Пандемониум

сега

Събранието приключва и аз тръгвам след тълпата през изхода към ранния пролетен следобед. Енергията все още пулсира в нас, но на воднистото слънце и студения въздух изглежда някак по-зла, по-подла, като импулс за разрушение.

На паркинга ни чакат няколко автобуса и опашките от хора вече се извиват по стъпалата на Джавис Сентър. Чакам половин час да дойде редът ми; през това време хората пред мен пълнят три автобуса и аз, докато ги гледам да тръгват в различни посоки, разбирам, че съм си забравила едната ръкавица в залата. Иде ми да изругая, но се усещам навреме. Тук съм заобиколена от излекувани, направо съм приклещена между тях, и не искам да събуждам подозренията им.

Пред мен има не повече от двайсетина души и за момент решавам да зарежа ръкавицата. Но през последните шест месеца научих много мъдри неща и едно от тях е: в Пустошта се смята за грях да пилееш вещи и определено носи лош късмет. „Днес пилееш, утре плачеш“ — това е една от мантрите на Рейвън.

Измъквам се от опашката, предизвиквайки озадачени погледи и смръщени вежди, и се качвам по стълбите към остъклената врата. Регулаторът с детектора не е там, но радиостанцията му е включена и оставена до изпито наполовина кафе в чаша без капак. Жената, която провери личната ми карта, също не е на мястото си и брошурите на СДА са прибрани от сгъваемата масичка. Главното осветление е изключено и сега фоайето изглежда още по-голямо.

Бутам двойната врата към залата и моментално губя ориентация. Пред мен се извисява огромен планински връх, снежният му калпак се надвесва над мен, сякаш всеки момент ще падне отгоре ми. Трябва ми време, преди да зацепя, че образът е проектиран на екрана, който допреди малко показваше уголеменото лице на Джулиан Файнман. Останалата част от залата е тъмна и ярката картина е още по-впечатляваща. Виждам ясно тъмния кръг от борове в основата на хълма и острия като стрела връх с корона от бяла снежна дантела. Дъхът ми спира от красивата гледка.

След миг картината се променя. Този път гледам светложълтия пясък на някакъв плаж, зад който бушува синьо-зелен океан. Потискам вика на възхищение и неволно правя няколко крачки напред. Не съм виждала океан, откакто напуснах Портланд.

Картината отново се променя и екранът се изпълва с високи дървета, вдигнали чела към едва забележимото между гъстите им корони небе. Лъчите на слънцето падат под различни ъгли към червеникавите стволове, горските цветя и зелената папрат под тях. Отново пристъпвам напред, завладяна от гледката... и се блъскам в един от сгъваемите метални столове. Чува се трясък, някой мигновено става от първата редица и сянката му преминава през екрана, закривайки част от вековната гора. След миг екранът избледнява, светлините се включват и аз виждам Джулиан Файнман. Дистанционното управление е в ръката му

— Какво правиш тук? — пита гневно той. Очевидно съм го пипнала неподготвен. Без да дочака отговор, Джулиан добавя рязко: — Събранието свърши.

Но зад външната агресия прозира нещо друго: смущение. Веднага схващам какво става. Ето я тайната на Джулиан Файнман — той седи в тъмното, наслаждава се на красивата природа и жадува за други светове. Откритието ме изненадва толкова силно, че едва успявам да скалъпя отговора си.

— Аз. аз си изгубих ръкавицата.

Джулиан отмества поглед от мен. Пръстите му се стягат около дистанционното. Но когато очите му се връщат при моите, виждам, че си е възвърнал самообладанието, а с него и

вежливостта.

— Ще ти помогна да я намериш — казва мило той. — Къде беше седнала?

— Не — викам някак прекалено силно. Все още съм в шок от видяното.

Въздухът между нас вибрира от напрежение, както беше по време на събранието. Дълбоко в мен нещо започва да боли. Планинският връх, ширналият се на големия екран океан, всичко това ме пренася в един друг свят, толкова реален, че ми се приисква да се гмурна в онази гъста гора и да близна снега върху острия връх като сметана върху крайчеца на малка лъжичка. За миг отварям уста да го помоля да угаси светлините и да пусне отново кадрите.

Но това е Джулиан Файнман — въплъщение на всичко омразно за мен. Не искам да го моля за нищо.

