Пандемониум

сега

— Разкажи ми приказка.

— Какво? — сепвам се, стресната от гласа на Джулиан.

Той седи в тъмното и не помръдва с часове. Аз измервам стаята с крачки и мисля за Рейвън и Так: успели ли са да избягат от палките и куршумите? Дали се тревожат за мен? Ще се върнат ли да ме търсят?

— Разкажи ми една приказка — повтаря той, седнал на леглото със скръстени крака. Установих, че може да седи и да медитира в тази поза с полузатворени очи часове наред. Това негово спокойствие започва да ми лази по нервите. — Така времето ще мине по-бързо — добавя той.

Нощта мина някак си, дойде ново утро, нови мъчително дълги часове. Запалиха крушката и закуската (още хляб, още месо, още вода) пристигна. Този път се долепих плътно към пода и успях да зърна тъмни панталони и тежки обувки. Лаещ мъжки глас ми заповяда да поема подноса през малката вратичка и аз го направих.

— Не знам приказки — тросвам се аз. Този път очите му ме гледат без притеснение — май че от двамата, аз съм по-притеснената. Погледът му не се откъсва от мен, докато крача из стаята, усещам го като леко докосване по рамото.

— Разкажи ми тогава нещо за себе си. Макар че от това сигурно няма да излезе хубава приказка — казва той.

Въздъхвам и прехвърлям в главата си живота, който Рейвън подреди за Лена Морган Джоунс.

— Родена съм в Куинс. До пети клас учих в общинското училище, после ме прехвърлиха в „Дева Мария“.

Миналата година дойдох в Бруклин и записах последната си година в „Куинси Едуард Фарос“

Джулиан продължава да ме гледа, явно очаква още. Махам нетърпеливо с ръка и добавям:

— Процедурата ми беше през ноември, но ще се явя на зрелостните изпити в края на срока заедно с останалите. Все още не са ми намерили подходящ партньор.

Не се сещам за нищо друго. Лена Морган Джоунс, като всички излекувани, води доста скучен живот.

— Това са факти — свива устни Джулиан. — Това не е история.

— Добре де. — Сядам на леглото, свивам крака под себе си и се обръщам към него. — Щом си такъв специалист, защо ти не ми разкажеш своята приказка?

Очаквам, че ще се ядоса, но той накланя глава назад, надува бузи и изкарва замислено въздуха. Днес раната на устната му изглежда още по-зле — лилава и подута. По брадичката му има зелени и жълти сенки. Но до този момент не се е оплакал нито веднъж — нито за тази рана, нито за другата на бузата.

— Едно време, когато бях много малък, видях двама души да се целуват пред другите — започва бавно и несигурно той.

— Предполагам, че е било на сватба. Тогава се целуват, за да запечатат договора помежду си?

Той поклаща глава.

— Не. Беше на улицата. Имаше протести, те застанаха точно пред централата на СДА и се целунаха. Нямам представа дали са избегнали процедурата, или тя просто не им е подействала.

Бях на не повече от шест години. Те използваха... — Изведнъж се запъва и млъква.

— Какво използваха?

— Езиците си.

Стрелва ме с поглед, но бързо отмества очи. Целувката с език е много по-страшна от обикновената. Тя е гнусен симптом, че болестта е пуснала дълбоки корени в човека.

— Ти какво направи? — навеждам се развълнувано към него въпреки предупредителните звънчета в главата ми. Вълнението идва както от самия факт, че говорим за целувки, така и от това, че Джулиан го споделя с мен.

Устните му потрепват в усмивка.

— Искаш ли да чуеш нещо смешно? В първия момент реших, че той иска да я изяде.

Не мога да се въздържа и се засмивам с глас. И щом започвам, не мога да спра. Насъбралото се през последните четирийсет и осем часа напрежение се излива от гърдите ми и аз се смея толкова силно, че очите ми се насълзяват. Всичко се е обърнало с краката нагоре. Ние живеем в най-смешната страна на света.

Джулиан също се засмива, но веднага примигва и опипва подутата си устна.

— Ох! — вика неволно и това предизвиква у мен още по-бурен смях, който пък разсмива него, което пък е причина за следващото „ох“. Скоро и двамата се кискаме като ненормални. Джулиан има удивително приятен смях — нисък и мелодичен.

