Пандемониум

сега

— Лена?

Някой вика името ми и ме изважда от ямата на съня. Сядам в леглото с разтуптяно сърце. Джулиан е преместил леглото си към вратата, долепил го е до другата стена, възможно най-далече от мен. Избърсвам горната си устна, мокра от потта, и въздишам дълбоко. Минаха дни, откакто не съм влизала в баня, и усещам, че стаята мирише на пор.

— Всъщност това ли е истинското ти име? — пита той след малко. Отчуждението продължава да се усеща, но гласът му е изгубил снощната си злост.

— Това е — казвам, затварям очи и стискам, докато видя цветните петна под клепачите си.

Отново сънувах кошмар. Бях в Пустошта. Рейвън и Алекс бяха с мен и тримата убихме огромно животно.

— Говореше насън. Викаше някой си Алекс — обяснява Джулиан и аз се свивам на две от остра болка в корема. Минава време, докато го чуя отново. — Той е бил, нали? Той те е заразил.

— Какво значение има? — питам и се отпускам отново върху нара.

— Какво стана с него? — продължава Джулиан.

— Умря — отвръщам кратко, защото знам, че това е, което го интересува, и си представям висока кула с гладки стени, достигаща чак до небето. От основата до върха й се вие тясна стълба. Хващам се за нея и изкачвам първото стъпало в хладната сенчеста гора.

— Как стана? — упорства Джулиан. — От делириума ли умря?

Знам, че ако отговоря с „да“, той ще се почувства добре. Ето, ще си помисли, значи сме прави. През цялото време сме били прави. Нека хората да умират, нека да се разбере, че имаме право.

— Ти го уби — отвръщам аз. — Твоите хора.

Джулиан поема рязко въздух и заговаря много по-меко:

— Нали каза, че не сънуваш кошмари?

Продължавам нагоре по стълбата. Колкото по-високо се изкачвам, толкова по-малки изглеждат хората долу Скоро стават не по-големи от мравки, трошички, точици, които могат да изчезнат за миг.

— Аз съм Невалидна — отвръщам през зъби. — Невалидните лъжат.

На сутринта ставам с готов и изяснен до най-малки подробности план.

Джулиан седи в далечния ъгъл и ме гледа така, както ме гледаше в първия ден от пленничеството ни. Парцалът все още е около челото му, но сега погледът му е жив и подутините по лицето вече спадат.

Разглобявам чадъра на части и махам плата от металните спици. Изпъвам го и го разпарям на четири дълги ленти. Завързвам ги една за друга като саморъчно направено въже и изпробвам здравината му с ръце. Доста добре. Няма да издържи дълго, но на мен ще ми трябва за не повече от пет минути.

— Какво правиш? — пита ме Джулиан.

Поглеждам го с крайчеца на окото си и виждам какви усилия полага, за да прикрие любопитството си. Но аз не го улеснявам. Вече не ме интересува какво ще прави, ще дойде ли с мен, или ще предпочете да остане и да изгние в тази дупка, стига да не ми пречи.

Успявам да сваля бързо отдавна ръждясалите и разхлабени панти на малката вратичка, достатъчно е да завъртя няколко пъти болтовете с върха на ножа и те падат. Бутам вратичката навън и тя пада с тътен в коридора. Шумът ще привлече вниманието и някой скоро ще дойде да провери. Сърцето ми забързва. Време е за шоу, както казваше Так, преди да тръгне на лов. Взимам книгата „Ш-ш-т“ и откъсвам една страница.

— Няма да можеш да минеш през тази дупка. Много е тясна — обажда се Джулиан.

— Само си мълчи — казвам аз. — Ще бъдеш ли така добър да помълчиш малко?

Отварям спиралата за мигли, попаднала като по чудо в раницата ми, и мислено благодаря на Рейвън. Тя остана от другата страна, в Зомбиленд, и съм сигурна, че не може да се нарадва на онези малки джунджурии за момичета, подредени по безкрайните рафтове на големите магазини в очакване някой да ги купи.

Усещам внимателния поглед на Джулиан, но го игнорирам и надрасквам бързо със спиралата в полето на откъснатата страница: „Момичето е опасно. Страхувам се, че може да ме убие. Готов съм да говоря, ако ме изведете оттук. Моля ви, побързайте!“

Пъхам бележката през дупката, изтичвам до леглото и бързо връщам в раницата книгата „Ш-ш-т“, празната бутилка от вода и разглобения чадър. Хващам ножа, връщам се на бегом до вратата и чакам. Докато чакам, се опитвам да успокоя дишането си, като прехвърлям непрекъснато ножа от едната в другата ръка и бърша потта от дланите в дънките си.

