Пандемониум

тогава

В началото беше огънят.

Огън в краката и гърдите ми; огън, разкъсващ всеки нерв, всяка клетка на тялото. И аз се раждам от него в адски болки. Изниквам от горещата задушлива вълна и си пробивам път през тъмно и влажно място, наситено с непознати звуци и миризми. И започвам да бягам. Бягам, бягам и когато не мога повече, продължавам да бягам, а когато краката ми отказват, започвам да пълзя, забивам нокти в пръстта и напредвам сантиметър по сантиметър, придвижвам се между бурените на тази странна и нова действителност като червей.

И докато се раждам, кървя.

Нямам представа колко навътре в Пустошта съм навлязла и колко време съм бродила из гората, преди да осъзная, че съм ранена. Явно куршумът на някой от регулаторите ме е застигнал, докато съм се катерела по оградата. Уцелил ме е отстрани, малко по-долу от подмишницата, защото тениската там е напоена с кръв. Слава богу, късметът е бил на моя страна, защото раната не е дълбока. Но кръвта и разкъсаната плът превръщат картината около мен в действителност. Възприемането на непознатото място и огромните дървета около мен ми помагат да осъзная какво се случи и какво оставих зад гърба си.

И какво ми отнеха.

Стомахът ми е празен, но аз непрекъснато повръщам. Изкарвам слюнка и въздух и ги пръскам по килима от листа от двете ми страни. Над главата си чувам бодрата песен на птиците. Някакво животинче се приближава, за да разбере какво става, после бързо се шмугва обратно в шубраците.

Мисли, мисли, момиче. Мисли за Алекс. Мисли какво би направил той на твое място.

Той е тук. До теб. Представи си го.

Събличам тениската, разпарям я, избирам най-чистото парче и го стягам около гърдите си, за да притисне раната и да спре кръвта. Не знам къде се намирам, нито накъде отивам. Знам само, че трябва да продължа напред, все по-навътре и все по-далеч от загражденията, от кучетата, от пушките и от... Алекс.

Не. Алекс е тук. Трябва да си го представиш.

И аз продължавам стъпка по стъпка, борейки се с тръните, пчелите, комарите, ниските клони на дърветата и с кръжащите в натежалия от мъгла въздух какви ли не мушици. Най-после достигам някаква река, влизам в нея, но изтощението ми е толкова голямо, че течението й едва не ме отнася. През нощта руква силен и леденостуден дъжд. Трепереща от студ и умора, аз се сгушвам между корените на гигантски дъб. В тъмнината около мен невидими животни пищят, пръхтят и шумолят и ме плашат толкова много, че не мога да затворя очи. Мисля си, че ако заспя, ще умра.

Затова продължавам напред. Стъпка по стъпка, после сантиметър по сантиметър.

Когато краката ми отказват, оваляна в прах и кал, и с вкус на пожар в устата, продължавам да пълзя.

Пълзя и ровя твърдата земя с нокти като червей.

Ето как се роди новата Лена.

Идва момент, когато не мога повече да се движа, не мога да измина дори един сантиметър. Отпускам глава на земята и чакам смъртта. Умората не ми позволява да заспя. Отварям очи и поглеждам нагоре. Над мен е непрогледен мрак, гората от двете ми страни не пропуска нито лъч светлина, само свирещият зловеща погребална песен вятър разклаща клоните й. Загледана в мрака, виждам погребението си като на филм. Виждам как ме спускат в някаква тъмна и тясна дупка, виждам леля Каръл и Хана, майка ми и сестра ми също са тук, и дори отдавна починалият ми баща. Всички гледат как спускат тялото ми в гроба и пеят тъжни песни.

Попадам в дълъг черен тунел, тъмен и влажен, но не ме е страх, защото знам, че Алекс ме чака от другата страна. Стои на изхода и се усмихва, окъпан в слънчева светлина, протяга ръце към мен. Вика ме...

„Хей! Хей!“

„Събуди се!“

— Хей, събуди се! Хайде, отвори очи!

Гласът ме изважда от тунела. Отварям очи, но когато вместо лицето на Алекс виждам нечие друго, непознато, с дребни сурови черти, разочарованието ме залива като студен душ. Мозъкът ми блокира и светът около мен заприличва на счупено огледало. Очите ми не възприемат целия образ, а само парченца от пъзел, които не ми говорят нищо — черна коса, голям остър нос, яркозелени очи.

— Хайде, момиче, ела на себе си. Брам, къде е водата, за Бога?

Някой пъха ръка под главата ми и изведнъж спасението идва. Леденостудената течност връща живота в мен, изпълва устата ми, слиза по гърлото, мокри брадичката и отмива вкуса на прах и дим. В първия момент се задавям, започвам да кашлям и едва не се разплаквам. Но после успявам да преглътна, отварям уста и започвам да лоча като куче. Ръката продължава да придържа главата ми и гласът ми нашепва окуражително:

— Точно така. Пий колкото искаш. Вече си добре. Вече си в безопасност.

Ето как се раждат хората. В началото са напълно безпомощни, но щом се сгушат в нечии силни ръце, започват лакомо да сучат.

Треската ме поваля отново. Заспивам, будя се рядко и за малко, и спомените от будните часове са несвързани и неясни. Помня ръката под главата си. Помня още, че други ръце ме държат и други гласове ми говорят. Някой ме вдига и понася нанякъде и над мен се завърта калейдоскоп от зелено във всичките му нюанси, размесено с малки парченца синьо небе. По някое време надушвам дим от огън, усещам нещо студено и мокро по кожата си и дочувам приглушени разговори. Друг път се събуждам с пареща болка някъде отстрани по тялото ми, някой допира парче лед до мен и с него идва и облекчението. Помня още, че краката ми лежат върху нещо меко и приятно.

А във времето между тези усещания има само кошмари, неспирен низ от сънища, каквито не съм сънувала досега. Сънища, пълни с експлозии и насилие. Сънища с топяща се в пожарища човешка плът и черепи, превърнати от пламъците в черни въглени.

Редят се кошмар след кошмар и в нито един не успявам да достигна до Алекс. Той върви пред мен в тунела, но щом протегна ръка, неизменно изчезва през светлия изход.

При всяко събуждане онова момиче с черната коса и острите черти е там, поднася ми вода или притиска студена кърпа до челото ми. Ръцете й миришат на дим и на бор.

И през цялото време зад този трескав ритъм, зад мятането от будно състояние до несвяст и обратно, зад това редуване на горещи вълни с кучешки студ пулсира думата, която момичето повтаря непрестанно, толкова често, че тя влиза в сънищата ми, разсейва тъмнината в тях и ме измъква от гъстата тиня: спасена, спасена, спасена. „Ти си спасена. Ти си в безопасност“.

Най-после, след не знам колко време, треската отминава и сякаш понесена от бавна и мощна вълна, постепенно достигам до брега, който разделя съзнанието от безсъзнанието.

Преди да видя нещата, първо ги усещам: чувам тракане на чинии и приглушени разговори, долавям миризма на пържено и първата ми мисъл е, че съм си у дома, в къщата на леля Каръл, и чакам да ме извикат за закуска — утрин като всяка друга.

Но после нахлуват спомените — бягството с Алекс, преследването, страшните самотни дни и нощи в Пустошта. Връщат се като шамар, аз потръпвам, отварям очи и се опитвам да седна, но тялото не ме слуша. Успявам единствено да надигна глава; останалата част от мен остава неподвижна, сякаш е вградена в камък.

Тъмнокосото момиче — сигурно то ме е намерило и довело тук (където и да е това „тук“) — стои в ъгъла пред мивка с голямо каменно корито. Явно ме чува, докато пъшкам, и се обръща към мен.

— Полека — казва тя, вдига мокрите си ръце и избърсва потта от челото.

Оглеждам момичето внимателно. Чертите на лицето му се изострени, очите са големи и напрегнати като на диво животно. Зъбите са дребни, прекалено дребни за тази голяма уста, и леко криви.

То прекосява стаята, навежда се над мен и добавя:

— Цял ден беше в безсъзнание.

— Къде съм? — грача аз. Гласът ми реже като трион, в първия момент не мога да го разпозная.

— В основната база — казва то и ме оглежда внимателно — Така го наричаме ние.

— Искам да кажа. — Започвам да се боря със себе си, опитвам се да сглобя картинката на случилото се, да подредя събитията от минутата, когато прескочих онази ограда, но в главата ми е само Алекс. — Имам предвид това ли е Пустошта?

Странна сянка — на подозрение може би — минава по лицето на момичето.

