Пандемониум

сега

С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас.

— Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки.

— Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас.

— Защото вали сняг — усмихва се Алекс.

Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля.

— Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема.

— Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли?

— Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват.

— Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди.

— Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс!

— Лена Морган Джоунс!

Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца.

Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети клас на женската гимназия „Куинси Едуардс“, в Седемнайсети район на Бруклин, забива в мен възмутения си поглед. Тази седмица за трети път заспивам в часа й.

— Очевадно законите на природата са скучна материя за теб. Може би едно отиване до кабинета на директорката ще те събуди? — казва тя.

— Не!

Реакцията ми е доста по-бурна, отколкото се очаква от една ученичка, и това предизвиква нов пристъп на смях у другите момичета.

Лена Морган Джоунс дойде в „Едуардс“ преди малко повече от два месеца, веднага след зимната ваканция, и за това време вече й лепнаха етикета „Откачалка“ номер едно. Всички ме избягват, като че ли съм болна от Онази болест.

Само ако знаеха!

— Това е последно предупреждение, госпожице Джоунс — отсича госпожа Фирщейн. — Ясно ли ви е?

— Повече няма да се повтори, обещавам — отвръщам и се старая да изглеждам кротка и послушна. Избутвам настрани спомена за кошмарния сън, за Алекс, за Хана и за старото ми училище, избутвам, избутвам, избутвам докрай, както ме научи Рейвън, и повтарям няколко пъти наум: „Старият ти живот е мъртъв. Той не съществува“.

Госпожа Фирщейн ми хвърля последен поглед, предназначен, предполагам, да ме стресне, обръща се към дъската и се връща към урока за божествената енергия на електроните.

На предишната Лена косата й щеше да се накъдри от учителка като госпожа Фирщейн. Тя е стара, гадна и лицето й напомня за кръстоска между жаба и питбул. Такива като нея превръщат лечението в безсмислена процедура, защото е невъзможно човек да допусне, че и хора като нея биха могли да изпитват някакви чувства.

Но предишната Лена също е мъртва.

Аз я погребах.

Оставих я зад оградата, зад стената от огън и дим.