Слава богу, не се налага да чакам дълго. Някой трябва да е чул падането на вратичката, защото много скоро се чува затваряне на друга врата (допълнителна информация; информацията винаги е от полза), което значи, че някъде из подземието има поне още една врата и зад нея — още една стая. Стъпките идват към мен. Моля се да е момичето, онова със сватбената халка на носа си.

Но най-вече се моля да не е Албиноса.

Ала стъпките са тежки и когато спират пред вратата, чувам мъжки глас:

— Какво става, мамка му?

Изведнъж се свивам вътрешно, навивам се като заредена с електричество жица. Имам право само на един опит.

С махането на вратичката мога да видя по-добре калните войнишки обувки и широките зелени панталони като онези, които носят лаборантите и метачите по улиците. Мъжът изсумтява и побутва вратичката с крак, сякаш си играе с мишка, за да се убеди, че е умряла. После се навежда и вдига бележката.

Стискам силно ножа. Сърцето ми притихва така, че се плаша да не спре. Времето между два удара ми се струва цяла вечност.

„Отвори вратата! Не викай подкрепление. Хайде, отвори вратата! Давай! Давай!“

Най-после се чува дълбока въздишка и тракане на ключове. И допълнително изщракване, според мен от свалянето на предпазителя на пушката му.

Всичко става много бавно и отчетливо, сякаш гледаш под микроскоп. Знам точно кога ще отвори вратата.

Ключът се завърта. Изплашен, Джулиан скача от леглото и вика тихо. Охранителят се колебае за миг. После вратата тръгва навътре, към мен... към мястото, където стоя прилепнала плътно до стената и почти невидима. Колебанието на Лешояда изчезва. Секундите потичат толкова бързо, че няма как да ги следя. Нещата се задействат по инстинкт, слепешката. Всичко се случва в един миг. Вратата се отваря широко и спира на няколко сантиметра от лицето ми. Той влиза в килията и казва:

— Добре, целият съм в слух.

Докато говори, аз блъскам вратата с две ръце, запращам я в него и чувам удар, после стон и накрая тлъста псувня. Джулиан възкликва:

— Боже мой!

Изскачам от прикритието си, без да мисля за последствията, оставям всичко на инстинкта и ловкостта си и се мятам на гърба на Лешояда. Той държи главата си на мястото, където вероятно съм го ударила с вратата, и залита леко. Внезапната ми атака го поваля на земята. Опирам рамо в гърба му и притискам ножа в гърлото.

— Не мърдай! — Цялата треперя, но стискам зъби с надеждата той да не разбере. — Не викай! Да не си гъкнал ако искаш да живееш, стой на място и мълчи.

Джулиан ме гледа с разширени от страх очи, но мълчи. Лешоядът се оказва разбран. Лежи си на пода и не мърда. Без да вдигам коляно от гърба му и ножа от врата, взимам единия край на найлоновото въже в устата си, хващам първо лявата му ръка и я извивам отзад, на гърба, после дясната, и ги затискам с коляното си. Джулиан става от леглото и идва към мен.

— Какво правиш? — изръмжавам през найлоновото въже и стиснатите зъби. Не мога да се оправя едновременно с Джулиан и с Лешояда. Ако се намеси, всичко е свършено.

— Дай ми въжето — казва спокойно той. В първия момент не реагирам и той добавя: — Ще ти помогна.

Подавам му безмълвно въжето и той коленичи зад мен. Притискам Лешояда към земята, а Джулиан му завързва ръцете и краката. Аз натискам мъжа още по-силно към земята. Представям си меката тъкан между ребрата, кожата, слоевете плът и мазнина... и под тях сърцето — свива се и се разпуска, помпа в жилите му живот. Само един по-силен удар с.

— Дай ми ножа — казва Джулиан.

Затягам пръсти около дръжката.

— За какво ти е?

— Просто ми го дай.

След кратко колебание му го подавам. Той отрязва края на найлоновата корда (доста е непохватен с ножа, затова му отнема много време), после ми подава и ножа, и отрязаното парче.