— Да, това е свободната зона — отговаря предпазливо, става и без да каже повече нищо, изчезва през тъмния коридор. Някъде оттам, от вътрешността на къщата, долитат гласове, надига се бурен смях. Сърцето ми се свива от страх. Дали не сгреших, като споменах за Пустошта? Може тези хора да се окажат опасни. Досега не съм чувала някой да нарича нерегулираните земи „свободна зона“.

Но не, които и да са те, явно са на моя страна. Спасили са ме и дни наред са се грижили за мен. През цялото време животът ми е зависел от тяхната милост.

С големи усилия успявам да се надигна и с дълбока въздишка облягам глава на твърдата каменна стена зад мен. Цялата стая е каменна — груб каменен под, каменни стени, покрити на места с тънък слой мухъл, каменно корито с ръждясал кран останал кой знае откога. Нарът, на който лежа, е твърд и тесен, застлан със стари юргани. Той, няколкото кофи под старовремската мивка и един дървен стол — ето цялата мебелировка. Стаята няма прозорци и единствената светлина идва от два фенера на батерии, които разпръскват из помещението слаба синкава светлина.

На една от стените виси малък дървен кръст с прикован на него човек. Познавам този символ, той принадлежи на една от старите религии от времето, преди да намерят лечение за делириума, но не мога да си спомня на коя от всичките беше.

Ненадейно се пренасям в първи курс на гимназията в часа по история. Виждам госпожа Денвър, учителката ни по история в Портланд, да ни фиксира със змийските си очи зад огромните очила, да забива пръст в учебника и да почуква по него.

— Виждате ли? Разбирате ли сега? Тези стари религии до една проповядват любов. До една са заразени с делириум, пропити са с тази болест.

Тогава, разбира се, това изглеждаше ужасно. И вярно.

Любов — най-страшното от всички страшни неща.

Любов, която те убива.

Алекс.

И двамата боледувахме от нея.

Алекс.

Той умря.

Алекс.

А ти не.

— Намерихме те полумъртва — казва спокойно и с равен тон момичето, когато се връща в стаята. С двете си ръце държи глинена купа и я носи внимателно към леглото. — Дори по-зле. Не вярвахме, че ще прескочиш трапа. Но аз реших, че сме длъжни да опитаме.

То ме поглежда разколебано, сякаш не е сигурно, че си заслужавам усилията, и за момент заприличва на братовчедка ми Джейн, когато слага ръце на кръста и ме поглежда с подозрение, като че ли не вярва, че ще се справя с поставената ми от нея задача. Бързо затварям очи, за да спра напиращите спомени, да върна обратно в миналото потока от вече мъртви за мен образи и лица.

— Благодаря ти — изричам пресипнало.

Момичето свива рамене.

— Пак заповядай — казва нехайно и изглежда искрено. После придърпва стола до леглото ми и сяда. Косата му е дълга и черна, вързана на плитка над лявото ухо. Зад него се вижда белегът от процедурата — трите точки, подредени точно както при Алекс. Белега го има, но момичето очевадно не е излекувано. Щом е тук, от другата страна на оградата, значи е Невалидна.

Опитвам се да се изправя и да седна, но успявам да се задържа само няколко секунди, после, изтощена от усилието, облягам глава на стената. Сякаш съм кученце, което се бори за живота си. Болката зад очите ми е непоносима, а когато най-после успявам да извъртя поглед надолу и да се огледам, виждам, че цялата съм в рани. Има ги всякакви — порязвания, ожулвания, натъртвания и следи от ухапвания на насекоми.

Купата, която донесе момичето, е пълна с някаква сивкава каша, нашарена със зелени точици. То я поднася към мен, но в последния момент спира нерешително.

— Ще можеш ли да я държиш сама?

— Разбира се, че ще мога — сопвам се аз доста по-остро, отколкото исках.

Купата се оказва много по-тежка от очакваното и изисква огромни усилия да я вдигна до устните си, но все пак успявам. Гърлото ми е пресъхнало, като че ли някой го е напълнил с пясък. Странната смес изгаря небцето ми. И въпреки че в мен остава странен дъх на плесен, започвам да гълтам, да сърбам и омитам кашата до дъно.

— По-бавно — предупреждава ме момичето, но аз не мога да се спра. Гладът — тъмен и непобедим, чегърта вътрешностите ми и аз съм готова да изям и глинената купа, за да го заситя. Кашата свършва бързо и въпреки че червата ми започват да се бунтуват, на мен не ми е достатъчно.

— Ще повърнеш — клати глава момичето и взима празната купа от ръцете ми.

— Има ли още? — питам я аз.

— След малко ще ти дам.

— Моля те, сипи ми сега!

Гладът е навила се е в корема ми змия, която разяжда червата ми.

То въздъхва, става и изчезва в тъмния коридор. Разговорите отвън стават все по-ясни, шумът нараства прогресивно и изведнъж замира рязко. Настъпва тишина. Чернокосото момиче се връща с втора пълна с каша купа. Взимам я от ръцете му и то сяда на стола, вдига колене и подпира брадичката си на тях, както правят децата. Коленете му са кафеникави и кльощави.

— Е — вдига брадичката си то, — откъде премина границата? — Но щом вижда колебанието ми, веднага добавя: — Няма нищо. Ако не ти се говори за това, недей.

— Не, няма проблем — казвам и отпивам от купата. Този път поглъщам съдържанието й много по-бавно, наслаждавайки се на странния вкус на земя. Кашата е много гъста, сякаш е приготвена от камъни, и от това, което знам за живота в Пустошта, няма да се учудя, ако излезе точно така. Алекс ми беше казал, че хората тук са се научили да оцеляват с минимално количество храна.

— Идвам от Портланд — казвам и поглеждам дъното на купата. То е празно, но змията в корема ми продължава да смуче и гризе. — Нямам представа къде се намирам сега.

— На няколко километра от Рочестър — осведомява ме момичето.

— Рочестър, в Ню Хампшър ли имаш предвид? — зяпвам невярващо.

— Да — смее се то. — Сигурно си се лутала цяла вечност из храсталаците. От колко време си сама?

— Не знам. — Облягам глава на стената. Рочестър, Ню Хампшър. Явно съм тръгнала на юг, покрай граничната стена, и незнайно как съм се оказала на осемдесет километра югозападно от Портланд. Затварям очи. Умората отново ме надвива, въпреки че през последните дни не правя нищо друго, освен да спя. — Изгубила съм представа за времето.

— Брей, много печена — казва момичето. Не знам какво значи да си „печен“, но мисля, че се досещам. — Как успя да минеш?

— Аз... не бях сама — казвам и змията в стомаха ми застива с отворена уста. — Планът ни беше да минем заедно.

— Били сте двама, така ли? — пронизва ме с поглед то. Очите му са големи и черни като косата. — С приятелка ли си тръгнала?

Не знам какво да отговоря. С приятел? С най-добрия ми приятел. С любимия? Или с голямата ми любов? Все още не съм свикнала с тази дума, все още ми се струва светотатство да я изрека, затова просто кимам.

— Какво стана? — пита момичето, този път малко по-меко.

— Той. той не успя да се измъкне. — Щом чува, че е „той“, момичето ме поглежда разбиращо. Щом сме тръгнали от Портланд заедно, от място, забранено за невалидни, значи между нас е имало нещо повече от приятелство. За щастие не пита за подробности. — Стигнахме заедно до границата. Но там охраната и регулаторите. — Болката отново започва да дълбае в корема ми. — Бяха прекалено много.

Момичето става рязко, взима една от железните кофи за вода в ъгъла и я премества до леглото.

— Дочухме нещо за този случай — казва делово, когато сяда отново. — Говореше се, че някакви избягали от Портланд и цялата полиция била на крак. Голямо преследване било.

— Значи се е разчуло? — поглеждам го аз. Отново се опитвам да седна, но главата ми търси твърдата стена зад мен. — Казват ли какво е станало с. приятеля ми?

Не знам защо питам. И сама знам отговора. Естествено, че го знам.

Видях го целия покрит с кръв, видях ги да приближават към него, да го обграждат като черни мравки, каквито са в съня ми.

Момичето не отговаря, стисва устни на тънка черта и поклаща глава. Няма нужда да казва нищо. Виждам ясно отговора. Виждам го по съжалението в очите му

Змията се разтяга, изпъва се и започва да мята глава. Алекс. Алекс. Алекс. Смисълът на всичко това, причината да пожелая нов живот, надеждата ми за един по-добър свят си отиде, изгоря в пламъците и се превърна на пепел. Край с мечтите ми за щастие и радост.

— Мисля, че. — простенвам и преглъщам надигащата се от корема ми вълна, но тя не иска да се върне, напира към гърлото и колкото и да преглъщам, не мога да я върна.

