Пайнс (Живи или мъртви)

1.

Дойде на себе си легнал по гръб, с лееща се върху лицето му слънчева светлина и ромон на река някъде наблизо. Усещаше силна болка в оптичния си нерв и равномерно безболезнено туптене в основата на черепа — далечен грохот на приближаваща мигрена. Претърколи се на една страна и се надигна в седнало положение, сврял глава между коленете си. Усети нестабилността на света много преди да отвори очи, сякаш опорната ос на земята бе подсечена и оставена да се клатушка. Първото му дълбоко поемане на дъх беше като стоманен клин, забит между ребрата високо отляво, но той преодоля със стон болката и заповяда на очите си да се отворят. Лявото явно се беше подуло здравата, защото имаше чувството, че гледа през цепка.

Надолу към брега се стелеше най-зелената трева, която бе виждал — същинска гора от дълги меки стръкове. Реката бе бистра и бърза, водата струеше между канарите, стърчащи от дъното. От другата страна отвесна скала се извисяваше на триста метра нагоре. Борове растяха на групи по ръбовете й и въздухът бе изпълнен с аромата им и със сладостта на течаща вода.

Беше облечен в черни панталони, черно сако и официална риза отдолу; белият памук бе изпръскан с кръв. Черна вратовръзка едва се крепеше на хлабав възел на яката му.

При първия опит да стане коленете му се подгънаха и той тупна така тежко, че през гръдния му кош мина вибрираща изгаряща болка. Втория път успя и се изправи несигурно; земята бе като люлееща се палуба под краката му. Завъртя се бавно, широко разкрачен, за да запази равновесие.

Намираше се на края на открито поле с реката зад него. В отсрещния край под яркото обедно слънце блестяха металните повърхности на люлки и пързалки.

Наоколо не се виждаше жива душа.

Отвъд парка зърна викториански къщи, а още по-нататък — сградите на главната улица. Градчето бе дълго най-много километър и половина и се беше разположило насред амфитеатър от камък, заобиколен от отвесни скали на червени ивици, издигащи се на стотици метри от всички страни. В най-високите сенчести кътчета все още се виждаше сняг, но тук, в долината, бе топло, а безоблачното небе беше като от кобалт.

Мъжът провери джобовете на панталоните си, а после и на палтото.

Нямаше портфейл. Нито клипс с банкноти. Нито документи. Нито ключове. Нито телефон.

Само малко швейцарско ножче в един от вътрешните джобове.

Когато стигна отсрещната страна на парка, беше дошъл горе-долу на себе си, но още по-объркан, а пулсирането в шията вече не бе безболезнено.

Знаеше шест неща.

Името на сегашния президент.

Как изглежда лицето на майка му, макар че не можеше да си спомни името й, нито как звучи гласът й.

Че може да свири на пиано.

И да управлява хеликоптер.

Че е на трийсет и седем.

И че трябва да намери болница.

Извън тези факти светът и неговото място в него бе като текст, написан на непознат език с напълно неразбираема терминология. Усещаше как истината витае някъде покрай границите на съзнанието му, но си остава извън него.

Вървеше по тиха квартална улица и оглеждаше всяка кола, покрай която минаваше. Дали някоя от тях не е негова?

Къщите от двете страни бяха безупречни — току-що боядисани, със съвършени малки квадрати яркозелена трева, отделени един от друг с декоративни огради. Всяка фамилия бе изписана с печатни бели букви върху черната пощенска кутия.

В почти всеки заден двор се виждаше пъстра градина, заета не само от цветя, но и от плодове и зеленчуци.

Всички цветове бяха невероятно изчистени и живи.

Между втората и третата пряка се намръщи. От ходенето се беше задъхал и болката отляво го накарала спре. Свали сакото си, издърпа ризата от колана си, разкопча я и я разтвори. На вид беше по-лошо, отколкото го чувстваше — по цялата му лява страна имаше тъмно пурпурно петно с нездраво жълто по краищата.