— По-добре му запуши устата — настоява Джулиан с равен тон. — За да не може да извика подкрепление.

Спокойствието му ме изумява.

Повдигам главата на Лешояда и набутвам останалата корда в устата му. Той започва да рита с крака, мята се като риба на сухо, но аз успявам да напъхам найлона дълбоко в гърлото му Възлите не са кой знае какво, след десет, най-много петнайсет минути той ще е свободен, но времето трябва да е достатъчно за нас.

Изправям се и без да губя време, мятам раницата на рамо. Вратата на килията все още е широко отворена и гледката на зейналия отвор ме изпълва с такава радост, че ми иде да извикам силно, колкото имам глас. Представям се, че Рейвън и Так ме гледат отнякъде и кимат одобрително с глава.

„Няма да ви разочаровам, обещавам им мислено“.

Поглеждам назад. Джулиан се е изправил и ме гледа в очакване.

— Идваш или оставаш? — питам го аз.

Той кима. Изглежда ужасно, очите му не се виждат от раните, но устните му са стиснати в тънка решителна линия.

— Какво чакаш тогава?

Слагам ножа в калъфа и го пъхам в колана на дънките. Не се тревожа, че Джулиан може да ме забави. Мисля, че дори ще ми е от полза. С него мишените стават две. Ако ни преследват, той ще ги разсейва.

Затваряме внимателно вратата зад себе си. Стоновете на Лешояда и тропането на обувките му по пода заглъхват. Коридорът отвън е дълъг, тесен и добре осветен. Наляво от нас виждам четири врати, всичките затворени и всичките метални. В края на коридора има още една врата, също метална. Това ме обърква. Мислех си, че нашата килия е просто ниша към един от старите тунели на метрото, и ще излезем в тъмно и празно пространство, но се оказваме в добре уредено място, цял подземен комплекс.

Зад една от затворените врати вляво се чуват гласове. Струва ми се, че разпознавам ниския лай на Албиноса, но различавам само няколко думи от разговора: „Чакаме“ и „Идеята смърдеше от самото начало“. Следва забързан отговор на друг мъжки глас. Добрата новина е, че сега поне знам къде е Албиноса, но нямам представа дали момичето е с него. Преброявам наум и установявам, че в отвличането ни са замесени най-малко четирима души. Явно работата е предварително организирана, което е много лош знак.

Докато вървим напред, гласовете стават по-силни и по-ясни. Лешоядите се карат.

— Придържай се към първоначалния план...

— Не дължа. на никого.

Сърцето ми се качва в гърлото, едва успявам да си поема въздух. В мига, когато понечвам да се промъкна покрай тяхната стая, отвътре се чува остър пукот. Заковавам на място. Това със сигурност беше изстрел. Дръжката на вратата изтраква и стомахът ми се преобръща. Казвам си отчаяно: „Това беше. Краят дойде“.

Един непознат за мен глас казва високо:

— Хайде, не се ядосвай. Ела да поговорим.

— Писна ми от разговори.

Това е Албиноса.

„Каквото и да става вътре, онова не беше изстрел“, си казвам и гърдите ми се отпускат.

Поглеждам към Джулиан и виждам, че и той е застинал на място. Поглеждаме се и инстинктивно се долепваме до стената: не че това ще помогне, ако мъжете излязат в коридора. Ръцете ни се докосват и аз усещам нежния гъдел на русите му къдрици по раменете си. Кожата ми настръхва, затова бързам да се отдръпна.

Дръжката на вратата изтраква отново и Албиноса казва:

— Добре. Слушам те.

Стъпките му се отдалечават към вътрешността на стаята и обръчът около гърдите ми се отпуска. „Да тръгваме“, правя жест към Джулиан и той кима със здраво стиснати в юмруци ръце. Кокалчетата на пръстите му приличат на малки бели луни.

Останалите врати по коридора са затворени, не чуваме гласове и липсват признаци, че зад тях има Лешояди. Какво ли има в тези стаи? Може би във всяка от тях лежат затворници на двойни нарове и чакат да бъдат разменени за пари или да бъдат убити. Приз лява ми от тази мисъл и аз бързам да прехвърля вниманието си другаде. Това е друго правило, научено в Пустошта: трябва да мислиш първо за себе си.

Ето я другата страна на свободата: ти си напълно свободен само ако си напълно сам.