Връщам се бързо до мястото, където седях. Джулиан стои напълно неподвижен пред мъртвия екран и въпреки че не помръдва, не ме изпуска от поглед. Само очите му се движат. Усещам ги да шарят по врата и по гърба ми, да ровят в косата ми. Бързо намирам ръкавицата, изправям се и я размахвам към него, за да го уверя, че не лъжа.

— Открих я — казвам и като избягвам погледа му, тръгвам към изхода.

Той ме спира с въпрос:

— От колко време си в залата?

— Какво? — обръщам се аз и го поглеждам объркано. Сега лицето му е непроницаемо.

— Откога си тук? Колко снимки видя?

Не отговарям веднага. Не съм сигурна дали това не е някакъв тест.

— Видях планината — казвам накрая.

Той свежда поглед към краката си, после отново среща моя. Дори и от това разстояние чистият и наситен цвят на очите му ме оставя без дъх.

— Търсим укрепления — пояснява той и вдига предизвикателно брадичка, сякаш очаква да възразя. — Сборища на Невалидни. Използваме целия набор от проследяваща техника.

Ето ти още една важна подробност — Джулиан Файнман е лъжец.

В същото време фактът, че някой като Джулиан използва думата „невалиден“, е знак за прогрес. Преди една година в затворените градове се твърдеше, че Невалидните не съществуват. Че са ги изтребили при бомбардировките. Че ние сме просто част от старите митове и легенди наред с еднорозите и върколаците.

Но това беше преди Инцидента, преди Съпротивата да се активира. Сега вече няма как да си затварят очите за нас.

Насилвам се да се усмихна и казвам:

— Надявам се да ги откриете. Да ги намерите всички до един.

Джулиан кима.

Обръщам се към изхода и добавям по-тихо:

— Преди те да ви открият.

— Какво каза? — звънва гласът му в празната зала.

Поглеждам го през рамо и повтарям:

— Преди те да ви открият.

Бутам летящата врата и оставям крилата й да се люлеят зад мен.

Когато стигам до Бруклин, слънцето вече залязва. Отварям вратата на апартамента и отвътре ме лъхва студ. В антрето свети една-единствена лампа и хвърля дълги сенки по стените. На масичката в коридора има малка купчина с писма.

НИКОЙ НЕ Е В БЕЗОПАСНОСТ, ДОКАТО НЕ СЕ ИЗЛЕКУВАТ ВСИЧКИ — чета лозунга върху плика на първото писмо, напечатан малко над адреса. Под него има друг надпис: ПОДКРЕПЕТЕ СДА.

До писмата има малък сребърен поднос с нашите идентификационни карти. Личните карти са две. Едната е на името на Ребека Ан Шърман, другата е на Томас Клайв Шърман: и двамата гледат строго от портретните си снимки, погледите им са устремени право напред. Ребека има черна като въглен коса, разделена на път, точно до милиметър в средата, и големи тъмнокафяви очи. Косата на Томас е подстригана толкова късо, че е трудно да прецениш какъв цвят е. Очите му се притворени, сякаш му се спи.

Под личните карти са документите им, защипани и подредени един за друг. Ако някой реши да се разрови в тях, ще научи лесно подробности: място на раждане, родители и прародители, завършени училища, размер на заплатата, евентуални наказания за неподчинение, резултата от оценяването им, изкарани курсове, датата и мястото на сватбата и всички предишни адреси.

Естествено, Ребека и Томас не са по-реални от Лена Морган Джоунс: момиче с тясно лице и същия сериозен поглед от снимката на идентификационната й карта. Оставям я до тази на Ребека, защото тук човек никога не знае кога ще решат да минат на проверка или ще започнат преброяване на населението. По-добре е в такъв момент да не се налага да пребъркваш всички шкафчета, за да се легитимираш.

Когато се преместих да живея в Ню Йорк Сити, най-после разбрах откъде идва манията на Рейвън за ред в Пустошта. Тук на повърхността всичко трябва да изглежда наред. Да е гладко и чисто. Не бива да има никакъв пропуск, дори и най-малкия.

Така няма да биеш на очи. И никой няма да те заподозре.

Пердетата в хола са спуснати. Те пазят топлината вътре, а очите на съседите, регулаторите и преминаващите патрули — навън. В Зомбиленд винаги те наблюдават. Хората няма какво друго да правят. Не мислят; не изпитват любов, омраза или тъга: не усещат нищо, освен страх и желание за контрол. Затова наблюдават, надзъртат, следят.

