Пандемониум

сега

В деня на митинга времето е необичайно топло за сезона. Останалият по покривите сняг се стича на вадички по клоните на дърветата и улуците, образува малки езерца и оттам потегля към канавките. Слънцето свети ослепително. Утринните лъчи се отразяват в локвите по земята и те блестят като разтопен метал.

Рейвън и Так тръгват с мен към мястото на демонстрацията, въпреки че по предварителна уговорка не трябваше да идват. Моята задача е да стоя близо до сцената и да наблюдавам Джулиан до момента, в който ще тръгне към „Колумбия Мемориал“, където ще му приложат процедурата.

— Не откъсвай очи от него, каквото и да става — инструктира ме Рейвън. — Каквото и да става, разбираш ли?

— Защо? — питам, макар да знам, че няма да получа отговор. Вече съм официално част от Съпротивата, но не знам почти нищо за организацията, не знам дори какво точно искаме да постигнем тук.

— Защото аз ти казвам да направиш така — отвръща тя. Произнасям последните думи заедно с нея, но се обръщам с гръб, за да не ме види.

На автобусните спирки са се оформили дълги опашки — нещо необичайно за града. Двама регулатори раздават номера на чакащите пътници. Рейвън, Так и аз ще бъдем в автобус номер 5. Заставаме на определеното от регулатора място и чакаме автобусът да пристигне. Днес в града има най-малко четири пъти повече автомобили и пътници от обикновено. Очаква се участниците в демонстрацията да са повече от трийсет хиляди души — около пет хиляди членове на СДА и пет пъти по толкова привърженици или зрители.

Групите, които опонират на СДА и на идеята за ранната процедура, също ще бъдат там. Според тях процедурата все още не е достатъчно безопасна за децата и ще доведе до сериозни социални проблеми; нацията може да се превърне в тълпа от идиоти и откачалки. СДА от своя страна твърди, че опозицията е ненужно предпазлива. Според тях ползата от ранната процедура надвишава многократно евентуалния риск.

Дори и да има проблеми, просто ще увеличим затворите, ще скрием увредените там и никой няма да ги вижда.

— Движи се, без да се блъскаш — насочват ни регулаторите към съответните автобуси.

Ние пристъпваме, показваме идентификационните си карти и ги прибираме. Докато се качваме в автобусите, поглеждам наоколо и изведнъж ми се струва, че се намирам сред стадо овце, навели глави и упорито крачещи напред. Рейвън и Так не си говорят. Сигурно пак са се карали. Виждам прехвърчащите между тях искри и това засилва още повече безпокойството ми. Рейвън намира една двойна седалка отзад и аз сядам, но за моя изненада до мен се настанява Так.

— Какво правиш? — навежда се тя към него и го поглежда възмутено. Трябва да й кажа да сдържа повече емоциите си. Излекуваните не се карат помежду си. Това е един от плюсовете на процедурата.

— Искам да съм сигурен, че Лена е добре — мърмори Так, протяга ръка и ме хваща за китката. Пулсът ми забързва. Виждам, че жената от другата страна на пътеката ни гледа с любопитство.

— Добре ли си? — пита ме тя.

— Много съм добре — казвам със свито гърло.

Сутринта, когато станах, не чувствах никакво напрежение, но Так и Рейвън ме изнервиха. Очевидно се притесняват за нещо и мисля, че знам за какво: явно вярват на слуховете за нападението на Лешоядите. Очаква се да нахлуят на площада и да провокират демонстрантите.

Прекосяването на Бруклинския мост обикновено ме разсейва, но днес дори и той няма онова успокояващо въздействие върху мен. За пръв път, откакто съм в Ню Йорк, го виждам задръстен от частни коли и автобуси, превозващи демонстранти.

Наближаваме Таймс Скуеър и тревогата ми нараства. През живота си не съм виждала толкова много хора на едно място. Налага се да слезем на Трийсет и четвърта улица, защото по-нататък не е позволено за автобуси, и да се придвижим пеша. Улиците гъмжат от народ и докато вървим, пред мен се ниже река от цветове и непознати лица. Навсякъде виждам регулатори — доброволци и на служба — и всички са с безукорно чисти униформи; виждам и хора от специалната правителствена охрана. Застанали неподвижно в редици и загледани право пред себе си, те приличат на наредени войници играчки, готови да тръгнат напред. Но за разлика от играчките тези войници имат пушки и дулата им проблясват на слънцето.