Нещо го беше ударило. Здравата.

Предпазливо прокара длан по черепа си. Главоболието си беше налице и ставаше все по-силно с всяка следваща минута, но не откри някаква сериозна травма, освен синината отляво.

Закопча ризата си, напъха я в панталоните и продължи по улицата.

По всичко личеше, че е претърпял някаква злополука.

Може би автомобилна катастрофа. Или падане. Или пък е бил нападнат — това можеше да обясни липсата на портфейл.

Трябваше веднага да отиде в полицията.

Освен ако…

Ами ако е извършил нещо лошо? Ако е престъпник?

Възможно ли беше това?

Може би беше по-добре да изчака, да види дали няма да си спомни.

Макар че нищо в градчето не му се струваше дори смътно познато, той осъзна, че чете имената върху всяка пощенска кутия, докато се препъва по улицата. Подсъзнателно ли го правеше? Защото някъде дълбоко в себе си знае, че една от тези кутии ще носи неговото име? И че щом го види, всичко ще си дойде на мястото?

Сградите в центъра се издигаха над боровете няколко преки по-нататък и за първи път дочу шума на движещи се коли, далечни гласове, бръмчене на вентилационни системи.

Замръзна насред улицата и неволно наклони глава настрани.

Взираше се в пощенската кутия пред двуетажна викторианска къща, боядисана в червено и зелено.

По-точно не в кутията, а в името върху нея.

Сърцето му заби по-бързо, макар да не разбираше защо.

— Макензи.

Името не му говореше нищо.

— Мак…

Но първата сричка му говореше. Или по-скоро предизвикваше някаква емоционална реакция.

— Мак. Мак.

Той ли беше Мак? Това ли бе името му?

— Казвам се Мак. Здрасти, аз съм Мак, приятно ми е да се запознаем.

Не.

Начинът, по който думата се оформяше в устата му, не беше естествен. Не беше като нещо негово. Ако трябваше да е честен, не му харесваше никак, защото събуждаше…

Страх.

Ама че странно. Незнайно защо, думата предизвикваше страх.

Може би някой на име Мак го е наранил?

Продължи нататък.

След още три преки стигна до ъгъла на Главната и Шеста улица, където седна на сянка на една пейка и пое бавно и внимателно дъх. Огледа улицата, отчаяно мъчейки се да открие нещо познато.

Не се виждаха магазини от търговски вериги.

Имаше аптека на отсрещния ъгъл.

И кафене до нея.

До кафенето се издигаше триетажна постройка с козирка, от която висеше табела:

Ароматът на печено кафе го издърпа от пейката. Вдигна очи и видя заведение на име „Димящото зърно“ нагоре по улицата, което явно бе източникът.

Хм.

Предвид всичко останало, информацията не беше от най-полезните, но изведнъж го осени, че обича хубавото кафе. Умираше си за него. Още едно малко парче от пъзела, който съставляваше самоличността му.

Отиде до кафенето и отвори мрежестата врата. Заведението бе малко и старомодно; достатъчно беше само да подушиш, за да разбереш, че тук се предлага превъзходна стока. На бара отдясно имаше еспресо машини, кафемелачки, смесители, бутилки с подправки. Трите високи стола бяха заети. Покрай отсрещната стена имаше няколко канапета и столове. Рафт книги с избелели меки корици. Двама старци водеха шахматна война с фигури от различни комплекти. По стените висяха местни произведения на изкуството — серия черно-бели автопортрети на някаква жена на средна възраст, чието лице се повтаряше на всяка снимка. Единствено фокусът на обектива се променяше.

Стори му се, че когато барманката на двайсет и няколко най-сетне го забеляза, в красивите й очи се мярна ужас.

„Дали ме познава?“

Видя отражението си в огледалото зад касовия апарат и незабавно разбра какво е предизвикало отвращението й — лявата половина на лицето му беше почерняла, а окото му така се бе подуло, че беше почти затворено.

