Пандемониум

тогава

Миако трябваше да участва в предварителната експедиция, но в последния момент се разболява и влиза в лазарета.

— Утре ще е на крак, ще видиш — казва ми Рейвън. — Миако е здрава като скала.

Но на следващия ден тя започва да кашля толкова лошо, че всички чуваме през стените как се дави в кашлицата си. Гърдите й хъркат, когато диша. Потта й мокри одеялата, въпреки че не спира да крещи: „Студено ми е! Замръзвам!“

Не след дълго започва да храчи кръв. Когато идва моят ред да бдя над нея, виждам засъхнали тъмни петна в ъгълчетата на устните й. Искам да ги избърша с влажна кърпа, но тя, все още много силна, ме изблъсква. От високата температура започват да й се привиждат летящи във въздуха фигури и сенки, тя ги ругае и се бори с тях.

След няколко дни вече не може да стои права, не успява дори когато с Рейвън я подкрепяме от двете страни, и вие от болки. Накрая се отказваме и примирено сменяме напиканите чаршафи. Аз предлагам да ги изгорим, но Рейвън настоява да ги оставим. Същата нощ я виждам да ги търка яростно в един леген. Водата в него е вряла, парата изпълва цялото помещение и ръцете й стават червени като сурово месо.

На следващата нощ се събуждам в пълна тишина, като в хладно тъмно езеро. В първия миг, преди да изплувам напълно от мъглата на съня, решавам, че Миако е по-добре и утре ще я видя да пали печката в кухнята. После ще излезем заедно на обиколка и ще я гледам как проверява капаните с дългите си костеливи пръсти.

Изведнъж осъзнавам, че е прекалено тихо. Ставам със стегнато от тревогата гърло. Подът под краката ми е леденостуден и ме кара да бързам.

Заварвам Рейвън с пусната по раменете коса да седи на края на леглото на болната и да се взира в нищото. Очите й приличат на две празни дупки на фона на подскачащите сенки от пламъка на свещта до нея.

Очите на Миако са затворени и аз веднага разбирам, че е мъртва. От корема ми се надига вълна от безпричинен и истеричен смях. За да я потисна, отварям уста и питам:

— Тя...

— Да — отвръща кратко Рейвън, преди да съм свършила.

— Кога?

— Не съм сигурна. Бях заспала за малко. — Тя прокарва ръка по уморените си очи. — Когато се събудих, не дишаше.

Някой сякаш ме залива с гореща вода и веднага след това с леденостудена. Не знам какво да й кажа, затова оставам неподвижна с бягащи от мъртвото тяло на Миако очи. Тя лежи там като статуя, като сянка, с посивяло от болестта лице, изпито и съсухрено. Поглеждам към ръцете й и си спомням колко чевръсто се движеха из кухненския плот само преди няколко дни. Мекият звук от работата им беше толкова ритмичен, че Сара можеше да си измисли песен на него. Като тихо пърхане на крилете на врабче.

Буцата засяда в гърлото ми.

— Много. съжалявам.

Рейвън навежда глава. После казва тихо:

— Не трябваше да я карам да носи вода. Тя ми каза, че не се чувства добре. Трябваше да я оставя да си почине.

— Не бива да обвиняваш себе си — пресичам я бързо.

— Защо? — пита рязко тя и вдига поглед към мен.

В този момент ми изглежда съвсем млада. Гледа ме упорито и войнствено, както гледаше братовчедката ми Джени, когато леля Каръл й казваше, че е време за учене. Налага се да си напомня, че Рейвън наистина е млада, на двайсет и една, само няколко години по-голяма от мен. Пустошта състарява.

И веднага си задавам въпроса колко време ще издържа аз тук.

— Защото грешката не е твоя — настоявам. Не мога да видя очите й и това ме изнервя. — Не трябва... не трябва да се чувстваш зле.

Рейвън става и взима свещта.