Момичето въздъхва отново, чувам го да става и да издърпва стола по-далеч от мен.

— Мисля, че... — успявам да промълвя, потискайки желанието да излея кашата обратно навън — сигурно ще.

Цялото ми тяло се разтърсва от силните позиви. Навеждам се и повръщам в оставената до леглото кофа.

— Знаех си, че ще стане така — поклаща глава момичето, става и се скрива в тъмния коридор, но след миг подава глава и казва:

— Между другото, казвам се Рейвън.

— Аз съм Лена — изломотвам и думите ми излизат с нов пристъп.

— Лена — повтаря тя и чука по стената с пръст. — Добре дошла в Пустошта, Лена.

После изчезва и ме оставя с кофата.

След обяд Рейвън се връща и аз отново се опитвам да заситя глада. Този път ям бавно и успявам да задържа кашата. Все още съм много слаба, не мога да стискам купата и Рейвън ми помага да се нахраня. При други обстоятелства щеше да ми е обидно, но сега не усещам срам, нито неудобство. Щом позивите за повръщане спират, ме обхваща пълна неподвижност и апатия, все едно, че са ме заровили във вана с лед.

— Много добре — поклаща одобрително глава тя, изчаква ме да преполовя купата, взима я от ръцете ми и отново излиза от стаята.

Вече съм по-добре, будна и в пълно съзнание, но единственото ми желание е отново да заспя, защото само в съня си мога да се върна при Алекс, да се потопя в един друг свят. Защото в този нямам нищо, нито семейство, нито дом, нито място, където мога да отида. Алекс го няма. Мен също ме няма, сигурно вече са заличили самоличността ми. Не мога дори да плача. Вътре в мен всичко е на пепел. Съзнанието ми върти отново и отново онзи последен момент, когато се обръщам и го виждам да стои зад стената от дим и пламъци. Продължавам в ума си този момент, опитвам се да хвана ръката му и да го издърпам. „Върни се, Алекс!“

Но той не идва и на мен не ми остава нищо друго, освен да потъна в леденостудената вода. Времето ме обгръща и ме затваря напълно в себе си.

Малко по-късно отварям очи, събудена от далечни стъпки, ехо от смях и оживени разговори. Отърсвам се от съня и се съсредоточавам върху тези шумове. Опитвам се да отделя гласовете един от друг, да позная колко души говорят, но успявам да отлича само няколко ниски гласа (на мъже или на момчета), един висок писклив глас на жена и на мъж, който от време на време избухва във весел смях. В един момент чувам Рейвън да казва „Добре де, добре“, но през повечето време гласовете са просто вълни от звуци и тонове, леят се като далечна песен. Разбира се, на такова място момичетата и момчетата сигурно живеят заедно. И може би в това е смисълът? Нали затова са избрали свободата, за да бъдат заедно, да се гледат в очите, да се докосват и обичат. Но всичко това е толкова различно от досегашната ми действителност, че въпреки вътрешното ми разбиране ме хваща страх.

Алекс е единственото момче, което познавам и с което съм говорила истински. За останалите зомбита от другата страна на загражденията с пискливите им гласове и смях като цвилене на кон дори не искам да си спомням. През всичките осемнайсет години, преди да срещна Алекс, съм живяла с пълно доверие в системата, вярвах безпрекословно, че любовта е болест, че трябва да се пазим от нея, че момчетата и момичетата трябва да странят едни от други, за да предотвратят евентуална зараза. Погледи, докосвания, прегръдки — всичко това носи риск от зараза. И въпреки че Алекс ме промени, няма как човек да се отърси изведнъж от всичките си страхове. Просто не става.

Затварям очи и като дишам дълбоко, се заравям отново в тъмните пластове на съзнанието си и търся покой в съня, когато резкият глас на Рейвън ме стряска:

— Стига вече, Блу. Казах ти, край с игрите. Време е за сън.

Отварям рязко очи и виждам едно момиче на шест или седем години, слабо като вейка и с почерняло от слънцето лице. Застанало на прага на вратата, то ме наблюдава с жив интерес. Облечено е с мръсни къси панталонки и почти два пъти по-голяма от неговия размер памучна блуза, толкова широка, че се свлича надолу и открива острите му издадени като птичи крила рамене. Мръснорусата му коса е пусната свободно почти до кръста, а краката му са боси. Рейвън се опитва да мине покрай него с чиния в ръка.

— Не ми се спи още — казва момичето и продължава да ме гледа втренчено. Въпреки че пристъпва нервно от крак на крак, не смее да влезе в стаята. Очите му са невероятно сини, сякаш са събрали в себе си цвета на лятното небе.

— Без пазарлъци! — отсича Рейвън и разминавайки се с Блу, разрошва нежно косата й. — Хайде, марш оттук!

— Ама...

— Кое е правило номер едно, Блу? — пита строго Рейвън.

Блу вдига палец и загризва нокътя си.

— Слушай Рейвън — измънква тя.

— Винаги слушай Рейвън. И сега Рейвън казва: време е за сън. Ясно? Хайде, марш!

Блу ми хвърля още един нещастен поглед и изчезва.

Рейвън въздъхва, извърта очи и придърпва стола до леглото.

— Извинявай. Всички си умират от любопитство. Искат да видят новото момиче.

— Кои са тези всички? — Г ърлото ми дере като шкурка, но нямам сили да стана и да отида до мивката, а и не знам дали има смисъл, защото е ясно, че тук няма водопровод. В Пустошта няма такива неща. Всички мрежи — и водните, и електрическите — са взривени преди години, по време на прочистването. — Имам предвид. колко души сте тук?

Рейвън свива рамене.

— Броят непрекъснато се мени. Хората идват и си отиват, сноват между отделните бази, някои се задържат, други продължават напред. Сега сме някъде към двайсет. През юни стигаме до четирийсет бродещи, но през зимата затваряме напълно.

Кимам, въпреки че думите „база“ и „бродещи“ ме объркват съвсем. Алекс не говореше много за Пустошта, показа ми малко от нея, когато онзи път, преди голямото ни бягство, преминахме за малко границата, но не се впусна в подробности.

Забивам нокти в дланите си.

„Преди голямото ни бягство“.

— Всичко наред ли е? — вглежда се Рейвън в мен.

— Може ли малко вода?

— Ето — казва тя, сякаш не ме е чула, и ми подава чинията, — вземи това.

Поемам я от ръцете й и изследвам съдържанието. В средата й са поставени две малки питки, приличат на палачинки, но са по-тъмни и по-зърнести. Рейвън взима от рафта в ъгъла една очукана консервна кутия от супа и загребва с нея вода от една от кофите под мивката. Надявам се да не е същата кофа, в която повръщах на обяд.

— Тук не се намират лесно стъклени чаши — казва тя, когато вдигам вежди към консервната кутия, и добавя. — Заради бомбите.

Казва го съвсем простичко, сякаш е в бакалията и иска „от грейпфрутите“. После сяда, отново хваща един кичур от косата си, разделя го машинално на три и започва да го сплита разсеяно с дългите си кафяви пръсти.

Вдигам бавно консервната кутия до устните си. Краищата й са остри и нащърбени и трябва да внимавам да не се порежа.

— Човек се научава на всичко — казва Рейвън с нотка на гордост в гласа си. — Тук правим

чудеса буквално от нищо. Използваме боклуци, ламаринени отпадъци, кости. Сама ще видиш.

Вглеждам се в чинията пред себе си. Умирам от глад, но при думите „боклук“ и „кости“, стомахът ми се свива нервно.

Рейвън явно долавя какво ми се върти в главата, защото се смее с глас и казва:

— Не се тревожи. Не е от боклуците. Вътре има брашно, малко олио и фъстъци. Не е най-вкусното нещо на света, но ще ти даде сили. Напоследък сме малко притеснени. Запасите ни намаляват. Не сме получавали нищо от цяла седмица. Бягството в Портланд ни се отразява.

— Моето бягство ли?

Тя кима.

— Цяла седмица поддържат напрежение по оградата в радиус от стотици километри, удвоиха и охраната.

Отварям уста да се извиня, но тя маха с ръка.

— Не се притеснявай. Правят го при всеки пробив. Страхуват се, че може хората да се надигнат и масово да хукнат към Пустошта. След няколко дни ще се успокоят и ще можем да си получим доставките. Но дотогава... — тя кима с брадичка към чинията — сме на фъстъци.

Отчупвам малко парче от питката. Всъщност не е толкова гнусно: препечено и хрупкаво, само дето е малко мазно и оставя лъскави петна по пръстите ми. Но е много по-вкусно от кашата и аз го споделям с Рейвън. Тя ми се усмихва.