Тръгвам към кухнята в дъното на апартамента. На стената над масата виси портрет на Томас Файнман и друг на Кормак Т Холмс — специалиста, извършил първата успешна процедура за лечение на делириума. До печката има малка ниша с рафтове, запълнени от край до край с хранителни продукти. Не е лесно да се отърсим от спомена за нечовешкия глад в Пустошта и тримата тайно един от друг складираме храна, пълним чантите си с мюсли и тъпчем захар в джобовете си, защото никой от нас не знае кога гладът ще ни застигне отново.

Широката страна на нишата всъщност е скрита врата. Отварям я и още преди да сляза по грубо скованата дървена стълба, чувам гневни реплики и подвиквания. Рейвън и Так се карат — нищо ново под слънцето. Так казва ядосано:

— Не мога да разбера защо не бива да сме честни един към друг. Нали целта ни е обща?

Рейвън отвръща хапливо:

— Сам разбираш, че не бива да разкриваме целия план, Так. Така е по-добре. Имай ми доверие.

— Ти си тази, която не се доверява на ни...

Затварям с трясък вратата зад себе си, за да разберат, че съм тук, и Так замлъква по средата на думата. Мразя да ги слушам, когато се джафкат. Преди да избягам в Пустошта, не бях чувала възрастни да се карат. Но с времето свикнах. Нямам избор. Те непрекъснато се заяждат за нещо.

Докато слизам по стълбите, Так се обръща към стената и разтрива носа си с ръка. Рейвън ме посреща на нож.

— Закъсня — впива поглед в мен. — Събранието свърши преди няколко часа. Какво те забави?

— Изпуснах първия курс на автобусите. — И преди Рейвън да започне с критиките, добавям: — Забравих си ръкавицата в залата и трябваше да се върна да си я взема. Говорих с

Джулиан Файнман.

— Какво си направила? — ахва Рейвън. Так въздъхва и се почесва по ребрата.

— Само няколко думи. Разговаряхме по-малко от минута. — Отварям уста да им разкажа за картините на екрана, но в последния момент се отказвам. — Нищо не се случи. Беше готино.

— Не е готино, Лена — сопва ми се Так. — Забрави ли какво ти казахме? Не се набивай на

очи.

Понякога ми се струва, че Так и Рейвън приемат ролите на Томас и Рейчъл — строги пазители на реда — прекалено сериозно, и трябва да се боря с подтика да извъртя очи.

— Не беше кой знае какво — упорствам аз.

— Всичко е „кой знае какво“. Не разбираш ли? Ние...

— Разбира — прекъсва го Рейвън. — Чувала го е хиляди пъти. Остави я на мира.

Так стисва устни на тънка линия и се вглежда в нея. Рейвън издържа на погледа му. Знам, че са си сърдити за нещо друго, не само за мен, но изведнъж ме залива огромно чувство на вина. За каквото и да са се карали, аз само утежнявам нещата.

— Нямам думи — изсумтява той и аз знам, че репликата му не е отправена към мен. Става, профучава покрай нас и изкачва стълбата на бегом.

— Къде тръгна? — извиква след него Рейвън и за един миг ми се струва, че виждам непознато пламъче в очите й — може би страх, може би молба. Но преди да го определя, то изчезва.

— Навън — измърморва Так, без да се обръща. — Тук не ми достига въздух. Едва дишам.

Стъпките му стигат догоре, вратата се отваря, после се затваря и аз и Рейвън оставаме сами. В първия момент се възцарява пълно мълчание. После Рейвън се засмива малко пресилено и казва:

— Не му обръщай внимание. Знаеш го какъв е Так.

— Знам го — отвръщам и поглеждам встрани.

Напрежението от престрелката продължава да витае из въздуха. Так беше прав. Атмосферата тук е тежка и липсва въздух. Обикновено мазето е любимото ми място, защото е нашата тайна стая. Так и Рейвън също я обичат. Това е единственото място, където можем да свалим маските, фалшивите имена и фалшивото си минало и да си бъдем ние. Освен това тази стая наистина е обитаема. Горе всичко си е нормално, мирише като всяка нормална къща и е пълно с нормални за една къща неща. Но някак си нещо не е както трябва, сякаш конструкцията й е изместена с няколко сантиметра от основата.