Стигаме до вратата в дъното на коридора. Хващам дръжката и дърпам. Нищо. Оглеждам я и забелязвай малка ключалка, като онази, която имаше на външната си врата Хана. За да се отключи, трябва специален код.

Джулиан вероятно също я е забелязал, защото го чувам да мърмори:

— По дяволите!

— Добре. Нека да помислим — прошепвам аз и си налагам да бъда спокойна.

Но мозъкът ми се топи като сняг. В него остава една-единствена мисъл и от нея ме побиват тръпки: ние сме в капан и когато ни открият и върнат в килията, ще ни сложат за охрана як и опитен убиец. Вече няма да са невнимателни като сега. И край на малките вратички с ръждясали панти.

— Какво ще правим? — пита Джулиан.

— Ние ли? — фиксирам го с поглед през рамо. Заглеждам се в обрамченото му със засъхнала кръв лице и бързо извръщам поглед, за да не дам възможност на съжалението да ме размекне. — Заедно ли сме сега?

— Иначе няма как — отвръща разсъдливо той. — Ако искаме да успеем, трябва да си помагаме.

Хваща ме за рамото и ме избутва нежно, но твърдо от вратата. Допирът му ме изненадва. Явно е, че наистина е решил да остави настрана различията между нас, поне засега. Казвам си, че щом той може да го направи, значи мога и аз.

— Няма да можеш да отключиш. Трябва ни код — казвам делово.

Джулиан прокарва пръсти по ключалката. После прави крачка назад и измерва с поглед вратата, сякаш иска да разбере колко е здрава.

— Ключалката на външната порта вкъщи е същата — казва той и продължава да гали с пръсти ключалката, сякаш опипва дупката й. — Така и не успях да запомня кода. У нас има много работници, те непрекъснато влизат и излизат, затова татко го сменя на няколко месеца. Трябваше да си измислим система, код в кода, или серия от знаци по портата и наоколо, за да мога да се прибера от училище, ако през деня отново са го сменили.

Това обяснява всичко. Разбирам смисъла на историята и разбирам какво прави.

— Часовникът — казвам и соча към окачения над вратата стенен часовник. Виждам, че е спрял. Малката стрелка е застанала над числото девет, а голямата на три. — Девет и три.

Този успех не ме въодушевява.

— Това са само две числа. Кодът на повечето ключалки е от четири числа.

Джулиан натиска 9393 и опитва вратата. Никакъв ефект. 3939 също не я отваря. Нито 3399 и 9933. Времето тече.

— Мамка му! — просъсква Джулиан и удря с юмрук по ключалката.

— Чака, чакай. — Поемам дълбоко въздух. Никога не съм била добра в кодовете и пъзелите. Математиката ми е най-противният предмет, но сега не е време за предпочитания. — Нека да помислим.

В същия момент вратата в коридора се открехва леко и сега разговорите се чуват ясно.

— Да знаеш, че не ме убеди — казва Албиноса. — Ако не платят, не играем.

Гърлото ми се свива от страх. Албиноса тръгва по коридора. Всеки момент ще ни види.

— Мамка му! — разтреперва се Джулиан. Започва да подскача лекичко, сякаш му е студено, но аз разбирам, че е изплашен колкото мен. И изведнъж замръзва...

— Девет и петнайсет — казва той в мига, когато онази врата се отваря широко и гласовете гръмват в коридора.

— Какво? — Стискам здраво ножа и въртя глава ту към вратата, ту към Джулиан. „Отвори се, отвори се, отвори се!“

— Не е девет и три, а девет и петнайсет. Нула — девет — едно — пет.

Докато говори, той се навежда над ключалката и натиска числата. Чува се тихо бръмчене и нещо изщраква. Джулиан натиска дръжката и вратата се отваря тъкмо когато гласовете стават отчетливи, сякаш говорят в ушите ни. Шмугваме се в стаята в мига, когато Лешоядите правят първата си крачка из каменния коридор.

В помещението, в което влязохме, има врата за друга стая, по-голяма, с висок таван и добре осветена. Стените й са пълни с рафтове, отрупани с толкова много неща, че на места дървото се е огънало и провиснало от тежестта. Навсякъде виждам пакетирана храна, кани с вода и одеяла, но освен тях има и ножове, сребърни прибори и цели топки от заплетени едно в друго накита, кожени обувки и якета, оръжия и полицейски дървени палки, дезодоранти и червила. Има и неша, които са буквално за боклука: на пода лежат пръснати части от допотопно радио, стар дървен гардероб, тапицирани с кожа табуретки и детско камионче, пълно с изпочупени пластмасови играчки. В другия край на стаята има друга бетонна врата, боядисана в доматено червено.