— Да. Това е заслуга на Роуч, нашия готвач. Той може да направи добро ястие буквално от нищо. Хайде да не е чак добро, но със сигурност ще става за ядене.

— Роуч? Това ли е истинското му име?

Рейвън завършва плитката, мята я зад рамото си и започва друга.

— Не по-фалшиво от всяко друго име — казва разсеяно. — Роуч е живял цял живот в Пустошта. Родил се е в една база на юг, близо до Делауеър. Там са го кръстили така. Когато дойде тук, вече си беше Роуч, или Хлебарката.

— Ами Блу?

Изяждам едната питка и оставям чинията с втората на пода до леглото. Не искам да насилвам късмета си.

Рейвън се колебае за миг, после казва:

— Тя е родена тук, в тази база.

— И си я нарекла Блу заради сините й очи, нали?

Рейвън се изправя рязко и се обръща настрани.

— Ммм — промърморва без желание, отива до мивката, изключва газената лампа и пали едно от фенерчетата. Батерията му е толкова слаба, че стаята като че ли потъва в още по-дълбок мрак.

— Ами ти? — не млъквам аз.

Тя сочи към косата си и се усмихва:

— Косата ми е черна като гарван. Затова съм Рейвън. Не е много оригинално, нали?

— Имах предвид. къде си родена? Тук ли? В Пустошта?

Усмивката изчезва, угасва като свещ и аз изтръпвам. Въпросът ми изглежда я ядосва.

— Не — отговаря кратко тя. — Дойдох тук на петнайсет години.

Разбирам, че не бива да питам повече, но любопитството ми надделява.

— Сама ли дойде?

— Да.

Тя изгася и втората лампа, която продължава да пръска слаба синя светлина още няколко секунди, и тръгва към вратата.

— Рейвън значи гарван — казвам аз и тя замръзва на място с гръб към мен. — А какво е

истинското ти име? Как си се казвала, преди да дойдеш тук?

Тя остава неподвижна за момент, после се обръща бавно към мен. Ръцете й държат фенерчето ниско и лицето й остава в сянка. Очите й отразяват лунната светлина и проблясват в мрака като черни въглени.

— Време е да свикваш с това — казва тихо, но решително тя. — Всичко, което си била, животът, който си имала, хората, които си познавала... всичко става на прах. — Тя тръсва глава и казва твърдо: — За нас няма преди. Има само сега и онова, което идва след него.

После излиза с фенера в коридора и ме оставя в пълна тъмнина.

На следващата сутрин се събуждам гладна като вълк. Чинията с втората питка е тук и докато се мъча да я достигна, се търкулвам и падам на пода. Повдигам се на колене и виждам един бръмбар да изследва питката отблизо. Преди подобна гледка щеше да ме изстреля в тоалетната, но сега съм толкова гладна, че изобщо не ми пука. Первам насекомото, то изхвърча от чинията и се скатава в ъгъла. Хващам питката с две ръце, набутвам я в устата си и облизвам всеки пръст поотделно. Това определено не ми е достатъчно.

Хващам се за леглото и успявам да се изправя. За пръв път от дни съм във вертикално положение и за пръв път правя нещо различно от това да лазя до оставения в ъгъла леген, който използвам за тоалетна. Пълзейки в мрака с приведена между раменете глава и треперещи колене, приличам на животно. Напълно съм изгубила човешкия си облик накъде по пътя.

Тръгвам към вратата, но силите ми са толкова малко, че едвам се добирам до нея и останала без дъх се облягам тежко на страничната греда. Свеждам поглед, оглеждам се и установявам, че приличам на чапла с пълна торбичка под човката издут корем и тънки като вретено крака — като онези, които съм виждала из крайбрежните пещери в Портланд, и винаги съм се чудила как може да съществува създание без никакви пропорции на тялото.

Излизам от стаята в дълъг тъмен коридор с каменни стени и без прозорци. От дъното му се носят гласове, смях, скърцане на столове и плисък на течаща вода — характерни за всяка кухня звуци издавани от събрали се на вечеря хора. Опирам ръце в стените и тръгвам по тесния коридор по посока на гласовете, усещайки за пръв път, откакто съм тук, че имам крака, ръце и тяло. Спирам до една широка стая без врата и надниквам вътре. Едната й половина е пълна със санитарни материали и препарати за почистване — марля и огромни количества антибактериален препарат, стотици кутии със сапун, всякакви превръзки, — а в другата половина има четири тесни матрака поставени директно върху пода и затрупани с дрехи и одеяла. Продължавам надолу и се натъквам на друга стая. Решавам, че е спално помещение, защото тук матраците са наредени от стена до стена, покриват всеки сантиметър от пода, така че помещението сякаш е застлано с огромен юрган, съшит от парчета в различен цвят.

Изведнъж ми става кофти. Чувството за вина ме изгаря отвътре. Сигурно са ми дали най-хубавата стая и най-хубавото легло, може би единственото, а аз ги подозирах в какво ли не. Колко глупава съм била да вярвам на всички лъжи, които ни говореха за това място. Да си мисля, че Невалидните не са хора, а зверове, и да се страхувам да не ме разкъсат на парчета, ако случайно ме срещнат. А те ми спасиха живота и ми дадоха най-мекото легло, излекуваха ме и не искат нещо в отплата. Не мога да си го простя. Вече разбирам, че зверовете са от другата страна на оградата. Чудовища в униформи, които говорят мило, но изричат само лъжи и се усмихват докато ти прерязват гърлото.

Коридорът прави остър завой наляво и гласовете се засилват. Замирисва на готвено месо и стомахът ми се обажда на мига. Минавам покрай още няколко стаи. Повечето са спални помещения, но едната от тях е почти празна и всичките й стени са от рафтове.

Върху тях има няколко консерви с боб, наполовина празен чувал с брашно и колкото и странно да е една прашясала кафеварка, набутана дълбоко в ъгъла на най-горния рафт. В другия ъгъл има кофи, кутии от кафе и моп за миене на пода.

Вторият завой е надясно и коридорът неочаквано завършва с друга стая, много по-просторна и светла от останалите. По цялата къса стена е разположено голямо каменно корито, подобно на онова в моята стая. Над него се вижда рафт с десетина запалени газени лампи и техния пламък пълни помещението с мека жълтеникава светлина В центъра има две дълги тесни маси, заети и от двете страни с хора.

Щом влизам, разговорите спират рязко. Десетки очи се насочват към мен и изведнъж осъзнавам, че върху себе си нямам нищо, освен огромна мръсна тениска, покриваща едва половината от бедрата ми.

Мъжете седят рамо до рамо с жените. Хората са на различна възраст всички неизлекувани

— и това ми се струва толкова странно, толкова различно, че забравям да дишам от ужас. Отварям уста да кажа нещо, но от нея не излиза нито звук. Тишината е тежка като камък, очите им прогарят дупки в мен.

Рейвън ми се притичва на помощ.

— Сигурно си гладна — казва приятелски, изправя се и кима към седналото на края на масата момче. Момчето е на тринайсет, най-много четиринайсет години, слабо, жилесто и с белези от пъпки по кожата. — Скуиръл — свъсва вежди тя. Още едно странно име — катерица.

— Свърши ли с яденето?

Момчето поглежда нещастно в празната си чиния, сякаш се надява погледът му да материализира още малко храна.

— Да — отвръща тъжно то, откъсва поглед от чинията, колкото да ме погледне, и пак го забива в нея. Аз увивам ръце около корема си и свеждам глава.

— Тогава ставай. Лена няма къде да седне.

— Ама... — надига глас момчето, но Рейвън го смразява с поглед.

— Ставай, Скуиръл. Свърши нещо полезно. Провери гнездата за съобщения.

Скуиръл ми мята злобен поглед, но става и отнася чинията си в мивката. Пуска я така, че да изтрака по каменното дъно, и Рейвън, седнала отново на мястото си, го захапва на секундата:

— Който чупи — купи, нали знаеш?

Това предизвиква хихикания, момчето излиза шумно по каменните стъпала в далечния край на стаята, като набива нарочно крак.

— Сара, сипи на Лена да хапне — заповядва Рейвън и се връща към обяда си: купчинка с няколко лъжици сивкава каша, сипани в центъра на чинията.

Едно момиче с огромни очи и слабо като вейка телце скача пъргаво от стола си. Всъщност всички в стаята са ужасно мършави — виждам само рамене, лакти, ръбове и ъгли.

— Ей сега, Лена. Само минутка, и нося чинията — изчуруликва то.