Докато си пробиваме път, започват да ме бутат и блъскат от всички страни и въпреки че Рейвън и Так са на една крачка зад мен, на няколко пъти ги губя от поглед заради преминаващи между нас групи от хора. Сега ми става ясно защо ми дадоха инструкциите още вкъщи. Няма начин да ги държа непрекъснато под око.

Шумът става непоносим. Регулаторите надуват свирките и упътват потока от хора, а напред в далечината се чуват барабани и бурни скандирания. Официално демонстрацията ще започне след два часа, но още отсега площадът кънти от химна на СДА: „Грижим се за нашата безопасност, готови сме на този риск... “

Пристиснати от всички страни, ние тръгваме бавно на север в безкрайна пълзяща като гъсеница колона. Хората се трупат по балконите на сградите, готови за зрелището. Оттам се веят стотици и стотици бели знамена — знак за подкрепа на идеята на СДА — и само няколко със зелен цвят — цвета на опозицията.

— Лена! — чувам зад себе си и се обръщам.

Так си пробива път през тълпата, стига до мен и слага един чадър в ръката ми.

— Казаха, че след обяд може да вали — отговаря на немия ми въпрос.

Небето е съвсем ясно, бледосиньо, нашарено с малки облачета — като бели къдрици.

— Не ми се вяр. — започвам, но той ме прекъсва.

— Просто го вземи. Става ли?

— Благодаря — отвръщам и се опитвам да демонстрирам благодарност.

Рядкост е да видиш Так да проявява загриженост, затова си заслужава. Но той не тръгва, продължава да стои пред мен и да хапе загрижено долната си устна. Така прави, когато реди пъзел в апартамента и не може да намери точното парченце. Виждам го, че отваря уста, може би иска да ми даде някакъв съвет, но в последната секунда го чувам да казва:

— Трябва да настигна Ребека.

Запъва се лекичко при произнасянето на фалшивото име на Рейвън, но все пак успява.

— Добре — кимам в отговор и се оглеждам, но тя не се вижда никъде.

Започвам да се боря с чадъра, за да го прибера, и това предизвиква недоволните погледи на хората около мен, понеже сме толкова нагъсто, че няма дори въздух за дишане, камо ли да сваля раницата от гърба си. В този миг ми идва наум, че не сме се разбрали нищо за след демонстрацията. Нямам представа къде ще се срещнем.

— Хей. — вдигам поглед към Так, но той вече е изчезнал.

Всички лица около мен са непознати. Заобиколена съм от чужди хора. Обръщам се кръгом и в същия момент усещам остра болка в ребрата. Един регулатор ме удря с палката, за да ме

върне в редицата.

— Задържаш колоната — казва ми с равен тон. — Продължавай напред.

Изведнъж усещам тежест в гърдите. Заповядвам си да дишам. Няма за какво да се тревожа. Ще бъде както на всеки митинг на СДА, само че по-грандиозно.

Минаваме през полицейския пост на Трийсет и осма улица, където ни претърсват с апарати, и излизаме от другата страна на барикадите. Полицаите проверяват и белезите на вратовете ни. Неизлекуваните ще бъдат отделени от нас и изпратени в друг сектор. Сканират идентификационните ни карти, но за наш късмет не проверяват всяка една в системата за безопасност. Въпреки това чакам цял час, докато премина. От другата страна доброволците раздават на всеки антибактериални кърпички с логото на СДА: ,Чистотата ни доближава до Бог. Безопасността се крие в детайлите. Щастието е в лечението“.

Една жена със сребриста коса ми връчва пакет с кърпички, аз го взимам и най-после съм на определеното място.

Барабаните тук бумтят оглушително и транспарантите вървят един след друг, разнася се адски грохот, сякаш съм на брега на океана до разбиващите се в скалите вълни.

Веднъж видях снимка на Таймс Скуеър преди лечението и затварянето на границите. Так я намери близо до Подслона — една база в Ню Джърси, близо до Ню Йорк. Подслонихме се в нея, докато чакахме да пристигнат фалшивите ни документи. Един ден той откри цял стар албум със снимки, останал непокътнат под развалините от камъни и изгорели греди. Обичах вечер да го прелиствам и да си представям, че тези снимки, този живот на примижали срещу слънцето и усмихнат и като за снимка приятелки и приятели е мой. Сега Таймс Скуеър е съвсем различен и докато пристъпвам сред тълпата, нещо засяда в гърлото ми.