— Хайде — хваща ме Джулиан за ръка и ме повежда към нея.

— Не — отскубвам се от него. Не бива да бързаме. Нямаме представа къде се намираме и колко дълго ще трябва да останем, докато намерим възможност за бягство. — Тук има храна, вода и оръжие. Трябва да се оборудваме.

Джулиан отваря уста за отговор, но в същия момент от коридора се разнасят викове и тропот. Охранителят сигурно е успял някак си да вдигне тревога.

— Трябва да се скрием — казва Джулиан и ме бута към гардероба. Отвътре ни посреща миризма на мухъл и умрели мишки.

Влизаме и затваряме вратите след нас. Пространството вътре е толкова малко, че двамата практически сядаме един върху друг. Свалям раницата и я слагам в скута си. Сега гърбът ми се притиска в гърдите му и аз усещам повдигането им при всяка поета от него глътка въздух. Въпреки това се радвам, че е с мен. Не мисля, че щях да стигна толкова далеч, ако бях сама.

Ключалката избръмчава отново, вратата на склада се отваря и се удря със сила в стената. Инстинктивно потръпвам. Ръцете на Джулиан намират раменете ми и ги стискат лекичко, за да ми вдъхнат спокойствие.

— По дяволите!

Това е Албиноса. Гласът му реже като бръснач, гневът протича през него като през нажежена жица. — Как е станало, да му се не види? Как са могли...

— Не са отишли много далеч. Не знаят кода.

— Тогава къде са? Боже, две проклети хлапета ни направиха разногледи!

— Сигурно се крият в някоя от стаите — казва другият.

Трети глас, този път женски (сигурно на Пиърсинга), се намесва:

— Бригс ги проверява. Момичето има нож. Скочило е върху Мат и го е завързало.

— Станахме за смях!

— Сигурно вече са в тунела — казва момичето. — Няма къде другаде да са. Мат сигурно им е дал кода.

— Каза ли, че им го е дал?

— Ако го е направил, не би си признал, нали?

— Добре, ето какво. — Това отново е Албиноса. Явно той е главният тук. — Халка, ти мини през стаите с Бригс. Ние ще проверим тунела. Ник, ти тръгваш на изток. Аз и Дон поемаме на запад. Кажи на Кърт и Форест да се насочат на север, а аз ще намеря някой за южната посока.

Попивам всяко изречено име и броя. Боже, оказва се, че си имаме работа най-малко със седем Лешояда. Много повече от очакваното.

Албиноса продължава:

— Искам да върнете обратно тези боклуци. Давам ви един час. Няма да позволя да изгубим такава тлъста сума в последния момент.

Тлъста сума? Една мисъл се заражда в съзнанието ми, но преди да се оформи напълно, се размива в мъглата. Не става дума за откуп. Тогава каква сума и откъде очакват Лешоядите? Може би се надяват Джулиан да се прекърши и да им даде кодовете на охранителната система в дома си? Но това е трудна и опасна работа. И няма да стане без внимателно обмислен план. Лешоядите не действат по този начин. Те не съставят планове. — Те атакуват, палят пожари и взимат каквото им трябва.

А и не виждам каква е моята роля във всичко това. Отвън настъпва раздвижване, зареждат се пушки, затягат се ремъци. И страхът се връща с нова сила. От другата страна на тънката дъсчена врата има трима Лешояди с оръжие в ръка. Тази истина ми разтреперва краката и за миг ми се струва, че ще припадна. Толкова е тясно и топло, че ризата ми се мокри от потта. Няма как да се измъкнем живи оттук. Не е възможно. Няма начин.

Затварям очи и си представям как сядам зад Алекс на мотора и долепвам плътно гърди до гърба му Тогава също си мислех, че няма измъкване.

— Срещата ни е тук след един час — казва Албиноса. — Сега марш да намерите тези дяволчета и да им счупите зъбите от бой.

Стъпките се отдалечават към другия ъгъл на стаята. Значи... червената врата трябва да води към тунелите. Чувам я да се отваря и затваря. После настъпва тишина.