„Господи. Някой здравата ме е пребил“.

Като се изключи ужасната синина, не изглеждаше зле. Прецени, че е висок към метър и осемдесет, метър и осемдесет и пет. Къса черна коса и двудневна брада, плъзнала като сянка по долната половина на лицето му. Яко мускулесто тяло, ако можеше да се съди по сакото и опънатата по гърдите му риза. Хрумна му, че прилича на рекламен или търговски агент — вероятно с поразителен профил, когато е избръснат и излъскан.

— Какво желаете? — попита барманката.

Беше готов да убие за чаша кафе, но нямаше нито цент на свое име, каквото и да бе то.

— Добро кафе ли правите тук?

Младата жена като че ли се обърка от въпроса му.

— Ъъъ, да.

— Най-доброто в града?

— Това е единственото кафене в града, но иначе, да, кафето ни направо размазва.

Мъжът се наведе над тезгяха.

— Познавате ли ме? — прошепна той.

— Моля?

— Познавате ли ме? Идвал ли съм друг път тук?

— Нима не знаете дали сте идвали тук?

Той поклати глава.

Тя го изгледа за момент, сякаш се възхищаваше на искреността му и се мъчеше да определи дали този тип със сменена физиономия е просто луд, или я поднася.

— Не помня да съм ви виждала преди — каза най-сетне тя.

— Сигурна сте.

— Е, това все пак не е Ню Йорк.

— Добър довод. Отдавна ли работите тук?

— От малко повече от година.

— И не съм редовен посетител или нещо подобно?

— Определено не сте редовен.

— Мога ли да ви попитам още нещо?

— Разбира се.

— Кое е това място?

— Да не искате да кажете, че не знаете къде се намирате?

Той се поколеба. Част от него не искаше да признае подобна пълна и тотална безпомощност. Когато най-сетне поклати глава, барманката сбърчи чело, сякаш не можеше да повярва на въпроса.

— Не ви поднасям — каза той.

— Това е Уейуърд Пайнс, Айдахо. Лицето ви… какво се е случило?

— Аз… честно казано, още не зная. В града има ли болница? — Докато задаваше въпроса, нещо злокобно премина през него.

Някакво смътно предчувствие?

Или дълбоко заровен спомен, прокарващ леден пръст по гръбнака му?

— Да, на седем пресечки на юг. Би трябвало да сте в спешното отделение. Мога да ви извикам линейка.

— Не е необходимо. — Той се дръпна от тезгяха. — Благодаря… как се казвате?

— Миранда.

— Благодаря, Миранда.

От повторното излизане на слънце за момент му се зави свят и главоболието му се засили с няколко пункта, достигайки долния обхват на непоносимото. По улицата нямаше движение, така че пресече Главната и тръгна към Пета, подминавайки млада майка с малко момче, което прошепна нещо като: „Мамо, това той ли е?“.

Жената изшътка на сина си и го погледна извинително.

— Съжалявам, той не искаше да е груб.

Стигна на ъгъла на Пета и Главната пред двуетажна каменна сграда със стъклена двойна врата с надпис „Първа национална банка Уейуърд Пайнс“. На ъгъла видя телефонна кабина.

Закуцука напред с максималната скорост, на която бе способен, и се затвори в кабината.

Не беше виждал по-тънък телефонен указател. Прелисти го с надеждата за внезапно откровение, но осемте страници и няколкостотинте имена не му говореха абсолютно нищо, подобно на всичко друго в това градче.

Пусна указателя да виси на веригата си и облегна чело на хладното стъкло.

Погледът му се спря върху копчетата на телефона.

Усмихна се, когато осъзна нещо.

„Зная телефонния си номер“.

За всеки случай натисна няколко пъти копчетата, преди да вдигне слушалката; пръстите му набираха номера с онази лекота, присъща на автоматично запаметените движения.