Далече напред, в самия край на огромния площад под най-големия билборд, който някога съм виждала е издигната платформа, която явно ще служи за сцена. Наоколо е пълно със знамена на СДА — червените и белите квадрати се веят гордо на вятъра.

Обединената църква на науката и религията е приватизирала един от билбордовете и е поставила там огромния си символ: гигантска десница, хванала здраво една молекула водород. Другите знаци по големите бели платна — има десетки от тях — са избледнели дотолкова, че е невъзможно да разбереш какво са рекламирали преди. На едно от тях ми се струва, че виждам призрачен образ на усмихнато лице.

И, естествено, нито една лампа не свети.

Онази снимка на Таймс Скуеър е правена през нощта или в късната вечер. През живота си не съм виждала толкова много светлини, дори не можех да си представя как може да е толкова светло през нощта. Ярките улични лампи и светещи реклами в невероятни цветове ми напомняха за светлите петна, които виждаш, когато погледнеш право в слънцето.

Лампите все още са тук, но вече не светят. На много от тях гнездят гълъби и гукат между изпочупените крушки. В Ню Йорк и прилежащите му градове има задължителен контрол над електричеството, както и в Портланд и въпреки че има повече коли и автобуси, тук прекъсването на тока е по-често и по-редовно. Градът е голям, има прекалено много хора и енергията не стига за всички.

Сцената е оборудвана с микрофони и разположени в редица столове; зад нея има огромен видеоекран като онзи, който СДА използва на митингите си. Наоколо се суетят униформени мъже. Джулиан ще бъде на сцената и аз трябва да намеря начин да се приближа.

Пробивам си бавно път през тълпата. Използвам лакти и рамене и като повтарям „извинете“, продължавам напред. Аз съм дребничка, висока само един и петдесет и седем, но това не ми помага. Между хората няма достатъчно място, за да се промуша.

Отново се паникьосвам. Ако Лешоядите дойдат или нещо се обърка, няма да има място за бягане. Тук сме натъпкали като животни в клетка. Хората ще се изпотъпчат в неистовия си опит да избягат. Ще стане страшно.

Но Лешоядите може и да не дойдат. Няма да посмеят. Прекалено опасно е. Има много полиция, много регулатори, много пушки.

Преминавам през няколко заграждения, оформящи сектори, където младите членове на СДА ще седят — момичетата отделно от момчетата, и, разбира се, всички до един като на тръни, да не би да срещнат погледа на някого от противоположния пол — и най-после се добирам до сцената. Платформата й е най-малко три метра. Няколко стръмни дървени стъпала осигуряват достъпа на говорителите до нея. В подножието им се е събрала малка групичка. Вглеждам се в нея и зад преградата от телохранители и полицаи различавам профилите на Томас и Джулиан Файнман.

Бащата и синът са облечени с еднакви дрехи. Косата на Джулиан е пригладена назад, къдриците се виждат само зад ушите му. Забелязвам, че мести тежестта на тялото си от крак на крак, явно се опитва да скрие нервността си.

Докато го наблюдавам, се опитвам да разбера защо е толкова важен за Съпротивата, защо Так и Рейвън ми наредиха да не го изпускам от поглед. Знам, че е символът на СДА, защото се жертва в името на сигурността на цялото общество, но се питам дали няма да се превърне в допълнителна опасност за нас.

„Бях на девет, когато ми казаха, че умирам“, припомням си речта му на последния митинг.

Какво ли чувства човек, когато умира бавно?

Какво ли чувства човек, когато умира бързо?

Забивам нокти в дланите, за да прогоня мъчителните спомени.

Някъде зад сцената, в скритата от погледите на множеството част на площада бият барабани. Сигурно са скрили там цял оркестър и маршовете ще цепят въздуха до самия край на демонстрацията. Скандиранията се засилват, сега всички се присъединяват, целият площад несъзнателно се люлее в ритъма на марша. Но някъде в далечината долавям друг ритъм, като накъсано стакато: „СДА е заплаха за всички. Лечението трябва да предпазва, не да разболява... “

Опозицията. Сигурно са ги изтласкали далече от сцената.

Лозунгите звучат все по-силно и по-силно и скоро виковете на привържениците на СДА заглушават всички други гласове. Присъединявам се към тях, оставям ритъмът да ме поведе и постепенно гласовете на хилядите влизат в мен, изпълват гърдите ми и раздвижват краката ми. Въпреки че не вярвам в нищо от това: нито в думите, нито в каузата или в хората около мен — то ме завладява, тълпата ми предава настроението си и въздухът се изпълва с електрически заряд, подхранван от енергията на хиляди единомишленици.