Ние продължаваме да стоим неподвижни като камъни. Аз не издържам, размърдвам се, но той ме хваща за рамото.

— Изчакай още малко — нарежда ми той. — Трябва да сме сигурни.

Сега, когато няма шум и няма какво да ни разсейва усещам толкова силно присъствието му, излъчваната от него топлина и гъделичкащия врата ми дъх, че настръхвам цялата.

Не издържам повече и казвам:

— Добре, чисто е. Да вървим.

Излизаме от гардероба и се оглеждаме предпазливо да не би някой от Лешоядите да души наоколо.

— Какво правим сега? — прошепва Джулиан. — Те ни търсят из тунелите.

— Трябва да рискуваме — отвръщам твърдо. Това е единственият начин да се измъкнем.

Джулиан омеква.

— Хайде да се заредим — предлагам и той отива до рафтовете. Взима една тениска и ми я подава. — Взимай. Струва ми се, че ще ти стане.

Намирам още чифт дънки и чорапи и се преобличам бързо зад вратата на гардероба. Въпреки че съм мръсна и потна, чистите дрехи ме освежават. Джулиан също намира дънки и тениска. Малко са му големи, затова намира отнякъде една жица и препасва дънките с нея вместо с колан. Пълним раницата с вафли, вода, две фенерчета, няколко пакетчета фъстъци и пушено месо, после аз приближавам до един рафт със санитарни принадлежности и добавям мехлем за рани, превръзки и антибактериални кърпички. Джулиан ме гледа безмълвно. Очите ни се срещат и аз се досещам за какво може да си мисли.

Под рафта с медикаментите има друг, на който виждам само една дървена кутия. Любопитството ми надделява, вдигам капака й и сърцето ми замира.

Идентификационни карти. Кутията е пълна със стотици идентификационни карти, прихванати една за друга с ластик. Има и купища значки на СДА, блеснали като злато под силната крушка.

— Джулиан — викам неволно, — виж това.

Той идва до мен и се заглежда в тях, докато прехвърлям из ръцете си ламинираните карти. Пред погледа ми се въртят лица, имена и факти.

— Ела — казва след малко той. — Трябва да побързаме.

Грабвам пет-шест карти, избирайки момичета горе-долу на моята възраст, слагам им ластик и ги мушкам в джоба си. Взимам и една значка на СДА, може пък да ми потрябва по-късно.

Идва ред и на оръжията. Има цели сандъци с тях стари пушки, натрупани една върху друга и покрити с прах, смазани и лъскави пистолети, тежки палки и кутии с муниции. Проверявам един пистолет, за да се уверя, че е зареден, и го подавам на Джулиан. После пускам в раницата кутия с патрони.

— Не съм стрелял досега — поема го предпазливо той, сякаш се страхува да не гръмне сам в ръцете му — А ти?

— Няколко пъти.

Той засмуква долната си устна и след малко казва:

— Тогава ти го вземи.

Пъхам пистолета в раницата, въпреки че идеята да го използвам не ми харесва.

Виж, ножовете са друга работа. Могат да бъдат много полезни и не само за нараняване на хора. Намирам един с прибиращо се острие и го слагам в сутиена си. Джулиан си избира същия и го прибира в джоба.

— Готова ли си? — пита ме той, когато мятам раницата на рамо.

Точно тогава ме пронизва една мисъл. Потисканата в края на съзнанието ми тревога през последните минути сега се намества в самия му център. Някъде греша. Няма как да не греша. Тук всичко е прекалено добре организирано. Има много стаи, много оръжие и сериозен ред.

— Сигурно някой им помага — казвам удивено. Идеята ми хрумва за пръв път. — Лешоядите не биха могли да се организират сами.

— Кой? — пита Джулиан и хвърля тревожен поглед към вратата.

Знам, че е крайно време да се махаме оттук, но краката ми отказват. От пръстите на краката ми тръгва странно гъделичкащо чувство, стига догоре и в главата ми като мълния проблясва един спомен от миналото.

— Лешоядите... Те не са излекувани.

— Те са Невалидни — казва безстрастно Джулиан. — Като теб.

— Не. Не са като мен и не са Невалидни. Те са различни.

Затварям очи и споменът изплува: притискам ножа в плътта на Лешояда точно под челюстта, над избледнелия син белег, който ми изглежда някак познат.

— Боже мой!