Щеше да се обади за сметка на човека отсреща с надеждата да си е у дома — стига този човек да съществуваше. Разбира се, не можеше да каже името си, поне не истинското, но може би щяха да познаят гласа му и да приемат обаждането.

Вдигна слушалката и я поднесе към ухото си.

Посегна към 0.

Нямаше сигнал „свободно“.

Почука няколко пъти вилката, но нищо не се получи.

Изненада се колко бързо го обхвана гневът. Затръшна телефона; страхът и гневът се надигаха със скоростта на възпламеняващ се бензин, пламъците се мъчеха да намерят някакъв изход навън. Вдигна ръка да забие юмрук в стъклото, майната им на пръстите, но болката в ребрата така го прониза, че заглуши всичко и го накара да се превие на пода на телефонната кабина.

Пулсирането в основата на черепа му се ускори още повече.

Започна да вижда двойно, после размазано, докато не го обви мрак…

Когато отново отвори очи, кабината се намираше в сянка. Хвана веригата на указателя и се надигна. През мръсното стъкло видя, че слънцето едва се подава зад скалния хребет западно от града.

Веднага щом то се скри зад скалите, температурата падна с десет градуса.

Още помнеше телефонния си номер. За всеки случай го изпробва отново и пак провери за сигнал „свободно“, но от слушалката се разнасяше единствено шум, който не помнеше да е чувал преди.

— Ало? Ало?

Затвори и отново взе указателя. Първия път беше проверявал фамилиите, търсейки напосоки някоя, която би могла да събуди спомен или емоция. Сега гледаше личните имена, прокарваше пръст по списъка и се опитваше да не обръща внимание на болката в основата на черепа си, която отново започна да напомня за себе си.

Първа страница — нищо.

Втора — нищо.

Трета — нищо.

Към края на шестата страница пръстът му спря.

Прегледа последните две страници — Скози беше единственият Мак в телефонния указател на Уейуърд Пайнс.

Бутна с рамо стъклената врата и излезе в ранната вечер. Слънцето вече бе зад скалния пръстен и светлината в небето бързо отслабваше, а температурата също бе започнала да се понижава.

„Къде ще прекарам нощта?“

Тръгна с олюляване по улицата. Част от него крещеше, че трябва да отиде направо в болницата. Беше му зле. Обезводнен. Гладен. Объркан. Без пукнат цент. Цялото му тяло беше натъртено. И му ставаше все по-трудно да диша с тази замайваща болка, пронизваща ребрата му всеки път, когато дробовете му се разширяваха.

Но нещо друго се противеше на идеята да отиде в болницата и докато се отдалечаваше от центъра към квартала на Мак Скози, той осъзна какво е то.

Отново… страх.

Не знаеше защо. Просто нямаше смисъл. Но не искаше да стъпва в онази болница.

Не и в сегашното си състояние. Нито пък при други обстоятелства.

Беше изключително странен страх. Неопределен. Като да ходиш нощем в гората, без да знаеш със сигурност от какво трябва да се боиш и страхът ти да става още по-силен именно поради тази неяснота.

След още две преки се озова на Трета улица. Гърдите му се стегнаха необяснимо, когато зави и продължи на изток, отдалечавайки се от центъра.

Първата изпречила му се пощенска кутия носеше номер 201.

Доколкото можеше да прецени, домът на Скози би трябвало да се намира само на две преки оттук.

Деца играеха на тревата в двора пред него и се редуваха да тичат през струята на пръскачка. Когато стигна оградата, той се опита да върви изправено и равномерно, но неволно продължи да прехвърля тежестта си повече на дясната си страна, за да облекчи болката в ребрата.

Когато приближи, децата замръзнаха по местата си и го загледаха открито как се тътри покрай тях. На лицата им беше изписана смесица от любопитство и отвращение, която го изпълни с безпокойство.

Мина още една пресечка и продължи по-бавно, като вървеше под клоните на три огромни бора, надвиснали над улицата.

Всички номера на разноцветните викториански къщи в тази част започваха с три.