— Ние сме от другата страна на оградата, Лена — казва ми уморено, докато прекосява стаята към вратата. — Не схващаш ли? Не можеш да ми заповядваш какво да чувствам.

На следващия ден започва да вали сняг. На закуска виждам Сара да плаче тихичко, докато обира кашата от купичката си. Тя беше много близка с Миако.

Доброволците — Так, Хънтър, Роуч, Бък, Лу и Скуиръл — напуснаха базата преди пет дни и взеха със себе си лопатата, за да заровят продуктите, затова се налага да търсим подходящи метални, дървени и други парчета, които могат да станат за копаене, за да погребем тялото.

Слава богу, не вали много. До обяд успява да натрупа не повече от един сантиметър, но е много студено и земята е замръзнала. След половин час ровене и копаене с Рейвън и Брам успяваме само да набраздим леко земята и да се изпотим. Сара, Блу и още няколко души са се сгушили един в друг на няколко крачки от нас, наблюдават работата ни и зъзнат от студ.

— Не става — изправя се задъхано Рейвън, рита извитото метално парче, използвано вместо лопата, и го запраща на няколко метра. После се обръща и се вглежда ядосано в резултата от жалките ни усилия. — Трябва да я изгорим.

— Да я изгорим ли? — излиза от устата ми, преди да помисля. — Не можем да я горим. Това е.

Рейвън се обръща към мен с пламнали очи.

— Не можем ли? Добре, тогава ти предложи какво да правим. Искаш да я оставим в болничната стая ли?

Повиши ли Рейвън тон, обикновено подвивам опашка, но този път не отстъпвам.

— Тя заслужава истинско погребение — казвам, мислено заповядвайки на гласа си да спре да трепери.

Рейвън скъсява разстоянието между нас с две крачки.

— Пилеем си енергията — просъсква в лицето ми и аз разбирам с изненада колко много ярост и отчаяние таи в себе си. Спомням си какво каза на Так преди няколко дни: „Всички ще преживеят. — Трябва да я пестим. Тепърва ще ни трябва.“

После впива очи в мен и казва силно, за да я чуят и другите:

— Трябва да я изгорим.

Увиваме тялото й в изпраните от Рейвън чаршафи. Сигурно още тогава е подозирала, че може да се наложи да ги използваме за тази цел, ми идва наум и от тази мисъл ми се повдига.

— Лена — пронизва ме гласът й, — хвани я за краката.

Аз се подчинявам. Тялото на Миако е по-тежко, отколкото изглежда. Като че ли смъртта е превърнала костите й в желязо. Стискам зъби и повдигам, бясна на Рейвън. Толкова съм ядосана, че съм готова да се изплюя в лицето й.

Ето в какво ни превръща Пустошта. Ето до какво сме свели живота си. Гладуваме, умираме, увиваме приятелите си в стари парцаливи чаршафи и ги горим навън. Знам, че причината не е в

Рейвън, а в хората от другата страна на оградата, в Онези, зомбитата, от които доскоро бях част — но гневът замъглява съзнанието и прогаря дробовете ми.

На малко повече от километър от базата има сухо дере, сигурно някога през него е текла река. Оставяме тялото на Миако там и Рейвън полива чаршафите с бензин, съвсем малко, защото трябва да го пазим за нас. Снегът се е засилил, мокри чаршафите и в първи момент огънят не тръгва. Блу започва да плаче на глас и Баба я избутва далеч от тялото с думите:

— Тихо, Блу! Сълзите ти не помагат с нищо.

Блу заравя лице в голямата плетена жилетка на Баба, за да заглуши риданията си. Сара стои с бяло като платно лице и трепери като лист.

Рейвън сипва още малко бензин и огънят най-после се разгаря. Във въздуха се усеща задушлив дим и миризма на изгоряла коса. Звукът също е ужасяващ и ме кара да си представям отделянето на плътта от костта. Рейвън започва надгробното слово, но скоро слага ръка на устата си, явно и на нея й се повдига. Обръщам глава. Сълзите напират в очите ми: от дима или от гнева — не знам.