Отварям очи. Сърцето ми ще изхвръкне от гърдите.

— Лена, трябва да тръгваме — казва Джулиан и протяга ръка към моята, но аз отстъпвам назад.

— СДА! — казвам тихо. Езикът ми предъвква с мъка отвратителната абревиатура. — Онзи. охранителят, дето го завързахме в килията. има татуировка на орел и спринцовка. Знакът на СДА.

Джулиан замръзва. През тялото му преминава ток и го оставя вкаменен.

— Сигурно е съвпадение.

Поклащам глава. През ума ми потичат като буен поток случайно дочути думи и дребни детайли. Всичко сочи в една посока. Всичко добива нов смисъл: онези препирни за „уговореното“, цялото това оборудване, татуировката, кутията със значките. Този комплекс и охранителната система — всичко това струва пари.

— Сигурна съм, че действат заедно. Не знам защо и за какво, но.

— Не — прекъсва ме тихо, но решително Джулиан. — Грешиш.

— Джулиан.

Но той ме отрязва:

— Грешиш, ясно? Това е невъзможно.

Стягам се вътрешно и въпреки че с очите му става нещо странно, не отмествам поглед от тях. Те започват да се въртят и подскачат нагоре — надолу толкова бързо, че ми се завива свят — сякаш съм застанала на ръба на висока скала и всеки момент ще полетя надолу.

Двамата стоим дълго загледани един в друг и откъсваме поглед от очите на другия чак когато вратата се отваря и двама Лешояди нахлуват в стаята.

В първия миг всички замръзваме по местата си и това ми дава време да отчета фактите: един мъж (на средна възраст) и едно момиче (със синьо-черна коса и по-високо от мен) изникват пред нас. И двамата виждам за пръв път. Дали от страх или кой знае, но забелязвам странни подробности. Забелязвам как левият клепач на мъжа пада ниско над окото му, сякаш гравитацията там е по-силна; забелязвам също, че момичето стои с отворена уста и стрелкащият се между зъбите му език е малиновочервен. Сигурно смуче нещо, близалка или бонбон. Мислите ми хвръкват към Грейс.

После фигурите се раздвижват, момичето посяга към пистолета си и времето за мислене свършва.

Хвърлям се към него и избивам оръжието от ръката му, преди да го насочи към мен. Джулиан вика нещо отзад. Чувам изстрел, но няма как да се обърна, за да видя кой стреля. Момичето се извърта, свива пръсти в юмрук и ме удря. Досега не са ме удряли така и се стъписвам не толкова от болка, колкото от изненадата. В тази загубена за мен секунда то успява да извади нож. Докато се осъзная, острието му вече свисти към мен. Свивам се и забивам с всички сили рамото си в корема на момичето.

То изпъшква. Ударът увлича и мен и двете се оказваме на пода, изтърколваме се и се удряме в един кашон със стари обувки. Мукавата се смачква под тежестта ни. Вкопчваме се една в друга толкова яко, че усещам косата и кожата й в устата си. В първия момент аз съм отгоре, после тя ме обръща и удря главата ми в цимента, като слага крак върху ребрата ми и натиска толкова силно, че въздухът излиза от дробовете ми. Обездвижила врага си, се надига и започва да търси из колана си друг нож. Използвам времето и опипвам пода за някакво оръжие, каквото и да е, но кракът й ме притиска прекалено силно, хватката й ме парализира, единствено пръстите ми остават свободни да шарят из циментовия под.

Джулиан и мъжът се залепват в бойна прегръдка; привели глави, търсят слабото място на другия и пъшкат от усилието. В един момент залитат и се удрят в ниския дървен шкаф, пълен с тенджери и тигани. Той се залюлява и пада, съдовете се пръсват по пода и из помещението се разнася изнервящ звън на метал. Момичето поглежда назад и без да иска, отпуска за миг хватката си. Това ми осигурява място за движение. Свивам юмрук и го забивам странично в лицето му Ударът не предизвиква силна болка, но го отнася на една страна, колкото да успея да се извъртя, да го яхна и да изтръгна ножа от ръката му. Омразата и страхът изпращат тежки импулси през цялото ми тяло и без да се замисля, вдигам ръка и забивам острието дълбоко в гърдите му. Момичето подскача веднъж, надава вик и застива. В същия момент един тих глас започва да повтаря в главата ми като латерна: „Грешката е твоя, грешката е твоя...“ Дочувам приглушено хлипане и минава време, докато осъзная, че тази, която плаче, съм аз.