Изглежда изпитва удоволствие от произнасянето на името ми, като че ли това е някаква специална привилегия.

То се отправя към ъгъла, където върху стара готварска печка на дърва стоят огромна очукана тенджера, прилична на казан, и покрит с кърпа тиган. До тях виждам хаотично натрупани, различни по размер и шарка чинии, прибори и няколко дъски за рязане.

За да стигна дотам, трябва да мина между двете маси. Краката ми и без това треперят от слабост, но докато си пробивам път, имам усещането, че всеки момент ще се огънат като желе. За моя изненада погледите на хората в стаята са различни. Женските са бързи и преценяващи; мъжките са горещи, парещи — като докосване, и отнемат дъха ми.

Тръгвам несигурно към печката. Сара ме чака и ми кима окуражително, сякаш съм бебе, макар че самата тя едва ли има повече от дванайсет години. Придвижвам се възможно най-близо до мивката, за да мога да се хвана за нея, ако залитна или се спъна.

Лицата в стаята минават през мен като в мъгла, лишени от ясни черти и цветове, но някои от тях изпъкват повече: виждам Блу, която ме наблюдава с широко отворени очи, виждам едно момче, горе-долу на моята възраст, с рошава руса като слама коса, готово всеки момент да избухне в смях, и още едно момче, малко по-голямо на години, което ме гледа намръщено. До него седи жена с дълга кестенява коса, разпиляна свободно по гърба й. Очите ни се срещат и сърцето ми спира за миг. „Мама, чувам едно гласче в главата си“. До този момент не ми бе минавало наум, че мама може да е тук, че може да е наблизо, в една от базите, лагерите, домакинствата или както там наричат тези места. Жената се обръща към мен, аз се вглеждам в нея и си казвам: не, не е тя. Тази е прекалено млада, може би колкото мама, когато я видях за последен път, а това беше преди дванайсет години. Всъщност не съм сигурна, че ще мога да я различа, ако я видя сега. Спомените ми са толкова изкривени и замъглени от времето и сънищата, че вече не си спомням ясно истинския й лик.

— Помия — казва тържествено Сара, когато най-после се добирам до печката и въздъхвам уморено. Не мога да повярвам, че това е същото тяло, което пробягваше десет километра е лекота, изкачваше и слизаше на бегом Мънджой Хил, сякаш беше нищо.

— Какво?

— Помия — повтаря тя и повдига капака на тенджерата. — Така наричаме онова, което ядем, когато намалеят продуктите. Овес, ориз, малко жито и каквото друго е останало. Свари всичко това заедно и ето ти помия.

Тази дума ме отвращава и аз я поглеждам гнусливо.

Сара взима една пластмасова чиния, по която като призрачни силуети все още личат очертанията на някога изрисувани животни, което ме навежда на мисълта, че сигурно е детска, и сипва в средата голяма купчина от помията. Хората на масите зад мен подновяват разговорите си. Стаята се изпълва с нисък брътвеж и аз започвам малко по малко да се отпускам. Ако не друго, поне защото вече не цялото внимание е насочено към мен.

— Имаме чудесна новина. Снощи Роуч ни донесе хубав подарък.

— Какво имаш предвид? — питам, опитвайки се да разгадая жаргона им. — Че е донесъл продукти ли?

— По-хубаво е. — Тя ми се усмихва и повдига кърпата от тигана. Вътре има парче месо със златистокафеникава коричка. Ароматът на печено ме докарва до сълзи. — Заек.

Никога досега не съм опитвала заек и никога не съм мислила за него като за храна, особено за закуска, но сега приемам с благодарност чинията от нея и едва се удържам да не налапам парчето още сега, докато стоя пред печката. Всъщност предпочитам да стоя права. Много по-лесно ще ми е, отколкото да седна сред толкова много непознати хора.

Сара сигурно усеща притеснението ми, защото казва приятелски:

— Ела. Ще седнеш до мен.

Хваща ме за лакътя и ме повежда към масата. Това също ме стресира. У дома в Портланд, както във всички затворени градове, всеки внимава да не докосне другия. Дори и с Хана избягвахме да се прегръщаме и да се държим за ръце, а тя беше най-добрата ми приятелка.

Тялото ми се свива в спазъм, превивам се на две и за малко не изпускам чинията.

— Спокойно.

На масата срещу мен е седнало русокосо момче, онова, което ми се стори, че едва сдържа смеха си, когато влязох. То вдига вежди и ме изучава с поглед. Веждите му са толкова руси, колкото и косата му, и почти не се виждат. Забелязвам белега от процедурата зад лявото му ухо, но сигурно и той е фалшив като онзи на Рейвън. Само неизлекуваните живеят в Пустошта; само

онези, които са избрали или са били принудени да избягат от затворените градове.

— Добре ли си? — пита ме момчето и се навежда през масата към мен.

Не отговарям. Не мога. Пречат ми всички онези страхове и предупреждения, насаждани цял живот в мен. В главата ми се завъртат като вихър думи като „незаконно“, „грешно“, „симпатизант“, „болест“. Поемам дълбоко въздух и се опитвам да ги прогоня от главата си. Това са стари думи, думи от Портланд; и те, като старата Лена, трябва да останат зад оградата.

— Добре е — отвръща Сара вместо мен. — Просто е гладна.

— Добре съм — повтарям като ехо с петнайсет секунди закъснение.

Сара сяда на пейката и потупва празното току-що освободено от Скуиръл място до нея. Слава богу, че съм на самия край на масата и няма опасност някой непознат да се намести от другата ми страна. Сядам и забивам поглед в чинията. Очите на всички са вперени в мен. Минава време, минута може би, докато разговорите най-после се възобновяват и постепенно изграждат успокояваща бариера от звуци.

— Давай — поглежда ме окуражително Сара.

— Нямам вилица — казвам тихо.

Русото момче срещу мен се усмихва продължително. Сара също се усмихва.

— Тук няма вилици — уточнява тя, — няма и лъжици. Няма такива работи.

Осмелявам се да вдигна поглед и виждам, че хората около мен ме гледат с усмивка. Очевидно появата ми ги забавлява. Един от тях, мъжът с дългата сива коса — сега забелязвам, трябва да е поне седемдесетгодишен, ако не и повече, — ми кима и аз свеждам бързо поглед. Лицето ми пламва, сигурно вдигам температура от притеснение. Естествено, че тук никой не мисли за прибори и подобни дреболии.

Откъсвам парченце от заешкото с ръце и го слагам в устата си. Този път май наистина ще се разплача: никога, през целия си живот, не съм хапвала нещо по-вкусно.

— Хубаво е, нали? — пита Сара, но устата ми е пълна и не мога да й отговоря, затова кимам.

Изведнъж забравям за пълната с непознати стая и за вторачените в мен погледи. Разкъсвам месото със зъби и дъвча с отворена уста като животно. Загребвам с пръст малко от помията, пъхам го в устата и смуча блажено. Дори и тя ми изглежда невероятна. Ако леля Каръл може сега да ме види отнякъде, направо щеше да полудее. Като малка не исках да си ям граха, ако пилето се е докоснало до него. Тогава подреждах всяка съставка на ястието поотделно.

За нула време изпразвам чинията си, оставям само две кокалчета, и веднага закривам устата си с ръка. Усещам, че ми се повдига, и затварям очи с надеждата да го преодолея.

— Добре — казва Рейвън и става рязко от пейката. — Време е да поработим.

Веднага настъпва суетня, хората стават от пейките, говорят забързано и аз едва успявам да схвана смисъла на казаното („Вчера заложих капани“, „Трябва да видиш как е Баба. Днес е твой ред“). Хората тръгват с чиниите си към коритото на мивката и ги оставят шумно вътре, после изкачват стълбата вляво от мен, почти залепена за печката. Миризмата на човешки тела, движещи се като река зад гърба ми, достига до мен като топла вълна. Продължавам да стоя със затворени очи и стомахът ми се успокоява чак когато стаята е празна.

— Как се чувстваш?

Отварям очи. Рейвън стои срещу мен с подпрени на масата ръце и чака отговор. Сара все още е до мен. Качила е крака на пейката и прегръща коленете си. В тази поза годините й личат по-ясно.

— По-добре — отвръщам и това е самата истина.

— Тогава, ако искаш, може да помогнеш на Сара със съдовете.

— Добре — отвръщам и тя ми кима.

— Хубаво тогава. Като свършите, Сара може да те разведе наоколо. Не е зле да се запознаеш с нашата база. Но не прекалявай с ходенето, моля ти се. Не ми се ще да те влачим втори път от гората дотук.