— Добре, сега е твой ред — успява да каже той и смеховете най-после затихват.

Но аз искам да чуя всичко докрай.

— Чакай. чакай. Какво стана после?

Все още усмихнат, Джулиан ме поглежда в очите. Забелязвам, че на дясната му буза се е образувала трапчинка, а между веждите му се появява лека бръчка.

— Какво да стане?

— Какво стана с тези двамата? Онези, които се целуваха.

Бръчката се задълбочава. Той тръсва глава и отмества поглед.

— Полицията дойде — съобщава безстрастно, сякаш е ясно какво може да е станало. — Сложиха ги под карантина в „Ривърс“. Доколкото знам, още са там.

Останалият в гърдите ми смях умира изведнъж, сякаш някой ме удря в корема с юмрук. И веднага в главата ми изниква мисълта, че Джулиан е един от Тях. Зомбитата. От враговете. Онези, които ми отнеха Алекс. Става ми гадно, че допреди минута се заливах от смях с него. Че си споделяхме и че ме гледа като приятел, като единомишленик.

Идва ми да повърна.

— Хайде — подканва ме той. — Сега ти разкажи нещо.

— На мен не са ми се случвали такива неща — отсичам злобно с глас, който прилича повече на кучешки лай.

— На всеки му се е случвало нещо. — започва Джулиан, но аз го прекъсвам.

— Не и на мен — почти изплювам и отново скачам от леглото. Цялото тяло ме засърбява и за да изкарам лошата енергия от себе си, започвам да обикалям стаята.

* * *

До края на деня двамата не си разменяме нито дума. Джулиан се опитва на няколко пъти да каже нещо, но аз упорито мълча. Накрая се връщам в леглото, затварям очи и се преструвам, че спя. Но не спя.

В главата ми се въртят едни и същи думи: Трябва да има начин да се измъкнем. Трябва да има начин.

Истинският сън идва много по-късно, когато изключват крушката над главите ни. Истинският сън е като бавно потъване, сякаш се давиш в мъглата. Но скоро се събуждам от силни крясъци. Сядам и отварям уста като риба на сухо. Сърцето ми бие в гърлото толкова силно, че не мога да си поема дъх.

Джулиан крещи от своето легло, от устата му излизат неразбираеми думи. Единственото, което различавам, е „Не“!

— Хей — опитвам се да го събудя аз. Той продължава да бълнува. Сядам в леглото и викам по-силно: — Хей, Джулиан!

Няма ефект.

Протягам се и разтърсвам рамото му в тъмното. Гърдите и ръцете му плуват в пот. Отново го разтърсвам и казвам тихо:

— Джулиан, събуди се.

Най-после той отваря очи, поема дълбоко въздух и веднага се сгърчва, за да избегне докосването ми. Сяда и дъските под него изскърцват. Толкова е тъмно, че едва успявам да различа черната му сянка и извивката на гръбнака му. За момент оставаме неподвижни по леглата си. После от гърлото на Джулиан излиза странен хъркащ звук. Аз лягам и се заслушвам в накъсаното му дишане. Чакам да се успокои.

— Пак ли кошмари? — питам след малко.

— Да — отвръща той след секунда мълчание.

Замислям се. Не знам какво да направя. Част от мен иска да се свие на кълбо и да заспи. Но очите ми не се затварят и мракът наоколо ме потиска.

— Искаш ли да ми разкажеш? — питам го след малко.

— Бях в лабораториите. Около тях имаше висока ограда. Но... как да ти обясня... Оградата беше направена от. човешки тела. Трупове. Около тях се носеха черни облаци от мухи.

— И после? — прошепвам, когато той спира.

Джулиан преглъща шумно.

— Дойде време за моята процедура. Завързаха ме за една маса и ми наредиха да си отворя устата. Двама лекари разтегнаха челюстта ми, а татко. — той също беше там. вдигна един голям казан с бетон. Разбрах, че ще го изсипе в гърлото ми, разкрещях се, опитах се да го отблъсна, но той не спираше да говори, че било за мое добро, за доброто на всички. Бетонът почна да пълни гърлото ми, не можех да дишам.

Гласът му секва. Нещо стяга гърдите ми. За един кратък миг ми се приисква да го прегърна, да го утеша. но това би било ужасна грешка. Споделянето на съня явно успокоява Джулиан и той си ляга отново.