Ненадейно пред очите ми се спуска мрак. Болката идва след тъмнината. Другият Лешояд ме удря по главата с полицейска палка. Чува се силен тъп звук, аз се строполявам и губя връзка с действителността. Виждам Джулиан да лежи с лицето надолу близо до падналия шкаф. Виждам стенен часовник, който не бях забелязала досега. Виждам пукнатина в циментовия под, тя се разширява и зейва, готова да ме погълне. Следват няколко секунди в пълен мрак. Лентата се къса. Аз лежа по гръб на пода и таванът над мен се върти. Умирам. Странно, но в този момент мисля за Джулиан и признавам на себе си, че се би като истински мъж.

Лешоядът още е върху мен, усещам тежкия му горещ дъх по лицето си. Мирише на нещо развалено и оставено дълго в затворен шкаф. Под окото му има дълъг червен разрез (браво, Джулиан!) и кръвта от него капе по мен, но аз не мога да мръдна, защото острието на ножа му е под брадичката ми. Това ми отнема възможността да мисля и да се движа. Замирам под него и

чакам.

Той ме гледа с такава омраза, че мускулите ми изведнъж се отпускат и из тялото ми се разлива вълна на спокойствие. Няма начин, ще си умра. Той ще ме убие. Неизбежността на този факт възвръща покоя ми. Представям си, че потъвам в бял, прясно натрупан сняг. Затварям очи и се опитвам да извикам образа на Алекс от онзи сън, в който ме чака в края на тъмен тунел. Заставам в началото му в очакване да се появи, да протегне ръце към мен.

За миг губя съзнание, след това отварям очи. Издигам се над земята и отново падам на пода. В устата си усещам гаден вкус на блато.

— Не ми даде друг избор — казва Лешоядът и аз отварям широко очи. В неговите има някакво послание — може би съжаление или извинение, каквото не очаквам. И все пак това възвръща в мен надеждата, както и страха. „Моля те, не ме убивай, моля те!“

Но той поема дълбоко въздух, стяга мускули и миг след това острието на ножа пробива кожата ми. Вече е много късно... за всичко...

Неочаквано убиецът подскача като ужилен и извива гръбнак. Ножът пада от ръката му Очите се вглеждат в тавана — ужасни стъклени очи на кукла. Той пада бавно върху мен и изкарва дъха от гърдите ми. Зад него стои Джулиан, диша тежко, трепери като лист и се взира в стърчащата от гърба на Лешояда дръжка на ножа. Но сега не ми е до него. Върху мен лежи мъртъв човек. Истерията се надига в гърлото ми и се изсипва в почти неразбираем брътвеж:

— Махни го от мен! Махни го веднага!

Джулиан поглежда треперещите си ръце.

— Аз. не исках.

— За Бога, Джулиан! Махни го от мен! Трябва да бягаме.

Той примигва и най-после ме фокусира. Тялото на Лешояда тежи като камък върху гърдите ми.

— Моля те, Джулиан!

Слава богу, той идва на себе си. Навежда се, избутва тялото от мен и аз ставам. Първата ми мисъл е „вода. Топла вода, за да отмия смъртта от себе си.“ Поглеждам надолу. Мъртвите Лешояди лежат толкова близо един до друг, че почти се докосват. Между тях има локва кръв с формата на пеперуда, която расте с всяка секунда. Притискам ръка до устните си, за да не повърна.

— Не исках да го убия, Лена. Просто. го видях върху теб, грабнах ножа и. — продължава отчаяно Джулиан и клати невярващо глава. — Беше случайно.

— Джулиан! — Слагам ръце на раменете му и го обръщам към себе си. — Слушай ме, Джулиан. Ти спаси живота ми.

Той затваря очи и след секунда ги отваря.

— Ти ми спаси живота — повтарям аз. — Благодаря ти, Джулиан.

Той отваря уста да каже нещо, но размисля, кима и нарамва раницата. Пристъпвам към него и импулсивно стискам ръката му Той не отдръпва своята и това ме радва. Имам нужда от неговата помощ, за да се съвзема и да продължа.

— Да бягаме — казвам.

Най-после напускаме помещението и се гмурваме в хладната мъгла на старите тунели, изпълнена със зловещо ехо, сенки и гъст мрак.