Изведнъж ми се приисква да копая, да копая, да ровя в пръстта с ръцете си, да обърна цялата земя. Тръгвам като насън към базата. Трябва ми доста време, докато намеря старата памучна риза и шортите, които носех, когато прескочих оградата и дойдох в Пустошта. Сега ризата се е превърнала в кърпа за подсушаване на съдовете след миене. Това са единствените вещи от миналия ми живот, останки от другата Лена.

Хората се събират в кухнята. Брам разпалва угасналия огън, а Рейвън слага вода в чайника явно за кафе. Сара си играе с оръфана и заливана многократно с вода колода карти. Всички останали седят мълчаливо около масите.

— Хей, Лена — спира ме Сара, когато минавам покрай нея. Скривам шортите и ризата под якето и притискам здраво корема си с ръце. Не искам никой да разбере какво ще правя, особено пък Рейвън. — Искаш ли да изиграем едно сантасе?

— Не сега — изръмжавам аз.

Пустошта ни прави зли. Зли и коравосърдечни.

— Може да играем на нещо друго тогава — казва тя. — Може да играем на...

— Казах — не — отсичам и тичам нагоре по стълбата, преди да видя обидата в очите й.

Навън светът е покрит с бяла пелена. Студът ме захапва и аз спирам разколебана. Всичко е покрито с дебел слой замъгляващ погледа сняг, но миризмата от изгорялото тяло на Миако все още се усеща и аз си представям, че заедно със снега върху нас се сипе и нейният прах. Представям си как ни затрупва в съня ни, заравя ни в подземието и ни задушава там.

В единия край на базата има хвойнов храст, оттам започвам и завършвам тренировките си. Под него е чисто, снегът още не е пробил. Почиствам с ръкав земята и започвам да копая с ръце. Гневът и мъката пулсират в слепоочията ми и стесняват полезрението ми до малък тунел, в който ровя и ровя, без да усещам студа по разранените си ръце; кръвта се смесва с пръстта и залепва по пръстите ми, но аз дори не забелязвам. Оформям достатъчно голяма дупка и заравям последните остатъци от предишната Лена в земята под хвойновия храст.

Минават два дни от погребението на Миако, но снегът не спира. Рейвън оглежда загрижено небето всеки ден и мърмори нещо под носа си. Лу и Скуиръл — първите скаути — се завръщат. Вече сме пакетирали всичко, но продължаваме да ходим за вода, да събираме храна и дърва, да залагаме капани и да ловим каквото можем. Снегът затруднява работата ни, защото дребните животни са се скрили под земята. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Ще тръгнем едва когато се върне и последният от експедицията. Това може да стане всеки момент и ние го повтаряме непрекъснато пред Рейвън, за да я успокоим. Снегът вали бавно, но постоянно и превръща света в голяма бяла пряспа.

В настъпилото безвремие аз започвам да преглеждам гнездата за съобщения по два пъти на ден. Заледената кора на дърветата прави изкачването ми по-трудно, но аз не се отказвам. После се връщам в подземието и усещам как пръстите ми пулсират, докато животът се завръща в тях. През последните няколко седмици продуктите пристигат редовно, но понякога ги намираме по-нагоре, заседнали в плитчините, където водата замръзва по-бързо. Налага се да разбиваме леда с дръжките на метлите. После Роуч и Бък пренасят пакетите до фермата — уморени, но доволни.

Минават още няколко дни и снегът най-после спира. Сега чакаме единствено Хънтър и

Так.

Един ден заварвам гнездата оцветени в жълто. На следващия ден пак са жълти. На третия жълт ден Рейвън ме дърпа настрани.

— Тревожа се — казва ми тя. — Нещо не е наред от другата страна.

— Може отново да са започнали да патрулират — отвръщам аз. — Или са пуснали ток по оградата.

Тя прехапва устни и поклаща глава.

— Каквото и да става, е сериозно. Всички знаят, че по това време ние се местим на юг. Ако не получим следващата пратка, запасите от храна може да не ни стигнат.