— Добре — повтарям аз и тя се усмихва доволно. Явно е свикнала да раздава заповеди. Питам се на колко години е. Удава й се да командва, въпреки че е по-млада поне от половината заселници тук. „Хана би я харесала“, си казвам и болката се завръща, пробожда ме като нож точно под ребрата.

— Сара — казва Рейвън и тръгва към стълбата, — потърси в склада някакви панталони за Лена. Не може да се разхожда наоколо полугола, нали?

Отново се изчервявам и започвам инстинктивно да навивам и развивам края на тениската, после го дърпам надолу, почти до коленете. Рейвън забелязва това и се засмива.

— Не се тревожи — успокоява ме тя. — Не е нещо, което да не сме виждали досега.

После тръгва нагоре, взима стъпалата по две и изчезва от погледа ми.

В дома на леля Каръл всяка вечер бях дежурна по миене на чинии и съм свикнала с това. Но миенето на съдове в Пустошта е съвсем друга история. Първо водата. Сара ме повежда през коридора към една от стаите, които разгледах по пътя си към кухнята.

— Това е складът — обяснява ми тя и се мръщи, като вижда празните рафтове и нищожното количество брашно. — Малко сме закъсали — добавя, въпреки че и сама мога да видя, че не е малко, а доста. И сърцето ми се свива от страх — за нея, за Блу, за всички слаби като скелети хора тук.

— Ето там държим водата — сочи тя към далечния ъгъл. — Пълним кофите сутрин, но... аз не участвам в това. Твърде слаба съм за тази работа.

Сара отива към кофите и аз чак сега забелязвам, че те са пълни с вода. Хваща дръжката на една от тях с двете си ръце и я вдига с мъка. Кофата е много голяма, почти колкото нея.

— Ти вземи онази, тя е по-малка — казва тя и излиза от стаята, залитайки под тежестта на кофата.

За мой срам едва успявам да повдигна моята кофа, въпреки че е много по-малка от нейната. Металната дръжка се впива болезнено в дланите ми, все още нашарени от мазоли, мехури и рани от пълзенето из Пустошта, и преди да стигна до вратата, трябва да я пусна за момент и да се подпра на стената.

— Наред ли е всичко? — пита Сара от коридора.

— Да — отвръщам припряно. Хич не ми се ще сега да се втурва да ме спасява. Вдигам отново кофата, правя няколко несигурни крачки, оставям я на пода и почивам. Вдигам, правя няколко крачки, оставям, почивам. Докато стигна до кухнята, оставам без дъх, по челото ми избиват едри капки пот и очите ми започват да лютят от солта. Добре, че Сара не забелязва нищо. Оставя своята кофа до печката и разпалва огъня с черна от жарта пръчка.

— Всяка сутрин преваряваме водата, за да убием микробите — осведомява ме тя. — Ако не го правим, ще затънем в лайна.

Последните й думи ми напомнят за Рейвън, сигурно това е една от нейните мантри.

— Откъде вземате водата? — питам аз, благодарна, че е с гръб към мен и мога незабелязано да приседна на една от близките пейки и да си поема дъх.

— От река Кочеко — казва тя. — Не е далеч оттук, километър и половина, най-много два.

Невъзможно! Не мога да си представя как бих могла да нося пълните кофи цял километър.

— От реката взимаме и другите продукти — продължава да бъбри Сара. — Приятелите ни зад оградата ги пускат по течението. Кочеко пресича Рочестър и излиза от другата му страна.

Тя се засмива.

— Рейвън казва, че един ден ще легализират пътя и ще ни накарат да плащаме такса.

Сара взима една цепеница от купчината в ъгъла, пъха я в печката, после става и кима.

— Сега ще затоплим водата, защото когато е топна, измива по-добре.

На един от високите рафтове над мивката е поставен голям ламаринен казан, достатъчно висок в него да се изкъпе малко дете. Преди да успея да предложа помощта си, Сара стъпва на ръба на мивката, балансира предпазливо на ръба й като гимнастичка, протяга се и сваля казана от рафта. Скача долу и се приземява безшумно.

— Дотук добре — мърмори на себе си и отмята изхлузилия се кичур от вързаната й на опашка коса. Той е залепнал за челото й. — Сега водата отива в казана, а казанът отива на печката.

Всяка дейност в Пустошта се превръща в сложен процес, прави се стъпка по стъпка и напредва бавно. Всичко изисква много време.

Докато чакаме водата да се затопли, Сара започва да изброява хората от фермата, имената им се сипят от устата й като река и аз не успявам да запомня нито едно.

— Дядо е най-възрастният, после е Лу — съкратено от късмет. Той изгуби единия си пръст при инфекция, но успя да отърве кожата и останалите му крайници останаха непокътнати.

После е Брам — съкратено от къпина. Един ден той се появи като по чудо при нас, целият в къпини и тръни, сякаш са го гонили вълци. Тук всяко име си има своя история, дори и името Сара. Когато преди седем години дойдох за пръв път в Пустошта с по-голямата си сестра, помолих хората в базата да ми дадат ново име. — Тя извива устни, припомняйки си на глас, че тогава искала нещо по-мъжествено, като Блейд или Айрън, но Рейвън се засмяла, сложила ръка на главата й и казала: „На мен ми приличаш на Сара“. И тя станала Сара.

— Коя от тях е сестра ти? — питам я, натъжена от спомена за моята сестра, Рейчъл, но не тази, която оставих в града, излекуваната, апатичната и затворена в себе си, а онази, която си спомням от детството, но бързо прогонвам образа й.

— Вече не е с нас. Напусна базата в началото на лятото, присъедини се към ЕС. Щом порасна достатъчно, за да съм й в помощ, ще се върне да ме вземе.

В гласа й има гордост, затова кимам окуражително, въпреки че нямам дори и най-малка представа какво може да е това ЕС.

Следват още имена: русокосото момче, което седеше срещу мен на масата, се нарича Хънтър — Ловеца („Това си е предишното му име“, казва Сара, произнасяйки думата „предишно“ с гримаса на отвращение и страх, сякаш е проклятие, но всъщност досега не е хванал нищо). И Так, дошъл от север преди няколко години.

— Всички казват, че е малко дръпнат. Имал лоши маниери — обяснява Сара и отново чувам гласа на Рейвън зад думите й. Тя се заглежда в плата на тениската си, толкова износен, че на места прозира. — Но аз не мисля така. С мен винаги се държи много мило.

От обясненията й ми става ясно, че Так е чернокосият мъж, който ме гледаше намръщено, докато минавах покрай него на път за кухнята. Ако винаги гледа по този начин, не е чудно, че го смятат за човек с лоши маниери.

— Защо го наричат Так? Защото е остър като гвоздей ли? — любопитствам аз.

Сара се смее отново.

— Дядо го кръсти така.

Решавам да стоя далече от Так, ако остана тук, разбира се. Засега не виждам друг избор, но усещам, че мястото ми не е тук и част от мен иска Рейвън да ме бе оставила в гората, когато са ме открили.

Там бях по-близо до Алекс. Той беше от другата страна на онзи дълъг и тъмен тунел и ако можех да изпълзя от мрака му, може би щях да го намеря.

— Водата е готова — съобщава най-после Сара.

Процесът е убийствено бавен: пълним едно от коритата с топлата вода и Сара изсипва в него точно количество сапун, без да губи нито капчица. Това е поредната мъдрост, която научавам за Пустошта: всичко се употребява, после се употребява отново и отново, мери се и се разпределя на точни порции, за да стигне за дълго време.

— Ами Рейвън? — питам и потапям ръце в горещата вода. — Какво ще ми кажеш за нея?

Лицето на Сара светва. Явно е, че обича Рейвън с цялото си сърце.

— Каква е нейната история? Откъде е дошла? — продължавам с въпросите аз.

Не знам защо питам за нея. Просто съм любопитна да разбера как е възможно едно момиче да се превърне в толкова самоуверена и сурова личност, че да стане лидер сред мнозина мъже.

Лицето на Сара отново потъмнява.

— Няма преди — казва кратко тя и замлъква, за пръв път през последния час.

Двете измиваме съдовете без повече разговори.

Когато привършваме и идва време Сара да се заеме с облеклото ми, тя отново става приказлива. Повежда ме към малка стая, която по пътя си към кухнята погрешно бях взела за спалня, но сега виждам, че подът е покрит не с дюшеци, а с пръснати дрехи, има ги на купища навсякъде — по пода и по рафтовете по стените.

— Това е гардеробът ни. — Тя прави широк жест с ръка и се смее.

