Пандемониум

сега

С Джулиан вървим през гъстия мрак. Пристъпваме бавно и много внимателно. И двамата сме готови да хукнем на мига. Но не можем да рискуваме с шума, не искаме да палим и фенерче. Движим се през нещо като огромна мрежа от тунели и аз се чувствам като плъх, затворен в кутия. Краката ми опипват несигурно пътя напред. Мракът е пълен, единствено сенките се менят. Подът е мокър и хлъзгав и за да не падна, се придържам с ръка за влажната и гъсто населена с всякакви насекоми стена.

Има и плъхове. Те цвърчат неистово, прибягват между краката ни и се крият в ъглите, малките им нокти драскат по камъка: чат, чат, чат.

Не знам колко време вървим така. Няма начин да преценя, когато нищо наоколо не се променя, нито звуците, нито настилката под краката ни; няма как да разбера и накъде вървим, на изток, на запад или се въртим в кръг. Понякога срещаме стари железопътни линии и от това си вадя заключение, че някога оттук е минавало градското метро. Въпреки изтощението и нервната възбуда не мога да не се възхитя от този сложен лабиринт от тунели и си представям как по тях се движат влакови композиции, хората слизат, качват се и се придвижват спокойно в нощния мрак.

Понякога газим във вода, на определени места само джапаме в нея, но на други мътната и тежка помия достига до метър. От нея се носи непоносима смрад, което ме навежда на мисълта, че идва от спукана тръба на градската канализация. Това означава, че не сме далече от населено място.

Толкова съм изтощена, че се препъвам на всяка крачка. Дни наред не съм се хранила като хората. Раната на врата, където Лешоядът заби ножа си, също боли и пулсира. На Джулиан му се налага все по-често да ме придържа, за да не падна. Накрая ме прегръща през кръста и ме води напред. Мислено му благодаря. Присъствието му прави по-поносима умората, напрегнатата тишина и непрекъснатото ослушване за преследвачи сред ехото от стъпките ни и капките по каменния под.

Часове наред вървим, без да спираме. Най-после черният мрак пред нас започва да сивее. След няколко минути виждам някъде отгоре да се процежда дълга сребриста ивица светлина. Вдигам глава. На тавана има някакви решетки, цели пет, и за пръв път, от не знам колко дни, виждам небе: квадратни парченца нощно небе с облаци и звезди. Без да искам, ахвам на глас. Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала.

— Тези решетки — посочвам нагоре. — Не можем ли...

Джулиан излиза напред и най-после включва фенерчето. Насочва лъча нагоре и поклаща

глава.

— Завинтени са здраво отвън — казва след малко. Повдига се на пръсти и опитва да отмести една от тях, но се отказва. — Няма начин.

Разочарованието започва да дразни гърлото ми. Толкова сме близо до свободата, че мога да я подуша. Тя мирише на вятър, на открито пространство и на още нещо: на дъжд. Сигурно наскоро е валяло. Миризмите засилват гъделичкането в гърлото и носа ми.

Най-после се изкачваме на една площадка, вероятно някогашен перон, и се оглеждаме. Под нас има железопътна линия, потънала във вода и покрита с килим от нападали листа. Наляво виждам набързо изкопана ниша, наполовина запълнена с дървени касетки. На стената до нея виси доста запазена табела, на която пише: „Внимание!!! Строителен обект. Забранено преминаването без каска.“

Умората ме побеждава изведнъж. Изплъзвам се от ръката на Джулиан и падам на колене.

— Хей — коленичи до мен той, — добре ли си?

— Много съм уморена — успявам да промълвя, свивам се на земята и слагам глава на ръката си. Не искам да заспивам, но е много трудно да задържа очите си отворени. Звездите над мен се размиват в голяма светеща мъглявина, тя се разделя на по-малки блестящи точки и пак се събира в едно.

— Трябва да поспиш — казва Джулиан, оставя раницата и сяда до мен.

— Ами ако Лешоядите дойдат? — питам аз.

— Аз ще остана буден — успокоява ме той. — Ще се ослушвам.

Ляга по гръб до мен и се заглежда в решетките. Отгоре подухва вятър и аз неволно потръпвам.

— Студено ли ти е? — надига се Джулиан.

— Малко — отговарям тихо. Едва успявам да размърдам устните си. И те, и гърлото ми са сковани от студ.