За разлика от горната част, мазето е направо отврат. Рейвън не успява да чисти и подрежда толкова бързо, колкото Так цапа и разхвърля. Навсякъде се виждат купчини с книги — истински книги, стари и забранени. Так ги колекционира. Нищо повече. Складира ги, както ние складираме храна. Опитах се да прочета някои от тях, исках да разбера какво е било, преди да одобрят лечението и да сложат тези огради, но не успях да си го представя. Цялата тази любов, тези вълнения и страдания. По-добре е да не мисля за такива неща.

Алекс обичаше книгите. Той пръв ме запозна с поезията. Това е една от причините да не чета повече.

Рейвън въздъхва и започва да събира пръснатите по паянтовата дървена маса документи.

— Всичко е заради този проклет митинг — казва тя. — Всички са като полудели.

— Защо? Какво става? — поглеждам я аз.

Тя маха с ръка.

— Едно и също. Носят се слухове, че ще има провокация. Подземните казват, че Лешоядите се организират, щели да съберат много хора и да дойдат на демонстрацията. Но нищо още не е потвърдено.

Гласът на Рейвън реже като с нож. Колкото до мен, аз се вцепенявам от думата „лешояди“. Дори не смея да я произнеса на глас. Тя оставя лош вкус в устата ми, вкус на гнило, на пръст. Всички ние — Невалидните и несъгласните — мразим Лешоядите. Те са обида за нас. Опорочават всичко, което ние се опитваме да постигнем. Лешоядите са невалидни като нас, но не се боря за нищо. Ние искаме да съборим стените и да се отървем от процедурата. Те искат да сринат градовете до основи, всичко да стане на прах. Те крадат, убиват и оставят след себе си опожарени места.

Натъквала съм се само веднъж на Лешояди, но още сънувам кошмари.

— Няма да могат да ни попречат — отвръщам, опитвайки се да звуча уверено. — Не могат да се организират.

Рейвън свива рамене.

— Надявам се да си права.

Тя подрежда книгите една върху друга и внимателно подравнява ъглите им. Докато я гледам да подрежда старателно тези книги насред целия хаос около нас, изведнъж ми става мъчно за нея. Сякаш това има някакво значение, сякаш ще помогне.

— Да ти помогна ли?

— Не се тревожи — усмихва се Рейвън. — Това си е моя работа.

Това е друга от любимите й фрази. Превърнала се е в нейна мантра наред с упоритото повтаряне, че с миналото е свършено. Други нейни любими изрази са: „Прави каквото ти казвам“; „Остави на мен да се тревожа“. Мисля си, че всеки има нужда от мантри — приказки, които разказваме на себе си, за да продължим напред.

— Добре — кимам и за миг двете оставаме безмълвни, загледани една в друга.

Колко странно! Понякога възприемам Рейвън като семейство, тя е най-близкият ми човек в целия свят, но друг път ми минава през ума, че не знам за нея нищо повече, освен онова, което научих още през август, когато ме е откри в гората и ме върна от мъртвите. Оттогава не съм добавила нищичко. Нямам никаква представа какъв човек е била, преди да дойде в Пустошта. Тя е заровила тази част от живота си дълбоко в себе си, прибрала я е на тъмно и недосегаемо място.

— Хайде, качвай се — посочва с глава към стълбата тя. — Вече е късно. Трябва да хапнеш нещо.

Тръгвам нагоре и прокарвам съвсем леко пръсти по металната табелка на стената. Тази табела е много важна за нас. Намерихме я в Пустошта, полузакрита в пръстта и боклуците, докато пътувахме на юг. По онова време всички бяхме близо до смъртта, изтощени, прегладнели, болни и треперещи от студ. Брам я забеляза пръв. Вдигна я, в същия момент слънцето проби през облаците и белият метал сякаш избухна в пламъци, заслепи ме и трябваше да примижа, за да прочета написаните под номера думи.

Стари думи, които ми върнаха силите:

„Живей свободно или умри“.

Четири думи. Двайсет букви. Ръбчета, издатини и завъртулки под пръстите ми.

Табелката се превърна в наша приказка. Оттогава си я повтаряме непрекъснато и постепенно мечтите ни започват да се превръщат в реалност.