— Откъде са тези дрехи? — ахвам и влизам в стаята, стъпвайки внимателно между разпилените ризи, панталони и чорапи. Всеки сантиметър от пода е покрит с някакъв плат.

— Намираме ги — отвръща мъгляво тя и изведнъж се ядосва. — Бомбите не им свършиха работа. Зомбитата излъгаха, че са разчистили всичко, както лъжат и за останалото.

— Зомбитата ли?

Сара се засмива.

— Така наричаме излекуваните след процедурата. Рейвън казва, че са също като зомбита. Казва също, че лечението им изпива ума.

— Това не е вярно — възразявам неволно, готова да я поправя, да кажа, че онова, което ни изпива ума, е любовта. Излекуваните от болестта „любов са по-близо до Бог“. Това е стар постулат от книгата „Ш-ш-т“. Лечението ни освобождава от силните емоции, прояснява мисълта и чувствата...

Но в същия момент се сещам за стъкления поглед на леля Каръл и за безизразното лице на сестра ми и си признавам, че думата „зомби“ е добро определение. Признавам си също, че всички исторически книги, както и учителите, ни лъжеха за прочистването. По време на бомбената кампания е трябвало да изчистят изцяло Пустошта от невалидните. Според тях сега те вече не съществуват.

— Ако си умен, значи ти пука. А щом ти пука, значи обичаш.

— И това ли научи от Рейвън?

Тя се усмихва отново и кима.

— Рейвън е много умна.

Налага се да поровя малко, но в крайна сметка намирам чифт панталони във войнишко зелено и памучна фланелка с дълги ръкави. Струва ми се противно да облека бельото на друг човек, затова оставам с моето. Сара ме моли да изпробвам новия си тоалет. Тази работа явно я забавлява и тя продължава да рови, търсейки други варианти за моя тоалет, и настоява да изпробвам всичките. За пръв път се държи като нормално дете, но когато я моля да се обърне, за да мога да се преоблека, тя ме зяпва, сякаш съм излязла от лудница. Предполагам, че тук човек не може да се надява на уединение. В крайна сметка тя свива рамене и обръща глава към стената.

Най-после свалям залепналата на гърба ми от дни блуза. Чувството е незаменимо. Мириша лошо и направо умирам за един душ, но на първо време се задоволявам с новите относително чисти дрехи. Панталоните ми стоят добре, малко са широки, но когато ги навивам няколко пъти на кръста и ги пристягам с една връв, изглеждат дори кокетни. Блузката е мека и удобна.

— Не е зле — коментира Сара, обърнала отново лице към мен. — Постепенно заприличваш на човек.

— Благодаря.

— Казах „заприличваш“ — киска се тя.

— Тогава благодаря наполовина.

С обувките нещата се оказват по-трудни. Повечето хора в Пустошта ходят боси през лятото и Сара гордо ми показва стъпалата си — тъмнокафяви, груби и с големи мазоли. След дълго ровене все пак успяваме да намерим чифт маратонки, един номер по-големи от моя, но с дебели чорапи ми лепват идеално.

Навеждам се да ги завържа и в съзнанието ми нахлува нова вълна от спомени. Толкова пъти съм го правила — преди всяка тренировка, седнала до Хана в съблекалнята с цял рояк момичета, сред смях и препирни коя е по-добра в кроса и коя в бягането с препятствия — и винаги съм го приемала за даденост, нещо маловажно, нещо съвсем обикновено. Не разбирах какво имам.

И в главата ми за пръв път минава мисълта: „Ще ми се да не бях преминала.“ Отблъсквам я на мига и се опитвам да я заровя в най-далечното ъгълче на съзнанието си. Каквото и да ми се иска сега, преминаването е факт и Алекс даде живота си, за да може то да се случи. Няма смисъл да гледам назад. Не мога да се върна.

— Готова ли си да се запознаеш с останалата част от землището ни? — пита Сара.

Събличането и обличането ми отнеха малкото събрани сили, но душата ми жадува за въздух и отворени пространства, затова казвам:

— Да тръгваме. Искам да ми покажеш всичко.

Връщаме се в кухнята и изкачваме тясната каменна спираловидна стълба над печката. Сара бърза пред мен и при един завой на стъпалата изчезва от погледа ми.

— Почти стигнахме — чувам гласа й някъде отгоре.

Последна извивка, стъпалата свършват и краката ми стъпват на топлата земя. Облива ме ярка светлина и аз се препъвам, заслепена и объркана от слънцето. За миг ми се струва, че излизам от някакъв сън, и примигвам силно в опит да се върна в измисления си свят.

Застанала на няколко крачки от мен, Сара се засмива. Вдига окъпаните си в слънчева светлина ръце и ми представя кратък весел танц.

— Добре дошла във фермата — казва тя и се завърта в кръг на тревата.

Стаята, където лежах тези дни, беше под земята, досетих се сама от липсата на прозорци и силната влага. Тази стълба ни изведе право нагоре, към реалния свят, но там, където човек очаква да види къщи и помощни постройки, стърчат само обгорели греди и огромни купчини с камъни.

Ярката светлина и свежият аромат на зелено, на живот, ме сварват неподготвена и аз примигвам няколко пъти, за да се осъзная. Навсякъде около мен има огромни дървета със съвсем леко, почти незабележимо докоснати от жълтия нюанс листа, сякаш някакъв невидим тлеещ огън ги прогаря отвътре. Сянката им шари земята наоколо с менящи се светли и тъмни петна. Изведнъж усещам как в мен се надига някакво древно, дълбоко вкоренено в самата ми същност чувство и ми иде да прегърна земята под краката си, да заплача от радост или да разтворя ръце и да се завъртя като балерина. След дългия принудителен затвор под земята съм готова да изпия тази красота до дъно, да поема наведнъж целия въздух на това широко и девствено пространство.

— Онова там някога е било църква — обяснява ми Сара, сочейки разпръснатите зад гърба ми руини и почернелите от пожара дървени греди. — Но бомбите не са стигнали до мазетата. Тук има много подземни помещения, недокоснати от бомбардировките. Ще видиш.

— Църква ли? — питам изненадано. В Портланд църквите са направени от стомана и стъкло, с бели и чисти стени. Стерилни места, където можеш да видиш чудото на живота и на Божията воля с помощта на микроскопи и центрофуги.

— Да, това е една от старите църкви — кима Сара. — Тук ги има много. В западния край на Рочестър има една напълно запазена, все още си стои цяла. Ако искаш, някой ден ще ти я покажа.

Тя хваща края на блузата ми и ме дърпа напред.

— Хайде. Искам да ти покажа и други неща.

Преди да прескоча оградата, съм била един-единствен път в Пустошта и Алекс беше с мен. Една вечер двамата се прехвърлихме тайно през оградата, за да може той да ми покаже къде е живял и израснал. Подобно на тази, тяхната база беше разположена на широко място, било някога град или село, и все още непревзето напълно от гората и храсталаците. Но тази поляна е много по-голяма и пълна с наполовина разрушени сгради, запазени арки и части от стени. На едно място виждам спираловидна бетонна стълба, издигаща се директно от земята и стигаща до нищото. На последното й стъпало има няколко птичи гнезда.

Продължаваме напред. Едва успявам да наваксам с дишането, докато си пробиваме бавно път през влажната и на места висока до коленете трева, израснала сред свят на разруха и унищожение, сред врати, които не водят доникъде, на ръждясали автомобили без гуми, скрити сред големите й туфи, и подаващи се през счупените им прозорци дървета, на пръснати навсякъде метални части, разтопени и изкривени в причудливи форми, проблясващи на слънцето като огромни скъпоценни камъни.

Сара върви до мен, по-скоро подскача от вълнение заради чистия въздух и прескача с лекота камъните и металните части, докато аз не смея да вдигна глава, непрекъснато се взирам в тревата пред себе си, за да не се спъна. Предвижването е много бавно и уморително.

— Това някога е било град — чурулика до мен Сара — и ние вървим по главната му улица. Виж, дърветата тук са все още живи, но не се виждат никакви сгради. Ето така разбираме къде са били къщите и къде улиците. Дървеният материал гори много по-бързо и веднага разбираш. — Тя снишава глас и шепне с широко отворени очи. — Най-големите поражения не са от бомбите, разбираш ли, а от пожарите след това.

Кимам с мъка.

Тя посочва към друга, сравнително голяма част от базата във формата на правоъгълник с ниски храсти и малки фиданки. Дърветата наоколо още носят следите от пожара. Сгърчени, побелели и без листа, те ми напомнят на дълги и болезнено слаби призраци.