Настъпва тишина. Джулиан се обръща към мен, слага ръка на рамото ми и ме придърпва към себе си, за да ме стопли. Оказвам се в прегръдката му и се заслушвам в странния неравен ритъм на биещото в гърба ми сърце.

— Не те ли е страх от делириума? — питам тихо.

— Страх ме е — отвръща простичко той, — но ми е студено.

След няколко минути сърцето му се успокоява и моето неволно забавя ход, за да е в синхрон с неговото. Студът постепенно си отива.

— Лена? — прошепва Джулиан.

Затварям очи. Сега луната свети право над главите ни като огромен сребристобял диск.

— Да?

Сърнето ми отново полудява.

— Искаш ли да ти разкажа как умря брат ми?

— Добре — казвам, въпреки че нещо в гласа му ме кара да се свия от страх.

— Брат ми и баща ми не се разбираха. Брат ми беше инат. Буйна глава. И избухлив. Всички казваха, че след процедурата нещата ще се оправят. — Той спира за момент и минава време, докато продължи разказа си. — Но колкото повече растеше, толкова повече нещата се влошаваха. Нашите започнаха консултации с лекарите. Искаха да изтеглят процедурата напред. Понеже правеше много лошо впечатление, нали разбираш, заради СДА и изобщо. Беше неуправляем, не слушаше татко, дори ми се струваше, че не вярва много в лечението. Беше шест години по-голям от мен. Аз... аз се страхувах от него. Не знам дали можеш да ме разбереш...

Нямам сили да говоря, затова кимам. Спомените изпълзяват от най-тъмните местенца на съзнанието ми: онова непрекъснато безпокойство, което усещах като дете, докато гледах как мама се смее, танцува и пее, и странната музика, разнасяща се из цялата ни къща от високоговорителите. Беше една мъчителна веселба. И после, страхът за Хана, страхът за Алекс, страх за всичко и от всичко.

— Преди седем години в Ню Йорк организирахме друга голяма демонстрация. Точно с нея СДА се превърна в национално движение. За мен това беше първата демонстрация. Тогава бях на единайсет години. Брат ми се измъкна. Не помня какво извинение измисли.

Той се размърдва. Ръцете му неволно се затягат около мен, но той се усеща и отпуска бързо прегръдката си. Не знам как, но вътрешно усещам, че разказва тази история за пръв път.

— Беше истинско бедствие. Събитието се състоя в Сити Хол. По средата на демонстрацията нахлуха протестиращи. Много от тях бяха с маски. Разрази се истинска битка, полицията се намеси и стана улична война. Аз се скрих зад подиума като малко дете. Толкова ме беше срам от себе си!

Един от протестиращите се приближи прекалено близо до баща ми. Започна да крещи нещо, не чувах точно какво. Наоколо беше истински хаос, а той носеше маска. Бодигардът на баща ми го свали с палката си. Странно, но си спомням ясно звука от удара на дървото върху коляното на маскирания, помня и тъпия звук, когато той падна на пода. И тогава баща ми го видя, няма как да не видиш рождения белег на лявата ръка във формата на голяма, пълна наполовина луна. Белегът на ръката на брат ми. Той падна сред тълпата и свали маската. Лежеше и се гърчеше от болка с разбита на парчета капачка на коляното. Никога няма да забравя как погледна баща ми. Спокойно и някак примирено, сякаш знаеше какво ще стане.

Най-после се окопитихме и с помощта на полицейски ескорт се прибрахме вкъщи. Брат ми пътуваше проснат отзад в микробуса и стенеше. Исках да го попитам как е, боли ли го, но знаех, че баща ми ще ме убие, ако го направя. Стиснал здраво волана и без да отделя очи от пътя, той измина цялото разстояние до дома, без да обели и дума. За мама... честно казано, не знам какво е изпитвала. Не вярвам да се е разстроила много. Но ми се струва, че беше разтревожена. В книгата „Ш-ш-т“ пише, че свещен дълг на всеки родител е да се грижи за децата си. Пише още, че „добрата майка приключва със задълженията към децата си чак когато отиде в рая“ — цитира тихо Джулиан. — Тя помоли баща ми да се обадим на лекарите, но той не искаше и да чуе. Коляното на брат ми изглеждаше ужасно. Докато пътувахме, се поду като баскетболна топка. Толкова много го болеше, че потта течеше от него като река. Исках да му помогна. Исках да. — Той потръпва зиморничаво. — Когато се прибрахме, баща ми го хвърли в мазето и го заключи. Искаше да го остави там цял ден, за да му даде урок.