— Аз също имам кошмари — изпускам се ненадейно, но се поправям бързо. — Имах преди де.

Въпреки тъмнината усещам втренчените му в мен очи.

— Искаш ли да ми разкажеш? — повтаря собствените ми думи той.

Спомням си кошмара с мама. Помня как я гледах безпомощно, докато скача от скалата. Досега не съм разказвала на никого за това. Дори и на Алекс. Кошмарите спряха, когато открих, че е жива, че през цялото време са я крили в Криптата, а мен са ме лъгали, че е мъртва. Но напоследък кошмарите ми са свързани с друго. Сега са изпълнени с огън, с Алекс и с онези тръни, които се превърнаха в окови за краката ми и ме свалиха на земята.

— Тогава сънувах кошмари, свързани с мама — казвам аз. Запъвам се леко на думичката „мама“ и стискам палци той да не забележи. — Тя умря, когато бях на шест.

Това също би могло да е истина, защото от шестата си година не съм я виждала и сигурно няма да я видя никога. Дъските на леглото на Джулиан изскърцват отново и когато заговаря,

знам, че се е обърнал към мен.

— Разкажи ми за нея — казва тихо той.

Вглеждам се в тъмнината и ми се струва, че в нея танцуват човешки фигури.

— Тя обичаше да експериментира в кухнята — започвам несигурно.

Не мога да му разкажа кой знае колко. Не мога да му кажа нищо, което ще го накара да ме заподозре. Това не е част от историята на Лена Морган Джоунс. Но разговорът разсейва тъмнината в помещението, затова продължавам:

— Сядах на кухненския плот и я гледах, а тя действаше. Повечето от ястията й отиваха в кофата, но беше забавно и ме караше да се смея. — Спирам за момент и потъвам в спомените си. — Помня, че веднъж направи лютиви палачинки. Не бяха лоши.

Джулиан мълчи. Дишането му се успокоява.

— Тя... обичаше да си играе с мен на разни игри — продължавам аз.

— Наистина ли? — пита той и в гласа му долавям особен тон на страхопочитание.

— Да, и то на истински игри, не само на препоръчаните в книгата „Ш-ш-т“. Обичаше да.

Захапвам долната си устна, за да спра думите.

— Какво обичаше?

Съзнанието ми изведнъж се разбужда и всичко се връща, целият ми живот, истинският, старият ми живот: паянтовата къща в Портланд, звукът на разбиващи се вълни и миризмата на море; черните стени на Криптата и златистите шарки, които рисува слънцето между дърветата в Пустошта — всички мои превъплъщения, натрупани едно върху друго и заровени дълбоко в мен, за да не може никой да ги открие, излизат на повърхността и изведнъж ме обзема непреодолимо желание да говоря. Мисля си, че ако задържа думите, ще експлодират в мен.

— Взимаше един стар ключ и се преструваше, че отключва врата към други светове. Беше най-обикновен ключ, нямам представа откъде го беше взела, вероятно от някаква гаражна разпродажба, но го пазеше в една червена кутия и го вадеше само при специални случаи. Преструвахме се, че с него преминаваме през различни измерения и различни светове. В един от тях животните имаха хора за домашни любимци; в друг пътувахме, хванати за опашката на падаща звезда. Имаше подводен свят, имаше и един, където всички спяха по цял ден и танцуваха цяла нощ. Сестра ми също играеше с нас.

— Как се казваше тя?

— Грейс — казвам със свито гърло. Знам, че смесвам време, места и животи, но го казвам. Мама изчезна, преди да се роди Грейс, и Грейс беше моя братовчедка, а не сестра. Но въпреки объркването си представям ясно как мама вдига Грейс на ръце и се върти в кръг, носи се из стаята в ритъма на долитащата от старите колони музика. Представям си как трите тичаме по дългите дъсчени коридори и се опитваме да хванем падаща звезда. Отварям уста да продължа, но откривам, че не съм в състояние. Сълзите напират в очите ми и трябва да преглътна няколко пъти, за да ги върна обратно.

Джулиан мълчи дълго. После казва тихо:

— Аз също си въобразявах разни работи.