— Това е било училище. Шкафчетата още са там, всичките са отворени. В някои от тях все още могат да се намерят дрехи и други неща. — Сара млъква, свежда виновно глава и на мен ми просветва: дрехите в онзи склад, панталоните и блузата, с която съм облечена — всичките трябва да са дошли отнякъде, може би точно оттук.

— Спри за момент — казвам, останала без дъх.

Спираме пред старото училище, за да си почина. Мястото е огряно от слънце и аз приемам с благодарност топлината. Птичките пеят над главите ни и прелитат между дърветата като малки бързи сенки. В далечината дочувам гласове и смях. Невалидните секат дърва и златистозелените листа по клоните танцуват из въздуха.

Една катеричка е застанала на горната площадка на голямо стълбище, очевидно някога отвеждало до главния вход на училището. Седнала на задните си лапи, тя умело бели с предните един орех. Най-ниското стъпало опира в меката, покрита с диви цветя и трева, земя. Замислям се за всички крака, изкачвали стъпалата дотам, където сега стои катеричката, за всички малки топли ръце, въртящи кодовите комбинации на ключалките на шкафчетата си, за пискливите гласове, за суматохата и тропането по циментовия под, и си представям какво е станало с тях по време на прочистването — паника, писъци, бяг. И после пожарът.

В училище ни учеха, че прочистването е станало бързо и безболезнено. Прожектираха кадри на весело махащи от кабините си пилоти, докато бомбите падат върху зеления килим под тях. От онази височина дърветата изглеждаха толкова малки, че ни приличаха на детски играчки. Бомбите достигаха земята и оттам се издигаха малки кълба дим, приличащи на гъби. Нямаше никаква суматоха, нямаше как да усетим ужаса на хората долу, защото никой не пищеше. Упоритите, които не искаха да се преместят в одобрените и оградени места за живеене, заразените, неверниците изчезваха за миг — като с удар по клавиш на пиано.

Колко глупава съм била! Разбира се, че не е станало така. Няма как да е било така! Шкафчетата са оставени пълни; децата не са имали време за нищо друго, защото са се борели за живота си.

Някои от тях — много малко — вероятно са успели да избягат и са превърнали Пустошта в свой дом, но повечето са загинали. Поне за това не ни излъгаха в училище. Затварям очи и усещам, че краката ми треперят.

— Добре ли си? — слага ръка на гърба ми Сара. — Ако искаш, можем да се върнем. Ще продължим друг път.

— Добре съм — казвам, отварям очи и поглеждам назад. Извървели сме не повече от стотина метра. По-голямата част от главната улица все още е пред нас и аз съм твърдо решена да я разгледам докрай.

Тръгваме, но по-бавно отпреди. Сара ми сочи към празни квадрати от изгорена земя, оградени с порутени каменни основи, някога носели върху себе си различни сгради, и изрежда: ресторант („Беше ресторант за пици, ето откъде взехме печката“), гостилница („Знакът отпред още стои. Виждаш ли го? Вече е наполовина заровен в земята, но все още може да се прочете Сандвичи по ваш вкус“), после бакалия.

Бакалията натъжава Сара. Тук земята е изкопана и тревата е по-млада от другаде; личат следи от дълги години ровене из нея.

— Дълго време намирахме по нещо за ядене тук. Повече консерви, но понякога изравяхме и пакетирани стоки, оцелели при пожара. Но сега вече няма нищо.

Тя въздъхва печално и ние продължаваме напред. Минаваме покрай друг ресторант с огромен метален барплот и два поставени един до друг стола с метални облегалки в огрян от слънцето квадрат. Следващата съборена сграда се оказва магазин за железарски стоки („Няколко пъти ни спасява живота“) и една стара банка до него. В банката също има стълба, която изниква от нещо като прозяваща се уста, издълбана в пръстта, и свършва във въздуха. Изведнъж тъмнокосият мъж — онзи, намусеният — изниква ненадейно в слънчевия квадрат. През едното му рамо е преметната пушка.

— Здравей, Так — казва Сара и свежда смутено поглед.

Той минава покрай нас и разрошва косата й.

— Тук не е позволено за момичета, Сара — казва той. — Знаеш много добре.

— Знам, знам — извърта очи тя. — Просто исках да поразходя Лена наоколо. — После се обръща към мен. — Тук спят момчетата, Лена.

Значи така. Дори и Невалидните не могат да избегнат изцяло половото разделение.

Очите на Так се спират на мен и той се мръщи.

— Здрасти — почти изквичавам от притеснение аз и се опитвам да се усмихна, но без

успех.

Так е много висок и, като всички останали тук, много слаб, но ръцете му са мускулести, а челюстта му е силна и квадратна. Веднага забелязвам знака на процедурата, онези три точици зад лявото ухо, но решавам, че е фалшива като онази на Алекс. Съществува вероятност и да е истинска, но процедурата да се е оказала неуспешна.

— Просто стой по-далеч от подземието, ясно?

Думите му са предназначени за Сара, но очите му — студени и преценяващи — не се откъсват от мен.

— Добре, добре — отвръща Сара, изчаква го да отмине и прошепва: — Така се държи с всички.

Сега разбирам защо Рейвън казва, че има лоши маниери.

— Не се стягай — добавя с усмивка тя. — Имам предвид — не го приемай лично.

— Няма — отвръщам, но истината е, че кратката ми среща с този човек ме изкарва от равновесие. А може би причината не е в него. Всичко тук ми се вижда сгрешено, обърнато наопаки или изкривено: рамките на вратите опират във въздуха, невидимите структури — къщи, магазини, улици — все още хвърлят сенки от миналото върху всичко. Усещам хората, живели в тях, чувам тропот от стотици крака, чувам смеховете им да запълват въздуха между песните на птиците. Това е място на спомени, на ехо от отминали дни.

Силите ме напускат изведнъж. Изминали сме само половината път от старата улица, но решението ми да стигна до края й сега ми изглежда абсурдно. Яркото слънце и чистият въздух ми замайват главата. Обръщам се, но прекалено бързо и непохватно, и се спъвам в един камък, осеян с птичи курешки. Падам на земята и забивам лице в прахта.

— Лена! — изписква Сара. След миг вече е до мен и се опитва да ме изправи на крака. Аз правя гримаса на отвращение. При падането съм си прехапала езика и металният вкус в устата е ужасен. — Добре ли си?

— Дай ми секунда — казвам задъхано, изправям се с мъка и сядам на камъка. Ненадейно ми хрумва, че нямам и най-малка представа какъв ден сме днес, дори кой месец. Обръщам се към Сара и я питам:

— Коя дата сме днес?

— Двайсет и седми август — отвръща тя, все още впила изплашените си очи в лицето ми. Но въпреки тревогата й остава на известно разстояние от мен.

Двайсет и седми август. Знам, че напуснах Портланд на двайсет и първи август. Значи съм обикаляла това объркано място почти седмица.

„Това не е моят свят“, казвам си наум. Моят свят е на километри оттук: свят, където вратите водят до стаи с чисти бели стени и в тях се чува тихо бръмчене на хладилници, а през прозорците се виждат добре очертани и гладко павирани улици. И още една неканена мисъл идва в главата ми: след по-малко от месец Хана ще мине през процедурата.

Алекс беше от хората, които разбират този свят. Знам, че заради мен щеше да поправи разбитите улици, да върне реда и смисъла на нещата. Щеше да ме преведе през тази дава земя. С него щях да се чувствам добре.

— Да ти донеса ли нещо? Вода? — пита предпазливо Сара.

— Ще се оправя — произнасям бавно, преодолявайки болката. — Колко глупаво! Просто не съм свикнала с този терен.

Изведнъж ми се повдига, усещам, че ще повърна, затова мушвам бързо глава между коленете си и започвам да кашлям, за да скрия надигащите се в мен ридания.

Но Сара разбира какво става и казва приятелски:

— Не се бой. С времето ще свикнеш.

Повече от ясно е, че не говори за закуската.

След този инцидент не ни остава нищо друго, освен да тръгнем обратно към подземието, и ние поемаме отново по изровения от бомбите път, през разпръснатите камъни и проблясващите метални отпадъци, скрити в тревата като дебнещи змии.

Мъката е като да те заровят в дълбок гроб. Сякаш потъвам в жълтеникавокафява вода с цвета на тиня. Всяко поемане на въздух ме задавя. Няма за какво да се хвана, за да се измъкна от блатото. Мога само да чакам да отмине.

Да чакам. Да чувствам тежестта върху себе си, да чувствам свиването на дробовете си и приближаващия край. Да потъна още по-надълбоко. Да стигна до дъното. Да не остане нищо друго, освен металния вкус в устата ми, ехото от миналото и дните, които приличат на нощи.