилите.

Смесени в мекото нощно сияние на градче.

На цивилизация.

Вече се спускаха и Итън знаеше, че в онази долина там има викторианска къща, в която живеят жена му и синът му.

В която щеше да живее и той.

Където имаше топло легло, в което да изпълзи.

Кухня, от която да се носи аромат на току-що приготвена храна.

Веранда, на която да седи през дългите летни вечери.

Двор, в който да играе кеч със сина си.

Може би си имаше дори ламаринен покрив, а Итън най-много обичаше барабаненето на дъжда върху ламарина. Особено късно през нощта, когато си в леглото и прегръщаш жена си, а синът ти спи в съседната стая.

Светлините на Уейуърд Пайнс се отразяваха в скалите около градчето и за първи път тези стръмни планински стени му изглеждаха привлекателни.

Крепост срещу ужаса, който беше навън.

Закрила за последния град на Земята.

Дали някога щеше да почувства това място като дом?

И дали ще е добре, ако това се случи?