— Така ли? — казвам със забита във възглавницата уста, за да не чуе как трепери гласът ми.

— Да. Докато бях по болниците. И в лабораториите. — Отново секунда мълчание, после гласът му отново изпълва пространството. — Представях си, че съм си у дома. Разбираш ли, преструвах се, че шумовете идват от другаде. Например звукът от мониторите — „биип, биип, биип“ — прилича на звука от кафемашината вкъщи. Когато чувах стъпки, си казвах, че са на майка ми или на баща ми, въпреки че нито веднъж не излезе така. А за миризмата. знаеш ли, болниците винаги миришат на белина и на цветя. Повече на белина и по-малко на цветя. Когато

я надушех, се успокоявах, че идва от прането на мама.

Клещите в гърлото ми разхлабват хватката си. Сега мога да дишам по-лесно. Мислено благодаря на Джулиан, че не каза нищо за ненормалното поведение на мама, че не ме заподозря и не ми зададе никакви въпроси.

— На погребение мирише по същия начин — вмятам аз. — На белина и на цветя.

— Не обичам тази миризма — казва тихо Джулиан.

Ако не беше толкова добре трениран или малко по-невнимателен, щеше да каже „мразя“. Но няма как да го каже. Омразата е силно чувство, а силните чувства са опасно близо до любовта, любовта пък от своя страна е „амор делирия невроза“, „делириум“, най-зловещата от всички болести. Тя е причината за игрите на въображението, за скритите човешки терзания, за спазмите в гърлото.

Джулиан продължава:

— Представях си също, че съм изследовател. Мислех си какъв ли е животът на други места по света.

Припомням си как го заварих след митинга на СДА: седнал сам в тъмната зала с втренчен поглед в онези непознати и мамещи образи на гори и планини.

— Къде например? — питам с разтуптяно сърце.

Той се колебае за миг.

— Ами... наоколо — казва накрая. — В другите градове на Съединените щати.

Усещам го, че пак ме лъже, но не мога да преценя дали говори за Пустошта, или има предвид други държави: места без огради, където любовта все още съществува и където, ако това, което са ни учили, е истина, досега е трябвало всички хора там да са мъртви.

Джулиан като че ли усеща, че не му вярвам, защото се втурва да ми обяснява:

— Това беше просто детска игра, играех я през дългите нощи по болниците, докато ми правеха изследвания, операции и какво ли не. За да не ме е страх.

Настъпва тишина. Неочаквано усещам трупаните с векове тежки и лишени от въздух пластове от пръст, бетон и камъни над главите ни и ми става мъчно. Поемам въздух и се опитвам да преодолея безрадостното чувство от мисълта, че ще останем тук заровени завинаги.

— А сега страх ли те е? — обръщам се към Джулиан.

Той се запъва за момент, после казва искрено:

— Щях да се страхувам много повече, ако бях сам.

— Аз също — казвам, изпълнена с разбиране и съчувствие. — Джулиан?

— Да?

— Дай ми ръката си.

Не знам защо я искам. Може би защото не виждам лицето му. В тъмното ми е много по-лесно да общувам с него.

— Защо?

— Просто я подай.

Чувам, го да се премества към мен и да ми подава ръка. Протягам своята и я улавям. Неговата е хладна, суха и широка. Стискам я лекичко и тя потръпва.

— Мислиш ли, че сме в безопасност? — пита ме той. Гласът му е дрезгав.

Не знам дали говори за делириума или си мисли за нашия затвор тук, под земята, но ме оставя да сплета пръсти в неговите. Сигурна съм, че досега никой не му е държал ръката, защото минава време, преди да отвърне на жеста ми.

— Всичко ще бъде наред — успокоявам го бързо, въпреки че не съм сигурна в това. Но щом го казвам, той повтаря действията ми и стиска ръката ми, което ме изненадва. Вероятно инстинктът кара човека да действа по определен начин, дори и никога преди това да не е правил така. Оставаме ръка за ръка в тъмното и след малко дишането му става по-бавно и по-дълбоко. Аз също затварям очи и си представям носещи се бавно към брега морски вълни. Не след дълго заспивам и сънувам, че с Грейс се качваме на една въртележка, кончетата тръгват бавно в кръг, но след минута вече галопират във въздуха, а ние летим с тях и се смеем.