Енергия, която може да бъде опасна.

И точно когато скандиранията стигат до своята кулминация, Томас Файнман се отделя от охраната и взимайки стъпалата по две, се изкачва на сцената. Ритъмът се променя, напевите преминават в ръкопляскания и възторжени викове.

Отвсякъде се издигат бели знамена и ленти и вятърът ги понася над главите ни. Повечето от тях са с официалния знак на СДА, но други развяват просто дълги ленти от бял плат и Таймс Скуеър се изпълва с тънки бели пипала на гигантски октопод.

— Благодаря — навежда се към микрофона Томас Файнман.

Гласът му гръмва над главите ни, но в следващия миг се чува остър писък, който преминава в хленч, Файнман примигва, слага ръка на микрофона, навежда се и нарежда нещо на своите хора. Извивката на врата му показва идеално белега на процедурата. Уголемени десетократно, трите точки се появяват на екрана.

Обръщам поглед към Джулиан. Той стои със скръстени пред себе си ръце и наблюдава

баша си зад стената от охранители. Сигурно му е студено, защото е само по тънко сако.

— Благодаря — опитва отново Томас Файнман, изчаква, но този път никой не го прекъсва и той продължава. — Много по-добре... приятели мои...

В този момент се чува:

„Бум. Бум. Бум.“

Три миниатюрни експлозии — като онези малки фойерверки, които пускат на Четвърти

юли.

След тях се разнася писък — див и отчаян.

И ужасът започва.

Фигури в черно изникват отникъде и отвсякъде, изскачат от канавките, материализират се от земята и придобиват зловещи форми зад стена от задушлива смрад. Изпълзяват покрай сградите като паяци, спускат се по дълги черни въжета, врязват се в тълпата с остри лъскави ножове в ръце, грабят чанти и късат колиета от вратовете на хората, режат пръсти и крадат пръстени.

Лешоядите.

Стомахът ми се преобръща и въздухът засяда в гърлото ми.

Тълпата се разлюлява, хората започват да се блъскат, да напират, неистово търсейки път за спасение, но Лешоядите ни приклещват от всички страни.

— Лягай долу! Залегни!

Полицаите откриват огън. Един Лешояд се спуска по близката сграда към земята. Куршумът го улучва в гърба, той подскача веднъж и увисва на края на въжето. Тялото му остава да се люлее на вятъра. Едно от знамената на СДА се заплита в него и кръвта му напоява бавно белия плат.

Сигурно е поредният кошмар. Сънувам миналото. Това не може да се случва сега. Някой ме блъска отзад и аз се пльосвам на тротоара. Ударът с бетона ме връща в настоящето. Хората бягат, спъват се в мен и аз трябва да се претърколя, за да избегна чифт тежки ботуши.

Ставай! Веднага ставай!

Опитвам се да се изправя, но отново ме свалят с удар. Този път въздухът ми излиза и някой или нещо се мята върху мен и ме притиска към земята. Страхът изостря сетивата ми. Трябва да стана.

Издигнатата от полицаите преграда до нас се чупи и едно парче дърво пада на сантиметри от мен. Грабвам го и го размахвам сляпо зад себе си. Усещам как дървото среща крака, мускули и плът. Тежестта отгоре ми се раздвижва за момент и аз успявам да си поема въздух. Скачам на крака и хуквам към сцената.

Джулиан го няма. Моята задача е да наблюдавам Джулиан. Независимо от ситуацията.

Въздухът се изпълва с пронизителни писъци. Замирисва на огън.

В същия момент забелязвам Джулиан вляво от мен. Двама телохранители го водят към един от близките входове на старото метро, запушен с дъски като всички останали. Но единият от охранителите минава пред Джулиан и отваря скованата набързо дъсчена конструкция. Оказва се, че тя не е закована директно за рамката. Дъските са своеобразна врата. Тримата влизат навътре и скованите дъски се затварят с трясък след тях. Куршумите продължават да фучат над главата ми. Отвсякъде се носят викове и крясъци. Куршумите застигат един Лешояд в момента на приземяването му. Тялото му се удря в най-ниския балкон и пада върху море от ръце, глави и изкривени от ужас лица.