До дома на Скози оставаше още малко.

Дланите му започваха да се потят и пулсирането в тила му звучеше като дум-дум-дум на бас барабан, заровен някъде дълбоко под земята.

За две секунди светът пред него се размаза.

Стисна очи и когато ги отвори отново, виждаше нормално.

На следващата пресечка спря. Устата му си беше пресъхнала, но сега имаше чувството, че е пълна с памук. Дишаше с мъка, в гърлото му напираше стомашен сок.

„Всичко ще се изясни, когато видиш лицето му.

Трябва да се изясни“.

Предпазливо стъпи на улицата.

С настъпването на вечерта от планините се спускаше мраз и се настаняваше в долината.

От вечерното сияние скалите около Уейуърд Пайнс бяха станали възрозови, с цвета на смрачаващото се небе. Мъжът се опита да намери всичко това за прекрасно и вълнуващо, но болката му попречи.

Възрастни мъж и жена се отдалечаваха от него, хванати за ръка.

С изключение на излязлата на разходка двойка, улицата бе пуста и смълчана, а шумът от центъра бе напълно заглъхнал.

Той пресече гладкия черен асфалт и стъпи на отсрещния тротоар.

Пощенската кутия на номер 401 беше точно пред него.

403 беше следващата.

Вече трябваше да присвива непрекъснато очи, за да вижда нормално и да понася пронизващата болка на мигрената.

Петнайсет мъчителни стъпки и се озова до пощенската кутия на номер 403.

Запази равновесие, като се хвана за острите краища на декоративната ограда.

Вдигна резето на портата и я бутна с върха на опърпаната си черна обувка.

Пантите изскърцаха.

Портата леко се удари в оградата.

Алеята беше направена от стари тухли и водеше към покрита предна веранда с два люлеещи се стола, разделени от малка масичка от ковано желязо. Самата къща беше пурпурна със зелени корнизи, а през тънките завеси се лееше светлина.

„Продължавай. Трябва да научиш“.

Запрепъва се към постройката.

Светът пред него стана двоен между пристъпите на гадене, които сдържаше все по-трудно и по-трудно.

Качи се на верандата и в последния момент успя да се задържи за рамката на вратата, за да не падне. Ръцете му се тресяха неудържимо, когато хвана чукчето и го вдигна от месинговата му плочка.

Не си позволи нито миг за размисъл.

Удари четири пъти с чукчето по метала.

Имаше чувството, че на всеки четири секунди някой го рита в тила. Пред очите му се завихриха изгарящи тъмни петна, подобни на миниатюрни черни дупки.

От другата страна на вратата се чу скърцане на паркет под тежестта на приближаващи стъпки.

Коленете му сякаш се втечниха.

Сграбчи единия стълб, поддържащ покрива на верандата, за да запази равновесие.

Дървената врата се отвори и мъж, който би могъл да му бъде баща, съдейки по възрастта му, впери поглед в него през мрежата. Човекът беше висок и слаб, със сива коса на темето, бяла козя брадичка и микроскопични червени вени по бузите, които намекваха за дълги години здрава употреба на алкохол.

— Мога ли да ви помогна? — попита мъжът.

Той се поизправи и замига, за да пропъди мигрената. Напрегна всичките си сили, за да остане прав, без да се подпира.

— Вие ли сте Мак? — Долавяше страха в собствения си глас и реши, че другият също го чува.

И се намрази заради това.

Възрастният мъж се наведе към мрежестата врата, за да разгледа по-добре непознатия на верандата.

— Какво мога да направя за вас?

— Вие ли сте Мак?

— Да.

Пристъпи напред и възрастният мъж излезе на фокус. Лъхна го сладникава миризма на червено вино.

— Познавате ли ме? — попита той.

— Моля?

Сега страхът започна да преминава в ярост.

— Познавате ли ме! Вие ли ми причинихте това?

— Никога през живота си не съм ви виждал — каза старецът.