— Сигурно е временно. Утре непременно ще получим пратката.

Рейвън отново клати глава.

— Не можем да чакаме — казва тя и гласът й потрепва.

Знам, че не се тревожи само за продуктите. Мисли за Хънтър и Так.

На следващия ден небето просветлява, слънцето се вдига високо и земята се стопля. Ярките лъчи пробиват през високите клони и снегът се топи по дърветата на малки криволичещи вади. Снегът донесе тишината, но с топенето гората отново се събужда за живот, навсякъде нещо капе, друго чурулика, трето припуква. Сякаш някой е махнал намордника на гората и тя не може да си намери място от радост.

Топлото време повишава настроението на всички, освен на Рейвън, която прави ежедневното си проучване на небето и мърмори:

— Няма да е за дълго.

Тръгвам през кишата към гнездата. Става ми толкова топло, че свалям якето и връзвам ръкавите му около кръста си. Днес гнездата ще бъдат зелени, усещам го. Ще бъдат зелени, продуктите ще пристигнат, Хънтър и Так ще се върнат и всички ще тръгнем на юг. Ярките слънчеви лъчи подскачат по черните клони и пред погледа ми започват да танцуват цветни петна, да проблясват червени и зелени искри.

Стигам до гнездата, свалям якето и го окачвам на един от ниските клони. Хващам се за същия клон и тръгвам нагоре. Днес намирам лесно пътя, сърцето ми подскача от радост, каквато не съм усещала от много време. Отдалече се носи нежно бръмчене, усещам слабата вибрация във въздуха, трепти, сякаш хор на щурци оглася гората в топла лятна нощ. Аз прескачам от клон на клон и си мисля: на този свят има достатъчно място за всички. Отвъд оградите, отвъд правилата и законите има колкото си искаш място за нас. Ще пътуваме спокойно и ще пристигнем невредими.

Гнездата са съвсем близо. Премествам теглото си на другия крак и оглеждам за по-удобно място, откъдето мога да се прехвърля на най-горния клон. В същия момент пред очите ми преминава сянка, изниква толкова неочаквано, че се стряскам и политам назад, но в последния момент успявам да се задържа за клона. Представям си свободното падане надолу и сърцето ми се качва в гърлото.

И изведнъж виждам, че онова, което ме изплаши, не е сянка, а птица. Птица, която се прибира в гнездото си. Цялата в боя. Разтърсва криле и пръска всичко наоколо.

Боята е червена. Червена. Червена.

Взирам се между клоните и чак сега забелязвам десетките кръжащи над главата ми птици с червени криле.

Червеното означава „Бягай“.

Не знам откъде намирам сили да сляза от дървото. Пързалям се надолу, свличам се като чувал. Страхът ме лишава от ловкостта и грацията на движенията ми.

Червеното означава „Бягай“. Последните няколко метра взимам, като скачам и се претъркулвам в снега. Студът преминава без проблеми през дънките и пуловера. Грабвам якето и хуквам през гората. Белият сняг ме заслепява и тичам с насълзени от ярката светлина очи. Всяка крачка е агония. Сякаш сънувам един от онези кошмари, в които човек се мъчи да избяга от нещо страшно, но не може да помръдне от мястото си.

Бръмченето, което чух преди малко, се засилва. Не звучи като песен на щурци, а на стършели.

Като мотоциклети.

Тичам с всички сили към подземието, гърдите ми пламват, гърлото ме заболява и сълзите потичат от очите ми. Искам да крещя. Да разперя криле и да полетя. За миг ми минава през ума: „Може да е някаква грешка. Няма да се случи нищо лошо“.

Бръмченето преминава в рев и над дърветата се показва първият самолет. Приближава с крясък към базата.

Но не. Аз съм тази, която крещи.

Крещя и тичам. Пищя, когато самолетите ме настигат, и крещя, когато първите бомби достигат до земята и я опожаряват.