Представям си Томас Файнман със златни ръкавели на ризата, на които определено се наслаждава, и с лъскав часовник на златна верижка. Чист, спретнат, стегнат като човек, чиято съвест позволява да спи спокойно през цялата нощ.

„Мразя те“, казвам наум вместо Джулиан, защото той не знае тези думи и никога няма да разбере какво облекчение е да ги произнесеш.

— Седнахме да вечеряме, но аз мислех само за брат си. Риданията му се чуваха чак до трапезарията. Баща ми настоя да си изядем всичко от чиниите. Никога няма да му го простя.

Последната част е изказана само с устни. Намирам ръката му, вплитам пръсти в неговите и ги стискам лекичко. Той ми отвръща колебливо.

Оставаме да лежим в мълчание. И изведнъж в настъпилата тишина отгоре се разнася леко шумолене. Първо чуваме отделни капки, после върху тротоара се изсипват хиляди. Дъждът започва да се лее през решетките и металните релси звънват като камбани.

— Изведнъж риданията секнаха — продължава Джулиан и аз се сещам за онази нощ в Пустошта, когато с Рейвън се редувахме да слагаме мокри кърпи на челото на Блу и не спряхме, докато слънцето не изпълни със светлина пространството между дърветата, въпреки че часове наред усещахме студената плът под ръцете си.

Джулиан прочиства гърлото си.

— Лекарите казаха, че е било чиста случайност. Един съсирек се откъснал от раната, тръгнал по кръвта и стигнал до мозъка. Такива случаи били едно на милион. Баща ми нямаше как да знае. Но въпреки това аз.

Той спира за момент и преглъща.

— След този случай станах много внимателен. Исках да правя всичко както трябва. Да бъда идеалният син, образец на СДА. Дори и когато открих, че процедурата може да ме убие. И това не беше само от страх. — Изведнъж потокът от думи потича неудържимо. — Мислех си, че ако следвам правилата, всичко ще бъде наред. Нали за това всъщност е лечението? Тук не става дума само за делириума. Става дума за реда. За пътя на всеки от нас. Трябва само да го следваш и всичко ще бъде окей. Това е смисълът на СДА. В това вярвах. наложих си да вярвам. Защото

иначе настъпва... хаос.

— Липсва ли ти? — питам тихичко.

Той не отговаря веднага и аз разбирам, че досега никой не му е задавал такъв въпрос.

— Да — казва накрая. — Дълго време страдах. Мама. мама ми каза, че след процедурата няма да е така. Че няма да тъгувам повече за него.

— Тогава става по-лошо — добавям бързо. — Тогава те наистина си отиват от нас.

Изброявам три дълги секунди тишина и на всяка от тях сърцето на Джулиан тупти в гърба ми. Вече не усещам студ. Напротив, става ми горещо. Двамата оставаме да лежим с преплетени пръсти и толкова близо един до друг, че усещам дъха му във врата си.

— Не знам какво ще стане после — прошепва Джулиан. — Не разбирам нищо, нямам представа защо ни се случва всичко това и какво ще се случи после.

— Не ти трябва да знаеш — успокоявам го и това е самата истина. Тунелите сигурно са дълги, мръсни и тъмни, но ние трябва да продължим по тях.

Отново настъпва тишина. После Джулиан казва:

— Страх ме е, Лена.

Едва го произнася, но аз усещам устните му да се мърдат по кожата ми и разбирам всеки

звук.

— Знам — казвам по-скоро на себе си. — Мен също.

Силите ме напускат напълно и сънят ме надвива.

Започвам да се въртя между настоящето и миналото, между реалността и спомените, между този дъжд: и дъждовете преди него, сякаш се качвам и слизам по спираловидна стълба. Усещам ръката на Джулиан около себе си, но когато се обръщам, виждам, че е Алекс. После Рейвън залюлява главата ми в скута си и след миг чувам песента на мама.

— Но не ме е страх толкова, когато ти си до мен — продължава той.

Джулиан ли го казва или Алекс? Или сънувам? Отварям уста да отговоря, но откривам, че не мога. Устата ми е пълна с вода, аз пия и се понасям нанякъде, всичко изчезва, остава само сънят и дълбоката вода.