Затичвам се към входа, през който изчезна Джулиан. Над него има едва различима серия от стари букви и цифри, изписана с избледняла от времето боя: НРК 1237. Странно, но въпреки целия хаос и писъци този код от отминалите дни, този знак от един друг свят ми вдъхва спокойствие. Наистина ли онова време е било по-лошо от нашето? И дали в онези години на ярко осветени улици, на живот без режим на тока и открито проявявана любов хората са се тъпчели един друг, пищели са от страх и са се стреляли?

Някой ме удря в корема и аз падам назад. Приземявам се на една страна и чувам как лакътят ми изпуква под мен. Пронизва ме остра болка.

Един от Лешоядите скача върху мен. Няма как да разбера дали е мъж или жена. Облечен е изцяло в черно, а на главата си има скиорска маска, която покрива и врата му.

— Дай ми чантата — реве в ухото ми, но това не може да ме заблуди. Това е момиче. Опитва се да говори като мъж, но под умишлено удебеления глас прозира обичайната за момичетата мелодичност.

Не знам защо, но това ме вбесява още повече.

„Как смеете!“ ми се ще да изкрещя в лицето му. — Развалихте всичко и прецакахте всички.

Но вместо това свалям раницата от гърба си със спечени от болката в лакътя устни.

— Хайде, по-бързо! — вика то и пръстите му опипват нервно запасания през кръста му

нож.

Изброявам мислено всички вещи в раницата си: кутия със сода — празна. Чадърът на Так. Два шоколада. Ключове. Издание на книгата „Ш-ш-т“ с дебели корици. Так настояваше да я взема и сега съм доволна, че го послушах. Тя е повече от шестстотин страници. Трябва да е достатъчно тежка. Хващам коланите на раницата и стискам здраво.

— Хайде, не се мотай!

Нетърпеливо, момичето се навежда да вземе раницата и стиснала зъби от болка — аз замахвам с цялата си сила и го уцелвам странично по главата, достатъчно силно, за да изгуби равновесие. То залита на една страна и тупва на земята. Бързо ставам, но то ме сграбчва за глезена и аз го ритам силно два пъти в ребрата.

Свещениците и учените са прави за едно: дълбоко в себе си човекът с нищо не превъзхожда животното.

Момичето изохква, свива се на кълбо и аз скачам на крака, стъпвам върху него и се прехвърлям през полицейските заграждения, в по-голямата си част вече на парчета. Писъците продължават, но вече са преминали в постоянен вой, приличащ на сирена.

Продължавам напред към входа за старото метро. Долепвам ръце до дъската и за миг се поколебавам.

Дървото под ръцете ми, остаряло с времето и топло от слънцето, ме успокоява. Малка част от нормалния свят на фона на цялата тази лудост.

Отново се разнася изстрел. Някой зад мен се строполява на земята. И още писъци, и още стонове. Навеждам се напред и бутам дъската. Вратата се отваря няколко сантиметра, разкривайки зловещ мрак и остра миризма на мухъл.

Но аз не поглеждам назад.

Отварям вратата, затварям след себе си и изчаквам очите ми да свикнат с тъмнината. Ослушвам се за стъпки и гласове, но не се чува нищо. Миризмата тук е по-силна, миризма на мърша, разложени животински вътрешности и мухъл. Закривам нос с ръкава на якето си и вдишвам. Нещо капе в краката ми, но иначе е съвсем тихо.

Виждам пред себе си покрита с парчета стар вестник, смачкани картонени чаши и фасове стълба, осветена от слаба електрическа лампа — като онези, които използвахме в Пустошта. Някой трябва да я е оставил по-рано тук.

Тръгвам предпазливо към стълбата и на всяка крачка се ослушвам. Охраната на Джулиан може да ме е чула, докато отварях вратата. Може би ме причакват горе, готови да ме хванат. Изругавам мислено металните детектори, скенерите и всички видове електронни заключалки. Какво не бих дала за една отвертка или нож, каквото и да е. В същия момент се сещам за ключовете и отново свалям раницата от раменете си. При движението извъртам лакът и болката спира дъха ми. Добре, че паднах на лявата си страна. С неподвижна дясна ръка щях да съм напълно беззащитна.

Намирам ключовете на дъното на раницата и тръгвам отново, бавна като охлюв, за да не вдигам шум. Мушвам ключовете между пръстите си, както ме е учил Так. Не може да се нарече оръжие, но е по-добре от нищо. Изкачвам стълбата, следейки сенките за евентуално раздвижване, за нещо, което може да изникне ненадейно от мрака.

Нищо. Всичко е спокойно и тихо.