— Така ли? — Ръцете му неволно се свиха в юмруци. — Има ли друг Мак в този град?

— Доколкото ми е известно, не. — Мак отвори мрежестата врата и пристъпи на верандата. — Приятел, хич не изглеждаш добре.

— И не се чувствам особено добре.

— Какво се е случило с теб?

— Ти ми кажи, Мак.

— Скъпи — долетя женски глас някъде отвътре. — Всичко наред ли е?

— Да, Магда, всичко е наред! — Мак впери поглед в него. — Какво ще кажеш да те откарам в болницата? Ранен си. Трябва ти…

— Никъде не отивам с теб.

— Тогава какво търсиш в дома ми? — Гласът на Мак леко загрубя. — Просто предложих да ти помогна. Щом не искаш, добре, но…

Мак продължаваше да говори, но думите му започнаха да се сливат, заглушени от шума, който се натрупваше в стомаха му като грохота на товарен влак, понесъл се право към него. Черните дупки се деляха, светът започна да се върти около него. Дори и главата му да не се пръснеше, просто нямаше шанс да се задържи още пет секунди на краката си.

Погледна към Мак. Устата му още се движеше, товарният влак летеше неумолимо, колелата му бумтяха в ритъм с бруталния тътен в главата. Не можеше да откъсне очи от устата на Мак, от зъбите му… Синапсите искряха, мъчеха се да се свържат, а шумът. Господи, шумът и туптенето…

Не усети как коляното му се подгъна.

В един момент стоеше на верандата.

В следващия лежеше на тревата.

Проснат по гръб, а всичко наоколо се въртеше от удара в земята.

Мак се беше надвесил над него и го гледаше, опрял ръце на коленете си, но думите му безнадеждно се губеха в грохота на влака, който се носеше през главата му.

Щеше да изгуби съзнание — усещаше как ще припадне всеки момент и го искаше, искаше болката да спре, но…

Отговорите.

Бяха точно тук.

Толкова близо.

Изглеждаше безсмислено, но беше някак свързано с устата на Мак. Със зъбите. Не можеше да откъсне поглед от тях. Не знаеше защо, но всичко бе там.

Обяснението.

Отговорите.

И тогава му хрумна — не се напъвай.

Недей да се стремиш с всички сили.

Стига си мислил.

Просто го остави да си дойде само.

Зъбите зъбиби зъбибибибите…

Не са зъби.

А блестяща скара с буквите

М А К

изписани върху нея.

Сталингс, които седеше на съседната седалка, не вижда какво предстои.

През трите часа пътуване на север от Бойси е станало ясно, че Сталингс обожава звученето на собствения си глас и че ще прави онова, което прави през цялото време — да говори. Престанал бе да го слуша преди час, когато откри, че може да се изключи напълно, стига да вмъква по някое „Изобщо не си го бях помислил“ или „Хм, интересно“ на всеки пет минути.

Тъкмо се обръща да направи поредния си подобен принос в разговора, когато забелязва думата МАК на няколко стъпки от другата страна на прозореца на Сталингс.

Още не е започнал да реагира — едва е прочел думата — когато прозорецът до главата на Сталингс се пръска на хиляди стъклени парченца.

Предпазната възглавница избухва от кормилния вал, но закъснява с частица от секундата и пропуска главата, която се удря в прозореца с достатъчно сила, за да го пробие.

Дясната страна на линкълна се огъва в апокалипсис от счупено стъкло и изкривен метал и главата на Сталингс получава пряк удар от решетката на камиона.

Итън усеща жегата от двигателя, когато камионът се забива в колата.

Внезапна остра миризма на бензин и спирачна течност.

Кръвта е навсякъде — стича се по напуканото предно стъкло, опръскала е таблото, влязла е в очите му и продължава да блика от онова, което е останат от Сталингс.

Линкълнът се плъзга странично през кръстопът, бутан от камиона към онази каменна сграда с телефонната кабина на ъгъла, когато той губи съзнание.