Стигам до последното стъпало и се изправям пред мръсна врата, покрита с мазни следи от човешки пръсти. След вратата има ръждясали въртележки, най-малко дузина, приличащи на миниатюрни вятърни мелници, застопорени на едно място. Линията води към тунелите на старото метро. Прескачам безшумно една въртележка и се приземявам от другата страна. Тунелите зейват пред мен. Над входа на всеки е поставена различна табела, изписана със стари букви и цифри. Джулиан трябва да е влязъл в един от тях, но не мога да разбера в кой точно, защото всичките тънат в мрак. Светлината от лампата не достига дотук. Замислям се дали да не се върна и да я взема, но се сещам, че светлината ще ме издаде.

Спирам и се ослушвам. В първия момент не чувам нищо, но след няколко секунди ми се струва, че долавям глухи стъпки в тунела отляво. Тръгвам по посока на звука, но той притихва и отново настъпва тишина. Сигурно ми се е причуло. Спирам и се оглеждам нерешително. Не знам какво да правя. Провалих мисията — първата си мисия, — това е ясно. От друга страна, не мисля, че Рейвън и Так ще ме обвинят, че съм изгубила Джулиан, като се има предвид суматохата след нападението на Лешоядите. Нямаше как да го предвидя, нямаше как да се подготвя за това.

Преценявам, че ще е най-добре да изчакам няколко часа, докато полицията възстанови реда, в което изобщо не се съмнявам. Ако се наложи, ще прекарам нощта тук и на сутринта ще се върна в Бруклин.

Изведнъж мяркам една сянка да прелита от лявата ми страна. Обръщам се и забивам юмрук, обаче във въздуха. Огромен плъх забързва пред мен и минава на сантиметър от маратонката ми. Дишам шумно и го проследявам с поглед.

Плъхът влиза в друг тунел. Дългата му опашка събира боклуците от пътеката и ги влачи със себе си. „Бррр. Ненавиждам плъхове“.

Точно в този момент го чувам, съвсем ясно е, няма как да го сбъркам — две потропвания, тих стон и един проплакващ глас: „Моля ви...“

Гласът на Джулиан.

Сърцето ми започва да подскача бясно в гърдите. Страхът заплита червата ми на възел. Гласът идва някъде от вътрешността на тунела.

Облягам гръб на стената, направо залепвам за нея, и като усещам мухъла и лепкавата влага под пръстите си, се придвижвам съвсем бавно напред. Цялата треперя от страх да не издам някакъв звук, от страх, че дишам прекалено шумно. Спирам на всеки две-три крачки и напрягам слух с надеждата да чуя гласа на Джулиан. Но единственият звук е този в краката ми: „кап, кап, кап“. Сигурно някъде има спукана тръба.

После го виждам.

Човекът виси от една решетка в тавана, около подутия му врат е затегнат дебел кожен колан. Над него има метална тръба и влагата от образувания конденз се оформя в капки, които падат върху пода на тунела. „Кап, кап, кап“.

Много е тъмно и не мога да видя лицето му — решетката пропуска само част от сивкавата светлина, — но по широките рамене разпознавам един от охранителите на Джулиан. Другият лежи свит на кълбо в краката му. От гърба му стърчи дълъг нож.

Забравила, че трябва да пазя тишина, се дръпвам рязко назад. В същия момент отново чувам гласа на Джулиан, този път по-слабо: „Моля ви...“

Цялата изтръпвам. Не мога да определя откъде идва гласът, но в момента друго ме тревожи повече. Единствената ми мисъл е как да изляза оттук. Навън, навън, навън. По-добре да се изправя срещу Лешоядите на открито, отколкото да стоя тук, притисната от тъмнината като плъх. Не искам да умра под земята.

Хуквам сляпо по обратния път с протегнати напред ръце, блъскам се в стената и бързо се измествам към центъра на тунела. Паниката отнема ловкостта на ръцете и краката ми.

„Кап, кап, кап“

„Моля те! Моля те, изведи ме оттук“.

Сърцето ми ще експлодира всеки миг. Бие толкова бързо и силно, че започвам да се задушавам.

Изневиделица от двете ми страни изникват две черни сенки и страхът ги прави да приличат на огромни мрачни птици, протегнали острите си нокти към мен.

— Накъде си се разбързала? — казва едната сянка и ме хваща за ръката. Ключовете падат от ръката ми. Следва смразяваща болка. После бяла светкавица. И аз потъвам в мрака.